№ 6
гр. Оряхово, 06.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ОРЯХОВО в публично заседание на десети декември
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:В.Л.П.
като разгледа докладваното от В.Л.П. Гражданско дело № 20241460100582 по
описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на ищеца П. Н. С., с ЕГН
********** от гр. Оряхово, общ. Оряхово ул. „6-ти септември“ № 22, вх. Б, ет.
3, ап. 18, действащ чрез пълномощника си адв. Л. А. от САК против „Фератум
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.
София, ул. Александър Малинов № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, представлявано от
управителите си Д.В.Н. и И.В.В., с искане за обявяване на нищожност на
Договор за потребителски кредит № 1186887/08.08.2022 г. и осъждане на
ответното дружество да върне недължимо платена от ищеца сума в размер на
6030 лв. (лихва и такса банкова гаранция), ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба, до изплащане на вземането. В условията на
евентуалност се иска обявяване на недействителността на клаузата на чл. 5 от
процесния договор за кредит и връщане на недължимо платената по нея сума
за такса банкова гаранция в размер на 4455 лв., ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба – 07.08.2024 г., до изплащане на вземането.
Претендират се и разноски в производството.
С протоколно определение от 10.12.2024 г. съдът е допуснал изменение в
размерите на предявените (главен и евентуален) осъдителни искове срещу
„Фератум България“ ЕООД в посока тяхното намаляване, които се считат
предявени за сумите от 2607,23 лв. за главния осъдителен иск и 1886,26 лв. –
за евентуално съединения осъдителен иск, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане
на сумите.
Предявенени са два кумулативно обективно съединени искове -
установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр с чл. 26, ал.
1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК, вкл. с твърдения за неравноправност, както и осъдителен иск, с
правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на недължимо
платени към ответника суми за лихва и такса банкова гаранция. В условията
1
на евентуалност са предявени същите искове, които касаят обявяване
недействителност на клаузата на чл. 5 от процесния договор за кредит и
връщане на недължимо платената по нея такса банкова гаранция.
От името на ищеца се твърди, че между него и „Фератум България“
ЕООД, ЕИК ********* е сключен Договор за потребителски кредит №
1186887/08.08.2022 г. за сумата от 4500 лв., със задължение да го ползва и
върне съгласно условията и срока на сключения договор – за срок от 18
месеца. Сочи се, че ищецът е погасил изцяло дължимите по договора суми,
възлизащи общо на 10 530 лв., от които счита, че не дължи договорна лихва в
размер на 1575 лв. и такса банкова гаранция към фирма-партньор – 4455 лв.
Твърди се нищожност на сключения договор за кредит на основание чл.
22 от ЗПК, поради противоречието му с нормите на чл. 10, чл. 10а, чл. 11, т. 9,
т. 10, т. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като са изложени подробни доводи за неясно
посочване на ГПР по кредита, както и какви разходи за включени в ГПР, тъй
като в същите е следвало да бъде включено възнаграждението за поръчител по
чл. 5 от договора, което има характер на скрита лихва. Изложен е подробен
анализ относно същността на неустойката, която не отговаря на уговорената
такава в процесния договор за кредит и е в по-голям размер от отпуснатия
кредит. Твърди се, че това е довело до неправилно посочен ГПР по кредита,
който се явява в противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК и води до
недействителност на целия договор за кредит съгласно чл. 22, вр. с чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК. При тези аргументи за нищожност на договора за кредит се
твърди, че ищецът дължи на основание чл. 23 от ЗПК само главницата по
кредита, без платените от него договорна лихва и възнаграждение за
поръчител.
Изложени са доводи за нищожност на чл. 5 от договора за кредит,
поради нарушение на закона, както и поради накърняване на добрите нрави и
неравноправност по смисъла на ЗЗП. Твърди се още, че кредиторът не е
изпълнил задължението си преди сключване на договора да оцени
кредитоспособността на потребителя и да откаже сключването му, а не да
включва такса за поръчител, която увеличава дълга на кредитополучателя,
води до значително неравновесие между правата и задълженията на
потребителя и кредитора и е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1
от ЗЗП.
По отношение на предявения главен осъдителен иск и на база искането
за обявяване на процесния договор за недействителен, се иска връщане на
недължимо платената от ищеца сума от 2607,23 лв. (лихва и такса банкова
гаранция), ведно със законната лихва от подаване на исковата молба, до
изплащане на вземането. В условията на евентуалност, в случай на отхвърляне
на главните установителен и осъдителен искове, е заявено искане за обявяване
на недействителността на клаузата на чл. 5 от процесния договор за кредит и
връщане на недължимо платената по нея сума за такса банкова гаранция
(възнаграждение за поръчител) в размер на 4455 лв., ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба, до изплащане на вземането.
Претендират се и разноски в производството.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от „Фератум България“
ЕООД, ЕИК *********, действащо чрез юрисконсулт Г. Г. Г., с който исковете
се оспорват като неоснователни. Признава се фактът, че с ищеца е сключен
Договор за потребителски кредит № 1186887/08.08.2022 г., със съответните
2
уговорени между страните условия – за сумата от 4500 лв. главница, платима в
срок от 18 месеца, при ГЛП 23,33 % и ГПР 49,66 %, като съгласно чл. 5 от
договора ищецът е бил длъжен да даде подходящо обезпечение на
задължението си, чрез поръчителство от Мултитюд Банк (Малта).
Твърди се неоснователност на заявената нищожност на клаузата на чл. 5
от договора за кредит, тъй като ищецът е имал право да посочи и избран от
него поръчител, а и изборът на поръчителство от Мултитюд Банк (Малта) не е
условие за сключване на договора за кредит. Този избор е направен лично от
ищеца и той е узнал дължимата за това такса, преди сключването на договора
за кредит. От друга страна се сочи, че Договорът за гаранция е отделно
облигационно отношение, по което „Фератум България“ ЕООД, ЕИК
********* не е страна и обявяването му за нищожен в настоящото
производство е недопустимо, предвид това, че искът е насочен към кредитора
„Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, а не към гаранта.
Твърди се също, че не е налице и неравноправност на клаузата по
смисъла на ЗЗП, като ищецът е бил предварително информиран ясно и
разбираемо за всички параметри на договора за кредит и договора за гаранция,
вкл. за размера на таксата за предоставяне на поръчителство, с предварително
предоставения му СЕФ и общи условия – т.е. предварително е бил наясно с
икономическите последици от сключения договор за кредит и договор за
гаранция. Последният представлява възмездна услуга, която не е със
задължителен характер за потребителя.
Твърди се също, че не са нарушени разпоредбите на чл. чл.10, ал. 1, 11,
ал. 1, т. 7-12 от ЗКП, тъй като са спазени всички изисквания на закона, ищецът
предварително е запознат с условията, параметрите и изискванията за
сключване на договора за кредит, видно от предоставените на ищеца СЕФ и
общи условия по кредита. По отношение на ГПР са спазени всички
изисквания за неговото изчисление и посочване в договора, към датата на
неговото сключване, поради което в него няма основание да се включва
възнаграждението за предоставената услуга за гаранция, тъй като не е била
задължителна на сключване на договора. Именно затова не е налице
нарушаване на принципа на добросъвестност, справедливост и на добрите
нрави, като се сочи, че ищецът е имал и 14 дни да се откаже от сключения
договор за кредит.
При горните аргументи е отправено искане за отхвърляне на
предявените искове като неоснователни, вкл. осъдителните такива, като се
претендират и разноски по делото.
След като взе предвид събраните по делото доказателства и
доводите на ищеца, съдът прима за установено следното от фактическа
страна:
С определение № 523/04.10.2024 г., неоспорено от страните, съдът е
отделил като безспорно ненуждаещо се от доказване между страните на
основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК обстоятелството, че между тях е сключен
Договор за потребителски кредит № 1186887/08.08.2022 г., със съответните
уговорени между страните условия – за сумата от 4500 лв. главница, платима в
срок от 18 месеца, при ГЛП 23,33 % и ГПР 49,66 %, като съгласно чл. 5 от
договора ищецът е бил длъжен да даде подходящо обезпечение на
задължението си. Тези обстоятелства се установяват и от събраните по делото
доказателства.
3
Видно от представения по делото Договор за потребителски кредит №
1186887/08.08.2022 г. „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* е отпуснало
кредит на ищеца в размер на 4500 лв. за срок от 18 месеца, с първа падежна
дата на 07.09.2022 г. и краен падеж на 30.01.2024 г. Договорът е сключен при
ГПР от 49,66 % и фиксиран ГЛП от 23,33 % - или 1575 лв. Съгласно чл. 5 от
цитирания договор ищецът следва да сключи договор за гаранция с „Фератум
Банк“ за обезпечаване на кредита, като ответното дружество в отговора на
исковата си молба признава, че такъв е сключен, като подробно е изяснен
механизмът на сключването му (въпреки непредоставянето на договора по
делото). Изрично се признават фактите, че за процесния кредит се
кандидатства чрез избор на „Гарант“, който може да бъде или гаранция от
Фератум Банк или личен гарант (поръчител). Уточнено е също, че при избор
на банкова гаранция се генерира информация за дължимата такса за този
избор и че преди приемане на предложението за сключване на договора за
кредит, ответното дружество е изпратило на имейл адреса на ищеца проект на
договора за кредит, СЕФ, погасителен план и общи условия. В приложения
СЕФ – в Част 3 „Разходи по кредита“ – т. 4.3 е посочено, че ако
кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант,
предложен от кредитора, очакваните разходи за него ще бъдат в размер на
4455 лв. Именно затова съдът приема, че за обезпечаване на вземанията по
Договор за потребителски кредит № 1186887/08.08.2022 г. е бил сключен и
Договор за гаранция от 08.08.2022 г. с „Фератум Банк“, съгласно който ищецът
дължи сумата от 4455 лв. – такса за предоставяне на гаранция
(поръчителство), което се установява както от приложения СЕФ – Част 3
„Разходи по кредита“ – т. 4.3, така и от заключението на вещото лице,
установило този факт от общ погасителен план, с идентични начална и крайна
дата на погасяване на тази такса и сумата по кредита (Таблица № 1 от
заключението), като е установило също, че по този договор за гаранция
ищецът е заплатил на ответното дружество такса за предоставяне на
поръчителство в размер на 1886,26 лв.
По делото е прието и заключение на допусната съдебно-счетоводна
експертиза, която съдът възприема като обективно, пълно и всестранно
изготвено по поставените въпроси, съгласно компетентността и специалните
знания на вещото лице в конкретната област.
От заключението на ССчЕ безспорно се потвърждава, че ответното
дружество е предоставило на ищцата кредит в размер на 4500 лв., при
съответните уговорени параметри, съгласно договора за кредит. На 12.01.2023
г. ищецът е заплатил на ответното дружество сумата от общо 7335 лв., с която
предсрочно е погасил главницата по кредита в размер на 4500 лв., договорна
лихва от 720,97 лв., такса по Договор за гаранция (поръчителство) от 1886,26
лв., такси за събиране на вземането по Тарифа на ответното дружество – 180
лв., такса предсрочно погасяване от 45 лв. и надвнесена сума от 2,77 лв. Тези
суми безспорно са платени на ответното дружество, като не е посочено някоя
от тях да е наредена към друго лице – в частност сумата от 1886,26 лв. - такса
за поръчителство.
От заключението на ССчЕ се установява още, че в счетоводните
регистри на ответното дружество кредитът е отразен като обща дължима от
ищеца сума от 10 530 лв., която включва 4500 лв. главница, 1575 лв. договорна
лихва и 4455 лв. гаранционна такса. Също така се установява, че ищецът
4
предсрочно е погасил изцяло задълженията си по сключения договор за
кредит в периода от 15.09.2022 г. до 12.01.2023 г. и общата внесена сума към
ответното дружество възлиза на 7335 лв., отнесени за погасяване от страна на
ответника на дължимите главница (4500 лв.), договорна лихва (720,97 лв.),
такса банкова гаранция (1886,26 лв.) и допълнителни такси по Тарифа на
кредитора (225 лв.), с установена надвнесена сума по кредита от 2,77 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
Представените по делото доказателства дават основание за извода, че
страните са във валидно кредитно правоотношение, възникнало въз основа на
сключен между тях Договор № 1186887/08.08.2022 г. за предоставяне на
потребителски кредит за сумата от 4500 лв. В конкретния случай се касае за
сключване на договор за паричен заем от разстояние по реда на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), където е
предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние.
Съгласно чл. 18 ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги от
разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информация на потребителя, спазил сроковете по чл. 12, ал. 1
или ал. 2, получил съгласието на потребителя за сключване на договора и ако
е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят
има право да се откаже от сключения договор. Съгласно ал. 2 на текста за
доказване на електронни изявления, отправени съгласно ЗПФУР се
прилага Законът за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП).
Разпоредбата на ал. 3 на чл. 18 от ЗПФУР предвижда, че изявленията,
направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от
разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на
другата страна, и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях. Кредиторът е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има право да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Сключеният договор за кредит
по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон – Закон за потребителския кредит (ЗПК),
както и разпоредбите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП).
Съгласно разпределението на доказателствената тежест по предявените
искове и събраните по делото доказателства, съдът намира главните
установителен и осъдителен искове за основателни по следните съображения:
Съобразно разпределената от съда доказателствена тежест ищецът
безспорно доказа, че на 12.01.2023 г. предсрочно е погасил задълженията си
по процесния договор за кредит, чрез внасяне по сметка на ответното
дружество на сумата от общо 7335 лв., отнесени за погасяване от страна на
ответника на дължимите главница (4500 лв.), договорна лихва (720,97 лв.),
такса банкова гаранция (1886,26 лв.) и допълнителни такси по Тарифа на
кредитора (225 лв.), с установена надвнесена сума по кредита от 2,77 лв.
Именно сумата от общо 2607,23 лв. (договорна лихва и такса банкова
гаранция) е претендирана от ищеца като недължимо платена по
недействителен договор за кредит, по изложените в исковата молба доводи за
тази недействителност, породена от неправилно посочения в договора ГПР.
5
Безспорно е установено по делото, че всичко, което е платено от ищеца, е
платено именно на ответното дружество – вкл. таксата за банкова гаранция от
1886,26 лв.
Основен спор между страните в настоящето производство е дали
разходите на ищеца за таксата по договора за гаранция (поръчителство), с
предложеното от кредитора лице, са част от общите разходи по кредита за
потребителя и следва ли да бъдат взети предвид при определяне на ГПР по
договора за кредит.
Видно от съдържанието на процесния договор за кредит и
представената от ответното дружество преддоговорна информация в СЕФ,
таксата за предоставяне на поръчителство не е включена при изчисляване на
ГПР, които са определени в размер на 49,66 %.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа „годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин“.
От своя страна разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК гласи, че „годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит“.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси“.
Посоченият в конкретния случай ГПР от 49,66 % формално отговаря на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но съдът намира, че същият не отразява
действителния такъв по сключения между страните договор за кредит, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно – дължимата такса по
договора за гаранция (поръчителство) – „такса за предоставяне на гаранция“,
сключен от ищеца с „Фератум Банк“ ЕАД, която такса се включва в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Таксата от 4455 лв. е
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото
касае обезпечение на вземанията по договора и отговаря на поставените от
ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита.
Безспорно се установява и онагледява в отговора на исковата молба, чрез
изображенията от интернет страницата на ответното дружество, че
технически е осигурена възможност за сключване на договор за кредит с
6
ответното дружество и чрез личен гарант, но безспорно се доказа и фактът, че
предоставянето на обезпечение под формата на „Гарант“ („Избери Гарант“) е
било задължително условие за сключване на договора за кредит – т.е изисква
се задължителен избор на „Гарант“ от предложените две опции за такъв. В
този смисъл и сключването на договора за гаранция се явява задължително
условие за сключване на договора за кредит, след като е сключен от ищеца, с
посочено от ответника лице и при условия, които ищецът не може да
предоговори и измени. Възможността да се откаже от „услугата“, при
невъзможността да посочи личен гарант, би имала за последица анулиране на
заявката за кредит, а следователно и невъзможност да бъде сключен договора
за кредит. Именно затова сключването на договора за гаранция
(поръчителство) е пряко свързан с договора за кредит, потребителят дължи
такса за „услугата“ (независимо дали ще се стигне до ангажиране на
отговорността на поръчителя или не) и този разход е известен на кредитора
(видно от приложения СЕФ по делото и съдържанието на отговора на
исковата молба) – т.е съдът намира, че безспорно „таксата за предоставяне на
гаранция“ следва да бъде включена в общите разходи по кредита при
изчисляване на ГПР (чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. с § 1, т. 1 от ДР на ЗПК).
Разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК не изключва възможността някои от
общите разходи по кредита да произтичат от друг договор, стига те да са
пряко свързани с договора за кредит. Пряката свързаност в случая е очевидна
и не се нуждае от специално обосноваване, доколкото единствената цел на
гаранцията (поръчителството) е да бъде отпуснат кредита, поради което и
дължимата за нея такса съставлява общ разход по кредита, който по силата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК подлежи на задължително включване в ГПР.
Обстоятелството, че кредитополучателят не е посочил поръчител-физическо
лице, а се е съгласил на поръчителство от предложения от кредитора гарант,
не освобождава кредитора да отрази таксата за гаранта в ГПР по договора за
кредит, още повече, че по смисъла на закона ГПР не е бланкетен, а е
индивидуален за всеки договор и изчисляването му се извършва в зависимост
от конкретните условия и обстоятелства, при които договора за кредит се
сключва. След като ищецът е избрал възмездното поръчителство от „Фератум
Банк”, то ответникът е следвало да включи възнаграждението за това
поръчителство в ГПР, което обаче не е било сторено. Освен това се
установява, че в счетоводните регистри на ответното дружество кредитът е
отразен като обща дължима от 10 530 лв., която включва 4500 лв. главница,
1575 лв. договорна лихва и 4455 лв. гаранционна такса. Също така се
установява, че ищецът предсрочно е погасил изцяло задълженията си по
сключения договор за кредит в периода от 15.09.2022 г. до 12.01.2023 г. и
общата внесена сума към ответното дружество възлиза на 7335 лв., отнесени
за погасяване от страна на ответника на дължимите главница (4500 лв.),
договорна лихва (720,97 лв.), такса банкова гаранция (1886,26 лв.) и
допълнителни такси по Тарифа на кредитора (225 лв.), с установена
надвнесена сума по кредита от 2,77 лв.
Дори формално да представляват самостоятелни договори, договорът за
кредит и договорът за гаранция следва да се разглеждат като едно цяло,
предвид фактите, че сключването на договора за поръчителство е с фирма
партньор на кредитора, посочено е от страна на кредитора в преддоговорната
информация (СЕФ), вкл. на разходите за гаранта, налице е един и същ начален
7
и краен срок за погасяване на кредита и таксата за гаранцията и пр. Безспорно
е, че процесната сума от 2607,23 лв. е получена от ответното дружество и част
от нея представлява такса за предоставяне на гаранция (поръчителство) в
размер на 1886,26 лв., която не се установи да е наредена в полза на гаранта
Фератум Банк, а е заплатена именно на ответното дружество. Този разход се
явява допълнително възнаграждение именно за кредитора, като прикрит
разход по отпуснатия кредит, което значително го оскъпява и макар, че е
уговорено по „друго“ правоотношение, то целта е била единствено да се
избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК („Годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.“). В случая
таксата за гаранция не е включена в посочения в договора за кредит ГПР и по
този начин потребителят е въведен в заблуждение относно размера на
дължимите за кредита допълнителни разходи. Изложеното обосновава извода,
че със сключването на договора за предоставяне на гаранция се цели именно
заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, даваща
защита на потребителя, чрез ограничение на максималния размер на ГПР по
кредита и осигуряване допълнително възнаграждение за кредитора под
формата на т. нар. скрита възнаградителна лихва, което противоречи не само
на закона, но и на добрите нрави.
Изложените по-горе обстоятелства водят до извод за недействителност
на целия договор за кредит на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл.
22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Разпоредбата на чл. 21 от ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон е нищожна, а според действащата към момента на сключване на
процесния договор редакция на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т. 20 и ал. 2, и чл. 12, ал.
1, т. 7 – т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
На основание гореизложеното се налага извод, че договорът за кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР.
Текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно -
при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е
изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. ГПР е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да
може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя
информиран избор. След като в договора не е посочен действителният ГПР,
при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание, законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето
- чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестило действителен ГПР
в договора за кредит, който да включва и таксата за банкова гаранция, която
8
безспорно следва да бъде включена в общите разходи по отпуснатия кредит
при изчисляване на ГПР, имайки предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК и
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК за същността на „общ разход по кредита за
потребителя“, ответното дружество „Фератум България“ ЕООД е нарушило
изискванията на закона и не следва да се ползва от сключения договор и
неговите уговорки. При този начин на действие на ответното дружество на
практика се постига скрито увеличаване на възнаграждението на търговеца,
предоставил кредит на потребителя, което е забранено от разпоредбата на чл.
19 ал. 4 ЗПК, установяваща максималния размер на ГПР.
Следва да се отбележи също, че свободата на договарянето, предвидена
в чл. 9 от ЗЗД не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на
едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до
нарушаване на други правни принципи, в т. ч. тези на добрите
нрави. Уговорка за заплащане на такса по договора за гаранция
(поръчителство) в размер от 4455 лв. – почти колкото отпуснатия кредит от
4500 лв., не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата на страните по договора и до скрито
оскъпяване на кредита, имайки предвид, че се дължи от потребителя,
независимо дали ще се стигне до ангажиране на отговорността на гаранта
(поръчителя).
Предвид гореизложеното предявените главни искове се явяват доказани,
респ. основателни и следва да бъдат уважени, поради което съдът не дължи
произнасяне по евентуално съединените с тях искове. Въпреки това следва да
се отбележи, че договорът за кредит и договорът за гаранция (поръчителство)
се намират във взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения
между страните следва да се има предвид, че последиците от прогласяване
недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо
рефлектират и по отношение на договора за гаранция (поръчителство), поради
естеството на правоотношенията. С оглед установената по-горе в мотивите
пряка свързаност на възнаграждението за гарант/поръчител с договора за
кредит и обусловеност на одобряването на кредита от представянето на
договор за гаранция, то предвид недействителността на договора за кредит,
договорът за гаранция (поръчителство) се явява лишен от основание, с оглед
обезпечителния му характер на задълженията на длъжника по договора за
кредит. Следователно плащането на възнаграждението по гаранцията подлежи
на връщане от ответника, защото за него е липсвало основание да го получи, а
обстоятелството дали е превел тази сума на третото лице – гаранта, е без
правно значение, тъй като касае вътрешните му отношения с това трето лице.
Доколкото сумата от 2607,23 лв. е постъпила в патримониума на кредитора
"Фератум България" ЕООД като плащане по нищожния договор за кредит, то
именно той дължи връщането й като недължимо получена на основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 07.08.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.
По разноските:
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца сумите от 421,20 лв. за
внесена държавна такса, 400 лв. депозит за ССчЕ, както и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв. Основателно се явява
възражението на ответното дружество за прекомерност на адвокатското
9
възнаграждение в конкретния случай, тъй като искове се основават на един и
същ правопораждащ факт – недействителност на договор за кредит и
установителният иск има обуславящ характер по отношение на осъдителния
такъв, а и предвид фактическата и правна сложност на делото и предприетите
процесуални действия на ищеца, във връзка със защитата на съответното
право и доказване на претенциите си по всеки от исковете, същото се явява
прекомерно в претендирания общ размер от 1820 лв. Именно затова следва да
бъде редуцирано съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК в размер на 900 лв.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор № 1186887/08.08.2022
г. за предоставяне на потребителски кредит, сключен между П. Н. С., с ЕГН
********** от гр. Оряхово, общ. Оряхово ул. „6-ти септември“ № 22, вх. Б, ет.
3, ап. 18 и „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр. София, ул. Александър Малинов № 51, вх. А, ет. 9,
офис 20, представлявано от управителя си И.В.Д. на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД „ Фератум България“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул.
Александър Малинов № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, представлявано от
управителя си И.В.Д. ДА ЗАПЛАТИ на П. Н. С., с ЕГН ********** от гр.
Оряхово, общ. Оряхово ул. „6-ти септември“ № 22, вх. Б, ет. 3, ап. 18 сумата
от 2607,23 лв. (две хиляди шестстотин и седем лева и двадесет и три
стотинки), представляваща недължимо платена по недействителен Договор
№ 1186887/08.08.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит и
включваща сумите от 720,97 лв. платена договорна лихва и 1886,26 лв. такса
за банкова гаранция към фирма партньор, ведно със законната лихва от датата
на депозиране на исковата молба в съда – 07.08.2024 г., до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „ Фератум България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. Александър
Малинов № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, представлявано от управителя си И.В.Д.
ДА ЗАПЛАТИ на П. Н. С., с ЕГН ********** от гр. Оряхово, общ. Оряхово
ул. „6-ти септември“ № 22, вх. Б, ет. 3, ап. 18 сумата от общо 1721,20 лв.
(хиляда седемстотин двадесет и един лева и двадесет стотинки) ,
представляваща внесена държавна такса за предявените искове в размер на
421,20 лв., внесен депозит за ССчЕ в размер на 400 лв. и заплатеното
адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Враца в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Оряхово: _______________________
10