Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ,01.04.2021 год., гр.Пазарджик
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПАЗАРДЖИШКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД,
гражданска колегия, на девети март двехиляди двадесет и първа година, в публично
заседание, в следния състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
секретар Стоянка Миладинова,
като разгледа докладваното от съдия Вълчева гр. дело №1539
по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са главни
искове с правно основание чл.26, ал.1, предл. първо от ЗЗД - за прогласяване
нищожността на договор за потребителски кредит като противоречащ на императивни
изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на
потребителите и Закона за потребителския кредит и чл.55 ал.1, предл. първо от ЗЗД и при условията на евентуалност искове - за прогласяване нищожността на
клаузата на чл.4 от същия договор като неравноправна и противоречаща на добрите
нрави и осъдителен иск.
Подадена е искова
молба от В.К.К. /с моминско име К./, с ЕГН **********,***, представлявана от
адв.Д.Ф. – САК, с адрес *** против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София 1324, ж.к.“Люлин“ №7, бул.“Джавахарлал
Неру“ №28, „Силвър център“, етаж 2, офис 40-46, представлявано от управителя С.
К. К., с която ищцата, чрез пълномощника си, моли да бъде прогласена нищожността на договор за паричен заем №3359346, сключен с "Изи Асет
Мениджмънт" АД от 30.10.2018г. като противоречащ на императивни
изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на
потребителите и Закона за потребителския кредит и да осъди ответното дружество
да заплати на ищцата сумата в общ
размер на 822.97 лв., съставляваща неоснователно получена от кредитора
договорна лихва в размер на 145.15
лв. и неустойка в размер на
677.82 лв. Моли съда, в случай, че не уважи тези кумулативно предявени
главни искове, в условията на евентуалност, да прогласи нищожността на клаузата на чл.4 от договора за паричен
заем като неравноправна и противоречаща на добрите нрави и да осъди ответното
дружество да заплати на ищцата сумата
от 677.82 лв., получена от него на основание на чл.4 ал.2 от договора.
Ищцата твърди, че
на 30.10.2018г. е сключила с ответното дружество Договор за паричен заем
№3359346, по силата на който са й предоставени в собственост заемни средства в
размер на 1500 лв., при фиксиран
годишен лихвен процент по заема 35,00%, годишен процент на разходите - 40,12% и
срок за погасяване на заема 13 седмици и с двуседмична погасителна вноска в
размер на 126.55 лв. Сочи, че съгласно чл.4 от договора, заемателят следва в
срок до три дни, считано от датата на сключване на процесния договор да
предостави едно от двете предвидени обезпечения: две физически лица, отговарящи
на условията, подробно описани в договора или банкова гаранция, като при
неизпълнение той дължи неустойка в размер на 677.82 лв., която той следва да
престира разсрочено, заедно с погасителната вноска, към чийто размер се добавя
сумата от 52,14 лв., с която падежното вземане нараства на 178.69 лв.
Твърди, че договорът
е изпълнен от ищцата, която е погасила на кредитора, чрез изплащане на част от
задълженията и чрез рефинансиране на остатъка от 1207,13лв., осъществено с
последващ Договор за паричен заем №3434972/28.01.2019г. Твърди, че е погасила
без правно основание възнаградителна лихва в размер на 145.15 лв. и неустойка в
размер на 677.82 лв., тъй като тези вземания намират своя източник в изначално
недействителния договор за потребителски кредит. В хипотезата на нищожност на
кредитната сделка, съгласно чл.23 от ЗПК потребителят дължи да възстанови на
кредитодателя чистата стойност на кредита без да дължи други престации.
Счита, че с
договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35,00% се нарушават
добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на
потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице
нищожност на уговореното възнаграждение.
Сочи, че съдебната практика приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар
нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за
добросъвестното й определяне може да бъде размерът на законната лихва, без
обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на
добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. Сочи,
че в тази насока са: Решение №906/30.12.2004г. по гр. д. №1106/2003г. на ВКС, 2
г. о., Решение №378/18.05.2006г. по гр. д. №315/2005г. на ВКС, 2 г. о., Решение
№1270/09.01.2009г. по гр. д. №5093/2007г. на ВКС, 2 г. о., Определение №901/10.07.2015г.
по гр. д. №6295/2014г. на ВКС, 4 г. о. По
аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва
следва да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. Твърди, че в
настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 35%
годишно, към която следва да се добави
скритата под формата на неустойка възнаградителна лихва, надхвърля повече от
три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като
критерии за норми на поведение, установени в обществото.
Твърди, че договорът за потребителски кредит е нормативно уреден като
възмезден - чл.11 ал.1, т.9 ЗПК и липсата на задължителния реквизит от
съдържанието му, а именно непораждането на валидно задължение за заплащане на
цена на кредитния ресурс има, съгласно чл.22 ЗПК, за юридическа последица
недействителност на заемното правоотношение. Сочи съдебна практика. Твърди, че е неприложима нормата на чл.26
ал.4 от ЗЗД, тъй като договорът за потребителски кредит не би могло да бъде
сключен без недействителната му част, тъй като той нормативно е уреден като
възмезден и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за
отпуснатия кредит. Аргумент за недействителност на договора на това основание
може да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на
потребителя със ЗПК - чл.22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания
към договора за кредит, уредени в чл.10 ал.1, чл.11 ал.1, т.7-12 и 20 и чл.12
ал.1, т.7-9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва -
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло
недействителен. От изложеното следва, че законът поставя важен акцент на
посочената уговорка относно цената на заемните средства - поради възмездния
характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с
оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за
по-пълна защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвения процент по
кредита /чл.11 ал.1, т.9 ЗПК/. Нищожността на клаузата, регламентиращи част от
реквизитите на договора за потребителски кредит - лихвения процент -
представляваща част от същественото съдържание на договора прави цялото заемно
съглашение нищожно. Това разрешение отговаря и на задължителното тълкуване на
Директива 93/13 относно неравноправните клаузи на Съда на Съюза, който приема,
че Директивата допуска възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен
между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко
неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато се
окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя (в този смисъл Решение
по дело С-453/10, Perenicova и Perenic, точка 35 и С-397/11, ErikaJoros, точка
47).
Твърди, че е неприложима
и втората хипотеза на чл.26 ал.4 от ЗЗД, съгласно която е възможно
договор да бъде само частично недействителен. Сочи, че нищожността на отделни
части от договора може да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта
не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не
може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му
част. На плоскостта на процесния
казус, нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на
възнаградителната лихва не биха могли да се заместят по право от повелителни
норми на закона, тъй като законодателят не е въвел императивни размери на
цените на кредитите, а и с оглед на задължителното тълкуване с редица
преюдициални заключения на Съда на ЕС, с които е дадено разрешението, че
националните съдилища не са овластени да изменят съдържанието на
неравноправните договорни клаузи, че договорът трябва по принцип да
продължи да действа без друго изменение, освен произтичащото от премахването на
неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право
съществува правна възможност така да се запази договорът, тъй като ако на
националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на неравноправните клаузи
в такива договори, подобно правомощие би могло да застраши постигането на
дългосрочната цел на член 7
от Директива 93/13
относно неравноправните клаузи понеже би способствало за премахването на
възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез
самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя /дело С-618/10, Banco Espanol de Credito SA,
дело C-488/11, Dirk Frederik Asbeek
Brusse и Katarina de Man Garabito и C-397/11, Erika Joros/.
По отношение на
аргументите, че договореният размер на възнаградителната лихва противоречи на
добрите нрави, тъй като тя надхвърля значително размера на законната лихва,
сочи и следните допълнителни аргументи: Предвидената в чл.4 от договора неустойка в размер на 677,82 лв. е скрит
добавък към възнаградителната лихва и като такава е следвало да бъде включена в
годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите, съгласно чл.19 ал.1
от ЗПК. Поради невключването на неустойката в посочения в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния
договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между
страните представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл.68
д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. Сочи, че с
преюдициално заключение по дело
С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики,
изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на
ГПР, представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. от
ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР води
до недействителност на кредитната сделка, поради неспазване на изискванията на
чл.11 ал.1, т.10 от ЗПК. Нарушени са и императивните изисквания на чл.11, ал.1,
т.9 и 10 от ЗПК в договора да бъде посочен лихвеният процент по кредита, тъй
като потребителят е бил заблуден относно действителния му размер в разрез с
изискванията на добросъвестността и реалната стойност на ГПР. Съгласно чл.21 от ЗПК нищожна е договорна клауза, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона. Нищожността на клаузите за възнаградителна лихва и ГПР
обуславя, съгласно чл.22 ЗПК, изначалната недействителност на кредитната сделка,
поради невключването в съдържанието й на задължителни договорни реквизити.
Твърди, че преценката
за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер
следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението следва да
се извърши при спазване на критериите, заложени в т.3 от TP на ОСТК на ВКС по
т.д. №1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от
принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката
за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат
да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии - естеството
им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечава
с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
Твърди, че неизпълнението
на задължението за осигуряване на поръчители или банкова гаранция не води до
самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като вреди
за кредитора биха възникнали единствено при настъпила неплатежоспособност на
главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани
принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува
възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили
лично обезпечение. Твърди, че предвидената неустойка в размер на 677,82 лв. е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото
тя е почти еквивалентна на заетата сума от 1500 лв., без да зависи от вредите от неизпълнението на
договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от
неизпълнението. Тя създава
единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка
на потребителя, което е в противоречие със задължението за договаряне,
съобразно принципа за спазване на добрите нрави.
Твърди, че на
плоскостта на конкретния казус са предвидени следните ограничения, създаващи
условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение: за кредит от 1 500 лв., заемателят се
е задължил да осигури поръчителството на две физически лица, които имат минимален осигурителен доход в размер на 1000
лв., т.е. лица, които месечно получават доходи всеки от тях в почти
двоен размер на предоставената в заем сума. Осигурителният доход следва да е
нетен. Ограничение в процесния договор за заем е налице и по отношение на
изискванията относно лицата, които може да поръчителстват - те могат да бъдат
само физически, не и
юридически лица. Гарантите трябва да
получават минимален осигурителен доход от 1000 лв., произтичащ само от трудов договор. Ограничението относно получавания трудов доход е необосновано, тъй като физическо лице може да
получава доходи от граждански правоотношения, например като управител или
изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да разполага с
движимо и недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл.133 от ЗЗД.
На следващо място
твърди, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и е излязла
извън присъщата й обезпечителна функция. Сочи, че в добросъвестните
отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди
сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или
частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Няма житейска и правна
логика един кредитор да престара без наличие на обезпечение, т.е. да е поел
риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на
договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика
така се лишава от гаранции срещу неизпълнението. Дори да се приеме, че
кредиторът реално е имал за цел, макар и след сключването на договора, да си
осигури достатъчни обезпечения, той би договорил достатъчен и разумен срок за
осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други възможни за потребителя
на небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще може
да се удовлетвори за вземанията си. Явно
е, че кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй като е поставил ограничения и
е дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители или банкова
гаранция - едва три дни след сключване на договора.
Сочи, че кредитната
институция е поставила алтернативното условие за осигуряване на банкова гаранция. Ноторно известно е,
че към фирми за бързи кредити се обръщат лица, които не разполагат с доходи и с
имущество, за да получат банков кредит, който е по-изгоден с оглед на
по-ниските лихвени равнища. На кредитната институция като търговец,
специализиран в сегмента на кредитирането, е известно това обстоятелство, тя
разполага и с информацията, че банкова гаранция се предоставя при още
по-засилени изисквания и че такава е невъзможно да бъде издадена на лице, което
не отговаря на условията за банково кредитиране. Недобросъвестно и в ущърб на
потребителя, небанковата финансова институция е поставила към него неизпълними
изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на
ограниченията по чл.19 ал.4 от ЗПК.
Твърди, че поставянето
на изискването за осигуряване на лично, респ. банково обезпечение противоречи
на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от
Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит,
кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя,
като при необходимост това задължение
може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на
кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския
кредит. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да
не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността,
а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на
такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Твърди, че преддоговорното
задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на
Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна
хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да
се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита
на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ
вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС.
Твърди, че в този
смисъл клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на
двама поръчители, респ. банкова гаранция, е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху
самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По
този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като
кредитът е отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараства, тоест
опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Съдът има задължение
да се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той
следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83
Von Colson).
Твърди, че кредиторът
в настоящия случай е поел риск да отпусне реално необезпечен и само евентуално
обезпечаем кредит, поради това неблагоприятните последици за кредитодателя са
самопричинени, тъй като той не е спазил своето задължение за предварителна
оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата
институция не може да черпи права за себе си от собственото си противоправно
поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка.
Неустойката по
спорния договор има санкционен характер, но поставянето на условие за
обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с поемане на поръчителство
от физическо лице/или банкова гаранция в същия размер/, което да отговаря на
изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия, противоречи на
принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде предпоставки за
начисляването на неустойката по чл.4 от договора.
Твърди, че неустойката
по спорния договор има санкционен характер, но поставянето на условие за
обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с поемане на поръчителство
от физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за
изпълнението им препятствия, противоречи на принципа на добросъвестността, тъй
като цели да създаде предпоставки за начисляването на неустойката по чл.4 от
договора.
Твърди, че по
изложените съображения, неустойката е излязла в разрез с добросъвестността
извън присъщите й функции. Същата е необосновано завишена, поради което
неустоечната клауза е неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП. Предвидено е тя да се кумулира към
погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита.
Договорена при тези условия тя представлява допълнителна облага-печалба към
възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по този начин на
потребителя по реда на чл.5 от ЗПК и без тя да бъде включена в договорното
съдържание като договорна лихва и като част от ГПР, съобразно императивните
изисквания на чл.11 ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Сочи, че в този смисъл е и
съдебната практика, която приема, че когато търговецът създава предпоставки да
получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс,
независимо, че променя наименованието й и я именува като „неустойка", тази
облага съставлява печалба за него и като такава е следвало да бъде обявена на
потребителя като елемент на договорната лихва. Сочи съдебна практика.
Твърди, че кредитният
контракт е изначално недействителен и на основание нарушаване на изискването на чл.11 ал.1, т.9 ЗПК кредиторът да
включи в договорното съдържание условията
за прилагането на лихвения процент. Действително ЗПК не въвежда легална
дефиниция какво се разбира под "условията за прилагане" на лихвения
процент по кредита. От граматическото и логическо тълкуване на този израз,
както в контекста на правната разпоредба на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на
нормите, съдържащи изисквания по чл.10 ал.1, чл.11 ал.1, т.7-12 и ал.2 и чл.12
ал.1, т.9, които ако не са спазени договорът за потребителски кредит е
недействителен, се налага изводът, че под "условия за прилагане"
трябва да се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно
инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент,
според които да става ясно как се начислява този, казано с други обяснителни
думи - процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита,
дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от
длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните
начин. Налице е неяснота върху каква стойност се изчисляват договорените 35%
възнаградителна лихва, което е необходимо, за да може потребителят да извърши
самостоятелна преценка за правилността на този указан размер. Тази информация е
от съществено значение за защита интересите на потребителя, тъй като от нея
зависи каква ще бъде реалната цена, която той ще заплати за предоставения му
заем. Чл.5 от ЗПК и ЗЗП, регулиращ потребителската защита, издигат като основно
право на потребителя правото на информация за характеристиките и цената на
услугите /чл.1 ал.2, т.1 и 3 от ЗЗП/, респ. като задължение на добросъвестния
търговец да даде на потребителя информацията, позволяваща му да направи своя
информиран избор /чл.4, т.1 и т.4 ЗЗП/.
