РЕШЕНИЕ
№ 615
гр. Благоевград, 29.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Д. Р. Беровски
при участието на секретаря Филка Кр. Сотирова
като разгледа докладваното от Д. Р. Беровски Гражданско дело № 20221210100223 по описа
за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава тринадесета от ГПК („Основно производство”).
Образувано е по искова молба, подадена от „С. Г. Груп“ ЕАД, със седалище и адрес на
управление в гр. София 1766, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, вписано в
ТРРЮЛНЦ, ЕИК *********, представлявано от законния представител Юл. Б. Ц. против Г.
А. К., ЕГН **********, с адрес: гр. Б., Б. А. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. С., Д. Ю. Д.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Б., вх. “Б“, ет.3, ап.8 и Г. Ю. Д., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. Б., последните двама ответници чрез законния им представител и баща
Ю. Б. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Б., вх. “Б“, ет. 3, ап.8.
Ищецът твърди, че има качеството на кредитор на ответницата Г. А. К.. В тази връзка
излага, че на 19.06.2008г. между „Юробанк и Еф Джи“ АД /сега „Юробанк България“ АД/
като заемодател и ответницата Г. К. като кредитополучател е бил сключен договор за кредит
№ HL38631, обезпечен с договорна ипотека на недвижими имоти. Поддържа, че с влязло в
сила решение горепосочената ответница е била осъдена да заплати на заемодателя
„Юробанк България“ АД парични суми по описания договор за кредит, като в тази връзка е
било образувано и изп.д. № 10/2017г. при ЧСИ Виолина Тозева и е била връчена Покана за
доброволно изпълнение на 27.09.2017 г. Заявява, че на 11.12.2017 г. бил сключен договор за
дарение, оформен с нотариален акт № 55 от 11.12.2017 г., том VI, рег. № 14178, издаден по
нот. дело № 955 от 2017 г. по описа на кантората на нотариус Искра Кутева, с район на
действие – районът на РС – Благоевград, с който Г. А. К. и нейният съпруг ответникът Б. Д.
дарили на внуците си ответниците Д. Ю. Д. и Г. Ю. Д. процесните недвижими имоти,
подробно описани в исковата молба. Излага, че на 21.12.2017г. бил сключен договор за
прехвърляне на вземания (цесия) между цедента „Юробанк България“ АД и цесионер
ищеца, като с него били прехвърлени и вземанията, произтичащи от процесния договор за
кредит № HL38631 от 19.06.2008г. Сочи, че на 03.09.2018 г. ответницата Г. А. К. била
уведомена за извършената цесия, както и че бил и конституиран по изпълнителното дело.
Смята, че извършената сделка между ответниците го уврежда, поради което иска да бъде
обявена за недействителна спрямо него, както следва: за 1/2 ид. част от прехвърлената
собственост на ДВУЕТАЖНА МАСИВНА ЖИЛИЩНА СГРАДА, изградена по одобрен
архитектурен проект в гр. С., област Благоевград, без посочена площ в док. за собственост и
1
изградена в УПИ-IV /четвърти/, кв. 17 по регулационния план на гр. Симитли, одобрен със
Заповед № 255/1964 г., при граници и съседи: УПИ-III, УПИ-II, УПИ-VIII, УПИ-VI, УПИ-V
и улица, заедно със съответните идеални части от правото на строеж и за 1/2 ид. ч. от
учреденото право на ползване върху стая по избор на лицето с право на ползване от имота;
за 1/6 ид. част от прехвърлената собственост на ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с планоснимачен № 21
по кадастралния план на кв. Ораново, гр. Симитли, одобрен със Заповед № 779/2001 г.,
целият с площ по скица – 1240,93 кв. м., а по доказателствен документ за собственост —
1000 кв.м., при граници и съседи: път, ПИ с планоснимачен № 20, път, ПИ с
планосниомачен № 22 и ПИ с планоснимачен № 23, както и за 1/2 ид. част от прехвърлената
собственост на ПЪРВИЯ ЖИЛИЩЕН ЕТАЖ, без посочена в документа площ и за 1/4 ид.
част от прехвърлената собственост на ТАВАНА, без посочена в документа площ, на
построената в имота ДВУЕТАЖНА МАСИВНА ЖИЛИЩНА СГРАДА.
Ответниците изцяло оспорват предявените искове. Не оспорват обстоятелствата, че: на
19.06.2008г. между „Юробанк и Еф Джи“ АД /сега „Юробанк България“ АД/ като
заемодател и ответницата Г. К. като кредитополучател е бил сключен договор за кредит №
HL38631, обезпечен с договорна ипотека на недвижими имоти; на 11.12.2017 г. бил сключен
договор за дарение, с който ответницата Г. А. К. и нейният съпруг ответникът Б. Д. дарили
на внуците си ответниците Д. Ю. Д. и Г. Ю. Д. процесните недвижими имоти, подробно
описани в исковата молба; на 21.12.2017г. бил сключен договор за прехвърляне на вземания
(цесия) между цедента „Юробанк България“ АД и цесионер ищеца, като с него били
прехвърлени и вземанията, произтичащи от процесния договор за кредит № HL38631 от
19.06.2008г.; на 03.09.2018 г. ответницата Г. А. К. била уведомена за извършената цесия.
Заявяват, че ищецът нямал качеството на кредитор, тъй като към датата на дарението
/11.12.2017г./ същият не е бил придобил вземането, което му е било цедирано.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, съобрази обстоятелствата по
делото и приложимия закон, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
По повод подадената искова молба, предмет на разглеждане в настоящото производство
субективно (пасивно) съединени конститутивни искове по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, с които се
претендира спрямо ищеца да бъде обявен за относително недействителен горецитираният
договор за дарение, с който първите двама ответници Г. К. и Б. Д. са дарили на третия и
четвъртия ответник Д. Д. и Г. Д. следните недвижими имота:
1. 1/2 ид. част от прехвърлената собственост на ДВУЕТАЖНА МАСИВНА ЖИЛИЩНА
СГРАДА, изградена по одобрен архитектурен проект в гр. С., област Благоевград, без
посочена площ в док. за собственост и изградена в УПИ-IV /четвърти/, кв. 17 по
регулационния план на гр. Симитли, одобрен със Заповед № 255/1964 г., при граници и
съседи: УПИ-III, УПИ-II, УПИ-VIII, УПИ-VI, УПИ-V и улица, заедно със съответните
идеални части от правото на строеж и за 1/2 ид. ч. от учреденото право на ползване върху
стая по избор на лицето с право на ползване от имота;
2. 1/3 идеална част от ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с планоснимачен № 21 по кадастралния план на
кв. Ораново, гр. Симитли, одобрен със Заповед № 779/2001 г., целият с площ по скица -
1240.93 кв. м., а по доказателствен документ за собственост — 1000 кв.м., при граници и
съседи: път, ПИ с планоснимачен № 20, път, ПИ с планосниомачен № 22 и ПИ с
планоснимачен № 23, ведно с ПЪРВИЯ ЖИЛИЩЕН ЕТАЖ, без посочена в документа площ
и 1/2 ИД.Ч ОТ ТАВАНА, без посочена в документа площ, на построената в имота
ДВУЕТАЖНА МАСИВНА ЖИЛИЩНА СГРАДА.
Уважаването на така предявените субективно съединени искови претенции е
детерминирано от кумулативната даденост на следните предпоставки: 1/ ищецът да е
кредитор на ответницата Г. К. по отношение на твърдяното в исковата молба вземане; 2/
последната чрез сключването на атакувания договор за дарение да уврежда имуществените
интереси на първия, свързани с удовлетворяване на вземането му, и 3/ да е налице знание за
2
увреждането у ответницата Г. К..
С оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест в исковия граждански
процес (чл. 154, ал. 1 ГПК), ищцовата страна трябва да установи съществуването на
визираните изисквания, с изключение на знанието за увреждане по отношение на
ответницата Г. К.. Именно в контекста на тези принципни положения е необходимо да бъде
потърсено разрешението на фактическите и на правните проблеми, които поставя
разглежданият казус. В тази връзка трябва да се отчете следното:
Няма спор между страните, че ответниците Г. К. и Б. Д. са съпрузи и по време на брака си,
в режим на съпружеска имуществена общност (СИО), са придобили процесните недвижими
имоти, които впоследствие са дарили с оспорваната от ищеца сделка. Следователно и
доколкото по делото няма други данни в обсъждания аспект, трябва да се приеме, че по реда
на чл. 21, ал. 1 във вр. с ал. 3 СК имотите са били придобити от Г. К. и Б. Д. в условията на
СИО.
Не се спори и по факта, че четиримата ответници на 11.12.2017г. са сключили оспорвания
от ищеца договор за дарение, по който Г. К. и Б. Д. имат качеството на дарители на имотите,
а ответниците Д. Д. и Г. Д. – на дарени, както и че последните са внуци на първите двама.
Тези обстоятелства са били отделени с доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК като такива, които се
признават от страните, поради което не се нуждаят от доказване. По повод изясняване на
параметрите на сключената сделка, като доказателство по делото е приобщен и самият
нотариален акт № 55 от 11.12.2017 г., том I, рег. № 14178, издаден по нот. дело № 955 от
2017 г. по описа на кантората на нотариус Искра Кутева, с район на действие – районът на
РС – Благоевград.
По отношение наличието на качеството кредитор у ищцовото дружество спрямо
ответницата Г. К. е нужно да се съобрази, че:
В производството по Павловия иск (както още е известен в правната теория и практика
искът по чл. 135 ЗЗД) съдът изхожда от положението, че вземането, което легитимира
ищеца като кредитор, съществува, ако то произтича от твърдените в исковата молба
обстоятелства, стига да не е отречено със сила на пресъдено нещо (вж. Решение № 552 от
15.07.2010 г. по гр. д. № 171/2009 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 639 от 06.10.2010 г. по гр.
д. № 754/2009 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 122 от 14.03.2011 г. по гр. д. № 1028/2010 г., IV
г. о. на ВКС, Решение № 65 от 25.03.2016 г. по гр. д. № 3800/2015 г., IV г. о. на ВКС и
Определение № 295 от 24.06.2013 г. по ч. гр. д. № 3681/2013 г., I г. о. на ВКС).
Юридическата логика на обсъжданото разрешение е пределно ясна и тя се обосновава с два
важни довода. Първо, правоотношенията, от които произтича вземането на ищеца, не стават
част от предметния обхват на делото по Павловия иск, тъй като тези правоотношения
(включително съществуването им) могат да бъдат преценявани само в производството,
чийто предмет са (вж. Решение № 552 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 171/2009 г., IV г. о. на
ВКС). Второ, при уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД оспорената с него сделка се счита за
несъществуваща единствено по отношение на ищеца и ако неговото качество на кредитор
впоследствие бъде отречено (в процес относно съществуването на легитимиращото го
вземане) или самото вземане бъде погасено, относителната недействителност губи своя
смисъл и няма да породи никакво действие (вж. Решение № 328 от 23.04.2010 г. по гр. д. №
879/2009 г., III г. о. на ВКС).
В конкретния казус ищецът е изложил в обстоятелствената част на исковата молба ясни и
безпротиворечиви твърдения, че има неудовлетворени парични вземания спрямо
ответницата Г. К.. В тази връзка е посочил, че на 19.06.2008г. между „Юробанк и Еф Джи“
АД /сега „Юробанк България“ АД/ като заемодател и ответницата Г. К. като
кредитополучател е бил сключен договор за кредит № HL38631, обезпечен с договорна
ипотека на недвижими имоти. Поддържа, че с влязло в сила решение по т.д. № 52/2016г. по
описа на ОС-Благоевград горепосочената ответница е била осъдена да заплати на
заемодателя „Юробанк България“ АД парични суми по описания договор за кредит
3
(главница от 101 536,74 швейцарски франка, заедно със законната лихва, считано от датата
на подаване на иска - 25.02.2016 г., до изплащането на главницата, лихва от 14 024,33
швейцарски франка, дължима за периода от 10.05.2014 г. до 16.02.2016 г., такси по кредита
от 445,60 швейцарски франка, дължими за периода от 29.01.2015 г. до 16.02.2016 г.,
застраховки от 219,47 швейцарски франка, касаещи периода от 29.01.2015 г. до 16.02.2016 г.,
и разноски за нотариални такси от 222 лв., както и направените по делото разноски - 22
965,11 лв.). Изтъкнал е, че въз основа на влязлото в сила решение на ОС-Благоевград е бил
издаден изпълнителен лист, като е било образувано и изп.д. № 10/2017г. при ЧСИ Виолина
Тозева и на ответницата Г. К. е била връчена Покана за доброволно изпълнение на
27.09.2017 г. Изложил е, че на 21.12.2017г. бил сключен договор за прехвърляне на вземания
(цесия) между цедента „Юробанк България“ АД и цесионер ищеца, като с него били
прехвърлени и вземанията, произтичащи от процесния договор за кредит № HL38631 от
19.06.2008г. В тази връзка и в подкрепа на твърденията си към исковата молба е представил
копия на процесния договор за потребителски кредит, пет допълнителни споразумения към
него, покана за доброволно изпълнение по изп.д., от влязлото в сила решение по т.д. №
52/2016г. по описа на ОС-Благоевград, от договор за прехвърляне на вземания (цесия) от
21.12.2017г., от Приложение № 1 към договора за цесия, в което приложение като един от
длъжниците по цедираните вземания фигурира и ответницата Г. К., уведомление за
извършена цесия. Същевременно ответниците не са релевирали доводи, нито са ангажирали
доказателства за това паричните притезания, на които ищцовото дружество основава
кредиторовото си качество, да са отречени със сила на пресъдено нещо. Тъкмо обратното,
цедираните парични вземания са установени с влязло в сила решение.
Основното възражения на ответниците се състои в това, че ищецът нямал качеството на
кредитор, тъй като към датата на дарението /11.12.2017г./ същият не е бил придобил
вземането, което му е било цедирано. В тази връзка се позовават на Решение №
199/13.11.2012г. на II т.о. на ВКС, според което правопораждащият правото на Павлов иск
фактически състав на нормата в чл.135, ал. 1 ЗЗД включва качеството кредитор с
възникнало вземане към разпоредилия се с имуществото си длъжник или това качество
предхожда разпоредителните действия на длъжника с неговото имуществото, служещо за
удовлетворяване вземането на кредитора, съгласно чл.133 ЗЗД. Ето защо при положение, че
това вземане е преминало чрез цесия в патримониума на цесионера, какъвто се явява ищеца
по иска и датата на цесията се предхожда от разпоредителната сделка, то цесионерът не е
имал качеството кредитор към датата на разпоредителното действие, следователно не е и
увреден от него към датата на извършването му. От изложеното следва, че когато
атакуваната с Павлов иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД като относително недействителна
разпоредителната сделка с имущество на длъжника е сключена преди датата на самата
цесия, с която цесионерът е придобил вземането срещу длъжника, цесионерът не е активно
материалноправно легитимиран да води този иск.
Цитираното от ответниците решение на ВКС е постановено преди Тълкувателно решение
№ 2 от 26.03.2021г. по т.д. № 2/2019г. на ОСГТК на ВКС. С посочения тълкувателен акт на
ВКС е прието изрично, че цесионерът притежава активна материалноправна легитимация за
предявяване на иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, ако увреждащата сделка или действие са
извършени след като е възникнало вземането на първоначалния кредитор - цедента, но
преди сключването на договора за прехвърляне на вземането. В мотивите на Тълкувателно
решение са посочени съображенията за това разрешение, а именно: Правото да се обяви за
относително недействителна увреждаща сделка или действие, извършени от длъжника, е
материално преобразуващо право, което възниква ex lege, с осъществяването на определен
фактически състав, включващ в хипотезата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД: съществуващо вземане,
увреждащо удовлетворяването му действие или сделка на длъжника и от субективна страна -
знание на длъжника, а при възмездност - и на третото лице съконтрахент - за увреждането.
Всички елементи от фактическия състав на това преобразуващо право се отнасят към
4
вземането, а самото право обслужва интереса на притежателя му от неговото
удовлетворяване, без да е функционално свързано с други елементи от съдържанието на
правоотношението между длъжник и кредитор. След като с реализиране на горепосочения
фактически състав това материално право възниква за цедента и обслужва единствено
интереса от събиране на вземането му, доколкото вземането е предмет на цесията, не и
останалите права и задължения по правоотношението между длъжника и кредитора - цедент,
то следва, че същото, в качеството на принадлежност - обезпечение в широк смисъл - е
прехвърлимо по силата на цесията, обслужвайки събирането му, но в полза на цесионера,
към който, с цесията, е преминал и интереса от удовлетворяването му. Възникналото
материално преобразуващо право по чл. 135, ал. 1 ЗЗД не се погасява с цесията, а само с
последващи действия на длъжника, преодоляващи последиците на предходното увреждащо
действие или сделка. Със сключването на договора за цесия не възниква ново вземане, а
вече възникналото се придобива от другиго, сменя титуляра си. Увреждащите сделка или
действие имат този ефект спрямо „вземането”, независимо от личността на кредитора. Ако
са били увреждащи за първоначалния кредитор, рефлектирайки върху способността на
длъжника да го удовлетвори с притежаваното имущество, сделката или действието ще бъдат
увреждащи и за последващия. Изводът, в подкрепа на притежавана в тази хипотеза
материалноправна легитимация на цесионера, за предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД,
не следва от разширително тълкуване на чл.135, ал. 1 ЗЗД /недопустимо по отношение на
уредени от закона преобразуващи права /, а от кумулативното прилагане на разпоредбите на
чл. 135, ал. 1 ЗЗД и чл. 99, ал. 2 ЗЗД и доколкото правото за обявяване за относително
недействителни сделките и действията на длъжника, които увреждат кредитора, е
потестативно право, свързано единствено с вземането, не и с останалото съдържание на
правоотношението между длъжник и кредитор /цедент/. Упражняването му не рефлектира
върху това правоотношение, от което е изведена и обезпечителната му функция. Искът по
чл. 135, ал. 1 ЗЗД е със санкционен за недобросъвестността на длъжника характер, поради
което обективното знание на същия, че дължи, независимо кому, е достатъчно, след като и
за настъпване на правните последици на цесията, в отношенията цедент – цесионер /за
правоприемството помежду им/ знанието на длъжника е ирелевантно. Законодателят е
санкционирал тази недобросъвестност дори за хипотеза на увреждащо действие/сделка,
извършени преди „възникване” на вземането - чл. 135, ал. 3 ЗЗД, разбирано като породено
изначално, а не последващо придобито, чрез правоприемство. От поставяне „възникването
на вземането„ като разграничителен белег за уреждане на изключението по чл. 135 ал. 3
ЗЗД, следва че в общата хипотеза на чл. 135, ал. 1 ЗЗД е релевантно и достатъчно
възникването му, респ. възникване качеството „длъжник”, спрямо който момент е
преценимо и увреждащото действие. Цесията на вземането не променя личността на
длъжника, не санира неговата недобросъвестност, нито правните последици на извършеното
от него увреждащо действие или сключена сделка спрямо патримониума и
платежоспособността му. Чл.99 ал.2 ЗЗД урежда правоприемството по отношение на
правото на иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, вече възникнало за праводателя на цесионера, с факта
на всяко увреждащо действие/сделка , извършени или сключени след възникването на
вземането.
Тълкувателното решение представлява задължителна съдебна практика, която трябва да се
спазва. Следователно възражението на ответниците, че ищецът нямал качеството на
кредитор, тъй като към датата на дарението /11.12.2017г./ същият не е бил придобил
вземането, което му е било цедирано, е неоснователно.
Така и в обобщение на казаното в предходните пет абзаца следва да се приеме, че за
целите на сегашната съдебна процедура дружеството ищец притежава качеството кредитор
на ответницата Г. К..
Във връзка с въпроса дали сключването на процесния договор за дарение уврежда
имуществените интереси на ищеца, свързани с удовлетворяване на вземанията му към Г. К.,
5
трябва да се отчете, че:
Увреждащо кредитора действие по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всеки правен и фактически
акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването на
правата на кредитора спрямо длъжника (вж. Решение № 639 от 06.10.2010 г. по гр. д. №
754/2009 г., ІV г. о. на ВКС и Решение № 149 от 12.11.2013 г. по т. д. № 4224/2012 г., І т. о.
на ВКС). Прехвърлителната сделка с имуществен обект, числящ се към правната сфера на
длъжника, несъмнено е акт, увреждащ кредитора, понеже намалява активите на
длъжниковото имущество, служещо за общо обезпечение на кредиторите (вж. Решение №
45 от 01.06.2011 г. по гр. д. № 450/2010 г., ІІІ г. о. на ВКС). Именно поради факта, че за
обезпечаване вземането на кредитора служи цялото имущество на длъжника (на основание
чл. 133 ЗЗД) първият разполага с възможност да избира от кое имущество да се удовлетвори,
в резултат на което всяко действие на длъжника, намаляващо имуществото му, се явява
увреждащо за кредитора (вж. Решение № 18 от 04.02.2015 г. по гр. д. № 3396/2014 г., ІV г. о.
на ВКС). Правноирелевантно е дали длъжникът след разпореждането, което се атакува
посредством Павловия иск, притежава и друго имущество и на каква стойност е то (вж.
