Р Е Ш Е Н И Е
№………
гр. София, ………. декември 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав, в открито заседание на 02.12.2020 г. в състав:
Натали
ГЕНАДИЕВА
при участието на секретаря Косачева и прокурор
Захариев, като разгледа докладваното от съдия МИЛЕВ в.а.н.д. № 3657/20 г.,
намери за установено следното:
Жалба от защитника на обв. И.И.С., с ЕГН: **********, е предизвикала образуваното пред
СГС въззивно производство (по чл. 378, ал.5, вр. гл.
ХХІ от НПК) за проверка на Решение № 120379/15.06.2020 г. по н.а.х.д. №
17767/19 г. на СРС (НО, 134 с.), с което С. е бил освободен от наказателна
отговорност (чл. 78а, ал.1 НК) за извършено
на 09.08.2018 г. престъпление по чл. 343, ал.1, б.
«б» НК (причинена на пострадалата С.Б.К.средна
телесна повреда, след
нарушение на правилата за движение при управляване на МПС), санкциониран
с административна глоба от
1000 лв. и 10-месечно лишаване
от правоуправление и осъден
да заплати разноските по делото.
Жалбата, изготвена
от адв. К., е изцяло бланкетна, без конкретни оплаквания от материално или процесуално естество и единствено
– с искане за приложение на чл. 336, ал.1, т.3 НПК. Доводи
срещу оспорваното решение
не са изтъкнати и в откритото заседание пред СГС, защото
- въпреки редовното си призоваване – нито обвиняемият, нито неговият защитник се явяват за да
вземат отношение към въпросите по делото. Лаконичното становище на прокурора от СГП е за потвърждаване на първостепенния съдебен акт.
Затрудненията на
въззивния съд да изпълни задължението си по чл. 339, ал.2 НПК, като даде
обоснован отговор на всички оплаквания в жалбата, произтичат преди всичко от нейната
абстрактност и бланкетност, защото от съдържанието й
не става ясно в каква насока е недоволството на жалбоподателя – дали той
възразява срещу фактите и доказателствената дейност на първата инстанция; дали
оспорва правите изводи за квалификацията на деянието, или единствено – вида и
размера на административното наказание. Мълчанието по всички тези въпроси
налага въззивната проверка да се извърши изцяло служебно и „независимо от
основанията, посочени от страните“ (чл. 314, ал.1 НПК).
Решението е правилно в
частта му, с която Районният съд е установил инкриминираните факти. Те не се
отличават с никаква сложност и прочитът на приобщените от досъдебното
производство доказателства, ползвани при условията на чл. 378, ал.2 НПК, не
налага СГС да достига до различни фактически положения. С пряко съставомерно значение е поведението на обв.
С., който на 09.08.2018 г. в гр. София, при управляване на л.а. „Опел, Астра“,
с рег. № ******, направил неразрешен ляв завой, пресичайки двойна непрекъсната
линия по ул. „Дойран“ и в опита си след този завой да навлезе в една от преките
– ул. „Без име“, не възприел пресичащата
по това време пострадала пешеходка С.К.(на 32 г.), която била ударена от
предната част на автомобила и получила колянна травма
(макар и медицински установена седмица по-късно), изразяваща се в трайно (за
повече от 30 дни) затруднение движението на левия долен крайник (поради
изкълчване на лявата колянна става, разкъсване на
предната кръстосана връзка и скъсване на медиалния меникс).
Тези факти са безпротиворечиви и не се оспорват нито в жалбата, нито от
самото начало на наказателното производство, започнало няколко месеца след
инцидента с постановление на СГП от 22.10.2018 г. (л.1 от д.п.). Събитията са
се случили пред няколко очевидци – св. Д.(л. 15 от д.п.), св. Б.(л. 17 от д.п.)
и св. Х.(л. 18 от д.п.), които са ги възприели непосредствено и чрез
показанията си, на практика, са потвърдили изцяло версията на самата пострадала
(л. 10), която подробно и последователно е разказала за обстоятелствата на
случая - от самото му начало, до последващите медицински изследвания и
неблагоприятните странични последици (настъпилия спонтанен аборт в ранен етап
на нейната бременност, нямащ пряко съставомерно
отношение към разглежданото обвинение). Показанията на посочените свидетели
съответстват на съдържанието на ползваните като писмени доказателства от СРС
констативен протокол № 523/09.08.2018 г. и акт за установяване на
административно нарушение (л. 7 и л. 37 от д.п.), а друга група документи,
съставени преди образуване на наказателното производство (протокол от
МРТ-изследване във ВМА на 14.08.2018 г. и СМЕ Ж-57/15.08.2018 г. – л. 3/6 от
д.п.) и също приобщени по реда на чл. 283 НПК, са послужили за изготвяне на
кредитираната от първата инстанция медицинска експертиза (л.20-21 от д.п.).
