№ 609
гр. София, 21.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет
и трета година в следния състав:
Председател:Евгения Т. Генева
Членове:Георги Ст. Мулешков
Магдалена Д. Инджова
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Магдалена Д. Инджова Въззивно гражданско
дело № 20231800500619 по описа за 2023 година
Производството е образувано по подадена въззивна жалба от „П.К.Б.“
ЕООД – ищец в първоинстанционното производство, срещу Решение № 68 от
25.04.2023 г. по гр.д. № 2200/2022г. по описа на РС – Ботевград, в частта с
която е отхвърлена претенцията на дружеството за заплащане на сума в
размер на 1278.79 лв., представляваща договорно възнаграждение за периода
от 15.12.2020 г. до 05.01.2022г. по Договор за потребителски кредит, сключен
между въззивника и длъжника по Договора – И. М. В..
Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното
съдебно решение, тъй като счита за неправилен извода на
първоинстанционния съд, че уговорената възнаградителна лихва е нищожна,
като противоречаща на добрите нрави.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата
страна.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с
доводите на страните, съдът намира за установено от фактическа страна
следното:
На 18.10.2019 г. между „П.К.Б.“ ЕООД и И. М. В. е сключен Договор за
потребителски кредит № 30040075745, по силата на който И. М. В. се е
задължила да върне на „П.К.Б.“ ЕООД предоставените й под формата на
кредит суми, както следва: 1.) 2800.00 лв. – главница по Договор за
потребителски кредит № 30040075745 от 18.10.2019 г.; 2.) 840.00 лв. –
възнаграждение за закупена услуга „Фаст“; 4.) 1680.00 лв. – възнаграждение
1
за закупена услуга „Флекси“. Кредитополучателя е следвало да се издължи на
36 броя погасителни вноски по 135.30 лева всяка, или общо 4870 лв., при ГПР
49.14% и ГЛП 41 %.
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните
изводи от правна страна:
Съдът констатира, че въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна
страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е основателна по следните
съображения:
Годишният процент на разходите по кредита, който изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит /чл. 19, ал.1 от
ЗПК, Обн., ДВ, бр.18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./ включва лихвите,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора.
Принципно за страните няма пречка да уговарят възнаградителна лихва или
неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на
законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от
разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД. С ПМС № 72 от 08.04.1994 г. е определен
само размерът на законната лихва. Със заключителната разпоредба на §1 е
отменено ПМС № 1238 от 25.06.1951 г. за определяне на максималния
процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер
на договорната лихва. Към момента на сключване на процесния договор е в
сила разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК /от 23.07.2014 год./, съгласно която
годишния процент на разходите не може да бъде по-висок от петкратния
размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС. Следователно към датата на сключване на договора за
кредит страните са разполагали с възможността по чл. 9, ал.1 от ЗЗД свободно
да определят съдържанието му в тези граници, доколкото то не противоречи
на повелителните норми на закона и на добрите нрави. ГПР по процесния
кредит е в размер на 49,14 %, като годишният лихвен процент е 41,00 %.
При преценка дали тези уговорки са нищожни поради противоречие с
добрите нрави, следва да се съобразят конкретните данни по производството
– в този смисъл решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на I т. о. на
ВКС. На съда е известна съдебната практика, която приема, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, съществено надвишаваща трикратния размер на законната лихва -
решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., решение №
378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, II г. о. Решение №
1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС; Определение №
901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС и др. Цитираните решения и
определения на ВКС, обаче, са постановени по дела разгледани и
приключили преди влизане в сила на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В
случая следва да се отчете, че се обсъжда договорна клауза на договор за
2
кредит, предлаган от търговец по занятие на потребител и правилата на
поведение на субектите на конкретното правоотношението се уреждат от
специален закон, а именно – Законът за потребителския кредит.
В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от него е предвидено, че годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България т. е. лихвите
и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума.
Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно
върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се
възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да
възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на
договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на
практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за
да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като
критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и
това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала
и добрите нрави общото оскъпяване на кредите. При разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК се налага заключение, че договореният ГПР не надвишава 50%, ето
защо е в рамките на допустимата граница. Уговореният между страните
годишен лихвен процент от 41,00 %, представляващ възнаграждението,
дължимо на кредитора за предоставянето на сумата като кредит, не накърнява
добрите нрави, тъй като от една страна е в рамките на максималния размер на
разходите по кредита, регламентиран в чл. 19, ал. 4 от ЗПК – петкратния
размер на законната лихва по просрочени задължения, а от друга страна е
съобразен с обстоятелството, че се касае за необезпечен кредит с невисока
стойност, но за сравнително дълъг период от време, при това от небанкова
финансова институция, който е високорисков за кредитора. Рискът в тези
случаи следва да бъде отчетен чрез заплащане на по-висока възнаградителна
лихва.
Тъй като изводите на настоящата инстанция не съвпадат с тези на
районния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с
която е отхвърлен искът на „П.К.Б.“ ЕООД срещу И. В. за заплащане на
сумата от 1278,79 лв., представляваща договорно възнаграждение за периода
от 15.12.2020 г. до 05.01.2022 г.по Договор за потребителски кредит №
30040075745 от 18.10.2019 година.
С оглед изхода на делото въззиваемата страна следва да бъде осъдена да
заплати на „П.К.Б.“ ЕООД сумата от 300 лв., , представлящата разноски за
юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
3
ОТМЕНЯ Решение № 68 от 25.04.2023 г. по гр.д. № 2200/2022г. по
описа на РС – Ботевград, В ЧАСТТА с която е отхвърлена претенцията на
дружеството за заплащане на сума в размер на 1278.79 лв., представляваща
договорно възнаграждение за периода от 15.12.2020 г. до 05.01.2022г. по
Договор за потребителски кредит, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО съществуването на вземане на „П.К.Б.“
ЕООД по отношение на И. М. В. с ЕГН: ********** за сумата 1278.79 лв.,
представляваща договорно възнаграждение за периода от 15.12.2020 г. до
05.01.2022г. по Договор за потребителски кредит № 30040075745, сключен на
18.10.2019 година.
ОСЪЖДА И. М. В. да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД сумата от 300 лв., ,
представлящата разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4