Решение № 320 от 05.11.2013 г. по гр. д. № 1379/2012 г., ІV г. о. на ВКС и Решение № 261 от
25.06.2015 г. по гр. д. № 5981/2014 г., ІV г. о. на ВКС). Ето защо възражения, че длъжникът
разполага с имущество и извън разпореденото или че насрещната престация, получена
срещу последното, е равностойна на цената му, не са основание да се приеме, че не е налице
увреждане (вж. Решение № 149 от 12.11.2013 г. по т. д. № 422/2012 г., І т. о. на ВКС). С
оглед изложените съображения неоснователно се явява и възражението на ответниците, че
процесният договор за потребителски кредит е бил обезпечен с договорна ипотека, като
ипотекираният имот вече е бил продаден. В тази връзка следва още веднъж да се подчертае,
че съгласно чл. 133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за обезпечаване вземането на
кредитора, а не само ипотекираният имот.
Когато двама съпрузи посредством съвместна сделка са се разпоредили с имот,
притежаван в режим на СИО, за личен дълг на единия от тях разпоредителната сделка се
обявява за относително недействителна по реда на чл. 135 ЗЗД само за 1/2 идеална част от
имота (вж. Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014г. по т. д. № 5 от 2013г. на ОСГТК на
ВКС). Основният аргумент за това разрешение е, че Павловият иск не може да бъде уважен
и срещу съпруга, който не е длъжник. Неговото разпоредително действие с имота очевидно
няма как да уврежда кредитора на съпруга – длъжник, защото поначало имуществото на
съпруга – недлъжник не може да служи като обезпечение на този кредитор. Иначе би се
стигнало до своеобразна хипотеза на обезпечаване на чужд дълг, каквато обаче законът не
урежда.
Както стана ясно, процесните недвижими имота са били притежавани от ответниците Г. К.
и Б. Д. при условията на СИО, поради което тяхното отчуждаване с оспорваното дарение в
полза на ответниците Д. Д. и Г. Д. уврежда ищеца, както следва: само досежно 1/2 идеална
част от ДВУЕТАЖНА МАСИВНА ЖИЛИЩНА СГРАДА и само досежно 1/6 идеална част
от ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, която са били дарени от Г. К. и Б. Д.. За другите съответно 1/2
идеална част от жилищната сграда и 1/6 идеална част от поземления имот, с които се е
разпоредил ответникът Б. Д., както беше изяснено, не може да служи за обезпечаване на
вземането на ищеца към ответницата Г. К..
По повод знанието за увреждане следва да се има следното:
Длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е реализирана
след възникване на кредиторовото вземане (вж. Решение № 264 от 18.12.2013 г. по гр. д. №
915/2012 г., IV г. о. на ВКС, както и цитираното вече Решение № 18 от 04.02.2015 г. по гр. д.
№ 3396/2014 г., IV г. о. на ВКС). Доколкото договорът за потребителски кредит, на който
ищцовата страна основава вземанията си срещу ответницата Г. К., е от 19.06.2008 г., а
сделката, чиято относителна недействителност се иска да бъде обявена, е сключена след
това (на 11.12.2017 г.), следва да се приеме, че за ответницата Г. К. е доказано наличието на
6
знание за увреждане.
В настоящия случай действието, което е увредило ищеца, е безвъзмездно (договор за
дарение). При това положение правото да се иска отмяната му възниква само и единствено
когато длъжникът е знаел за увреждането – арг. от чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Не е
необходимо знание за увреждането у дарените (ответниците Д. Д. и Г. Д.). В този смисъл без
значение е субективното психическо отношения на лицата, които са получили престацията
от длъжника. Дори и те да не са знаели за увреждането, техните интереси не могат да бъдат
предпочетени пред тези на кредитора, защото тези лица са получили имущество на
длъжника, без да са престирали насреща нищо. Разпоредбата на чл. 135, ал. 1, изр. 1 ЗЗД е
израз на древното римско правило, че интересът на лице, което иска да избегне загуба (qui
certat de damno evetando), трябва да бъде предпочетен пред интереса на лицето, което иска да
реализира печалба (qui certat de lucro captando) /вж. А. Калайджиев – „Облигационно право.
Обща Част“, IV-то издание, 2007г., стр. 580-581/. При това положение възражението, че
дарените ответници не са знаели за увреждането е неоснователно, тъй като такова знание не
е необходимо предвид безвъзмездния характер на атакуваната сделка.
Така в крайна сметка се налага обобщаващият извод, че ищцовите претенции подлежат на
уважаване, тъй като се констатира наличието на предпоставките, включени във фактическия
състав на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, а насрещните възражения на ответниците са
неоснователни.
Относно разноските:
Предвид този изход от делото, на ищеца следва да бъдат присъдени поисканите и
сторените, съгласно списъка по чл. 80 ГПК, разноски в размер на общо 243,70 лв.
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. Благоевград, Гражданско
отделение, Осми състав
РЕШИ:
ОБЯВЯВА, на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, за относително недействителен по отношение
на „С. Г. Груп“ ЕАД, със седалище и адрес на управление в гр. София 1766, ул. „Рачо
Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, вписано в ТРРЮЛНЦ, ЕИК *********, представлявано от
законния представител Юл. Б. Ц., договор за дарение на недвижими имоти, обективиран в
нотариален акт № 55 от 11.12.2017 г., том VI, рег. № 14178, издаден по нот. дело № 955 от
2017 г. по описа на кантората на нотариус Искра Кутева, с район на действие – районът на
РС – Благоевград, който договор е бил сключен между Г. А. К., ЕГН **********, с адрес: гр.
Б. и Б. А. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. С. – като дарители, и Д. Ю. Д., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. Б., вх. “Б“, ет.3, ап.8 и Г. Ю. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.
Б., последните двама ответници чрез законния им представител и баща Ю. Б. Д., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Б., вх. “Б“, ет. 3, ап.8– като дарени, В ЧАСТТА МУ , с
която Г. А. К. е прехвърлила на Д. Ю. Д. и Г. Ю. Д. идеални части от следните имоти:
- 1/2 ид. част от прехвърлената собственост на ДВУЕТАЖНА МАСИВНА ЖИЛИЩНА
СГРАДА, изградена по одобрен архитектурен проект в гр. С., област Благоевград, без
посочена площ в док. за собственост и изградена в УПИ-IV /четвърти/, кв. 17 по
регулационния план на гр. Симитли, одобрен със Заповед № 255/1964 г., при граници и
съседи: УПИ-III, УПИ-II, УПИ-VIII, УПИ-VI, УПИ-V и улица, заедно със съответните
идеални части от правото на строеж и за 1/2 ид. ч. от учреденото право на ползване върху
стая по избор на лицето с право на ползване от имота.
- 1/6 ид. част от прехвърлената собственост на ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с планоснимачен № 21
по кадастралния план на кв. Ораново, гр. Симитли, одобрен със Заповед № 779/2001 г.,
целият с площ по скица – 1240,93 кв. м., а по доказателствен документ за собственост —
1000 кв.м., при граници и съседи: път, ПИ с планоснимачен № 20, път, ПИ с планоснимачен
№ 22 и ПИ с планоснимачен № 23, както и за 1/2 ид. част от прехвърлената собственост на
7
ПЪРВИЯ ЖИЛИЩЕН ЕТАЖ, без посочена в документа площ и за 1/4 ид. част от
прехвърлената собственост на ТАВАНА, без посочена в документа площ, на построената в
имота ДВУЕТАЖНА МАСИВНА ЖИЛИЩНА СГРАДА.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Г. А. К., ЕГН **********, с адрес: гр. Б., Б. А.
Д., ЕГН **********, с адрес: гр. С., Д. Ю. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Б., вх.
“Б“, ет.3, ап.8 и Г. Ю. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Б., последните двама
ответници чрез законния им представител и баща Ю. Б. Д., ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр. Б., вх. “Б“, ет. 3, ап.8 да заплатят на „С. Г. Груп“ ЕАД, със седалище и адрес на
управление в гр. София 1766, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4, ет. 6, вписано в
ТРРЮЛНЦ, ЕИК *********, представлявано от законния представител Юл. Б. Ц. поравно
сумата от 243,70 лв. /двеста четиридесет и три лева и седемдесет стотинки/
представляваща съдебни разноски за производството по гр. д. № 223/2022 г. на Районен съд
– гр. Благоевград.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд – гр. Благоевград в двуседмичен
срок, считано от връчването на препис на страните по делото. Като въззивната жалба се
подава чрез Районен съд – гр.Благоевград.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
8