Заключението на в.л. Н.е потвърдило, че ударът на автомобила в тялото на постр. К.и предизвиканата от това колянна
травма са довели до трайно затруднение в движението на левия й крак за повече
от 30 дни. От своя страна, автотехническата
експертиза (л. 25-32 от д.п.) се е позовала основно на богатите на информация
свидетелски показания и данните от констативния протокол за ПТП, за да опише
вероятния механизъм на самото произшествие, съвпадащ изцяло с останалите данни
по делото (местонахождението на автомобила и пешеходката преди удара;
предприетия от С. завой на ляво при двойна непрекъсната разделителна линия между
двете платна за движение; невъзможността на дееца поради недостатъчна
концентрация да възприеме пострадалата и предизвикания удар).
Като цяло, СРС
законосъобразно е квалифицирал деянието на обв. С.
като транспортно престъпление по чл. 343, ал.1, б. „б“, вр.
чл. 342, ал.1 НК, защото изяснените факти недвусмислено сочат, че при
управляване на МПС деецът е нарушил правилата за движение и така по
непредпазливост е причинил на пострадалата К.средна телесна повреда под формата
на трайно затрудняване движението на долния й ляв крайник (по смисъла на чл.
129, ал.2 НК).
Решението, обаче,
противоречи на материалния закон в частта му, в която първата инстанция е
приела, че съставомерният резултат е предизвикан от
три отделни нарушения на ЗДвП. Съдът е игнорирал принципното правило, че
наказателно-правно значение за престъпленията по чл. 342-343 НК имат само тези
допуснати от водача нарушения, които пряко и непосредствено (като механизъм) са
довели до съответните общественоопасни последици, в случая – средната телесна
повреда (вж. в този смисъл: р. 13/72-ІІІ, 74/79-ІІІ и др.). В такава
взаимовръзка по делото се намира единствено поведението на обв.
С. да наруши изискването за пропускане на пресичащия пешеходец в момент, в
който управляваното от него МПС е било в режим на завиване (чл. 119, ал.4 ЗДвП). Именно игнорирането на това правило, макар и по непредпазливост (поради
данните, че по същото време вниманието на дееца е било концентрирано върху
други фактори, като например – проверката за насрещно движещи се превозни
средства) е причинило удара в тялото на пострадалата и последвалата телесна
повреда. Тук първата инстанция не е била достатъчно прецизна, защото в мотивите
си погрешно е изследвала „… причинно
следствената връзка между процесното ПТП и престъпния резултат…“ (цитат по л.21
от н.а.х.д), което – само по себе си – се явява юридически „non-sens“: първо – поради това, че
„процесното ПТП“ (ако под „ПТП“ се разбира ударът между автомобила и тялото на
пострадалата) всъщност е част от престъпния резултат, а не негова причина; и
второ – защото „причинно – следствената връзка“ при престъпленията по чл.
342-343 НК следва да бъде издирвана между деянието (т.е. съответното нарушение
на административните правила за движение) и предизвиканите с него негативни
последици (значителни имуществени вреди, смърт, или телесна повреда). Ако тези правни положения бяха пунктуално
преценени, СРС щеше да изключи от отговорността на обв.
С. обвиненията на прокурора за другите две нарушения – по чл. 6, т.1 ЗДвП (за
несъобразяване на водача с пътната маркировка, като разновидност на знаковата
сигнализация), и по чл. 63, ал.2, т.2 ППЗДвП (за
забраната двойната непрекъсната линия „М2“ да бъде застъпвана или пресичана).
Макар и да са обективно извършени, те нямат пряка връзка с последвалия удар в
тялото на пресичащата пешеходка. Нямало е никаква фактическа пречка такъв
резултат да настъпи, дори и деецът да беше извършил завоя по разрешен от закона
начин, защото не самият завой (правомерен или не), а проявеното след неговото
предприемане поведение на водача (да не възприеме и да не пропусне преминаващ
пред него пешеходец – чл. 119, ал.4 ЗДвП), всъщност е предизвикало
инкриминирания инцидент. Ето защо, прилагайки „закон за същото престъпление“
(чл. 337, ал.1, т.2 НПК) и без да внася промяна във фактите по делото,
въззивният съд прецени, че следва да измени в тази му част обжалваното решение,
като оправдае частично обв. С. за инкриминираните
нарушения на чл. 6, т.1 ЗДвП и чл. 63, ал.2, т.2 ППЗДвП.
Изменение на решението,
но по други съображения, се налага и в частта относно наложеното на обвиняемия
административно наказание. В принципен план, в случая чл. 78а, ал.1 НК е бил
приложен правилно, защото наказуемостта на престъплението, съдебното минало на
дееца и липсата на причинени с деянието имуществени вреди са позволявали
освобождаването му от наказателна отговорност и санкционирането с
административна глоба. Нейният размер е бил индивидуализиран към минимума (1000
лв.), а проявената в тази насока несправедлива снизходителност (напр. – поради
пропуска да бъдат оценени като отегчаващи изцяло несъставомерните
данни, че последиците от процесната травма са прекъснали спонтанно ранната
бременност на пострадалата) е непоправима от въззивния съд, който е сезиран
единствено с жалба от признатото за виновно лице и обвързан от забраната за „reformatio in peius“.
Районният съд, обаче, е
влязъл във вътрешно противоречие какво в крайна сметка трябва да е като вид
(административно или по реда на НК) наказанието на обв.
С.. Извършено е било недопустимо съчетаване на административна и наказателна
отговорност, защото – видно от диспозитива и мотивите на решението – глобата от
1000 лв. е била наложена като „административна“ (на осн.
чл. 78а, ал.1 НК), а лишаването на дееца от право да управлява МПС за 10 месеца
– като вид наказание по чл. 37, ал.1, т.7 НК. Когато при освобождаване на
извършителя от наказателна отговорност по чл. 78а, ал.1 НК, освен глобата, като
кумулативна санкция се налага и срочното му лишаване от право да упражнява
професия или дейност при условията на чл. 78а, ал.4 НК, последната мярка има изцяло
административен характер, т.е. тя също съставлява „административно наказание“,
нямащо нищо общо със системата по чл. 37, ал.1 НК, на която първата инстанция
се е позовала. Следователно, препращането, което чл. 78а, ал.4 НК прави по
отношение на кумулативното санкциониране, не е към чл. 343г и чл. 37, ал.1, т.7 НК, а към нормата на чл. 13, б. „в“ ЗАНН, която именно следва да намери приложение по делото. Не са налице
основания срокът на лишаването от въпросното право (10 месеца) да бъде
занижаван, защото отегчаващите обстоятелства на случая не позволяват подобен
толеранс. Въпреки това, отстраняването на констатирания порок, свързан с вида
на санкцията, следва да се извърши именно по реда на чл. 337, ал.1, т.1 НПК,
който – по аналогия на закона – се явява най-близката възможна хипотеза. Нещо
повече, замяната на наказателната отговорност по чл. 37, ал.1, т.7 НК с
административна по чл. 13, б. „в“ ЗАНН винаги съставлява „намаляване на
наказанието“ по смисъла на чл. 337, ал.1, т.1 НПК, независимо, че неговата
продължителност (като срок) остава същата.
Въпросът за разноските по
делото е бил разрешен правилно и в
съответствие с признаването на обв. С. за виновен.
Всичко изложено дотук
мотивира втората инстанция да се съгласи с приетите в обжалваното решение
факти, но да измени съдебния акт в две от неговите части, поради което – на осн. чл. 337, ал.1, т.1-2 НПК, СГС, НО, ІІ въззивен
състав:
ИЗМЕНЯ Решение № 120379/15.06.2020 г. по
н.а.х.д. № 17767/19 г. по описа на СРС (НО, 134 с.), като:
а) оправдава
частично обв. И.И.С. за
това, при осъществяването на изпълнителното деяние на престъплението да е
нарушил и правилата за движение по чл. 6, т.1 ЗДвП и чл. 63, ал.2, т.2 ППЗДвП;
б) налага
на обв. С., на осн. чл.
78а, ал.4 НК, вр. чл. 13, б. „в“ ЗАНН, кумулативно
административно наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от 10
месеца, като отменя Решението в частта му, в която посоченото наказание е
определено при условията на чл. 343г, вр. чл. 37,
ал.1, т.7 НК.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите му части.
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: