Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 469
гр.
Горна Оряховица, 18.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ГОРНООРЯХОВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, 8-ми състав, в публичното заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
ТРИФОН СЛАВКОВ
при секретаря СИЛВИЯ ДИМИТРОВА, като разгледа гр.д. № 609 по описа на ГОРС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 439 във вр. чл.
124, ал.1 от ГПК.
Предявена е искова
молба от Д.Й.В., чрез пълномощник адв. Е. К. от БАК против Д.А.П. ***, с която
се иска от съда да признае за установено, че задължението на ищеца към
ответника, възникнало на основание изпълнителен лист 21.07.1999 г./14.07.1999
г./, издаден по присъда по гр. д. № 165/1999г. по описа на ВТОС, в общ размер
на 5973,54лв. – главница, ведно със законна лихва за периода 04.03.1999 г. до
окончателното изплащане на вземането и 378,94 лв. разноски, както и разноските
по иницииране на изпълнителното дело, е погасено по давност и не се дължи.
Ответникът депозира в
срок писмен отговор, с който оспорва иска като неоснователен и недоказан.
Счита, че погасителната давност не е изтекла.
За да се произнесе съдът съобрази следното:
Съгласно чл. 439 от ГПК длъжникът може да оспорва чрез
иск изпълнението (ал.1), но искът на длъжника може да се основава само на
факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание (ал.2). В настоящия случай ищецът се
позовава на настъпила в периода 19.01.2007 г. – датата на връщане на запорното
съобщение за наложен запор върху банковата му сметка в „Райфайзен банк“ ЕАД до
19. 01. 2012 г., погасителна давност на вземането. Основава правния си извод на
обстоятелството, че през този период по изпълнителното производство, а и след
това, не са извършвани никакви изпълнителни
действия, поради което правото се е погасило по давност. Твърди, че съгласно
ЗЗД и ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, в случая е настъпила пет годишната погасителна
давност. Счита, че след 19. 01. 2009 г. изпълнителното производство се е
прекратило на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, така наречената перемпция,
като след тази дата не са извършвани валидни изпълнителни действия, а спирането
на производството докато тече изпълнителния процес е преустановено. Намира, че
в случая е без значение дали съдебния изпълнител е издал съответният акт за
прекратяване на изпълнителното производство, защото прекратяването му настъпва по силата на
закона. Въз основа на гореизложеното намира, че дори и да не се приложат
разясненията дадени с ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, а се приложи отмененото със същото ПП № 3/18.11.1980 г. на
ВС, то резултатът ще е същия и ще е настъпила погасителната давност текла в
периода 19.01.2009 г. до 19.01.2014 г., т. е. вземането се е погасило по
давност.
От представените писмени доказателства - ксерокопия на
изп. дело №181/1999 г., се установява, че с влязло в сила решение на Окръжен
съд гр. В. Търново по гр. д. № 165/1999 г. ищецът, е осъден да заплати на
ответника сумата от 5 073 540 неденоминирани лева, представляващи
левовата равностойност на 1330 германски марки и 300 щатски долара към 21. 07.
1998 г. и на 2300 щатски долара към 23. 07. 1998 г., заедно със законната лихва
върху тази сума, считано то 04.03.1999 г. до окончателното изплащане, както и
разноски в размер на 378 941 неденоминирали лева, за което бил издаден
съответния изпълнителен лист. Въз основа на него ответникът се присъединил като
взискател към изп. д. № 181/1999 г. по описа на ДСИ при ГОРС с молба от
24.08.1999 г. В молбата си за присъединяване взискателят е посочил, че иска да
се наложи на длъжника: отнемане на задграничния му паспорт, отправяне на покана
за доброволно изпълнение, както и да бъде изискана справка от данъчните служи
за вещи негова собственост. На 26.08.1999г.
на ищеца по делото бил направен опит за връчване на покана за доброволно
изпълнение. По изпълнителното дело били изготвени справки, извършени продани на
вещи собственост на длъжника, разпределение на суми постъпили по тях. На
04.12.2006 г. ответникът депозирал молба до ДСИ за запориране на банковите
сметки открити на името на ищеца в банка „Райфайзен банк“. Със запорно
съобщение от 27.12.2006 г. ДСИ наложил запор върху банковата сметка длъжника,
което било получено от третото задължено лице на 10.01.2007 г. След тази дата по изп. дело били извършени множество
справки. С Постановление от 18.09.2018 г.
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК съдебният изпълнител прекратил
изпълнителното производство по изп. д. № 181/ 1999 г.
С молба от 27.09.2018 г. ответникът отново депозирал
молба в СИС при РС гр. Бургас за образуване на изпълнително дело срещу ищеца,
като по същата било образувано изп. д. № 1048/2018 г. по описа на службата.
С влязло в сила определение № 933/02.05.2019 г. съдът
допуснал обезпечение на ищеца чрез спиране на изпълнително дело № 1048/2018 г.
по описа на ДСИ при РС гр. Бургас, при внесена гаранция в размер на 600 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът
прави следните правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 439 ал. 1, вр.
чл. 124 ГПК, с който ищецът иска да установи по отношение на ответника, че
вземането на последния по издадения на 14.07.1999г. изпълнителен лист по гр.д.
№ 165/1999 г. на ВТОС е погасено по давност, изтекла още преди образуване на
изп. дело № 1048/2019 по описа на СИС при РС гр. Бургас, с оглед неизвършването
на изпълнителни действия, поради бездействие на взискателя по време на
разглеждане на изп. д. №181/1999 г. по описа на ГОРС. Следователно ищецът се позовава
на факти настъпили след приключване на съдебното дирене в производството по
което е издадено изпълнителното основание, с осъществяването на които свързва
искането си за съдебно отричане на дължимостта на сумите по изпълнителния лист.
Това обстоятелство и наличието на висящ изпълнителен процес срещу него
обуславят правния му интерес, а оттам и допустимостта на предявения отрицателен
установителен иск.
В настоящото производство безспорно се доказва, че
вземането на ответника срещу ищеца е установено с влязло в сила решение по гр.д.
№ 165/1999 г. на ВТОС. По аргумент от разпоредбата на чл. 117 ал. 2 ЗЗД,
доколкото процесното вземане е установено със сила на присъдено нещо, същото се
погасява с петгодишен давностен срок. По общото правило този петгодишен
давностен срок започва да тече от датата на влизане в сила на съдебното решение,
а именно 25.07.1999 г. Според чл. 116 б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с
предприемане на действия за принудително изпълнение, а съгласно чл. 117 ал. 1 ЗЗД от прекъсването на давността започва да тече нов давностен срок.
С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело №
2/2013г. ОСГТК се прие, че ППВС № 3/1980 г. следва да се счита изгубило сила.
Прие се, че в изпълнителното производство не могат да се прилагат правилата за
спиране и прекъсване на давността, приложими за исковия процес. Даде се
задължително за съдилищата разяснение, че в изпълнителния процес давността се
прекъсва с всяко насочване на взискателя към нов изпълнителен способ, както и
че давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа /да
иска нови изпълнителни способи/ или да не действа /да не иска нови изпълнителни
способи/. В тази връзка се прие, че новата погасителна давност за вземането
започва да тече от датата, на която е поискано или предприето последното
валидно изпълнително действие. С Тълкувателно решение се посочи, че давността
се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ, независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на ЧСИ/ДСИ по възлагане
от взискателя съгласно чл. 18 ал. 1 ЗЧСИ. В тази връзка ВКС конкретно посочи
тези изпълнителни действия: насочването на изпълнението чрез налагане на запор
или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране
или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични
суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. От друга страна се
посочиха действията, който не могат да се квалифицират като изпълнителни и
които не прекъсват давността - образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние
на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др.
Видно от гореизложеното само по себе си
образуването на изпълнителното дело №1048/2018 г. по описа на СИС при РС Бургас
не води до прекъсване на давността. Въпреки разпределената му от съда
доказателствена тежест да докаже наведените от него обстоятелства, които са
довели до прекъсване на давността, ответникът не е представил по делото
доказателства, от които да се установи, какви изпълнителни действия са
предприети срещу ищеца по това изпълнително дело и кога те са извършени, предвид
на което, петгодишния давностен срок би следвало да се счита за изтекъл след
10.01.2012г., датата на която е изтекъл пет годишния срок от последното
предприето валидно извършено изпълнително действие – налагане на запор върху банковата
сметка на длъжника до третото задължено лице „Райфайзен банк“ ЕАД. От датата на
налагане на запора 10. 01. 2007 г. по изп. д. № 181/99 г. на ДСИ при ГОРС до датата на иницииране на
изп. д. № 1048/2018 г. при РС гр. Бургас, която е 01.10.2018 г. са изминали
повече от 11 години. Съдът намира, че щом едно вземане не се защитавало в
продължителен период от време, то следва да се приеме, че е отпаднал правния
интерес от същото. Ето защо твърдението/ възражението на ищеца за изтекла
погасителна давност върху вземането срещу него, след като не е опровергано от
ответника чрез ангажирането на доказателства и доказателствени средства в
противната насока, следва да бъде уважено. Следва да се приеме, че въпреки, че
е било образувано изпълнително дело срещу ищеца, то не са настъпили
обстоятелства, които да са довели до прекъсване на давностния срок по чл. 117
ал. 2 ЗЗД. В случая е без значение, когато точно е прекратено първоначалното
изпълнително дело и по чия инициатива е сторено това, доколкото според
задължителната практика на ВКС прекъсването на давността и започване течението
на нов давностен срок се свърза, не с датата на прекратяване на принудителното
изпълнение, а с датата на извършване на последното валидно изпълнително
действие. От 10.01.2007 г.– датата на изпращане на запорното съобщение по изп.
д. 181/99 г. до образуване на
изпълнителното производство изп. д. № 1048/2018 г. по описа на СИС при РС гр.
Бургас – 01.10.2018 г. за принудително изпълнение са изтекли повече от пет
години. В този периода ответникът не доказа извършването на изпълнителни действия,
които са довели до прекъсването на давностния срок. Противно на твърдението му
доказателства в тази насока не се съдържат в кориците на изп. дело № 181/99 г.
по описа на СИС при ГОРС. По същото единствено са извършвани справки, вдигнати
са възбрани и др.
По
аргумент от цитираното Тълкувателно решение съставянето на призовка за
доброволно изпълнение и справки, както и прилагането им по делото, не прекъсват
давността.
Следователно към 10.01.2012г.
установения в нормата на чл. 117 ал. 2 ЗЗД давностен срок вече е бил изтекъл и
съдебно признатите вземания на ответника и разноски са били погасени по
давност. Веднъж изтекла, погасителната давност не може да бъде прекъсната,
поради което изпълнителните действия, предприети в хода на изп. д. № 1048/2018
г. по описа на СИС при РС гр. Бургас, са без правно значение.
Мотивиран от изложеното съдът намира, че
предявеният отрицателен установителен иск се явява основателен и следва да бъде
уважен, след като вземанията на ответника са погасени по давност и същите не са
дължими от длъжника по реда на принудителното изпълнение. Отпадането на
възможността вземането на ответника да бъде принудително събирано, превръща
същото в естествено право.
По тези съображения настоящият състав на ГОРС намира,
че предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ал.1
вр. чл. 124 ГПК за недължимост на сумата от 5973,54 лв., представляваща главница
по изпълнителен лист от 21.07.1999 г. по гр. д. 165/1999 г. по описа на ВТОС,
заедно със законната лихва върху главницата, считано от 04.03.1999 г. до
окончателното изплащане на сумата, поради изтекла погасителна давност на
вземането, се явява основателен.
По
отношение на акцесорния иск за разноски и мораторни лихви:
С разпореждане от 11.04.2019 г. съдът е
указал на ищеца да изложи твърдения за факти, които биха обосновали правния му
интерес от предявяване на втория от посочените искове. Ищецът не е обосновал
правен интерес от воденето на такива искове.
По аргумент от чл.124, ал.1 ГПК наличието на правен интерес от предявяване
на установителен иск е положителна процесуална предпоставка за съществуване на
правото на иск, за която съгласно чл.130 ГПК съдът следи служебно. Липсва такъв
интерес когато ищецът разполага с извънсъдебен ред за защита или търсената от
него защита му се следва по силата на императивна правна норма.
Правното
положение, чието установяване ищецът търси с иска по чл.124, ал.1 ГПК, е
последица от уважаване на предявения от него иск с правно основание чл.439 ГПК
и представяне на влязлото в сила решение по изпълнителното дело, предпоставящо
прекратяване на изпълнителното производство (арг. от чл.79, ал.1, т.1 ГПК, вр.
чл.433, ал.1, т.7 ГПК). Доколкото недължимостта на разноските следва по силата
на закона от прекратяването на изпълнителното производство на основание чл.433,
ал.1, т.7 ГПК, за ищеца липсва правен интерес от предявяване на иск за
установяването й, наред с иска по чл.439 ГПК. При изложените в исковата молба
факти, необходимостта от съдебна защита се изчерпва с установяване със сила на
пресъдено нещо, че ищецът не дължи изпълнение на задължението – предмет на
изпълнителното производство, а въз основа на това той може да постигне
търсената допълнителна последица извънсъдебно – чрез представяне на влязлото в
сила решение по изпълнителното дело, което е и основание за прекратяване на
производството.
Посоченото обуславя недопустимост на
иска по чл.124, ал.1 ГПК поради липса на правен интерес от предявяването му и
налага връщане на исковата молба в частта по този иск.
По разноските:
При този изход на делото претенцията на ищцовата
страна за присъждане на разноски в нейна полза се явява основателна. Съдът
следва да вземе в предвид направеното от ответника възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение. Същото се явява основателно. Делото не се отличава
с изключителна фактическа или правна сложност, поради което претендиранта от
ищеца сума в размер на 1700 лв. е прекомерна и следва да бъде намалена на
основание чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, до сумата от 630 лв. В тежест на
ответника следва да бъде възложена и заплатената от ищеца държавна такса в
размер на 238,94 лв.
Водим от горното, Горнооряховският районен съд
Р Е Ш И:
ВРЪЩА исковата молба на Д.Й.В., ЕГН **********, с постоянен
адрес *** срещу Д.А.П., ЕГН **********,***, в частта по иска да се признае за установено в отношенията между страните,
че ищецът не дължи такси и разноски по изпълнението по изпълнително дело №
20182120401048 по описа на ДСИ при РС гр. Бургас, както следва: 378, 94 лв.
разноски, ведно с начислените по изпълнителното дело още 378,94 лв. неолихвяема
сума, както и всички такси и разноски по същото, и
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. №
609/2019 г. по описа на Районен съд – Горна Оряховица в тази му част.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.А.П.,
ЕГН **********,***, че Д.Й.В., ЕГН **********, с постоянен адрес ***, на
основание чл. 439 ал. 1 вр. чл. 124 ГПК, НЕ ДЪЛЖИ сумата от 5 973,54 лв.,
представляваща главница по изпълнителен лист от 21. 07.1999 г., издаден по
решение от 11.06.1999 г. гр. д. № 165/1999 г. по описа на ВТОС, ведно със
законната лихва върху главницата от 5973, 54 лв. считано от 04.03.1999 г. до
окончателното изплащане на сумата, поради изтекла погасителна давност на
вземането.
ОСЪЖДА Д.А.П.,
ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на Д.Й.В., ЕГН **********, с постоянен адрес *** СУМАТА
от 630 лв., представляваща разноски за възнаграждение на един адвокат и
държавна такса в размер на 238,94 лв.
Определението (съдържащо се
в диспозитива на съдебното решение), с което се прекратява производството по
един от обективно съединените искове подлежи на обжалване пред Окръжен съд –
Велико Търново в едноседмичен срок от връчването му на страните.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд-Велико Търново.
Препис от решението, на основание чл.7
ал.2 от ГПК, да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: