№ 5206
гр. София, 03.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЦВ. М.
при участието на секретаря Ал. Т.
като разгледа докладваното от ЦВ. М. Гражданско дело № 20211110154141
по описа за 2021 година
Предявени са кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът .... твърди, че е налице облигационно правоотношение, възникнало между него
и ответника А. А. П. въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при общи
условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителя без да е необходимо
изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния
период на ответника топлинна енергия до топлоснабден имот, находящ се на адрес: ......,
като той не е изпълнил насрещното си задължение за заплащане на дължимата цена,
формирана на база на прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, както и цена на
услуга за дялово разпределение. Сочи, че съгласно приложимите общи условия, в случай, че
резултатът от изравняването е сума за доплащане, тя се прибавя към първата дължима сума
за съответния период, а когато е сума за възстановяване, от нея се приспадат най-старите
просрочени задължения на потребителя. Твърди, че съгласно общите условия от 27.06.2016
г., в сила от 10.07.2016 г., купувачът на топлинна енергия е длъжен да заплаща същата в 45-
дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, което
ответникът не е сторил, поради което претендира сумите, както следва: 2 364,08 лв.,
представляваща цена на топлинна енергия за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2020 г.;
343,16 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на топлинна енергия
за периода от 15.09.2018 г. до 11.01.2021 г.; 31,76 лв., представляваща цена на услуга за
дялово разпределение за периода от 01.12.2017 г. до 30.04.2020 г., както и 5,26 лв.,
представляваща лихва за забава върху задължението за цена на услуга за дялово
разпределение за периода от 31.01.2018 г. до 11.01.2021 г., ведно със законната лихва върху
всяка от главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 19.01.2021 г. до
окончателното им заплащане, за които суми по ч. гр. дело № 2786/2021 г. по описа на СРС,
79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 25.01.2021 г. Претендира и
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът А. А. П., чрез назначения по реда на чл. 47,
1
ал. 6 ГПК особен представител – адв. Е. П., е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва исковете. Оспорва да е абонат на ...., доколкото не е подписал протокола, включващ
списъка на етажните собственици, където срещу апартамент № 41 се е подписало трето за
спора лице. Оспорва относимостта на протокола от 27.06.2001 г., тъй като не става ясно за
коя етажна собственост се отнася, доколкото е представена само първата страница от него, а
освен това както той, така и списъкът към него не са нотариално заверени. Оспорва договор
№ 429/12.09.2001 г. да го обвързва, тъй като не става ясно кой го е подписал от името на
етажната собственост, респ. подписалото го лице да е било упълномощено за това от нея.
Позовава се на отразено в него удостоверяване, че абонатни номера 27 и 41 и гаражи с
номера 5 и 14 са с пломбирани радиатори и не ползват отопление, поради което оспорва
ответникът да се явява ползвател на топлинна енергия. Оспорва да е налице валидно взето
решение от етажната собственост за присъединяване на сградата към топлопреносната
мрежа на ищеца, както и за сключване на договор с топлинния счетоводител. Оспорва да
има качеството потребител на топлинна енергия. Сочи, че не е отправял искане до ищеца за
доставянето на топлинна енергия, поради което не дължи заплащането на същата, като в
тази връзка се позовава на чл. 62 ЗЗП, който се явява специален и се прилага с предимство
пред чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Навежда довод за изтекла погасителна давност на вземанията за
главница и лихва за периода от 01.05.2017 г. до 18.01.2018 г. Твърди, че в общата фактура от
м. юли 2017 г. се включват стари задължения, които са погасени по давност. Общият размер
на погасените по давност суми изчислява на 781,55 лв. Оспорва и претенцията за цена на
услуга за дялово разпределение, която също счита, че е обхваната от изтекла погасителна
давност. Оспорва доказателствената стойност на представените с исковата молба
разпечатки, тъй като нямат характер на документ. Оспорва да са му връчени извлечения от
сметки, за които се твърди, че са му представени като приложения към исковата молба.
Оспорва наличието на валидно действащ договор с топлинния счетоводител, поради което
счита, че данните от извършения отчет изхождат от неоторизирано дружество. Оспорва да е
доказано публикуваните на общите условия на ищеца, респ. същите да са влезли в сила,
поради което счита, че не го обвързват. Оспорва размера на твърдяното количество
топлинна енергия, както и същата да е била реално потребена. Оспорва и размера на
претендираните суми. Оспорва да е поставен в забава, тъй като не е доказано публикуването
на общата фактура на интернет страницата на продавача. Оспорва, че сумите са били
изчислени на база реален отчет, както и съответствието на измервателните уреди със
законовите изисквания, поради което направените с тях измервания не са достоверни.
Оспорва общият топломер да е преминал необходимата технологична проверка, поради
което същият не представлява годен измервателен уред. С тези съображения отправя искане
за отхвърляне на предявените искове.
Третото лице – помагач на страната на ищеца – „..... не изразява становище по
предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
По искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153
ЗЕ.
Основателността на исковете за цена на потребена топлинна енергия и цена на услуга
за дялово разпределение предполага установяване от ищеца наличието на облигационно
правоотношение по договор за продажба между него и ответника, по силата на което е
доставил топлинна енергия в твърдените количества и за него е възникнало насрещно
задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер, както и че през
исковия период в сградата, в която се намира процесният имот, е извършвана услугата
дялово разпределение от лице, с което ищецът има сключен договор, при което е
2
възникнало задължение за заплащане на възнаграждение за предоставената услуга в
претендирания размер.
Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима
редакция след 17.07.2012 г., а с това и в рамките на процесния период/ потребител, респ.
клиент на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице – ползвател или собственик
на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач /страна/ по договора
за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което
е учредено ограничено вещно право на ползване, като законодателят е обвързал това
качество с реалното ползване на съответния вид енергия. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни отношения с ищцовото дружество. В случая, при съвкупна преценка на
писмените доказателства по делото съдът приема, че в рамките на исковия период А. А. П.
се явява пасивно легитимиран да отговаря за вземанията за цена на топлинна енергия и цена
на услуга за дялово разпределение, касаещи процесния имот. Това е така, тъй като въз
основа на данните, съдържащи се в представения нотариален акт за собственост на жилище
построено върху държавна земя от жилищно строителна кооперация „Икар“ № 108, том
XIX, нот. дело № 3157/1979 г. /л. 15-17 от делото/ се установява, че на 19.09.1979 г.
ответникът е признат за собственик на апартамент № 41, находящ се в .... заедно с таванско
помещение № 7 и зимнично помещение № 5, както и 1,027 % идеални части от общите части
на сградата и от правото на строеж върху мястото, като с оглед административния му адрес
съдът намира, че посоченият имот изцяло съответства на процесния такъв с аб. № 91043,
открит при ищеца, и за който се отнасят и исковите претенции за цена на топлинна енергия
и цена на услуга за дялово разпределение. По делото не се твърди, а и не се доказва към
момента на осъществяване на придобивната сдЕ. - 19.09.1979 г. посоченото лице да е било в
брак, поради което съдът прави извод, че А. А. П. е станал изключителен собственик на
имота, предмет на същата. Действително, прави впечатление, че нотариалният акт е
съставен много преди исковия период, но доколкото няма данни за осъществяването
впоследствие на други юридически факти, довели до промяна в правата върху него, следва
да се приеме, че включително и в периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2020 г. П. е бил негов
собственик. В случая, този правен извод не се опровергава от факта, че той не е положил
подписа си върху списъка към протокола от общото събрание на сградата – етажна
собственост от 27.06.2001 г. /л. 21 от делото/, тъй като сам по себе си обсъденият по-горе
нотариален акт представлява годно придобивно основание, легитимиращо ответникът П.
като собственик на процесния имот считано от момента на съставянето му - 19.09.1979 г.,
като в тази част същият се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила – арг.
чл. 179, ал. 1 ГПК.
Тук следва да се отбележи, че ирелевантно се явява обстоятелството сключил ли е
ответникът изричен писмен договор с ищеца, тъй като нормативната уредба в областта на
енергетиката не поставя такова изискване, а обвързва качеството потребител единствено с
наличието на право на собственост или ограничено вещно право на ползване, а в случая
първото измежду двете е установено по делото.
Ето защо, с оглед действащата нормативна уредба в областта на енергетиката в
качеството му на собственик на апартамент № 41 в процесната сграда – етажна собственост
съдът приема, че именно А. А. П. се явява потребител, респ. клиент на топлинна енергия за
битови нужди, поради което следва да отговаря за задълженията във връзка с ползването му,
вкл. и за това за цената на доставената до него и потребена такава.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ облигационните правоотношения между страните се
регламентират от публични известни общи условия, предложени от топлопреносното
3
предприятие и одобрени от КЕВР. В случая, неоснователно е възражението на ответника
относно липсата на доказателства по делото за публикуване на Общите условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди, респ. за влизането им в сила, поради което и същите
да не го обвързват. Според решение № 189/11.04.2011 г. по т. д. № 39/2010 г. на ВКС, II т. о.,
съгласно разпоредбата на чл. 98, ал. 4 ЗЕ /приложима за продажба на електрическа енергия
при публично изестни общи условия/ предпоставка за влизане в сила на общите условия е
публикуването им най-малко в един централен и един местен всекидневник и изтичането на
30 дни след първото им публикуване. Аналогична е и разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ,
съгласно която топлопреносните предприятия задължително публикуват одобрените от
комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване. Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. Действително,
съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса ищецът следва
да докаже влизането в сила на представените Общи условия за продажба на топлинна
енергия, но в горното решение на ВКС се приема, че не съществува пречка, ако на съда е
служебно известно в кои всекидневници са публикувани Общите условия, те да бъдат
посочени в съдебното решение. В случая, приложение намират Общите условия на ищеца от
2016 г., одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник
„Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г., които са представени в заверен препис
от страна на ищеца /л. 35-36 от делото/. Договорното правоотношение по продажба на
топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносното предприятие и
потребителя /клиента/ по силата на закона – арг. чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично
изявление на ответника – потребител, включително и относно писменото приемане на
Общите условия, в какъвто смисъл е решение № 35/21.02.2014 г. по гр. дело № 3184/2013 г.
на ВКС, III г. о. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя за потребителите /клиентите/,
които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което
да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни споразумения. В
случая, по делото нито се твърди, нито се доказва ответникът П. да е възразил срещу
прилаганите от ищеца общи условия или да е предложил сключването на индивидуално
споразумение с него, използвайки установения в закона механизъм, поради което и с оглед
изложените по-горе съображения, че в рамките на исковия период той е бил собственик на
процесния апартамент съдът прави извод, че между него и ищеца е възникнало договорно
правоотношение по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него
права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ, разпределението на топлинна енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение, а дяловото
разпределение на топлинна енергия между страните в сградата се осъществява от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или
чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Топлинната енергия
за отопление на сграда – етажна собственост се разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия
за отопление на имотите в сграда – етажна собственост – арг. чл. 142, ал. 2 ЗЕ. Съгласно чл.
145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се
определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. В случая, видно от
протокол от общо събрание на етажната собственост от 27.06.2001 г. и списък към него,
договор от 12.09.2001 г. /л. 18-21 от делото/, представените индивидуални справки и
протоколи за отчет /л. 97-102 от делото/, а и с оглед изложеното от вещото лице в
констативната част от заключението по съдебно-техническата експертиза, етажните
собственици в сградата, находяща се на адрес: г..., са възложили извършването на
4
индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение
на разходите за отопление и топла вода на третото лице – помагач - „......
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника по отношение на
действието на договора между етажната собственост и фирмата за дялово разпределение,
тъй като списъкът към протокола от 27.06.2001 г. не е подписан от него, а освен това не е
бил нотариално заверен. В случая, видно от съдържанието му /л. 21 от делото/ последният е
подписан от голяма част от етажните собственици, включително и от представляващ
етажната собственост, като по делото нито се твърди, нито се доказва решението на общото
събрание да е било атакувано от ответника по реда на ПУРНЕС /отм., но действащ към
момента на вземане на решението/. Ето защо, съдът намира, че това решение обвързва
всички етажни собственици, включително и А. П. предвид установения по делото факт, че
същият е бил собственик на самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост
през исковия период. В случая, касае се за сдЕ. – решение на общност от субекти – етажни
собственици, което е взето на проведено общо събрание, осъществено по определен в закона
ред и които решения имат действие по отношение на всички субекти в общността,
включително и ответника П.. Ето защо, съдът приема, че договорът за топлинно
счетоводство от 12.09.2001 г. е произвел своето действие, като фактът, че списъкът към
протокола от 27.06.2001 г. не е бил нотариално заверен, не опровергава този извод, тъй като
такова нормативно установено изискване не съществува. Нещо повече, по делото се
установява още, че за процесния период услугата дялово разпределение в процесната сграда
– етажна собственост се е извършвало именно от третото лице – помагач „....., като видно от
приетите документи за връчване на изравнителни сметки и формуляри за отчет, отнасящи се
за процесния аб. № 91043, страните са изпълнявали поетите по договора задължения, като
потребителите са допускали представителите на третото лице – помагач за отчитане до
адреса, с което фактически са потвърдили обвързаността си от договора за топлинно
счетоводство от 12.09.2001 г.
Неоснователно е и възражението за приложимост на нормата на чл. 62 от Закона за
защита на потребителите, която е в противоречие със Закона за енергетиката. Като
колективна услуга, която ползва всички собственици на обекти в сгради - етажна
собственост, доставката на топлинна енергия се урежда от специалния закон – Закона за
енергетиката, който изключва прилагането на общите разпоредби на Закона за задълженията
и договорите и Закона за защита на потребителите, и в частност разпоредбата на чл. 62 от
същия. Нещо повече, в настоящия случай не става въпрос и за принудителна доставка,
доколкото сградата - етажна собственост е присъединена към топлопреносната мрежа по
инициатива на етажните собственици, като същите са поискали извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия, поради което извод за принудителното
доставяне на такава в сградата от страна на ищцовото дружество не може да бъде направен.
Непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата договора
престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът
постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда
за него задължение за плащане – арг. чл. 62, ал. 2 от Закона за защита на потребителите.
Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в
топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 от Закона за енергетиката (в
редакция след измененията ДВ бр. 30/2006 г.) изисква решение на общото събрание на
етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа,
каквото в настоящия случай не се спори да е налице. Поради това не може да става въпрос за
приложението на § 1 от ДР на Закона за защита на потребителите - двата закона (Закона за
енергетиката и Закона за защита на потребителите) не си противоречат. В тази връзка следва
да се има предвид и факта, че по делото няма данни да е налице хипотезата на чл. 153, ал. 2
от ЗЕ за отказ от ползване на топлинна енергия - прекратяване на топлоснабдяването за
отопление на цялата сграда от абонатната станция или от нейното самостоятелно
5
отклонение, когато две трети от собствениците и титулярите на вещно право на ползване не
желаят да бъдат потребители на топлинна енергия за отопление и декларират писмено това
пред топлопреносното предприятие, което е длъжно в срок до 15 дни след постъпване на
заявлението да извърши исканото прекратяване – арг. ТР № 2/25.05.2017 г. по т. д. № 2/2016
г., ОСГК на ВКС.
Съдът намира, че претендираните от ищеца суми действително се основават на
съставени от него частни документи - извлечения от сметки и съобщения към фактури,
които не представляват доказателство за удостоверените в тях правнорелевантни факти, тъй
като не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което не са
от естество да установят реално доставеното количество топлинна енергия през релевантния
период за процесния имот. В същото време обаче, за установяване на факта на предоставяне
на топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната цена, по делото е прието
заключение на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, според което количеството
постъпила топлинна енергия в сградата – етажна собственост, находяща се на адрес: г..., е
измервана чрез определено от ЗЕ средство за измерване – общ топломер, който е отчитан в
края на всеки месец, като технологичните разходи са приспаднати от общото количество
топлинна енергия, влязло в абонатната станция, и са за сметка на топлофикационното
дружество. През процесния период в имота на ответника не са начислявани суми за
отопление, а само за битово гореща вода и сградна инсталация, като детайлно е посочено
как се формират те, възприемайки се крайният извод, че това е ставало съобразно
изискванията на действащата нормативна уредба. Така, сумите за битово гореща вода са
начислявани на служебно поради липсата на осигурен достъп, за което са съставени 3 броя
протоколи съответно от 18.05.2018 г., от 08.05.2019 г. и от 13.06.2020 г., като за първия
отчетен период – м.05.2017 – м.04.2018 г. това е ставало на база 2 броя обитатели, а за
следващите отчетни период – м.05.2018 г. – м.04.2019 г. и м.05.2019 г. – м.04.2020 г. – това е
ставало на база 1 брой обитатели. Установява се още, че сумите за сградна инсталация са
начислени на база посоченото в т. 6.1.1. от Методиката за дялово разпределение към
Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването – между абонатите съобразно пълния
отопляем обем на имота - 138 куб. м. и този на етажната собственост – 9 656 куб. м. От
техническа гледна точка фирмата за дялово разпределение също е изготвяла индивидуалните
изравнителни сметки в съответствие с нормативните изисквания, с оглед на което вещото
лице изяснява, че е било отразено реално доставеното количество топлинна енергия и е
извършено изравняване между начислената от ищеца и реално дължимата сума. При анализ
на протоколите и свидетелствата за метрологична проверка, касаещи исковия период,
експертът е достигнал до извод, че общият топломер в абонатната станция е преминал
изискуемите метрологични проверки в съответствие с изискванията на ДАМТН.
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената
топлинна енергия по един от следните начини: 1) на 11 равни месечни вноски и една
дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни – след
изменението на ЗЕ от ДВ, бр. 74/2006г.; 2) на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3) по реална месечна консумация.
Следователно, при определяне стойността на действително потребената през процесния
период топлинна енергия следва да бъдат взети предвид резултатите от изравнителните
сметки в края на отчетния период, които показват дали фактурираните през този период
суми са били завишени или занижени, като отразяват реално доставеното количество
енергия след проверка на място на показанията на индивидуалните уреди за измерване. В
случая, при съобразяване на резултата от изравнителните сметки, изготвяни в края на всеки
отчетен период, експертизата е приела, че реално доставеното до имота на ответника
количество топлинна енергия за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2020 г. възлиза на 2 326,87
лв., представляваща разлика между прогнозно начислените суми по фактури /2 653,05 лв./ и
6
сумите за възстановяване на абоната по изравнителните сметки /326,18 лв./, като посочената
стойност е без предишни неплатени и просрочени суми и без начисляване на лихви по тях.
Неоснователно е възражението на ответника за недължимост на посочената сума,
обосновано с липсата на доказателства за връчване на изравнителните сметки, издадени за
процесния имот. Наличието или липата на такива по никакъв начин не се отразява на
извършената от ищеца доставка на топлинна енергия, а е свързано единствено с правото на
ответната страна да оспори изравнителните сметки по реда и в сроковете, установени в
общите условия. От заключенията по съдебно-техническата и съдебносчетоводната
експертизи се установява, че за имота на ответника са издавани изравнителни сметки за
исковия период от време. Той е разполагал с процесуалната възможност по чл. 190 ГПК – да
изиска представянето на тези документи от ищеца, респ. от третото лице – помагач, което
право не е реализирано от него в процеса. Нещо повече, ответникът нито твърди, нито
доказва по делото да се е възползвал от предвиденото рекламационно производство и да е
оспорил изготвените от третото лице-помагач изравнителни сметки в установените срокове
съгласно чл. 32, ал. 3 от Общите условия, които имат силата на закон за страните - в 45-
дневен срок след периода, за който се отнасят, нито в срока за рекламации за отчет на
уредите и разпределението по чл. 70, ал. 6 от Наредбата за топлоснабдяването. Поради това
и с оглед на липсата на мотивирано оспорване на тези документи и в настоящото
производство, съдът намира, че разпределението е извършено по описания и отразен от
експерта по съдебно-техническата експертиза начин в съответствие с нормативната уредба.
Както се посочи по-горе, основанието за начисляване на процесните суми за битово
гореща вода, а именно: на база неосигурен достъп от абоната за целия исков период се
потвърждава от обстоятелствата, удостоверени в представените от третото лице – помагач
протоколи за отчет /л. 100-102 от делото/, в които действително е отразено, че по време на
всеки от трите отчета през 2018 г., 2019 г. и 2020 г. за процесния апартамент не е бил
осигурен достъп. Съдът намира обаче, че при наличие на неосигурен достъп, както е в
настоящия случай, по отношение на компонент битово гореща вода приложение следва да
намери чл. 69, ал. 2, т. 2 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, като
начисляването на същата следва да се извърши от фирмата за дялово разпределение при
норма за разход на потребление на гореща вода от 140 литра на обитател за едно
денонощие. В случая, този ред за начисляване на сумите за битово гореща вода
действително е бил спазен от ищеца, но с оглед данните по съдебно-техническата
експертиза за отчетен период м.05.2017 – м.04.2018 г. това е ставало на база 2 броя
обитатели, без по делото да са ангажирани доказателства, че това действително е било така.
Точно обратното, в случая няма основание да се приеме, че за тази част от исковия период
процесният апартамент № 41 е бил обитаван от повече от едно лице, различно от ответника
А. П., поради което съдът намира, че за периода м.05.2017 г. – м.04.2018 г. начисляването на
сумите за битово гореща вода е следвало да се извърши на база 1 брой обитатели, а не на
база 2 броя такива. Оттук и при съобразяване на критериите по чл. 69, ал. 2, т. 2 от
Наредбата и на база на 1 брой обитател за процесния имот съдът приема, че стойността на
общо фактурираното количество топлинна енергия за компонент битово гореща вода за
отчетен период м.05.2017 г. – м.04.2018 г. следва да възлиза на 331,99 лв., а не на 663,99 лв.,
както е посочило вещото лице по съдебно-техническата експертиза в таблица № 5 от
заключението си. Към тази стойност следва да се добави и стойността на фактурираното
количество топла вода за останалите два отчетни периода м.05.2018 г. – м.04.2019 г. и
м.05.2019 г. – м.04.2020 г., която съгласно данните по таблицата № 5 от заключението
възлиза на 1 652,43 лв. /970,82 лв. + 681,61 лв./, при което общо фактурираното такова за
този компонент за целия исков период възлиза на 1 984,42 лв. /331,99 лв. + 1 652,43 лв./, а не
на 2 316,42 лв., както е прието от фирмата за дялово разпределение. Следователно, при
съобразяване на останалите посочени от вещото лице суми за топлинна енергия за
компонент сградна инсталация, както и тези за битово гореща вода, но след извършеното от
7
съда преизчисляване на тези, отнасящи се за периода м.05.2018 г. - м.04.2020 г. /на база 1
брой обитатели/, за които няма данни да са били незаконосъобразно начислени, то изчислен
по реда на чл. 162 ГПК общият размер на прогнозно фактурираното количество топлинна
енергия за целия исков период – м.05.2017 г. – м.04.2020 г. се равнява на сумата от 2 321,05
лв. Ето защо, след приспадане от нея на подлежащата на възстановяване на абоната сума по
изравнителните сметки от 326,18 лв. съдът прави извод, че главното задължение за цена на
топлинна енергия, отнасящо се за целия исков период, възлиза в размер на 1 994,87 лв., като
по делото не се доказва посочената сума да е била заплатена от ответника.
При този извод на съда следва да се даде отговор на въпроса каква част от нея А. А. П.
дължи да заплати на ищеца, като бъде разгледано своевременно релевираното с отговора на
исковата молба възражение за изтекла погасителна давност.
Съгласно задължителните тълкувателни разяснения, дадени с ТР № 3/2011 г., ОСГТК
на ВКС, вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни
дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги, са периодични плащания по
смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и за тях се прилага тригодишната давност. Предявяването на
иска спира течението на давността, като в случая заявлението по чл. 410 ГПК е подадено в
съда на 19.01.2021 г., а за времето от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. /за период от два месеца и
7 дни/ срокът е спрял да тече на основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по
време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март
2020 г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за
здравето /обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г./, поради което извън погасителната
давност са всички вземания, чиято изискуемост настъпва не след и на 19.01.2018 г., а след и
на 12.11.2017 г. - арг. чл. 114, ал. 1 ЗЗД. От страна на ищеца се претендират вземания за цена
на топлинна енергия за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2020 г., като съгласно чл. 33, ал. 1
от приложимите към релевантния период общи условия на ищеца – тези от 27.06.2016 г., в
сила от 11.08.2016 г., месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 са
платими в 45-дневен срок от изтичане на месеца, за който се отнасят, а не от публикуването
на общата фактура на интернет - страницата му, както се поддържа от ищеца. Следователно,
действително е налице изтекла погасителна давност на вземанията за периода от 01.05.2017
г. до 31.08.2017 г., тъй като най-късното месечно задължение – това за м.08.2017 г. е станало
изискуемо на 15.10.2017 г., т. е. преди 12.11.2017 г., поради което то, както и
предхождащите го такива – за м.05.2017 г., м.06.2017 г. и м.07.2017 г., включени в рамките
на исковия период, са обхванати от изтекла погасителна давност. Тук следва да се отбележи,
че обстоятелството, че ищецът претендира вземания, представляващи месечни дължими
суми за прогнозна консумация на топлинна енергия, които са погасени по давност,
позовавайки се на обща фактура, издадена едва на 31.07.2018 г., и чрез включването им в
тази фактура е незаконосъобразно, доколкото с това действие се цели избягване на
евентуални възражения за давност от клиентите на топлинна енергия. В случаите на чл. 155,
ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни
или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен
период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта
на месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза
на една от страните по облигационното правоотношение в размер на разликата между
начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали
начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това
ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното
предприятие. Това ново „изравнително“ вземане обаче винаги е самостоятелно и различно
от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а
не се касае до корекция на тези вноски със задна дата. Издаването на изравнителната сметка
8
не променя срока, в който месечните вноски стават дължими, а следователно и момента, от
който започва да тече погасителната давност за тях. В случая, съдът приема, че крайният
размер на главното задължение за цена на топлинна енергия на ответника следва да бъде
определено въз основа приетия от съдебно-техническата експертиза и преизчислен от съда
по реда на чл. 162 ГПК такъв от 1 994,87 лв., отразяващ реално доставената и потребена
такава в рамките на исковия период. От тази сума следва да се приспаднат сумите, които са
погасени по давност за периода от 01.05.2017 г. до 31.08.2017 г., които предвид данните по
таблици № 4 и № 5 от заключението, отразяващи фактурираното количество топлинна
енергия за процесния период и годишното изравнение след края на отчетния такъв, но при
съобразяване на горния извод относно липсата на предпоставки за служебно начисляване на
сумите за компонент битово гореща вода на база 2 броя обитатели, а на база 1 брой такива
за първия отчетен период, възлизат на 177,85 лв. Така след извършено преизчисляване по
реда на чл. 162 ГПК, съдът приема, че размерът на месечните задължения за цена на
топлинна енергия за периода от 01.09.2017 г. до 30.04.2020 г., които съдът прие, че не са
обхванати от изтекла погасителна давност, възлиза на 1 817,02 лв. /1 994,87 лв. - 177,85 лв./,
до който размер предявеният главен иск за цена на топлинна енергия се явява основателен и
следва да бъде уважен, като се отхвърли за разликата до пълния предявен размер от 2 364,08
лв., или за размера от 547,06 лв., и за периода от 01.05.2017 г. до 31.08.2017 г., тъй като е
погасен по давност.
Към стойността на задължението за цена на топлинна енергия следва да се добавят и
дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово разпределение, чиято стойност
не се спори, че се равнява на посочения от ищеца размер от 31,76 лв., а освен това този
извод следва и от заключението на вещото лице по съдебносчетоводната експертиза. Това е
така, тъй като съгласно разпоредбите на чл. 36 от общите условия, чл. 61, ал. 1 от Наредба
№ 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл. 10 от общите условия на договорите
между .... и търговец за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната
енергия между потребителите в сграда – етажна собственост, тези разходи се заплащат от
потребителите на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща
цената за извършените услуги на дружествата за дялово разпределение. Във връзка с
възражението за изтекла погасителна давност тук следва да се отбележи, че съгласно
данните в таблица № 3 от съдебносчетоводната експертиза задължението за цена на услуга
за дялово разпределение е започнало да се начислява и се претендира едва от 01.12.2017 г.,
поради което същото не е обхванато от изтеклата погасителна давност за периода от
01.05.2017 г. до 31.08.2017 г. включително. Ето защо, претенцията на ищеца за цена на такса
за услуга за дялово разпределение следва да се приеме за доказана в горепосочения размер
от 31,76 лв., отнасящ се за периода от 01.12.2017 г. до 30.04.2020 г., поради което
предявеният главен иск за посочената сума се явява основателен и следва да бъде уважен в
изцяло заявения размер.
Всяка една от посочените по-горе суми следва да се присъди ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 19.01.2021 г. до окончателното им
заплащане.
По искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на исковете за обезщетение за забава предполага установяване от
ищеца наличието на главен дълг; изпадане на ответника в забава и размера на
обезщетението за забава.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от общите условия на ищеца от 2016 г., в сила от 10.08.2016 г.,
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32,
ал. 1 и ал. 2 в 45 – дневен срок от изтичане на месеца, за който се отнасят. Ето защо, за
вземанията за топлинна енергия за периода от 01.09.2017 г. до 30.04.2020 г., за които съдът
9
прие, че не са обхванати от изтекла погасителна давност, не е необходимо отправянето на
покана или предприемането на други действия от страна на ищеца, за да се поставят
клиентите в забава. По изложените съображения, определена по реда на чл. 162 ГПК, съдът
счита, че размерът на лихвата за забава върху задълженията за цена на топлинна енергия за
периода от 01.09.2017 г. до 30.04.2020 г., попадащи в обхвата на общите условия от 2016 г.,
се равнява на сумата от 305,04 лв., начислена за претендирания период от 15.09.2018 г. до
11.01.2021 г. Следователно, ответникът А. А. П. се явява задължен за посочената по-горе
сума от 305,04 лв., до който размер предявеният срещу него акцесорен иск за лихва за забава
върху задължението за цена на топлинна енергия се явява основателен и следва да бъде
уважен, като се отхвърли за разликата до пълния предявен размер от 343,16 лв., или за
размера от 38,12 лв.
По отношение на задължението за цена на услуга за дялово разпределение липсва
предвиден срок за плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което
длъжникът изпада в забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В случая, по делото не са
представени доказателства за отправена покана от кредитора за плащане на това задължение
от дата, предхождаща подаването на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 19.01.2021 г. и
касаеща процесния период, поради което предявеният акцесорен иск за лихва за забава
върху задължение за цена на услуга за дялово разпределение в размер на 5,26 лв. за периода
от 31.01.2018 г. до 11.01.2021 г. се явява неоснователен и следва да се отхвърли изцяло.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора – частична основателност на исковете, право на разноски има
всяка от страните, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част. На основание чл. 78, ал.
1 ГПК в полза на заявителя - ищец се следват направените разноски в производството по ч.
гр. дело № 2786/2021 г. по описа на СРС, 79 състав, както и в исковото производство,
съразмерно с уважената част от исковете, които съответно възлизат на 82,32 лв. - платена
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение и 824,82 лв. - платена държавна такса,
депозит за особен представител на ответника, депозити за СТЕ и ССчЕ и юрисконсултско
възнаграждение. Съдът определи в минимален размер юрисконсултското възнаграждение на
заявителя - ищец в двете съдебни производства на основание чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр.
8 от 2017 г.), вр. чл. 37 от Закон за правната помощ и съответно чл. 26 от Наредбата за
заплащането на правната помощ (по отношение на юрисконсултското възнаграждение в
заповедното производство) и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ
(по отношение на юрисконсултското възнаграждение в исковото производство), като
съобрази вида и обема на извършената дейност от процесуалния му представител, както и
липсата на фактическа и правна сложност на делото. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза
на ответника не следва да се присъждат разноски, съразмерно с отхвърлената част от
исковете, с оглед липсата на изрично искане в този смисъл, а и на доказателства за
извършването на такива.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от...., ЕИК ....., със седалище и адрес
на управление: .... срещу А. А. П., ЕГН **********, с адрес: .... кумулативно обективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че А. А. П. дължи на ...., ЕИК
..... сумата от 1 817,02 лв., представляваща цена на топлинна енергия по отношение на
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. ул. „Константин Иречек“ № 22, вх. Б, ет.
7, ап. 41, с аб. № 91043, за периода от 01.09.2017 г. до 30.04.2020 г.; сумата от 31,76 лв.,
представляваща цена на услуга за дялово разпределение за периода от 01.12.2017 г. до
10
30.04.2020 г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 19.01.2021 г. до окончателното им заплащане, както и сумата
от 305,04 лв., представляваща лихва за забава върху задължението за цена на топлинна
енергия за периода от 15.09.2018 г. до 11.01.2021 г., за които суми по ч. гр. дело № 2786/2021
г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
25.01.2021 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за цена на топлинна енергия за разликата над уважения
размер от 1 817,02 лв. до пълния предявен размер от 2 364,08 лв., или за размера от 547,06
лв., и за периода от 01.05.2017 г. до 31.08.2017 г.; иска за лихва за забава върху
задължението за цена на топлинна енергия за разликата над уважения размер от 305,04 лв.
до пълния предявен размер от 343,16 лв., или за размера от 38,12 лв., както и иска за лихва
за забава върху задължението за цена на услуга за дялово разпределение в размер на 5,26 лв.
за периода от 31.01.2018 г. до 11.01.2021 г.
ОСЪЖДА А. А. П., ЕГН **********, с адрес: г.... да заплати на ...., ЕИК ....., със
седалище и адрес на управление: ...., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 82,32 лв.,
представляваща разноски в производството по ч. гр. дело № 2786/2021 г. по описа на СРС,
79 състав, както и сумата от 824,82 лв., представляваща разноски в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца .... – „......
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11