РЕШЕНИЕ
№101
гр. Пазарджик, 13.03.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД - ПАЗАРДЖИК, гражданско
отделение, въззивен състав, в
публично заседание на четвърти март две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Венцислав Маратилов
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Бозаджиев
Росица Василева
при секретаря Галина Младенова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Росица Василева в.гр.д № 91 по описа за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
С
Решение № 101 от 19.04.2019 г., постановено по гр.д. № 17/2018 г. по описа на
Районен съд - В., е признато за установено по отношение на А.С.С., ЕГН **********, с адрес: ***, че И.И.А.,
ЕГН **********, с адрес: ***, е
собственик на реална част с площ 45 кв.м., в североизточната част на недвижим
имот с пл. № 98, в кв.15, по регулационния план на с.А.., общ. В., одобрен през
1984 г., с площ на имота 758 кв.м., за който имот е отреден УПИ VI-98, при
граници и съседи на имота: от север - УПИ V-101, от изток- улица, от юг - УПИ
VII-97, по границата с имот с пл. № 99, ситуирана съгласно комбинирана скица на
вещото лице по повторната съдебно - техническа експертиза, като разлика между
зелен и червен цвят, неразделна част от решението. На основание чл. 108 от ЗС А.С.С.
е осъден да предаде на И.И.А. владението върху реална част с площ 45 кв.м., в
североизточната част на горепосочения недвижим имот, ситуирана съгласно
комбинирана скица на вещото лице по повторната съдебно - техническа експертиза,
като разлика между зелен и червен цвят, неразделна част от решението. Присъдени
са разноски, съобразно изхода на спора.
С Решение
№ 291 от 24.09.2019 г. по гр.д. № 17/2018 г. Районен съд – В. е оставил без
разглеждане депозираната от ищеца И.И.А. молба с искане за допълване на решението,
на основание чл. 250, ал. 1 от ГПК, като процесуално недопустима.
Срещу Решение
№ 101 от 19.04.2019 г., постановено по гр.д. № 17/2018 г. по описа на Районен
съд – В., е подадена въззивна жалба от въззивника А.С.С. – ответник в първоинстанционното
съдебно производство, чрез адв. Т.З., в която се твърди, че решението е
неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществени нарушения на
съдопроизводствените правила. Сочи се, че съдът неправилно е допуснал, на
основание чл. 214 от ГПК, изменение на предявения иск от установителен иск по
чл. 124 от ГПК към ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС в открито съдебно
заседание, проведено на 11.12.2018 г. Твърди се, че ищецът не е единствен
собственик на спорната част от 45 кв.м. Посочва се, че ищецът изложил
твърдения, че е собственик на процесния имот на основание наследство и
давностно владение, продължило до 2016 г., а съдът неправилно приел друго
владение – продължило повече от 50 години. Издаденият в полза на ищеца
нотариален акт по чл. 587 от ГПК не отговарял на изискванията за придобиване на
право на собственост по давност. Отделно от това се сочи, че ищецът се е
позовал на грешка при нанасянето на имотните граници между двата имота, като е
представил заповед, която не е издадена за с. А...
Изтъква
се, че съдът в мотивите неправилно е приел, че със Заповед № 1824/14.10.2016 г.
на Кмета на Община В. е отказана поправка, поради неподписване на акта за
непълноти и грешки от ответника - страна по обстоятелствената проверка, с която
му е признато, че е владял дворното място от 202 кв.м. повече от 10 години. Излага
се, че ответникът А.С. е ползвал и владял имота с материализирана ограда от
2010г. до 2016г. Твърди се, че съгласно издадения констативен нотариален акт на
ищеца през 2017 г. владението му върху процесния имот е от 23.11.2017 г. до
11.01.2018 г., т.е. той бил собственик на имота от месец и половина.
На
следващо място въззивникът намира, че вещото лице по една от назначените съдебно-технически
експертизи – инж. Х.К. не е изпълнила задължението си да заснеме имота на
място, като е представила съществуваща комбинирана скица, както и не е
направила справка в Община В. по Заповед № 1511/25.09.2015г. за извършеното
оцифряване. Счита, че съдът неправилно е приел, че оцифряването не съвпада с
попълване на нови имоти и верни имотни граници на имота с площ от 45 кв.м.,
като акцентира върху това, че Заповед № 1511/29.05.2015г. е влязла в сила и не
е била обжалвана от ищеца. Сочи се, че съдът в нарушение на материалния закон и
съдопроизводствените правила не се е съобразил с представените по делото
доказателства и неправилно е кредитирал показанията на свидетелите на ищеца,
между които имало противоречия и не е дал вяра на показанията, депозирани от
свидетелите на ответника. Поддържа се, че мотивите на постановеното решение са
необективни.
По
изложените съображения въззивникът формулира искане за отмяна на решението и
постановяване на ново, с което ревандикационният иск по чл. 108 от ЗС да се
отхвърли като неоснователен, както и за обявяване на нищожност на Нотариален
акт № .., т. II, рег. № 4738, н.д. № 365 от 23.11.2017 г.
С
въззивната жалба е направено доказателствено искане за допускане до разпит при
режим на довеждане на лицето Р.А.К., което е оставено без уважение с
Определение № 56/05.02.2020 г. по в.гр.д. № 91/2020 г. по описа на Окръжен съд
– Пазарджик.
В срока
по чл. 263 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от въззиваемия И.А. -
ищец в първоинстанционното производство, в който се излага становище за
неоснователност на въззивната жалба. Оспорва се възражението на въззивника, че въззиваемият
И.А. не е единствен собственик на процесния имот. Сочи се, че от приложената по
делото полицейска преписка по описа на РУ – В. се установява, че ответникът,
след като се е снабдил с нотариален акт за собственост през 2016 г., е сезирал
органите на реда, че ищецът е складирал дърва и оборска тор в неговия имот. Излага
се становище, че от заключенията на изготвените съдебно-технически експертизи
се установява, че реална част с площ от 45 кв.м. от имота на ищеца неправилно
при оцифряването е заснета към имота на ответника. Въззиваемият моли за
потвърждаване на решението на първоинстанционния съд. Не сочи доказателства, не
формулира доказателствени искания. Претендира разноски пред настоящата инстанция.
Срещу
решението по чл. 250 от ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца И.И.А., чрез
адв. Д.Т., с искане същото да бъде отменено и да бъде постановена отмяна на
Нотариален акт № .., том II, рег. № 2017, н.д. № 351/20.12.2016г. на
основание чл. 537, ал. 2 от ГПК. Сочи, че искането за отмяна на нотариалния акт
е направено с исковата молба и се поддържа в пледоарията и в писмената защита.
В срок е
депозиран отговор от А.С., чрез адв.Т.З., на въззивната жалба срещу решението,
постановено по реда на чл. 250 от ГПК, в който се твърди, че същата е
неоснователна и се моли да бъде оставена без уважение.
В открито
съдебно заседание въззивникът се явява лично и с пълномощника си - адв. Т.З..
Поддържа въззивната жалба, не прави нови доказателствени искания и не ангажира нови
доказателства. Претендира разноски пред
двете инстанции.
Въззиваемият се явява лично и с пълномощника си адв. Д.Т. в открито съдебно
заседание пред въззивната инстанция. Оспорва въззивната жалба. Поддържа
въззивната жалба срещу допълнителното решение. Не прави доказателствени искания
и не представя нови доказателства. Претендира присъждане на разноски за
въззивната инстанция и пътни разходи за деня.
Въззивната
жалба е процесуално допустима - подадена
е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от активно легитимирана страна в съдебното
производство срещу акт подлежащ на инстанционен
съдебен контрол. Разгледана по същество въззивната жалба е
неоснователна.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а разгледано по същество -
правилно.
Предявен
е осъдителен иск с правно основание чл. 108 от ЗС.
В
исковата си молба против А.С.С., ищецът И.И.А. твърди, че е собственик на
основание наследство и давностно владение, съгласно нотариален акт № ../2017 г.,
на недвижим имот, находящ се в с. А.., ул. „П.“ № 6, представляващ поземлен
имот с пл. № 98, в квартал 15, по регулационния план на с. А.., общ. В.,
одобрен със Заповед № 553/04.06.1984г. на ИК на ОНС Пазарджик, с площ от 758
кв.м., за който имот е отреден УПИ VI – 98, с неприложена за УПИ регулация,
ведно с построените в имота масивна жилищна сграда, селскостопанска постройка и
гараж, при граници и съседи: ПИ с пл. № 101, ПИ с пл. № 97, ПИ с пл. № 99 и
улица. Излага твърдение, че за период повече от 50 години, имотът в
горепосочената площ, е владян от родителите му, а към настоящия момент го
владее той.
Ищецът
сочи, че през 2010 г. ответникът А.С. е придобил с нотариален акт № 68/2010 г.
съседния имот – ПИ с пл. № 99, в кв. 14 по регулационния план на с. А.., с площ
от 157 кв.м. Заявява, че през месец април 2016 г. подал молба за изготвяне на
скица на собствения си имот и при получаване на скицата установил, че има
промяна в оцифрения кадастрален план, изразяваща се в това, че 45 кв.м. от
имота му са заснети към имота на ответника, поради което предприел действия за
съставяне на акт за непълноти и грешки. Със заповед на кмета на Община В.
поправката била отказана, поради неподписване на Акта за непълноти и грешки от
страна на ответника, който с нотариален акт от 2016 г., издаден по
обстоятелствена проверка за втори път бил признат за собственик по давностно
владение на ПИ с пл. № 99, в кв. 14 по регулационния план на с. А.., като
имотът вече бил посочен с площ от 202 кв.м., за разлика от предходния
нотариален акт по обстоятелствена проверка от 2010г.,
където площта била 157 кв.м.
Твърди,
че при снабдяването с нотариалния акт за собственост по обстоятелствена
проверка през 2016г. ответникът се е възползвал от оцифряването през 2015г.,
където не са заснети правилно имотните граници. Ищецът счита, че ответникът не
е станал собственик на описания поземлен имот с площ от 202 кв.м., т.е. с 45
кв.м. повече отколкото през 2010 г. Сочи, че тези 45 кв.м. са били част от
неговия имот и са представлявали обособено място, което са използвали за
складиране на дърва и което баща му е владял през целия си живот. Твърдението на ищеца е, че спорната реална
част от неговия имот неправилно е нанесена в кадастралния план като част от
имота на ответника с пл. № 99, в кв.14, по плана на с. А.., с площ от 157 кв.м.
Сочи, че поради неправилното отразяване на общата имотна граница на двата
съседни имота ответникът е завзел спорната част, вкл. със съдействието на
органите на полицията, като през 2016г. е построил ограда по грешно нанесената
имотна граница. Заявява, че преди това ответникът премахнал старата граница
между двата имота, обособена чрез дърва за огрев на ищеца и складирана оборска
тор. Ищецът твърди, че той е владял своя имот по старите граници, а именно
очертани по складираните дърва за огрев и оборската тор. Иска се от съда да
признае, че ишецът е собственик на спорната част, владяна от ответника, с площ от
45 кв.м. и да осъди ответника да му предаде владението върху тази площ.
Формулирано е искане за отмяна на констативния нотариален акт, с който
ответникът е признат за собственик върху спорната част.
В
законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
ответника, с който оспорва предявения иск, като счита, че същият е недопустим,
а по същество неоснователен. Твърди, че границата между двата имота е вярно
нанесена в кадастралния план, както при негово одобряване през 1984г., така и
след оцифряването на плана, извършено през 2015г. Сочи, че границата между
двата имота е материализирана и правилно отразена в плана. Ответникът отрича да
е местил въпросната граница през 2016г. Оспорва твърдението, че чрез
преместването на границата между двата имота е завзел претендираните от ищеца
45 кв.м. площ. Твърди, че само той е собственик на основание давностно владение
на процесната площ от 45 кв.м. Моли съдът да отхвърли исковата претенция.
Съдът,
като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл. 12 от ГПК и чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
От
представения по делото Нотариален акт за собственост върху недвижим имот,
придобит по давностно владение, № .., том II, рег. № 4738, н.д. № 365/23.11.2017г. по описа
на Нотариус М.Р., рег. № 650 по
регистъра на НК, се установява, че ищецът се легитимира като собственик на
поземлен имот с пл. № 98, в кв. 15, по регулационния план на с. А.., общ. В.,
одобрен със Заповед № 553/04.06.1984 г. на ИК на ОНС-Пазарджик, с площ на имота
от 758 кв.м., за който имот е отреден УПИ VI-98, при съседи: от север - УПИ V-101, от изток-улица, от юг - УПИ VII-97, заедно с построените в имота еднофамилна двуетажна
масивна жилищна сграда със ЗП от 55 кв.м., двуетажна селскостопанска сграда със
ЗП от 65 кв.м и едноетажна сграда – гараж със ЗП от 44 кв.м.
По делото е представен Нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка № 68, том II, рег. № 2926, н.д. № 267/17.12.2010г. по описа на Нотариус С.Д., рег. № 541 по регистъра на НК, видно от който
ответникът А.С. е признат за собственик, на основание наследяване по закон и
давностно владение, на поземлен имот с пл. № 99, в кв. 14, по регулационния
план на с. А.., общ. В., с площ на имота от 157 кв.м., който имот попада в УПИ I - „Спортна площадка“ по плана на селото,
при съседи за поземления имот: от изток – общинско място, от запад ПИ пл. №
101, от север – общинско място и от юг – ПИ пл. № 98.
От
представения Нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка № ..,
том II, рег. № 2017, н.д. № 351/20.12.2016г. по описа на Нотариус Г.Х., рег. № 156 по регистъра на НК, се установява, че
ответникът А.С. се легитимира като собственик на основание давностно владение
на поземлен имот с пл. № 99, в кв. 14, по регулационния план на с. А.., общ. В.,
с площ на имота от 202 кв.м., който имот попада в УПИ I
- „Спортна площадка“ по плана на селото, при съседи
за поземления имот: от изток - общинско място, от запад - ПИ с пл. № 101, от
север - общинско място и от юг - ПИ с пл. № 98.
Видно от
представените по делото Заповед № 1511/25.09.2015г. на Кмета на Община В. и
Констативен акт от 09.11.2015г., заповедта е влязла в сила и с нея е одобрено
оцифряването и попълването с нови имоти и верните имотни граници на имоти (частна и общинска
собственост) в с. А...
От
представената по делото Заповед № 1824/14.10.2016г. на Кмета на Община В. се
установява, че по повод възражение от страна на ответника – отказът му да
подпише Акт за непълноти и грешки в одобрен кадастрален план № 2/12.08.2016г.,
е отказано да се извърши поправка на одобрения през 2015г. кадастрален план на
с. А.., касаеща верните граници на имот с пл. № 98, като във връзка с това да
се попълнят и верните граници на имот с пл. № 99, в кв. 14 по плана на с. А...
Видно от приложените по делото като писмено
доказателство докладна записка от 25.04.2016г., изготвена от полицейски
служител при РУ-В. и Разпореждане от 21.04.2016г. на полицейски орган при РУ-В.
между ищеца и ответника е съществувал спор по повод поставени от ищеца оборска
тор, дърва и пясък върху площ, която ответникът твърди, че попада в неговия
собствен имот с пл. № 99, в кв. 14, по регулационния план на с. А.., общ. В., а
ищецът сочи, че ответникът неправомерно е завладял процесната площ, без да се
съобразява с границите на съседния имот с пл. № 98, в кв. 15, по регулационния
план на с. А.., общ. В..
Представени
са удостоверения за идентичност на лице с различни имена с изх. № 347/03.10.2017г.
и № 349/05.10.2017г., издадени от Кметство А.., Община В., от които се
установява, че имената И.М. А. и И.М. А. са имена на едно и също лице, както и
че имената И.И.А. и И.И. А. са имена на едно и също лице.
По делото
е изслушана и приета съдебно-техническа експертиза, съгласно заключението на
която действащият застроителен, регулационен и кадастрален план на с. А.. е от
1984г., одобрен със Заповед № 553/04.06.1984 г., като кадастралният план е
оцифрен през 2015г. Вещото лице Й.Г.. е посочило, че съществуващата на място имотна
граница между имот пл. № 99, в кв. 14 и пл. № 98, в кв. 15, е материализирана с
ограда, представляваща мрежа на железни колове и не съвпада с имотната граница,
нанесена в кадастралния план след оцифряването му, нито с действащия
кадастрален и регулационен план от 1984 г. По регулационния план нито един от
двата имота не предава или приема части по регулация от другия. Към
заключението е представена комбинирана скица, от която безспорно се установява,
че с поставената от ответника ограда, същият е навлязъл в имота на ищеца, но вещото
лице не е посочило точната квадратура на завзетата по този начин площ.
По делото
е извършена и приета допълнителна съдебно-техническа експертиза, към която е
приложена комбинирана скица, неразделна част от обжалваното решение, на извадка
от кадастралния план от 1984 г., оцифрения план от 2015 г. и геодезическа
снимка за поземлени имоти с пл. № 98 и пл. № 99, находящи се в с. А... Вещото
лице Х.К. е посочила, че спорната имотна граница между двата имота е
материализирана и представлява телена мрежа на железни колове. Спорната граница
не съвпада с имотната граница от оцифрения модел от 2015г., нито с границата по
плана от 1984г. От експертното заключение се установява, че разликата в площта
на имот с пл. № 99 между оцифрения план от 2015г. и плана от 1984г. е 52 кв.м.,
а разликата между границата между двата имота - имот пл. № 99 и имот пл. № 98
по геодезическата снимка и плана от 1984 г. е 45 кв.м., означена на комбинирана
скица, неразделна част от заключението, като разлика между зелен и червен цвят.
Въззивният
съд кредитира и двете експертни заключения, тъй като намира същите за
обективни, непротиворечиви и компетентно изготвени от вещите лица.
По делото са събрани и гласни доказателства
чрез разпита на свидетелите А.А.А. – кмет на с. А.., М.А.П., М. М.Д.., които са
категорични, че до 2016 г. в имота на ищеца по границата на имота с ответника
не е имало материализирана ограда, а по границата между двата имота ищецът
складирал оборска тор и дърва, които през 2016г. по разпореждане на МВР бил
принуден да премести. Тримата свидетели заявяват, че след премахване от страна
на ищеца на складираните тор и дърва, които преди това служели за граница между
двата имота, ответникът сложил телена ограда, с която навлязъл около 3 метра
навътре в имота на ищеца. Свидетелите А.А.А., М.А.П., М. М.Д.. категорично
заявяват, че въззиваемият И.А. е роден, израснал и винаги живял във въпросния
имот, както и че след смъртта на баща му през 2002г. продължава да живее в
имота, да го стопанисва и ползва само той като свой. Свидетелят М.П. изрично е
посочил, че неговата съпруга е сестра на ищеца И.А., че същата желаела имотът
да остане на брат й И.А. и се е отказала от наследството на баща си. В тази
връзка по делото е представено Удостоверение от 07.11.2017г., издадено от
Районен съд – В. за вписан в особената книга отказ от наследство на Х.И.П.,
останало след смъртта на баща й И.М. А..
Настоящата
съдебна инстанция дава вяра на показанията на свидетелите А.А.А., М.А.П., М. М.Д..,
при съобразяване разпоредбата на чл. 172 от ГПК, тъй като ги намира за
достоверни, обективни, непротиворечиви помежду си и
подкрепени от събраните по делото писмени доказателства - докладна записка от
25.04.2016г., изготвена от полицейски служител при РУ-В. и Разпореждане от
21.04.2016г. на полицейски орган при РУ-В..
Пред районния съд в качеството на свидетели са разпитани
и Ф.М.А. и Ш. А. Д.. Свидетелката Ф.А. –
роднина по сватовство на ответника, твърди, че винаги между имотите е имало
ограда, като първоначално същата била дървена, а впоследствие била премахната и
на нейно място поставена телена ограда. Свидетелят Ш. Д. – приятел на ответника
заявява, че е ходил последно преди 20 години в имота на ответника, за да
ремонтира автомобила му и тогава между неговия имот и съседния имот имало
дървена ограда, както и че повече не е посещавал имота на ответника, а впоследствие
като минавал покрай него не е обръщал внимание дали тази ограда стои.
Едновременно с това същият заявява, че не е ходил от известно време в имота,
след което твърди, че е ходил в имота, но не е забелязал дали има ограда.
Правилно
първата инстанция не е дала вяра на показанията на свид. Ф.А. в частта, в която
твърди, че винаги между имотите е имало ограда, като първоначално същата била
дървена, а впоследствие била премахната и на нейно място поставена телена
ограда. Тези нейни твърдения не намират опора в останалия събран по делото
доказателствен материал. Същите кореспондират до известна степен единствено с
показанията на свид. Ш. Д., в частта, в която излага, че преди около 20 години
е ходил в имота на ответника и тогава между него и съседния имот имало дървена
ограда. След запознаване със съдържанието на показанията на свид. Ш. Д. обаче въззивният
съд намира същите за колебливи, непоследователни и неубедителни, поради което, съобразявайки
и нормата на чл. 172 от ГПК, не ги кредитира.
При така установената фактическа обстановка, настоящият
въззивен състав достига до следните правни изводи:
С
петиторния осъдителен иск по чл. 108 от ЗС ищецът иска от съда със сила на
пресъдено нещо да установи спрямо владелеца или държателя на спорната вещ, че
правото на владение като правомощие от сложното право на собственост върху нея
принадлежи на ищеца и въз основа на това установяване да се допусне по
отношение на ответника, който я владее или държи, без да притежава правно
основание за това, да предаде фактическата власт върху спорната вещ на
собственика.
За да
бъде уважен искът по чл. 108 от ЗС е необходимо ищецът И.А., при условията на
пълно и главно доказване по чл. 154, ал. 1 от ГПК, да установи, че е титуляр на
правото на собственост върху процесната реална част от имота, придобит на
наведеното правно основание – давностно владение, както и че ответникът А.С. упражнява фактическа власт върху
нея към настоящия момент без да има правно основание за това.
В производството ответникът е длъжен да
изчерпи всички основания, на които претендира да е придобил собствеността върху
процесната част от имота. По релевираното
от ответника възражение за придобивна давност, в негова тежест е да установи,
че е упражнявал в продължение на 10 години непрекъснато, спокойно и явно
фактическа власт върху спорната реална част от имота с намерение да я свои.
Тук е
мястото да се посочи, че е неоснователно възражението на въззивника, че
районният съд неправилно е допуснал, на основание чл. 214 от ГПК, изменение на
предявения иск от установителен иск по чл. 124 от ГПК към ревандикационен иск
по чл. 108 от ЗС в открито съдебно заседание, проведено на 11.12.2018г.
Действително контролираната инстанция първоначално е сезирана с положителен
установителен иск по чл. 124 от ГПК с искане да бъде прието за установено по отношение
на ответника, че ищецът е собственик на недвижим имот с пл. № 98, в кв. 15, по
регулационния план на с.А.., общ. В.. С протоколно определение от съдебно
заседание, проведено на 24.04.2018г., исковата молба е оставена без движение с
указания към ищеца да изложи обстоятелства, от които да е видно наличието на
правен интерес от водене на делото за частта от имота извън заявените 45 кв.м.
или да формулира искане до съда, съответстващо на твърденията в
обстоятелствената част на исковата молба, че между страните съществува спор за
собственост върху реална част с площ от 45 кв.м., отразена като част от имота
на ответника. С допълнителна молба от 30.04.2018 г. ищецът е уточнил, че
спорните 45 кв.м. се намират в североизточната част от имота на ищеца по
границата с имота на ответника и е формулирал петитум до съда за приемане за
установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на завладяната от
ответника без правно основание част с площ от 45 кв.м. от собствения на ищеца
имот и за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху дворното
място, състоящо се от 45 кв.м. Поискана е и отмяна на нотариалния акт по
обстоятелствена проверка от 2016 г., с който ответникът се легитимира като
собственик на процесните 45 кв.м.
С
протоколно определение от съдебно заседание, проведено на 11.12.2018г.
районният съд, съобразявайки молбата на ищеца от 30.04.2018г. е допуснал, на
основание чл. 214 от ГПК, изменение на предявения иск като се преминава от
положителен установителен иск по чл. 124 от ГПК към осъдителен иск по чл. 108
от ЗС. Допуснатото изменение на иска е законосъобразно и в съответствие с
разпоредбата на чл. 214 от ГПК, съгласно която до приключване на съдебното
дирене в първата инстанция ищецът може да премине от положителен установителен
иск към осъдителен иск, какъвто е ревандикационният иск по чл. 108 от ЗС, и
обратно.
Спорът
между страните по делото е вярно ли е материализирана граница между двата имота
– имот с пл. № 98, в кв. 15 и имот с пл.
№ 99, в кв.14, по регулационния план на с.А.. към настоящия момент.
По
делото не се спори, че ищецът И.А. се легитимира като собственик на поземлен
имот с пл. № 98, в кв. 15, по регулационния план на с. А.., общ. В., одобрен
със Заповед № 553/04.06.1984 г. на ИК на ОНС-Пазарджик, с площ на имота от 758
кв.м., за който имот е отреден УПИ VI-98., с
горецитирания титул за собственост от 2017г., както и че на основание
представените нотариални актове от 2010г. и 2016г. ответникът се легитимира
като собственик на съседния имот с пл. № 99, в кв.14, по регулационния план на
с. А.., общ. В., одобрен през 1984 г.
Събраните
в хода на първоинстанционното съдебно производство гласни доказателства чрез
разпита на свидетелите А.А.А., М.А.П. и М. М.Д.. по категоричен начин
установяват, че въззиваемият И.А. е роден, израснал и винаги живял във
въпросния имот с пл. № 98, както и че след смъртта на баща му през 2002г. само
той продължава да живее в имота, спокойно, явно и необезпокоявано, като го стопанисва
и владее за себе си. Показанията на тримата свидетели по несъмнен начин
установяват, че до 2016 г. в имота на ищеца по границата на имота с ответника
не е имало материализирана ограда, а като ограда са служили складираните от
ищеца между двата имота оборска тор и дърва, които през 2016г. по разпореждане
на полицейски органи ищецът е бил принуден да премести. От показанията на
тримата свидетели се изяснява, че след 2016 г. ищецът не е имал достъп до спорната
реална част от процесния имот, която е заградена от ответника с ограда и
последният я ползва, т.е. упражнява фактическа власт върху тази спорна площ.
От
приетите по делото съдебно-техническа експертиза и допълнителна
съдебно-техническа експертиза се установява, че съществуващата на място имотна
граница между имоти с пл. № 99 и пл. № 98, материализирана с ограда,
представляваща мрежа на железни колове, не съвпада с имотната граница, нанесена
в кадастралния план след оцифряването му през 2015г., нито с действащия
кадастрален и регулационен план от 1984г. От приложената комбинирана скица,
неразделна част от заключението по изготвената допълнителна съдебно-техническа
експертиза, безспорно се установява, че с поставената от ответника ограда,
същият е навлязъл в имота на ищеца, като квадратурата на реалната част, която е
завзел от имота на ищеца, е 45 кв. м., означени на комбинирана скица като
разлика между зелен и червен цвят.
По
делото не са събрани доказателства, от които да се установи наличие на правно
основание за владение или държане от страна на ответника върху процесната площ
от 45 кв.м.
Предвид гореизложеното
недоказано и неоснователно се явява твърдението на ответника за придобиване
по давност на процесната площ от 45 кв.м.
Въпреки
задължението ответникът да изчерпи всички основания, на които претендира да е
придобил собствеността върху процесната
част от имота, същият не успя да докаже, че е носител на правото на собственост
върху спорната площ от 45 кв.м.
Неоснователно
е оплакването на ответника, че ищецът се е позовал на грешка при нанасянето на
имотните граници между двата имота, представяйки заповед, която не е издадена
за с. А... От наличните по делото материали се установява, че са представени
Заповед № 1511/25.09.2015г. на Кмета на Община В. и Заповед № 1824/14.10.2016г.
на Кмета на Община В., отнасящи се за имоти именно в с. А...
Крайният
извод на въззивния съд е, че е налице кумулативното наличие на всички материалноправни
предпоставки, обуславящи основателността на предявения иск по чл. 108 от ЗС, поради което
същият правилно е бил уважен от първата инстанция.
По
изложените съображения, поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи по съществото на спора обжалваното
Решение № 101 от 19.04.2019г., постановено по гр.д. № 17/2018г. по описа на
Районен съд – В., като правилно, следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
По въззивна жалба, депозирана от ищеца И.И.А. срещу Решение № 291 от 24.09.2019 г. по описа на Районен съд
– В., постановено по реда на чл. 250 от ГПК:
Обжалваното
решение, с което Районен съд – В. е оставил без разглеждане молбата на ищеца за
допълване на Решение № 101 от 19.04.2019г., постановено по гр.д. № 17/2018г. по
описа на Районен съд – В., на основание чл. 250, ал. 1 от ГПК, като процесуално
недопустима, е правилно и законосъобразно.
Съгласно
разпоредбата на чл. 250, ал. 1, изр. 2, предл. 1 от ГПК молба за допълване на
постановено съдебно решение се подава в едномесечен срок от неговото връчване.
Видно от материалите по делото съобщение с препис от Решение № 101 от
19.04.2019 г., постановено по гр.д. № 17/2018 г. по описа на Районен съд – В.,
са връчени на ищеца на 23.04.2019 г.
Ищецът е подал молба по чл. 250 от ГПК едва на 19.06.2019г., т.е. след
изтичане на едномесечния срок за това на 23.05.2019г. С изтичане на срока чл.
250 от ГПК за ищеца е отпаднала възможността да поиска допълване на решението. Правилно
районният съд е посочил, че в случая е неприложима втората хипотеза на чл. 250 от ГПК, касаеща
начало на срока за заявяване на искане за допълване на съдебно решение, считано
от датата на влизането му в сила, предвид на факта, че същата касае
необжалваеми съдебни решения (в този смисъл Решение № 124/19.06.2012г. по гр.д. №
497/2011г. на ВКС, IV г.о).
По изложените по-горе съображения въззивният съд намира, че обжалваното Решение № 291 от 24.09.2019 г., постановено по гр.д. № 17/2018г. по
описа на Районен съд – В. по реда на чл. 250 от ГПК, следва да бъде потвърдено.
Въззивната
инстанция в производството по чл. 258 и сл. от ГПК е обвързана от правния спор
в рамките, в които се е произнесъл първоинстанционният съд. В хода на въззивното
производство въззивният съд не може да допълва първоинстанционния съдебен акт. Доколкото районният съд не се е произнесъл по искането
с правно основание чл. 537, ал. 2 от ГПК, а искането за допълване на постановеното
решение по реда на чл. 250 от ГПК не е направено в законоустановения
едномесечен срок, то за настоящия съдебен състав липсва основание да се произнесе
по искането за отмяна на Нотариален акт № .., том II, рег. № 2017, н.д. № 351/20.12.2016г.
По
разноските:
При този
изход на правния спор право на разноски има въззиваемият. Видно от
представените по делото договор за правна защита и съдействие и списък на
разноските въззиваемият - ищецът е направил разноски във
въззивното производство в размер на 700 лв. за адвокатско възнаграждение, които
следва да бъдат възложени в тежест на въззивника. Въззиваемият, чрез
пълномощника си адв. Д.Т., е претендирал и заплащането на пътни разходи в
размер на 25,74 лв., за което е представен фискален бон. Съгласно трайната
практика на ВКС претендираните с представения списък за разноски разходи за пътни
пари на адвоката в размер на 25,47 лв. не представляват съдебно-деловодни разноски
по делото, нито адвокатски хонорар, поради което не могат да се искат на
основание чл. 78 от ГПК (в този смисъл Решение № 192/25.06.2014 г. по гр.д. №
5663/2013 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 379/16.10.2018 г. по ч.гр.д. № 3121/2018 г.
на ВКС, III г.о.). Довереник и
доверител имат възможност при уговаряне на възнаграждението да предвидят
неговия размер и с оглед предстоящите пътни и квартирни разходи, в каквато
насока е трайно установената съдебна практика. Следователно претендираните
пътни разходи в размер на 25,47 лв. следва да останат за сметка на направилата
ги страна. На основание чл. 78, ал. 1 във вр. чл.
273 от ГПК в полза на въззиваемия следва да бъде присъдена само сумата в размер на
700 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
Така мотивиран, Окръжен съд-Пазарджик
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 101 от 19.04.2019 г., постановено по гр.д. №
17/2018г. по описа на Районен съд - В..
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 291 от 24.09.2019 г., постановено по реда на чл. 250 от ГПК, по гр.д. № 17/2018
г. по описа на Районен съд – В..
ОСЪЖДА А.С.С.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 във
вр. чл. 273 от ГПК, да заплати на И.И.А.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата в общ размер на 700,00 лв. (седемстотин лева), представляваща адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.