Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 10.02.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори декември през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
ДЕСИСЛАВА АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 4494 по
описа за 2021г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 07.12.2020г.,
постановено по гр.д. № 46730/2019г. на СРС, ГО, 81 състав, е отхвърлен
предявеният от „Ф.М.“ ЕООД срещу „ВСБ С.*– У.Х.“ ЕООД иск с правно основание
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 6, ал. 1, т. 10 от ЗУЕС и чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС
за заплащане на сумата от 1 308, 33 лева, представляваща неплатена част от
такса за управление по договор за поддръжка и управление на общите части на
сградата, сключен в изпълнение на решение на ОС от 15.01.2016г., за периода от
01.05.2018г. до 31.12.2018г.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Ф.М.“ ЕООД, в която са изложени оплаквания за
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за
нарушение на материалния закон. Конкретно се сочи несъгласие с приетото от
съда, че ищцовото дружество не е активно материално легитимирано като кредитор
по спорното вземане. Поддържа, че „Ф.М.“ ЕООД е страна по процесния договор за
управление и поддръжка на общите части и се явява изпълнител по него, за което
му се дължи възнаграждение, формулирано като „такса“ както в приетото решение
на ОС от 15.01.2016г., така и в подписания договор. Тази „такса“ представлявала
престацията, дължима на изпълнителя по договора за предоставените от него
услуги. Извод за легитимацията си на кредитор по вземането е обоснован и с
факта, че уговореното възнаграждение е дължимо без ДДС. На следващо място са
развити съображения, че всеки собственик на самостоятелен обект в процесната
етажна собственост е страна по процесния договор, като е обвързан от него, тъй
като договорът е подписан от управителя на етажните собственици въз основа на
оправомощаващото го решение на ЕС. По тези съображения е направено искане за
отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск
да се уважи.
Ответникът по жалбата – „ВСБ С.*– У.Х.“ ЕООД оспорва същата
като неоснователна по подробно изложени съображения за правилност на
постановеното от СРС съдебно решение. Навеждат се доводи, че правото да бъде
получена претендираната такса за поддръжка на общите части принадлежи на
етажната собственост, а задължението за плащането й – на отделния етажен
собственик. По тези съображения счита, че ищецът не е активно легитимиран като
кредитор по спорното вземане. В случая ищцовото дружество не твърди да е
управител или представител на етажната собственост на комплекса, не представя и
доказателства да е лице, с което да е сключен договор по реда на чл. 19, ал. 8
от ЗУЕС. Навежда доводи, че процесната етажна собственост е взела решение не да
прехвърли правото си да получи такса за поддръжка, а само да упълномощи ищеца
да я събира от нейно име. Именно поради това на ищеца е издадено пълномощно, с
което се упълномощава да води от името на ЕС дела срещу етажните собственици и
да им изпраща покани за заплащане на такса поддръжка. Оспорва се и заявеното
във въззивната жалба, че процесното вземане представлява възнаграждение по
договора. Напротив, сочи, че според изложеното в исковата молба, ищцовото
дружество претендира в своя полза заплащане на определените такси за управление
и поддръжка. Освен това претенцията за заплащане на възнаграждение по договора
би била основателна само ако изпълнителят ангажира доказателства, че е
престирал възложената работа и услуги, каквито доказателства в настоящия случай
не били представени по делото. Оспорва се и твърдението, че процесният договор
обвързва всички етажни собственици. Релевирани са възражения за нищожност на
клаузата от договора, която предвижда възможност същият да се превърне в
безсрочен, както и възражение за нищожност на целия договор поради противоречие
със закона, тъй като е сключен с юридическо лице, което не е допустимо според
императивната норма на чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС в действащата към м.01.2016г.
редакция. На следващо място се оспорва основателността на претенцията и по
съображения, че собственият на ответното дружество обект не е бил използван
повече от 30 дни в процесния период и следва да се приложи правилото на чл. 51,
ал. 2 от ЗУЕС. Навеждат се доводи, че комплексът се състои от 12 самостоятелни
жилищни сгради и три сгради с друго предназначение, поради което счита, че
всяка отделна сграда представлява отделна етажна собственост по смисъла на чл.
38 от ЗС. Ето защо за всяка една от тях е било необходимо да се проведе отделно
общо събрание, а в случая било проведено едно такова на 15.01.2016г.
Следователно процесното общо събрание не е било формирано съобразно
изискванията на закона и не може да обвързва етажните собственици на всички 12
сгради. Поддържат се и заявените в първоинстанционното производство възражения
относно достоверността на датата на проведеното общо събрание. Счита, че не
дължи претендираната такса и поради обстоятелството, че решението да се заплаща
такса, определена на квадратен метър от застроената площ на самостоятелните
обекти, противоречи на императивната норма на чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС, според
която таксата следва да се определи според броя на обитателите, а не според
размера на имота, и поради това е недействително. С оглед изложеното е
направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предявен е иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 6, ал. 1, т. 10 от ЗУЕС и чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС за заплащане на
сумата от 1 308, 33 лева, представляваща неплатена част от такса за
управление по договор за поддръжка и управление на общите части на сградата,
сключен в изпълнение на решение на ОС от 15.01.2016г.
В исковата молба са изложени
фактически твърдения, че ищецът е дружество, избрано с решение на ОС да
извършва управление и поддръжка на общите части в комплекса, с което е сключен
и договор за поддръжка и управление, по чиято сметка следва да се изплащат
дължимите за тази дейност такси, като с оглед заявеното в исковата молба, с
решение № 8, взето на ОС на ЕС от 15.01.2016г., общото събрание на етажната
собственост е предоставило право на управителя да прехвърли част от
правомощията си, в частност тези за събиране на дължимите такси за поддръжка и
управление по административен и съдебен ред на ищцовото дружество, за което
последното е упълномощено. Предявена е претенция за заплащане на таксите за
управление и поддръжка, определени с решение № 4, във вр. с решение № 6 от
Протокол от Общото събрание на собствениците на самостоятелни обекти в режим на
етажна собственост в Жилищен комплекс „В.С.Б.Б.Р.“ от 15.01.2016 г., които
според чл. 6 от договора са определени като такса за покриване на допустимите
разходи и възнаграждение на изпълнителя.
За да постанови
обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че съгласно протокол от ОС
от 15.01.2016г. на процесната етажна собственост е било взето по реда на чл.
16, ал. 7 от ЗУЕС решение на ОС на ЕС /решение № 6 и 7 от Протокола/ и е
сключен договор от 20.01.2016г., с което на ищцовото дружество е възложено управлението на общите части на
ЕС по поддръжката и почистването на комплекса, гаранционна поддръжка,
управление и др. подробно изброени услуги в договора. Позовал се е на
законоустановеното правило, че по искове на собствениците в етажната
собственост, предявени от или срещу тях във връзка с общите части, както и по
исковете, предявени срещу собственик, ползвател или обитател, който не
изпълнява решение на общото събрание или задълженията си по ЗУЕС, те по силата
на чл. 23, ал. 4 от ЗУЕС се
представляват от управителя, избран по реда на чл. 19, ал. 4 от ЗУЕС или от
лица по чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС, с които е сключен договор, включващ възлагането
на правомощието да представляват етажните собственици в съда. Във всички
случаи, надлежни страни по материалното правоотношение са етажните собственици,
а представляващите ги по чл. 19, ал. 4 или ал. 8 от ЗУЕС, действат от тяхно име
и за тяхна сметка. Посочено е, че в настоящия случай ищецът не твърди да е
управител или представител на етажната собственост на комплекс „В.С.Б.Б.Р.“,
включително не твърди да е лице, с което е сключен договор по чл. 19, ал. 8 ЗУЕС, а напротив навежда доводи, че управител е физическото лице В.Н., а ищецът
е дружество, с което е сключен договор за поддръжка и управление на общите
части на сградата в режим на ЕС. В сключения договор обаче не е уговорено и
прехвърлено правото на ЕС да търси, включително и по съдебен ред, неплатените
такси към ищеца. Напротив, изрично в договора било посочено, че е издадено пълномощно,
с което възложителят е оправомощил изпълнителя да представлява управителя на ЕС
и ЕС при предприемане на действия по снабдяване с изпълнителен лист и
провеждане на изпълнително производство, както и при воденето на съдебни дела
срещу собственици, които не изпълняват решения на ОС на ЕС и/или нарушават
Правилника, тоест активно легитимирана страна остава ЕС, действаща чрез „Ф.М.“ ЕООД по пълномощие. В случая ищецът
изрично е заявил, че претендира свои права, каквито обаче не е установено да
притежава. Направен е извод, че активната легитимация по спорното вземане
принадлежи единствено на етажната собственост.
Между страните не е спорно, а и от представения като
писмено доказателство по делото нотариален акт за продажба на недвижим
имот № 142, том II, рег. № 2633, нот. дело
№ 258/2016 г. по описа на нотариус П.П., рег. № 224 на НК,
се установява, че „ВСБ С.*– У.Х.“ ЕООД е собственик на
самостоятелни обекти, находящи се в гр. Варна, ул. „******, а именно ателие №
7, представляващ самостоятелен обект с идентификатор № 10135.5506.467.7.29, със
застроена площ от 68, 29 кв. м. и подземно паркомясто № 9, с площ от 24, 31
кв.м.
Представен е протокол от 15.01.2016г. от заседание на
общото събрание на собствениците в етажна собственост в сграда, находяща се в
гр. Варна, с адрес ж. к. „Аспарухово“, м-т „Вилите“, ул. „******, от който се
установява, че на общото събрание е прието решение дейностите по поддържане и
управлението на общите части на сградата да бъдат възложени на „Ф.М.“ ЕООД /т.
5 и т. 6 от протокола/, като управителят на етажната собственост – В.Н.– е
натоварен да сключи с дружеството договор за поддръжка и управление на ЕС,
съгласно проектодоговор, приложен към протокола от общото събрание /т. 7 от
протокола/. Взето е решение /т. 7/, с което общото събрание е дало съгласие
управителя на ЕС да прехвърля част от правомощията си, в частност правото да
представлява управителя и ЕС пред държавите органи с цел защита интересите на
ЕС; правомощия свързани с реализирането на процесуални права при събиране на
дължимите такси, включително чрез провеждане на административни и съдебни
процеси, като за това се предвижда издаване на пълномощно от управителя на ЕС в
полза на ищцовото дружество. Такова пълномощно е издадено, като в т. 2 от
същото изрично е дадено право на „Ф.М.“ ЕООД да представлява управителя на ЕС
пред етажните собственици като им връчва покани по реда на ЗУЕС за заплащане на
всички такси и разходи свързани с етажната собственост, в това число такси за поддръжка
на общите части, разходи за ток, вода, канал, охрана, направените разходи за
ремонти и вноски във фонд „Ремонт и обновяване“. С решение по т. 4 от протокола
от ОС на ЕС от 15.01.2016г. е приет размер на годишната такса за поддръжка на
общите части на сградата, определена в размер на 12 евро на кв.м. без ДДС от
сумарната застроена площ на самостоятелен обект, но не повече от 1 980
евро; 12 евро на кв.м. без ДДС от сумарната застроена площ на търговски площи;
200 евро без ДДС за закрито паркомясто и 100 евро без ДДС за открито
паркомясто.
По делото е представен договор от 20.01.2016г. за
поддръжка и управление на общите части на сграда в режим на етажната
собственост, сключен между ЕС /етажна собственост/ с адрес гр. Варна, ж.к.
„Аспарухово“, м-т „Вилите“, ул. „******, от една страна в качеството на
възложител, представлявана от управителя В.Н., и „Ф.М.“ ЕООД, от друга страна в
качеството му на изпълнител, по силата на който на последното са възложени в
чл. 3 дейности по поддръжка на сградата в режим на етажна собственост, а именно:
дейности по организиране, насочване и контролиране на всички необходими
дейности, свързани с поддръжка на комплекса; организиране и контролиране на поддръжката
и почистването на подземен и открит паркинг; организиране и контрол върху
дейности по поливане на трайна тревна площ и преносима декоративна растителност;
организиране и контролиране на дейности по профилактика на асансьори, авариен
дизелов генератор, вентилационна система, тласкателни помпи на обща
канализация, водосточни тръби и барбакани за отвеждане на дъждовна вода,
известителни противопожарни системи, средства за гасене на пожари, главни
трасета на водна и канализационна система, главно ел. захранване, система за
видеонаблюдение и контрол на достъпа; почистване и поддръжка на басейн в
състояние позволяващо непрекъснатата му употреба за периода от месец май до
месец септември, както и конкретни дейности във връзка с ползването на басейна,
включително и организиране на водоспасителната дейност; организиране, насочване
и контролиране на дейности по гаранционна поддръжка, текущ, необходим или
неотложен ремонт, дейности по административно обслужване на имота, както и
организиране на пропускателния режим в комплекса. Изрично е посочено, че в
хипотезата на необходим ремонт средствата за реализиране на същия се осигуряват
от възложителя /от етажната собственост/ и средствата се заплащат от фонд
„Ремонт и обновяване“. В случаите на неотложен ремонт изпълнителят предприема
незабавни мерки за извършване на същия, след което възложителят дължи
възстановяване на направените от изпълнителя разходи. Изрично е посочено, че
възложителят е длъжен да възстанови на изпълнителя всички направени от него разходи във връзка с изпълнението на
всички предприети от него работи по търсене на гаранционна отговорност и/или
необходими и/или неотложни ремонти. Предвидено
е, че за осъществяване на възложените му дейности на „Ф.М.“ ЕООД се дължи годишна
такса за покриване на допустимите разходи и възнаграждение на изпълнителя,
определено в размер на 12 евро без ДДС на кв. м. застроена площ на
самостоятелен обект, но не повече от 1980 евро, 12 евро без ДДС на кв. м. от
сумарно застроената площ на самостоятелен обект за търговски площи, 200 евро
без ДДС за закрито паркомясто и 100 евро без ДДС за открито паркомясто /чл. 6
от договора/.
Настоящият съдебен състав счита, че задължението на етажния собственик за
заплащане на такси за управление и поддръжка, определени с решение № 4, във вр.
с решение № 6 от протокол от Общото събрание на собствениците на самостоятелни
обекти в режим на етажна собственост в Жилищен комплекс „В.С.Б.Б.Р.“ от
15.01.2016г., възниква на основание чл. 51, ал. 1 от ЗУЕС, а размерът им се
определя по решение на Общото събрание на ЕС, на основание чл. 11, ал. 1, т. 5
от ЗУЕС. Съгласно § 1, т. 11 от ДР на ЗУЕС /предишна т. 9, изм. - ДВ,
бр. 57 от 2011г./ "разходи за управление и поддържане"
са разходите за консумативни материали, свързани с управлението, за
възнаграждения на членовете на управителните и контролните органи и за касиера,
както и за електрическа енергия, вода, отопление, почистване, абонаментно
обслужване на асансьор и други разноски, необходими за управлението и
поддържането на общите части на сградата. Това задължение е различно по своя правопораждащ юридически факт от
вземането за възнаграждение по договор за изработка или по който и да е друг
договор, сключен между етажната собственост и физическо или юридическо лице,
осъществяващо дейностите по управлението на общите части на сгради в режим на
етажна собственост по смисъла на чл. 8, ал. 1 във вр. с чл. 2, ал. 1 от ЗУЕС
или по тяхната поддръжка по смисъла на § 1, т. 13 от ДР на ЗУЕС.
В конкретния случай ищцовото
дружество в исковата си молба нито твърди, нито се установява да има качеството
на управител на етажната собственост по смисъла на чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС,
откъдето да произтичат и правомощията му по чл. 23, ал. 4, във вр. с чл. 23,
ал. 1, т. 1 от ЗУЕС да предявява искове от името на етажната собственост срещу
собственик, който не изпълнява задълженията си за заплащане на дължимите такси
по ЗУЕС, определени по размер с решение на етажната собственост. Както се
установява от материалите по делото, за управител на етажната собственост по
смисъла на чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС ищецът не е избиран, тъй като както правилно е
приел и първоинстанционният съд, такава възможност към датата на приемане на
решението на ЕС от 15.01.2016г., Законът за управление на етажната собственост /ЗУЕС/
не е предвиждал. Изменението на чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС, където е предвидено, че
по решение на общото събрание, взето с мнозинството повече от 67 на сто идеални
части от общите части на етажната собственост, правомощията или част от тях на
управителния съвет (управителя) могат да бъдат възлагани и на физически или
юридически лица, които не са собственици, е обнародвано в ДВ., бр. 26 от
01.04.2016г. До този момент възможността лице да бъде избрано за управител е
обвързана с качеството на собственик или ползвател или лице, което живее в
сградата и е вписано в книгата на етажната собственост – чл. 19, ал. 5 от ЗУЕС
в приложимата редакция. В този смисъл, доколкото на първо място няма твърдения
ищецът да е избиран за управител на ЕС и второ – да е отговарял на изискванията
на чл. 19, ал. 4 от ЗУЕС, съдът не следва да анализира доводите на страните по
приложението на чл. 19, ал. 8 от закона като неотносими.
Според исковата молба,
ищецът се легитимира като лице по чл. 11, т. 11 от ЗУЕС, на което ОС е
възложило дейности по поддържането на общите части на сградата срещу
възнаграждение, като на същото основание, а не като управител, са му възложени
за изпълнение и конкретни правомощия на управителния съвет (управителя) - това
да събира таксата по чл. 51 от ЗУЕС за поддръжка на общите части, така както е
определена с решението от 15.01.2016 г. Същият обаче я събира от неизправния
собственик за етажната собственост в Жилищен комплекс „В.С.Б.Б.Р.“, която е и
възложител по договора за поддръжка и управление на общите части на сграда в
режим на етажна собственост от 20.01.2016г., а не за себе си като
възнаграждение по договора, защото в този смисъл е взетото решение № 8 от Протокола
на ОС на ЕС от 15.01.2016г. и учредената представителна власт с представеното
по делото пълномощно.
Вземането за таксата за
разходи за управление и поддържане на общите части по чл. 51 от ЗУЕС,
определено по размер от ОС в решение № 4, е вземане на етажната собственост /на
всички етажни съсобственици/, което не е било прехвърлено от етажната
собственост на изпълнителя, на който е възложено извършването на конкретните
дейности, включително но не само дейности по поддръжка на общите части, срещу
възнаграждение – също посочено като такса по буква “r”, т. 1, раздел I от договора,
според който „такса за целите на договора
означава сумите, определени по размер в този договор, които собствениците са
длъжни да заплащат на изпълнителя за покриване на допустимите разходи и възнаграждението
на последния“. Поради това ищецът, който има и качеството на изпълнител по
договора, не е титуляр на вземането и не може да го събира от собствениците за
себе си на заявеното в исковата молба основание.
Дори и да се приеме, че
волята на страните по процесния договор е дължимите такси по чл. 51 от ЗУЕС
/предмет на решение № 4 от протокола от 15.01.2016г./ да се заплащат от всеки
един от етажните собственици в полза на изпълнителя, то изводите за
неоснователност на предявената претенция няма да се променят. За да стигне до
този извод съдът съобрази следното:
Съгласно решение по т. 7 от протокола от общото
събрание на ЕС от 15.01.2016г. управителят следва да упълномощи изрично
изпълнителя да събира по съдебен ред дължимата годишна такса за поддръжка, в
случай че някой собственик не я заплаща. Следователно, задължаването с договора
от 20.01.2016г. на всеки отделен собственик да заплаща в полза на изпълнителя
таксата за поддръжка на общите части, следва да се счита за действие, с което
представителят на етажната собственост е превишил обема на представителната си
власт, като няма и данни да е налице допълнително решение на общото събрание за
овластяването му за възлагане на това право на изпълнителя по договора. В този
смисъл клаузите от договора, с който етажната собственост задължава всеки един
от собствениците, са непротивопоставими на последните.
Ищецът твърди, че
претендираното вземане представлява уговореното възнаграждение по процесния
договор от 20.01.2016г., дължимо от всеки един от съсобствениците.
Действително, в чл. 6 от договора е уговорено, че в полза на изпълнителя се
дължи годишна такса за покриване на допустимите разходи и възнаграждение, като
сумата е определена общо, без да е налице разграничение на конкретния размер на
уговореното възнаграждение. Не може да се приеме тезата на ищеца, че посочената
такса в размер на 12 евро без ДДС на 1 кв.м., респективно 100 евро без ДДС за
открито паркомясто и 200 евро без ДДС за гараж или закрито паркомясто, е размерът
на възнаграждението на изпълнителя за предоставените от последния услуги по поддръжка
и управление на общите части на сградата. Такъв извод не следва нито от
клаузата на чл. 6 от договора, нито от приетите на 15.01.2016г. решения на
общото събрание на етажните собственици. Този размер и начин на определяне е
изрично посочен в решението по т. 4 от общото събрание на етажните собственици
като годишна такса за поддръжка на общите части. В решението на ОС на ЕС също липсва разграничение каква част от общо
дължимата такса представлява възнаграждение на изпълнителя за предоставените от
последния услуги по поддръжка и управление на общите части на комплекса. От
това следва извод, че дължимата годишна такса включва и възнаграждението на
изпълнителя за предоставените услуги по поддръжка на общите части в сградата,
което обаче му се следва от касата на етажната собственост /доколкото няма
данни на общото събрание да е прието решение за конкретен размер на
възнаграждението на изпълнителя/, след като е събрано от всеки собственик на
самостоятелен обект доброволно или по съдебен ред чрез управителя,
представляващ собствениците в етажната собственост по исковете срещу
собственик, който не изпълнява решение на общото събрание - в настоящия случай
за заплащане на годишната такса, определена с решение на ОС от 15.01.2016г.
С оглед така формираните изводи не следва да се
обсъждат останалите възражения на ответното дружество срещу възникването и
съществуването на претендираното вземане. Предявеният иск е неоснователен и следва
да се отхвърли.
Като е достигнал до същите крайни изводи първоинстанционният съд е постановил
правилно решение, което следва да потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото
разноски. В тази връзка и след като взе предвид своевременно направеното от
жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд приема следното:
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при
прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може
да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012 год. по т.дело
№6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер.
По делото е ангажиран договор за правна защита и
съдействие от 01.12.2021г., в който е уговорен адвокатски хонорар от 600 лева с
ДДС /500 лева възнаграждение и 100 лева ДДС/, която сума е заплатена изцяло в
брой от възложителя, видно от представената фактура и фискален бон.
Материалният интерес в конкретния случай възлиза на 1 308, 33 лева.
Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, при интерес от 1 000 до 5 000 лева
минималното възнаграждение е 300 лева + 7 % за горницата над 1 000 лева. То в
частност е равно на 321, 58 лева без ДДС, или с ДДС – 385, 90 лева. Въззивният
съд намира, че действително заплатеният адвокатски хонорар от 600 лева с ДДС,
съотнесен към действителната фактическа и правна сложност на делото /въззивното
производство се е развило в 1 съдебно заседание, като не са събирани
доказателства, а конкретният правен спор не е с твърде висока правна сложност/,
се явява прекомерен и следва да бъде намален до сумата от 400 лева с ДДС. Ето
защо в полза на въззиваемата страна се дължат разноски за въззивното
производство в размер на 400 лева с ДДС.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на
предявения иск настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20270366 от 07.12.2020г., постановено по
гр.дело № 46730/2019г. по описа на СРС, ГО, 81 състав.
ОСЪЖДА „Ф.М.“ ЕООД, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление *** да заплати на
„ВСБ С.*– У.Х.“ ЕООД, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 400 /четиристотин/ лева -
съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.