Освен това, в
процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора
ГПР от 40.12%/. Във
величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по
ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Твърди,
че в конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно обстоятелствата
по чл.19 ал.1 липсват. Посочен е лихвен процент по заема - 35%, /който е
фиксиран и годишен/, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР
по договора. Съгласно чл.10 ал.2 и чл.10а ал.4 ЗПК, видът, размерът и
действието, за които се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора и кредиторът не може да изисква и да събира от
потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не са
предвидени в него. Освен уговорената възнаградителна лихва в кредитния контракт
страните не са уговорили други разходи, следователно кредиторът няма право да
включва в обхвата на ГПР други разходи освен договорната лихва. От друга
страна, за да се изчисли правилно действително прилагания в правоотношението
размер на ГПР, кредиторът е следвало да включи в обхвата му и допълнителната
печалба - скритата под формата на неустойка възнаградителна лихва. Поради
заобикаляне на изискванията на чл.11 ал.1, т.9 и т.10 ЗПК в договора да се
впишат действително прилаганите в правоотношението цена на кредита и ГПР,
разписаните в чл.2, т.5 и т.8 лихва и ГПР са недействителни уговорки. Съгласно
чл.22 ЗПК, уговорките за лихвата и за ГПР са задължителни реквизити на
кредитния контракт и неуговарянето в съдържанието му на тези съществени
елементи води до отричане на правния ефект на цялата кредитна сделка.
Моли да бъде прогласена
нищожността на договора за
паричен заем №3359346, сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД от
30.10.2018г. като противоречащ на императивни изисквания на Закона за
задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за
потребителския кредит и да бъде осъдено ответното дружество да заплати на ищцата
сумата в общ размер на 822.97 лв.,
съставляваща неоснователно получена от кредитора договорна лихва в размер на 145.15 лв. и неустойка в размер на 677.82 лв.
Моли съда, в
случай, че не уважи тези кумулативно предявени главни искове, в условията на
евентуалност, да прогласи
нищожността на клаузата на чл.4 от договора за паричен заем като неравноправна
и противоречаща на добрите нрави и да осъди ответното дружество да заплати на ищцата
сумата от 677.82 лв., получена
от него на основание на чл.4 ал.2 от договора.
Моли да им бъдат
присъдени разноските по делото.
Моли на основание
чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата, ако бъде осъдена ответната страна за
разноски, да присъди на адвокат Д.Ф. адвокатски хонорар, съобразно Наредба №1
за минималните размера на адвокатските възнаграждения на ВАС и съобразно
фактическата и правна сложност на делото. Сочи, че съгласно чл.2 ал.5 от
Тарифата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета с
Наредба №1 на ВАдвС, адвокатските възнаграждения се определят съобразно вида и
броя на предявените искове за всеки от тях поотделно.
Предявява искане за
присъждане на адвокатски хонорар над определения в Тарифата минимум, съобразно
фактическата и правна сложност на делото.
Представя писмени доказателства. Прави доказателствени искания.
В срока по чл.131
от ГПК по делото е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответното
дружество, чрез процесуалния му представител, с който е взето становище, че предявените
искове са процесуално допустими, но изцяло неоснователни, поради което ги
оспорва.
Заявява, че категорично
не споделя виждането на процесуалния представител на ищцовата страна, че
Договор за паричен заем №3359346 от 30.10.2018г. е недействителен на основание
чл.22 ЗПК, тъй като същият отговаря на императивните изисквания на ЗПК, към
момента на неговото сключване.
Възразява,
че са неоснователни твърденията, че са налице нарушения и на чл.11 ал.1, т.9 ЗПК. Сочи, че по
смисъла на §1, т.5 от ДР на ЗПК фиксиран лихвен процент по кредита е лихвеният
процент, предвиден в клауза на договор за кредит, по силата на която кредиторът
и потребителят уговарят един постоянен лихвен процент за целия срок на
договора, а съгласно §1, т.5 от ДР на ЗПК лихвеният процент по кредита е
лихвеният процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се
прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит. Твърди, че в сключения договор е посочен
фиксиран ГЛП, който не се променя през целия срок на договора и в който не се
включва неустойка, която не е част нито от разходите, нито от договорената
лихва печалба. При положение, че лихвения процент е точно фиксиран в
договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени
изискванията на чл.11, т.9 ЗПК /Решение
№1285 от 27.10.2017г. на ОС-Пловдив по в. гр. д. №1764/2017г. При фиксирана лихва липсва задължение в
договора да се съдържа информация по чл.11 ал.1,т.9 ЗПК.
Твърди, че липсват
нарушения и на чл.11 ал.1, т.10 ЗПК.
Твърди, че ГПР е
посочен ясно в сключения договор за заем и е в размер на 40.12%. Годишният процент на
разходите не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България - основният лихвен процент на Българската народна
банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10
процентни пункта /виж Постановление №426 от 18 декември 2014г. за определяне
размера на законната лихва по просрочени парични задължения/. ГПР представлява
„печалбата" на кредитора, под формата на „договорна лихва" и „другите
разходи", пряко свързани с договора за потребителски кредит. Сочи, че съгласно
чл.19 ал.2 ЗПК годишният процент на разходите по кредита се изчислява по
формула, съгласно Приложение №1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания.
Изразява
категорично несъгласие с извода на процесуалния представител на ответника, че
договорът е в нарушение на чл.11 ал.1, т.20 от ЗПК.
Твърди, че съдържанието
на чл.7 от процесния договор, привежда същия в съответствие с императивните
изисквания на горецитираната норма. Съгласно разпоредбата, на потребителя е
предоставена възможността при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент
на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените
и предстоящи плащания с цялата изискуема информация. От страна на заемателя не е доказано, че е
направил постъпки да извърши предсрочно погасяване на отпуснатия заем, ето защо
в настоящия случай тази хипотеза също не е налице. Твърди, че с подписването
на договора за кредит ищецът е изразил съгласие с посочените в него параметри и
начина на формирането им.
Досежно твърдението
за нищожност на неустойката, поради противоречие с добрите нрави и прекомерност,
възразява, че същото не следва да бъде кредитирано.
Твърди, че неустойката
по своята същност представлява форма на договорна отговорност, служеща за
обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението. Процесната неустойка е
начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна
на заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова
гаранция. Предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните
вреди от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинява
неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата
сигурна възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в
срок паричната престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни
разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен
ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси). Твърди, че ако заемополучателят добросъвестно
бил изпълнил поетото договорно задължение и бил предоставил такава гаранция, то
кредиторът щял да е събрал вземането си и нямало да търпи посочените по-горе
вреди. Сочи, че съгласно чл.92
ал.1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват.
Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основанието
за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, включва следните
елементи: наличие на валидно договорно задължение; неизпълнение на
задължението; неустойката да е уговорена. Всичко изброено до тук, съгласно гореизложеното,
е налице, следователно неустоечните задължения са валидно възникнали.
Посочва, че в TP №1 от 15.06.2010г. по тълк. д.
№1/2009г., ОСТК на ВКС, върховният съд приема, че неустойката следва да
е нищожна, само ако единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън
присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Хипотези, които
в настоящия случай не са налице, тъй като уговорената неустойка има
обезщетителна функция.
Твърди, че въпросът
за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да
бъде решен чрез комплексна преценка - не само на съдържанието на договорната
клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне,
равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността
неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се
превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори и се приеме,
че неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради
накърняване на добрите нрави, а следва да се намали нейният размер.
Твърди, че констатациите
на процесуалния представител на ищеца, че условията кредитополучателят да не
може да изпълни договорното си задължение за осигуряване на поръчители или
банкова гаранция, са необосновани и не отговарят на истината. С подписването на
договора, ищецът се е запознал с изискванията, касаещи представяне на
обезпечения под формата на поръчителство или банкова гаранция. Презюмира, че
след като се е съгласил с условията, същият е бил сигурен, че има необходимото
време, за да се подготви и да изпълни поетия ангажимент.
Въвеждайки
твърдението, че неустойката е добавък към договорната лихва, с което увеличава
и ГПР, т.е., че с неустойката се създават задължения, които се покриват от ГПР,
процесуалният представител на ищеца не е съобразил разпоредбата на чл.19 ал.3, т.1 ЗПК, в която е
предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не
се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит. Следва заключението, че
законодателят е предвидил възможността за начисляването на такива разходи, като
изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита.
Подчертава, че в
настоящия случай разпоредбата на чл.33
ал.1 ЗПК не намира приложение и не е налице нарушение на нейните
изисквания. Претендираната неустойка за неизпълнение касае едно допълнително
задължение за предоставяне на обезпечение като поради непредоставянето му е
начислена същата. Периодът, за
който е начислена неустойка е от изтичането на тридневния срок за предоставяне
на обезпечението до крайния срок на договора, а претендираната законна лихва е
за период от настъпването на падежа на договора до изплащане на задължението,
тоест за периода, за който се начислява неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, не се претендира обезщетение за забава.
Възразява, че не
следва да се кредитират твърденията, че уговорената неустойка заобикаля
клаузата на чл.16 от ЗПК. Като клауза, уговорена в договора, неустойката е
проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл.9 от ЗЗД). С
нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати
неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е
необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от неизпълнението.
Твърди, че неустойката
сама по себе си не е била част от печалбата на кредитора, а е договорено между
страните обезщетение за неспазване на договорното от страна на заемателя.
Претендираната неустойка представлява такава за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение, а не мораторна неустойка за забава.
С оглед на
направено, в искова молба или в хода на делото, искане за присъждане на
разноски по делото в полза на ищеца и процесуалния му представител и предвид
изричната разпоредба на чл.127 ал.4 от ГПК, обръща внимание, че това
представлява осъдително искане.
Възразява, че по
делото липсва посочване на банкова сметка ***ъдителен иск за присъждане на
разноските в полза на ищеца. Отделно от това липсва посочване на сметка или
начин на плащане и на хонорара, които процесуалният представител на ищеца
претендира за плащане на основания чл.38 от ЗА и който евентуално би останал в
тежест на ответника при неблагоприятен за същия изход.
Моли съда да задължи
ищеца да представи своя актуална банкова сметка, ***уалния си представител, по
която, в случай че искът бъде уважен, да преведат присъдените суми.
Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани
предявените искове от страна на В.К.К., с ЕГН **********.
Моли в полза на
„ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.„Джавахарлал Неру" №28, „Силвър Център",
ет.2, офис 40-46 да бъдат присъдени сторените в настоящото производство
разноски на основание чл.78 ал.4 от ГПК в размер на 300,00 лв. - възнаграждение
за процесуално представителство.
В проведените по
делото съдебни заседания, ищцата, чрез процесуалния си представител и с
депозираното по делото писмено становище поддържа предявените искове и моли
съда да ги уважи в условията на евентуалност. Изразява подробни съображения по
същество.
Ответното
дружество, редовно призовано, не изпраща свой представител в съдебните
заседания.
Съдът като
взе предвид твърденията на ищцата в исковата молба и възраженията на ответника
в писмения отговор и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
От
представените и приети по делото писмени доказателства се установява, а и не е
спорно между страните, че на 30.10.2018г. е сключен Договор за паричен заем №3359346 между ищцата В.К.К. /тогава с фамилно име К./ като заемател и ответното търговско дружество – „Изи Асет
Мениджмънт“ АД като заемодател.
Съгласно
чл.2 от договора заемодателят предава в собственост на заемателя сумата от 1500
лв., а заемателят се задължава да върне същата на заемодателя, при следните
условия: вид на ползвания паричен заем –
потребителски заем по продукт „EasyMax24“; размер на двуседмична погасителна вноска – 126,55 лв.;
срок на заема – 13 седмици; брой вноски – 13; посочени са датите на плащане на
всяка погасителна вноска; фиксиран годишен лихвен процент по заема – 35%;
лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора – 0,10%; общ размер на
всички плащания – 1645,15 лева; годишен процент на разходите на заема – 40,12%.
Посочено е, че при изчисление на ГПР са
взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него
срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно
няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за
неизпълнение на някое от задълженията по договора.
Не е
спорно по делото, че ищцата е получила заемната сума по договора в размер на 1500
лева.
Видно от
приложения погасителен план, неразделна част от договора за паричен заем е, че
месечната погасителна вноска е в размер на 126,55 лева, като последната - 13-та
вноска е с падеж 03.05.2019г.
Съгласно чл.4 ал.1 от договора за паричен
заем, заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване
на договора, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения:
поръчители – две физически лица, които да отговаря на конкретно описани в
договора условия, или банкова гаранция в размер на цялото задължение на
заемателя, със срок на валидност - 30 дни след падежа за плащане по договора. Договорено
е, че при неизпълнение на посоченото задължение, съгласно чл.4 ал.2 от договора, заемателят
дължи на
заемодателя неустойка
в размер на 677,82 лв.,
която е разсрочена и се заплаща на равни части към всяка от погасителните
вноски като дължимата вноска е в размер на 52,14 лв. Последната е включена и в погасителния план.
Договорът за паричен заем е
рефинансиран за остатъка от 1207,13лв. с Договор за паричен заем
№3434972/28.01.2019г., сключен между ищцата и ответното дружество.
Съгласно чл.2 от този договор
заемодателят предава в собственост на заемателя сумата от 2000 лв., а
заемателят се задължава да върне същата на заемодателя, при следните
условия: вид на ползвания паричен заем –
потребителски заем по продукт „EasyMax24“; размер на двуседмична погасителна вноска – 91,68 лв.;
срок на заема – 52 седмици; брой вноски – 26; посочени са датите на плащане на
всяка погасителна вноска; фиксиран годишен лихвен процент по заема – 35%;
лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора – 0,10%; общ размер на
всички плащания – 2383.68 лева; годишен процент на разходите на заема – 40,90%.
Посочено е, че при изчисление на ГПР са
взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него
срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно
няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за
неизпълнение на някое от задълженията по договора.
От приетото по делото и
неоспорено от страните заключение на съдебно-икономическата експертиза се
установява, че по кредита са постъпили 2250,13 лева /внесени 1043 лева и
рефинансиране - 1207,13 лева/ и е
добавена отстъпка по договор от 29,40 лв., с които са погасени: 1500 лева –
главница, 101,71 лева – възнаградителна лихва за периода 30.10.2018г.-28.01.2019г.
и 677,82 лева – неустойка. Плащанията по договора са извършени в периода от 30.10.2018г.-28.01.2019г.
В
настоящото производство е налице спор относно действителността на първия от посочените договори, а
именно Договора за паричен заем от 30.10.2018г., а от там и за дължимостта на заплатените
от ищцата суми по него за разликата над получената в
заем сума от 1500 лв. до реално платената сума – и по-конкретно за сумата в общ
размер на 822,97 лева, съставляваща получена от ответника договорна лихва в
размер на 145,15 лв. и неустойка в размер на 677,82 лв.
При
тези данни, настоящият съдебен състав приема, че между ищцата и ответното
дружество е сключен договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 и сл. от ЗПК. За този си извод, съдът има предвид предмета на договора –
предоставяне в собственост на пари в определен размер срещу поемане на
задължение за връщането на сума в същия размер в посочения в договора срок,
както и страните по него - физическо лице, което при сключване на договора
действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова
институция по смисъла на чл.3 ал.1 от Закона за кредитните институции,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност.
Законът
за потребителския кредит /ЗПК/ поставя строги изисквания за формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит, които са уредени в глава
Трета на ЗПК.
Съгласно
разпоредбата на чл.9 ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Съгласно чл.10 ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма,
на хартиен или друг траен носител, по
ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора. Разпоредбата на чл.11 ал.1, т.1-т.27 от ЗПК определя
необходимото съдържание на договора за потребителски кредит.
В исковата си молба ищцата признава,
че е усвоила изцяло заемния ресурс по договора, но твърди, че не дължи плащания
за лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит е нищожен, поради това, че уговорките
в договора по отношение на годишния лихвен процент и на годишния процент на
разходите /ГПР/ противоречат на добрите нрави и внасят неравноправие между
страните по договора. Ищцата твърди, че не е ясно какви разходи се включват в
ГПР. Навежда доводи, че няма законоустановен лимит на възнаградителната лихва и
цитира съдебна практика, която според нея ограничава лимита на
възнаградителната лихва до три пъти законната лихва.
Настоящият
съдебен състав намира горните твърдения на ищцата за неоснователни, по следните
съображения:
Процесният договор за кредит е сключен
на 30.10.2018г. и съответно по отношение на него е приложим и действащ Закона
за потребителския кредит (ЗПК) в настоящата му редакция.
Съгласно разпоредбата на чл.19
ал.4 от ЗПК /в сила от 23.07.2014 г./, годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България. Следователно годишният процент на разходите не
следва да надхвърля величината от 50.00%, предвид на това, че законната лихва е
в размер на 10.00%.
С оглед горното, съдът счита, че
в конкретния случай, процесният договор за кредит не нарушава, а е в
съответствие с правилото, визирано в разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, тъй
като определеният в договора годишен процент на разходите е в рамките на законодопустимия.
Това е видно и от приетото по делото и неоспорено от страните заключение на
съдебно-икономическата експертиза и по-конкретно от представения от вещото лице
1-ви варианта на метод за изчисляване на годишен процент на разходите, който не
надвишава 50.00%. Именно този вариант е съобразен с изискванията на Закона за
потребителския кредит, съгласно който при изчисляване на ГПР не се включват
неустойки и други разходи за неизпълнение на задълженията по договора.
При тези данни и с оглед на това,
че процесната договорна клауза за годишния процент на разходите не противоречи
на императивните разпоредби на закона, се налага извода, че същата не
противоречи и на добрите нрави. Следователно твърденията на ищцата за наличието
на такова противоречие се явяват неоснователни.
С поставянето на максимална горна
допустима граница на годишния процент на разходите, законодателят е защитил правата
на длъжника-кредитополучател от едностранен произвол на по-силната страна каквато
е кредитодателят.
Не е налице такова законодателно
ограничение по отношение на годишния лихвен процент.
Разпоредбата на чл.33 ал.2 от ЗПК
предвижда, че когато
потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за
забава не може да надвишава законната лихва.
Освен това законната лихва е
основен компонент на годишния процент на разходите, в това число и в процесния
договор за кредит, а както бе посочено по-горе законодателят изрично е
ограничил свободата на договарянето с ограничаване на размера на годишния
процент на разходите, съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК и с допустимия размер на
лихвата за забава по чл.33 ал.2 от ЗПК.
В конкретния случай, съдът
приема, че договорения между страните годишен лихвен процент по кредита не
противоречи на добрите нрави, поради това, че възнаградителната лихва калкулира
риска от бързото отпускане на кредита и липсата на обезпечение при предсрочна
изискуемост и в случай на принудително изпълнение, поради неизпълнение на
задължението за връщане на договорената сума в срок. По-високите лихви при
бързото потребителско кредитиране, каквото е процесното, имат своята ясна
пазарна обосновка и са еквивалетни на търговския риск, който компаниите,
предлагащи този вид продукти поемат. В този смисъл Решение №304 от 24.11.2016г.
по в. гр. д. №458/2016г. на СлОС.
Затова съдът намира за
неоснователни твърденията на ищеца за нищожност на процесната договорна клауза
за годишен лихвен процент.
За пълнота на изложението, съдът
отбелязва и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.11 ал.1, т.9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация
се предоставя за всички лихвени проценти. Тълкуването на тази разпоредба налага извода, че прилагането й в цялост е
свързано с наличието на възможност за едностранна промяна на първоначално
уговорения лихвен процент от страна на кредитора. Когато лихвеният процент е
уговорен като постоянна величина за целия срок на договора и не се допуска
негова промяна,
достатъчно е да бъде посочен размера на същия.
В конкретния случай това е сторено с чл.2, т.5 от процесния договор като са посочени и условията за неговото прилагане и е предвидено това да става на годишна база. Ето защо няма основание да се приема, че е
нарушена тази разпоредба.
Не е налице и противоречие на
процесния договор с
разпоредбата на чл.11 ал.1, т.10 от ЗПК.
В случая от представения договор е видно,
че годишният процент на разходите по кредита е посочен,
както е посочена и общата сума, дължима от потребителя,
изчислена към момента на сключване на договора за кредит /чл.2, т.7 и т.8 от
договора/, което съдът счита че е достатъчно за покриването на законовите
изисквания.
Налице е и погасителен план, в който са посочени погасителните вноски.
Съгласно разпоредбата на чл.11 ал.1, т.12 от ЗПК, ако потребителят погаси главница по срочен
договор за кредит той има правото да получи нов погасителен план, съдържащ
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. В тази връзка е и
разпоредбата на чл.11 ал.3 от ЗПК според която, когато се прилага ал.1, т.12,
кредиторът предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки
един момент на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за
извършените и предстоящи плащания. В конкретния случай ищцата не е доказала
наличието на предпоставки за прилагането на посочената разпоредба, а именно:
предсрочно погасяване на главница по заема, поради което не се установява
възникнало задължение за заемодателя да й
представи подробен погасителен план. Относно погасителния план при сключването
на договора за срочен кредит важат изискванията на чл.11
ал.1, т.11 от ЗПК, според който
той трябва да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Разпоредбата на чл.11 ал.1, т.11 от ЗПК съдържа и изискване да се посочи
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, но само когато договорът предвижда прилагането на различни лихвени
проценти през срока на договора. Това изискване не се отнася до заемите с
фиксиран лихвен процент, какъвто е настоящият.
В процесния договор - в чл.2 от същия, както и в
погасителния план, неразделна част от договора, се съдържа информация за
размера, броя и периодичността на погасителните вноски, както и за техния падеж.
В гореизложения смисъл е Решение
от 17.07.2020г., постановено по в.гр.дело №186/2020г. по описа на Пазарджишкия
окръжен съд.
Предвид горното предявеният главен
иск – за прогласяване нищожността на процесния договор за потребителски кредит се
явява неоснователен и следва да се отхвърли.
С оглед отхвърлянето на този иск,
неоснователен се явява и искът за осъждане на ответното дружество да заплати
/върне/ на ищцата неоснователно получени от кредитора суми за договорна лихва и
неустойка в претендираните с исковата молба размери.
Предвид отхвърлянето на главните
искове, съдът дължи произнасяне по предявените при условията на евентуалност
искове, а именно: за прогласяване на нищожността на клаузата на чл.4 от
договора за паричен заем и за осъждане на ответното дружество да заплати на
ищцата сумата от 677,82 лева – получена от него на основание чл.4 ал.2 от
договора.
Съгласно чл.4 ал.1 от
договора за паричен заем, заемателят се задължава в срок до три дни, считано от
датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: поръчители – две физически лица, които да отговаря на конкретно
описани в договора условия, или банкова гаранция в размер на цялото задължение
на заемателя, със срок на валидност - 30 дни след падежа за плащане по
договора. Договорено е, че при неизпълнение на посоченото задължение, съгласно чл.4 ал.2
от договора, заемателят дължи неустойка в размер на 677,82 лв., която е разсрочена и се
заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски като дължимата вноска
е в размер на 677,82 лв.
Настоящият съдебен
състав счита, че в
случая макар да е уговорена като санкция, доколкото се дължи при неизпълнение
на договорно задължение, неустойката е предвидена да се кумулира към дължимото
текущо възнаграждение (договорна лихва), както и към законната лихва, дължима
при просрочие. По този начин неустойката се отклонява от основните си функции -
обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора.
Освен това заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за
потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не
отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по
смисъла на разпоредбата на чл.143 ал.1 от ЗЗП.
С оглед на гореизложеното, съдът приема, че следва да уважат предявените при условията на евентуалност искове,
като се признае за установено в отношенията между ищцата и ответното дружество, че клаузата на чл.4 от договора за
паричен заем №3359346 от 30.10.2018г. е неравноправна и нищожна, поради противоречието й с добрите нрави.
Като последица от така уважената претенция, основателно се явява и искането за връщане на сумата 677,82 лева, представляваща недължимо платена сума по чл.4 от процесния договор за паричен заем.
Предвид изхода на делото, в тежест на ответника следва да се присъди заплащането на държавна такса върху уважените евентуални искове в общ размер на
100лв., както и разноски за вещо лице в размер на 200 лв.
В тежест на ответника и в полза на пълномощника на ищцата - адв.Д.Ф. ще следва да се присъди адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство и защита пред настоящата съдебна инстанция в общ размер на 600 лв.
По
изложените съображения, ПАЗАРДЖИШКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от В.К.К. /преди К./,
с ЕГН **********,***, представлявана от адв.Д.Ф. – САК, с адрес *** против „ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София 1324, ж.к.“Люлин“ №7, бул.“Джавахарлал Неру“ №28, „Силвър център“,
етаж 2, офис 40-46, представлявано от управителя С. К. К. искове за
прогласяване нищожността на Договор за
паричен заем №3359346 от 30.10.2018г., сключен между В.К.К. /преди К./,
с ЕГН ********** и "ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК ********* като противоречащ на императивни
изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на
потребителите и Закона за потребителския кредит и за осъждане на „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ********* да заплати на В.К.К. /преди К./, с ЕГН **********
сумата в общ размер на 822.97 лв.,
съставляваща неоснователно получена от кредитора договорна лихва в размер на 145.15 лв. и неустойка в размер на 677.82 лв., като неоснователни.
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между В.К.К.
/преди К./, с ЕГН ********** и „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, че клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем №3359346 от
30.10.2018г., сключен помежду им, е нищожна като неравноправна и противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София 1324, ж.к.“Люлин“ №7, бул.“Джавахарлал Неру“ №28,
„Силвър център“, етаж 2, офис 40-46, представлявано от управителя С. К. К. да заплати на В.К.К. /преди К./, с ЕГН **********,***
сумата от 677,82 лв., представляваща недължимо платена сума за неустойка по чл.4 от Договор
за паричен заем №3359346 от 30.10.2018г., сключен помежду им.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София 1324, ж.к.“Люлин“ №7, бул.“Джавахарлал
Неру“ №28, „Силвър център“, етаж 2, офис 40-46, представлявано от управителя С.
К. К. да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд-Пазарджик държавна такса по делото в размер на 100 лв., както и разноски за вещо лице в размер на 200 лв.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София 1324, ж.к.“Люлин“ №7, бул.“Джавахарлал
Неру“ №28, „Силвър център“, етаж 2, офис 40-46, представлявано от управителя С.
К. К. да заплати на пълномощника на ищцата - адв.Д.Ф. – САК, с адрес *** възнаграждение за процесуално представителство и защита в настоящето производство в общ размер на
600 лв.
Решението подлежи
на обжалване с въззивна жалба пред Пазарджишкия Окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: