РЕШЕНИЕ
№…
гр.
Плевен, 23.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ - ІV гр.с. в публично заседание на двадесет
и трети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.РЕНИ ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря ЕВГЕНИЯ РУСЕВА и в
присъствието на прокурора …., като разгледа докладваното от ЧЛЕН - СЪДИЯТА РЕНИ ГЕОРГИЕВА в.гр.д. № 253
по описа за 2020 г. и на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 2561/30.12.2019 г. по
гр.д.№ 4631/2019 г. по описа на
ПлРС, е признато за установено, на
основание чл.439 ГПК, по отношение на „Кредит Инкасо Инвестмънт БГ“ ЕАД със седалище
гр.София, че С.М.И., не дължи
плащане на сумата 1 811.82 лв. (формирана от 1
243.61 лв. главница, 165.02 лв. възнаградителна лихва, 269.46 лв. лихва за
забава, 33.56 лв. държавна такса и 100
лв. юрисконсултско възнаграждение), за която сума
е издаден изпълнителен лист от 18.04.2011 г. по ч.гр.д.№ 1758/2011 на
РС-Плевен, поради погасяване на вземането по давност.Осъдено е „Кредит Инкасо Инвестмънт
„БГ ЕАД със седалище гр.София да плати
на С.М.И. направените деловодни разноски в размер на 527.50 лв. за държавна
такса и адвокатско възнаграждение.
Депозирана е въззивна жалба от „Кредит
Инкасо Инвестмънтс БГ“ЕАД със седалище гр.София, чрез пълномощник, срещу
решение № 2561/30.12.2019 г. по гр.д.№ 4631/2019 г. по описа на ПлРС, което се
обжалва изцяло.Излагат се доводи, че решението е постановено в нарушение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необосновано.Прави се искане да се отмени обжалваното решение като изцяло
неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и необосновано.
За въззиваемия С.М.И., чрез пълномощник,
е депозирано писмено становище, според което въззивната жалба е неоснователна,
поради което следва да се потвърди обжалваното решение като правилно.
Въззивната жалба е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и
допустимо, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящата инстанция намира решението и за
правилно, поради което по силата на чл.272 ГПК
препраща към мотивите на първоинстанционния съд.Във връзка с доводите
във въззивната жалба съдът приема
следното.
На първо място
във въззивната жалба се сочи, че в обжалваното решение липсват мотиви във
връзка с възражението на въззивника, че погасителна давност не е текла, докато
е траел изпълнителния процес (във връзка с
ППВС № 3/1980 г., което е било в сила към датата на образуване на изп.д.№ 1551/2011 г. до постановяване на ТР
от 26.06.2015 г.).Въззивникът се
позовава на решение № 170/17.09.2018 г. на ВКС, ІV г.о., в който се дава
разрешение на въпроса, свързан с реда, по който следва да се прилагат ППВС №
3/1980 г. и ТР от 26.06.2015 г. по т.д.№ 2/2013 г.
на ОСГТК на ВКС в хода на висящо изпълнително производство.
Според ППВС № 3/1980 г. погасителната
давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното
осъществяване на вземането.
В
Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. на ВКС по т.д.№ 2/2013 г.,
ОСГТК-т.10 е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство
е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК (чл.330, ал.1,
б.“д“ ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да
тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие.Обявено е за изгубило сила Постановление № 3/1980 г.
на Пленума на Върховния съд.
Посочено е също
така, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ.Искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се
прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.Когато взискателят не е поискал извършването
на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното
производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл.330, ал.1, б.”д” ГПК отм.), нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано
или е предприето последното валидно изпълнително действие.Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи
това.Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата
давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие.
От данните по изп.д.№ 1551/2011 г.,
прието във въззивното производство, е видно, че то е образувано по молба на
взискателя на 06.07.2011 г. въз основа на издаден изпълнителен лист на
18.04.2011 г.
От запорно съобщение от 19.07.2011 г. е
видно, че е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника С.И., за
което е уведомен длъжникът с ПДИ от
същата дата.
Третото задължено лице по реда на чл.508 ГПК е уведомило съдебния изпълнител, че длъжникът е назначен на работа в
дружеството за срок от 6 месеца, но брутното му трудово възнаграждение е под
минималната работна заплата за страната.С писмо от 25.08.2011 г. то е уведомило
ЧСИ, че на 08.08.2011 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено.
Искани са справки с писма от 18.04.2012
г. и от11.03.2013 г.
С молба от 08.10.2015 г. взискателят,
въззивник в настоящето производство, е поискал да се извърши справка в ТД“НАП“,
а с молба от 14.12.2015 г. - да бъде наложен запор върху посочените две МПС,
като такъв е наложен, видно от съобщение от 15.12.2015 г.С молба от 28.12.2015
г. е направено искане да бъде наложен
запор върху трудовото възнаграждение на длъжника С.И. и е изпратено запорно
съобщение на 14.01.2016 г. до третото задължено лице.
С постановление от 28.12.2017 г. е
прекратено изпълнителното производство по изпълнителното дело на основание
чл.433, ал.1, т.8 ГПК, като е прието, че в продължение на две години
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия ( последно изпълнително действие, извършено на 2012 г.).
Тъй като с оглед на гореизложеното се
приема, че изпълнителното производство се прекратява по право, то съдът приема,
че изпълнителното производство е
прекратено по право на 26.08.2013 г. (според становището на
въззиваемия това е осъществено на 19.07.2013 г., тъй като валидното
изпълнително действие по изпълнителното дело е налагането на запор върху
трудовото възнаграждение на 19.07.2011 г.), тъй като в периода 26.08.2011 г. - 26.08.2013 г. взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия, а съгласно горепосоченото тълкувателно
решение се приема, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и
др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение
и др.Към 14.12.2015 г. изпълнителното производство е било прекратено по право.
Т.е. към 26.06.2015 г., когато е
постановено горепосоченото тълкувателно решение, не е налице висящ изпълнителен
процес.Второто изпълнително дело № 20188150400103 е образувано на 16.01.2018 г.
Относно поставения въпрос във въззивната
жалба кой тълкувателен акт следва да се приложи в настоящия казус, както и че е
налице съдебна практика, която приема и потвърждава съждението, че
погасителната давност не е текла до постановяване на горепосоченото
тълкувателно решение от 26.06.2015 г., като се позовава на решение №
51/21.02.2019 г. по д.№ 2917/2019 г. на ВКС, ІV г.о., като отмяната на ППВС №
3/18.11.1980 г. има действие от 26.06.2015 г., то настоящата инстанция съобрази
следното.
Съдът счита, че със задължителните
указания на тълкувателното решение се дава тълкуване на точния смисъл на
съществуваща правна норма, а не се създава ново правило за поведение, действащо
за в бъдеще, поради което същото има действие от влизането в сила на самия
закон, чийто смисъл изяснява, независимо от това кога са се осъществили
юридическите факти, релевантни за казуса.Към датата на постановяване на
настоящето решение приложимият закон включва и т.10 от горепосоченото
тълкувателно решение от 26.06.2015 г. ( определение № 53/26.03.2018 г. на ВКС по
ч.гр.д.№ 1049/2018 г., ІІ г.о., определение № 193/7.11.2019 г. на ВКС по
ч.гр.д.№ 2779/2019 г., І г.о.).Касае се за
приложение не на чл.14 от ЗНА, а на чл.50, ал.1 от ЗНА.
От 26.08.2011 г. до 16.01.2018 г.,
когато е образувано второто изпълнително дело, е изтекла петгодишната
погасителна давност, поради което предявеният иск с правно основание чл.439 ГПК
е доказан по основание.
Първото принудително
изпълнение е перемирано (прекратено) през 2013 г., т.е. преди
постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. по
тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, но разрешенията на последното
следва да намерят приложение и към вече приключилото изпълнително дело, тъй
като това тълкувателно решение има обратно действие.
Тълкувателното
решение по чл. 124 ЗСВ е акт, с който
се тълкува материалноправна или процесуалноправна разпоредба с цел да се открие
точният й смисъл и да се осигури еднакво приложение на законите от съдилищата.
Тълкувателната дейност не е дейност по създаване на ново правило, а дейност по
изясняване смисъл на съществуваща правна норма.Установеният в чл. 50, ал. 1
ЗНА
принцип следва да се отнася и за извършеното от върховните съдилища
тълкуване.Тълкувателните решения са задължителни за всички казуси, до които се
отнасят, независимо от това кога са се осъществили юридическите факти,
релевантни за казуса.Съдът приема, че не само първоначално приетите ППВС и ТР
имат обратно действие, но и последващото тълкувателно решение, с което се
обявява за изгубило сила предходно ППВС, какъвто е и процесния случай, т.е.
давността върху вземания, предмет на изпълнително дело, образувано преди
26.06.2015 г. (каквото е първото, което е образувано през 2011 г. ), тече от момента на последното валидно изпълнително
действие.Отмяната на ППВС № 3/1980 г. има обратно действие ( решение № 45/30.03.2017 г. на ВКС по т.д.№
61273/2016 г., ІV г.о., решение №
451/29.03.2016 г. на ВКС по гр.д.№ 2306/2015 г., ІV г.о., определение №
442/04.07.2019 г. на ВКС по т.д.№ 2882/2018 г., ІІ т.о.).Петгодишната
погасителна давност в периода от
26.08.2013 г. до 16.01.2018 г. би могло да се приеме, че не е изтекла, но както
се посочи с оглед на гореизложеното, настоящият съдебен състав счита, че
началната дата на давностния срок е 23.08.2011 г.
В
определение № 735/6.11.2019 г. на ВКС по гр.д.№ 3982/2019 г., ІІІ г.о., на което се позовава въззивникът, е прието, че
макар да е изтекъл срок по-дълъг от две години между две изпълнителни действия,
по делото няма доказателства за период, по-дълъг от 5-години, считано от
09.04.2013 г., през който да не са искани или извършвани изпълнителни действия,
като исканите и извършените опис и публична продан на недвижим имот са валидни
и прекъсват давностния срок.
От 26.08.2011 г. до 14.12.2015 г. също не
е изтекъл давностният срок от 5 години.В
тази насока правилно е приетото от
първоинстанционният съд, което се споделя и от настоящата инстанция.Налагането
на запори на двете МПС с оглед на молбата от 14.12.2015 г. са изпълнителни
действия, които не прекъсват давността, тъй като те са реализирани след
прекратяване на изпълнителното дело, настъпило на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК по силата на закона на 26.08.2011 г. (според
въззиваемия на 19.07.2013 г.), като в
тълкувателното решение се приема, че акт на съдебен изпълнител (постановление)
за прекратяване на изпълнителното производство има декларативен, а не
конститутивен характер.
С оглед на
изложеното не може да се приеме, че с обратното действие на новия тълкувателен
акт се нарушава правото на ефективен достъп до съд, прокламирано в чл.6 КЗПЧОС,
както сочи въззивникът.
Въз основа на
гореизложеното съдът счита, че обжалваното решение като правилно следва да бъде
потвърдено.
При този изход на процеса са дължими от
въззивника в полза на въззиваемия разноски по делото, като е направено
възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнагражедние с оглед на
чл.78, ал.5 ГПК.
Заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. не е прекомерно с оглед на фактическата и правна сложност на делото, минималния му размер в чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение (ред. - изм. с Решение № 9273 от 2016г. на ВАС на РБ-ДВ бр.41 от 2017 г., в сила от 23.05.2017 г. ).
Следва да бъде осъден въззивникът да
заплати на въззиваемия разноски по делото за настоящата инстанция в размер на
400 лв., съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от
горното, Плевенски окръжен съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2561/30.12.2019 г. по гр.д.№ 4631/2019 г. по описа
на Плевенски районен съд.
ОСЪЖДА
въззивника „Кредит Инкасо Инвестмънт БГ“ ЕАД,
ЕИК202423225, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.Панчо
Владигеров № 21, бизнес сграда Люлин -6, ет.2, да заплати на С.М.И., ЕГН**********,***,
направените разноски по делото за настоящата инстанция в размер на 400 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3,
т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: