Р Е Ш Е Н И Е
град София, 22.10.2020 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно
заседание на двадесет и втори юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …..……… разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №8231 по описа за 2019 година и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от Р.В.Х. срещу решение №90056 от 10.04.2019г., постановено по гр.д.№77230/2018г. по описа на СРС, Г.О., 153-ти състав, в частта, в която е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че жалбоподателката дължи на „Т.С." ЕАД следните суми: на основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ сумата от 3424.83 лв. за доставена от дружеството топлинна енергия за периода 29.07.2014г. - 30.04.2017г. и сумата от 31.30 лв. за дялово разпределение за същия период, за имот - апартамент №3, находящ се в гр. ******, с аб.№185269, ведно със законна лихва за периода от 23.08.2018г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по гр.д. №56289/2018г. по описа на СРС, Г.О., 153-ти състав; както и е осъдена жалбоподателката да заплати на „Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 110.07 лв. - разноски в заповедното производството, както и сумата 110.07 лв. - разноски в исковото производство.
В жалбата са инвокирани доводи относно незаконосъобразност на
съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на
материалния закон. Поддържа
се, че в хода на съдебното производство не е доказано, че ответницата притежава
качеството потребител на топлинна енергия за процесния имот за исковия период
от време. Излага се, че за процесния период, за който се претендира от ищеца
заплащане на стойност на потребена топлинна енергия, е останал недоказан факта
на възникнали договорни отношения между страните за доставка на топлинна
енергия. Твърди се, че от анализа на събраните доказателства се установява
факта, че през исковия период ответницата не е обитавала процесния имот,
предвид на което не е ползвала доставената в имота топлинна енергия и няма
качеството на клиент/потребител на топлинна енергия. Сочи се, че потребител на
топлинна енергия е Пламен Василев Христов, трето неучастващо по делото лице, което
е ползвало имота през процесния период и спрямо него следва да се ангажира
отговорността да заплати претендираните от ищеца суми за доставена топлинна
енергия. Предвид на изложеното моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и
да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира
присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя
списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор, в молба от 21.07.2020г. взема становище за
неоснователност на подадената въззивна жалба. Моли съда да постанови съдебен
акт, с който да потвърди решението на СРС в
обжалваните части. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Р.В.Х. при условията на
обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени исковете
за главница. В останалата част като необжалваемо решението на СРС е влязло в
сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.дело №56289/2018г. по описа
на СРС, Г.О., 153-ти състав, въззиваемия-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК на 23.08.2018г. и е
постановена на 11.09.2018г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда
на чл.410 от ГПК срещу Р.В.Х. за заплащане на сумите, посочени в
заявлението. В срока по чл.414 от ГПК
е подадено от длъжника - Р.В.Х. възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени
в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство
установителни искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно, допустимо и правилно, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. За да постанови
обжалваното решение, в частта, в която са уважени предявените искове срещу
ответницата - Р.В.Х., първоинстанционният съд е приел, че
вземанията, предмет на предявените искове, са дължими поради проведено
доказване на релевантните за спора факта, а именно, че ответницата в качеството
й на собственик на процесния топлоснабден имот се явява потребител, респ. битов клиент на топлинна
енергия през съответния период на основание чл.153,
ал.1 ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ
/приложима редакция след 17.07.2012г./ и между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение за доставка на топлоенергия,
като количеството и стойността на доставената топлинната енергия не е оспорено
от ответницата в хода на производството. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон. Въззивният
състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на
вземанията, предявени с исковите претенции, за които исковете са уважени срещу ответницата
- Р.В.Х., поради
което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, предвид доводите
изложени в жалбата следва да се добави и следното:
Във връзка с твърденията
на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за
доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход
във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува
и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата
нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата,
както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Неоснователен
е доводът на въззивника, че не е потребител на топлинна енергия за исковия
период от време досежно процесния топлоснабден имот, тъй като не е обитавала
имота и съответно няма създадени облигационни отношения между страните за доставка на топлинна
енергия досежно процесния имот. В ТР №2/17.05.2018г. по тълк. д. №2/2017г., ОСГК на
ВКС е прието, че собствениците,
респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото
вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди
съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата,
при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и
топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като
клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й. В конкретния случай по
делото не е спорно обстоятелството, което се доказва от събраните
доказателства, че ответницата е собственик на
топлоснабдения недвижим имот през периода, за
който е уважен иска - 29.07.2014г. - 30.04.2017г., предвид на което и по
горните мотиви на съда същата се явява ползвател на доставяната в имота
топлинна енергия през процесния период. В случая единствен правнорелевантен
факт досежно възникването на договорното правоотношение между страните е факта
кой е собственикът, респективно носителят на ограничено вещно право на ползване
върху имота за исковия период от време. Изцяло
ирелевантен за възникването на облигационно правоотношение между страните по
повод доставка на топлинна енергия е релевираният довод, че през процесния
период имотът се е ползвал от трето неучастващо по делото лице, по отношение на
което е възникнала договорната връзка. Това е така, тъй като от цитираните
по-горе правни норми се налага извода, че качеството потребител на топлинна
енергия е обвързано с притежаваните вещни права върху топлоснабдения имот, предвид
на което отговорността на ответницата следва да бъде ангажирана в качеството й
на титуляр на правото на собственост върху имота. Следователно
обстоятелството, че ответницата не е живяла в имота не я
освобождава от облигационното отношение с ищеца. Това обстоятелство би могло да
има значение във вътрешните отношения между собственика и това трето лице, за
които се твърди във въззивната жалба, че
е живяло в имота през исковия период, но не може
да се противопостави на кредитора. Ето защо неоснователно е възражението на
въззивницата, че не дължи
плащане на посочените суми, тъй като не е живяла в процесния топлоснабден имот
през процесния период.
По горните аргументи правилен е
обоснованият краен извод на СРС, че ответницата като носител на правото на собственост
по отношение на процесния имот за исковия период от време е клиент на топлинна енергия и е страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди /чл.153, ал.1 от ЗЕ/, предвид на което е налице основание в закона за ангажиране на неговата
договорна отговорност за заплащане на
цената на доставената топлинна енергия.
В жалбата няма наведени други
конкретни оплаквания досежно незаконосъобразността на обжалваното решение.
Доколкото въззивният съд е обвързан само от доводите във жалбата, намира, че в
случая по делото е доказан и размера на реално доставеното
количество топлинна енергия в жилището на ответницата, както и размера на начислените и претендирани от ищцовото дружество суми.
Мотивите на СРС в
частта относно доказан обем и качествени показатели на доставената до
топлоснабдения имот топлинна енергия са правилни, съответстват на събраните по
делото писмени доказателства.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като
дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция въззивницата няма право на разноски. Настоящият състав счита, че в полза на
въззиваемата страна не следва да се присъждат разноски за юрисконсултско
възнаграждение поради липсата на извършени процесуални действия от процесуален
представител на въззиваемия – няма подаден отговор по въззивната жалба, както и
не е осъществено процесуално представителство в съдебно заседание.
Воден
от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №90056 от 10.04.2019г., постановено по гр.д.№77230/2018г. по описа
на СРС, Г.О., 153-ти състав, в обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./