О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………../……..06.2017г.
гр.Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
като разгледа докладваното от съдията Атанасов
въззивно
частно търговско
дело №992 по описа за 2019г.
Производството е по реда на чл.274 от ГПК.
Подадена е въззивна частна жалба от “Ню Болкан Холидей“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.Варна, ул.“Цар Иван Страцимир“ №75, представлявано от Г.К.П., чрез адв.А.А., със съдебен адрес: гр.Варна, ул.“Радецки“ №13, ет.2, ат.1, против Разпореждане №17817 от 17.04.2019г. постановено по ч.гр.д.№464/2019г. по описа на РС Варна, с което е обезсилена издадена по същото дело Заповед №302/21.01.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт като въвежда твърдения, че заповедният съд не е съобразил разпоредбата на чл.7, ал.1 от ГПК вменяваща му служебно задължение да осъществи необходимите процесуални действия, които да установят дали заявителят е спазил разпоредбата на чл.422 от ГПК, предявявайки установителен иск. Поддържа се, че не е взета в предвид и разпоредбата на чл.155 от ГПК, според която не подлежат на доказване служебно известните на съда факти. Ето защо се поддържа, че уведомяването на заповедния съд за депозирането на искова молба по чл.422 от ГПК е вътрешно съдебен административен акт, който не следва да бъде задължителен за доказване от страна в процеса, особено в случаите, когато заповедното и исковото производство са подсъдни на един и същи съд, а доста често дори и на един и същи съдебен състав. Моли се въззивния съд да отмени атакуваното разпореждане и за присъждане на разноски.
В срока по чл.276, ал.1 от ГПК от ответника по жалбата “Турал Мениджмънт“ ЕООД, с ЕИК *********, представлявано от Гешо Симеонов Любенов, действащ чрез адв.М.К., със съдебен адрес: гр.Варна, бул.“Владислав Варненчик“ №128, офис 1, е подал отговор с който се поддържа становище за нейната неоснователност. Сочи се, че процесуалният закон изрично е предвидил, че при предявяване на искова претенция по чл.422 от ГПК, заявителят е длъжен да уведоми заповедният съд за предявеният иск. Сочи се, че обстоятелството дали производствата се развиват пред един и същи съд или дори един и същи състав, е без правно значение, като в тази посока е и трайната и стабилна съдебна практика. Моли се за потвърждаване на атакуваното разпореждане.
Съдът, след като обсъди доводите на страните във връзка с обжалвания съдебен акт и прецени доказателствата по делото, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Частната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъде разгледана по същество.
Производството по ч.гр.д.№464/2019г. по описа на РС Варна се развива по подадено от “Ню Болкан Холидей“ ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение, което е уважено, респективно против длъжника “Турал Мениджмънт“ ЕООД е издадена Заповед №302 от 21.01.2019г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
След постъпило по реда на чл.414 от ГПК възражение от длъжника, с Разпореждане №9423 от 01.03.2019г. РС Варна е указал на заявителя-жалбоподател, че има възможност в едномесечен срок да подаде иск за установяване на дължимостта на вземането, предмет на заповедта за изпълнение, ведно с предупреждение за негативните последици в случай, че не представи доказателства пред заповедният съд за предявяване на иска по чл.422 от ГПК.
Съобщението за горецитираното разпореждане, е връчено на пълномощникът на заявителя на 14.03.2019г., от когато е започнал да тече едномесечният срок за предяването на установителният иск.
С атакуваното разпореждане от 17.04.2019г., РС Варна е счел, че срока за подаване на установителен иск по чл.422 от ГПК, е изтекъл и тъй като не са му представени доказателства, че такъв иск е предявен, е приел, че са налице предпоставките по чл.415, ал.5 от ГПК, респективно е обезсилил издадената заповед за изпълнение на парично задължение.
Жалбоподателят не твърди и не е ангажирал доказателства за уведомяване на заповедният съд, че е предявил иска по чл.422 от ГПК.
При тези данни разгледана по същество частната жалба, се явява неоснователна, като съображенията за това са следните:
Разпоредбата на чл.415, ал.5 вр. ал.1, т.1 от ГПК, предвижда, че когато от длъжник, против когото е издадена заповед за изпълнение, е подадено възражение, съответно на заявителя е указана възможността в едномесечен срок да предяви иск за установяване на дължимостта на вземането предмет на заповедта, ведно с представяне на доказателства за предявяване на иска и заявителят не стори това, съдът обезсилва заповедта за изпълнение частично или изцяло, както и изпълнителния лист, издаден по чл.418 от ГПК.
В конкретния казус са настъпили горепосочените предпоставки, поради което и правилно заповедният съд, е обезсилил заповедта за изпълнение. В този смисъл съжденията на жалбоподателя за допуснати от съдът нарушения на чл.7, ал.1 от ГПК и чл.155 от ГПК, са неправилни. Първата от цитираните разпоредби, задължава съдът да извършва необходимите процесуални действия по движение и приключване на делото и да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните, което случая е направено. На страната са дадени подробни указания за правата и задълженията ѝ, както и какви са неблагоприятните последици от неизпълнение на последните. Тук е мястото да се посочи, че чл.415, ал.5 от ГПК вменява изрично задължение на заявителя да удостовери, че е предявил установителен иск, което от своя страна изключва възможността да възникне задължение за съдът да следи служебно за това. Изложеното важи и по отношение на задълженията визирани в чл.155 от ГПК, още повече че в случая не се касае за доказване в условията на състезателно исково производство, а за удостоверяване на надлежно извършени процесуални действия в едностранно производство.
В заключение следва да се посочи, че разбирането, че заповедният
съд, не е длъжен да извършва служебна проверка за предявяването на иска по
чл.422 от ГПК, е обективирано в многобройната и непротиворечива
съдебна практика /напр. Определение №123 от 27.01.2010г. по ч.т.д.№736/2009г.
на I т.о., Определение №124 от 27.01.2010г. по ч.т.д.№20/2010г. на I т.о.,
Определение №133 от 29.01.2010г. по ч.т.д.№41/2010г. на I т.о., Определение
№319 от 29.03.2011г. на ВКС по ч.т.д.№88/2011г., II т.о. и др./.
С оглед изложеното въззивният съд намира, атакуваното разпореждане на Районен съд Варна, следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №17817 от 17.04.2019г. постановено по
ч.гр.д.№464/2019г. по описа на
Районен съд Варна.
Определението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.