РЕШЕНИЕ
гр. София, 08.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публично
съдебно заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА Д.
мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното
от младши съдия Спасенов в.гр.дело №
9393 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 23.06.2016 г., постановено по гр.дело №
23412/2014 г. по описа на СРС, ГО, 73 с-в, е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че ответникът И.И.В., ЕГН
********** дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*********, следните суми: 1/ на
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ сумата от 1538,62 лева,
представляваща ½ от цената за доставена топлинна енергия в апартамент в
гр. София, ж.к. *********, ул. „*********за периода май 2011 г. – април 2013
г., ведно със законната лихва, считано от 03.01.2014 г. до изплащане на сумата;
2/на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 186,37 лева, представляваща
обезщетение за забава върху главницата за периода 31.06.2011 г. – 05.12.2013
г., като исковете предявени от ищеца „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********* срещу ответника М.Д.М.,
ЕГН ********** са отхвърлени изцяло, както следва: на основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ за сумата от 1538,62 лева, представляваща ½ от
цената за доставена топлинна енергия в апартамент в гр. София, ж.к. *********,
ул. „*********за периода май 2011 г. – април 2013 г.; 2/на основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за сумата от 186,37 лева, представляваща обезщетение за забава върху
главницата за периода 31.06.2011 г. – 05.12.2013 г.
С решението и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК
ответницата И.И.В., ЕГН ********** е осъдена да заплати в полза на ищеца „Т.С.“
ЕАД, ЕИК********* разноски, както следва: сумата от 342,04 лева, представляваща
разноски в производството пред първата инстанция; сумата от 156,25 лева,
представляваща разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 219/2014 г. по
описа на СРС, II ГО, 73 състав,
съразмерно на уважените части от исковете.
Решението е постановено при участието на трето лице
помагач на страната на ищеца – Т.С. ЕООД, ЕИК *********.
Срещу първоинстанционното решение от 23.06.2016 г., в
частта, с която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу ответника М.Д.М.
е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, в която са
наведени оплаквания за неправилност на решението в обжалвана част, поради допуснати
нарушения на материалния закон. В тази връзка се излагат съображения, че видно
от представено по делото писмо от Столична община, район Студентски с приложен
към него Договор № ОС-09-00-3/01.02.1997 г. и Анекс № 2/01.02.1998 г.,
настанителни права върху процесния имот черпят лицата М.Д.М. и И.И.В..
Предвид горното се моли за отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната част и за постановяване на друго, с което да бъдат
уважени изцяло предявените с исковата молба претенции. Претендират се разноски.
Ответниците М.Д.М. и И.И.В. не изразяват становище по
въззивната жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Срещу първоинстанционното решение от 23.06.2016 г., в
частта, с която е признато за
установено, че ответницата И.И.В. дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата от 1538,62
лева, представляваща ½ от цената за доставена топлинна енергия в
апартамент в гр. София, ж.к. *********, ул. „*********за периода май 2011 г. –
април 2013 г., ведно със законната лихва, считано от 03.01.2014 г. до изплащане
на вземането и сумата от 186,37 лева, представляваща обезщетение за забава
върху главницата за периода 31.06.2011 г. – 05.12.2013 г. е постъпила въззивна
жалба от ответницата И.И.В., ЕГН **********, с която се навеждат съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, поради допуснати нарушения на
материалния закон.
В жалбата се излагат съображения, че ответницата И.И.В.
от 29.09.2011 г. е с настоящ и постоянен адрес ***, както и че с декларация от
09.08.2012 г., заверена при нотариус Арусяк Пенчева, рег. № 605 в Нотариалната
камара, с район на действие Районен съд – Асеновград, ответницата В. се е
отказала от правото си на ползване на общинско жилище ап. 91, находящо се в гр.
София, ул. „*********, ет. 8. В тази връзка се излагат съображения, че
ответницата И.И.В. не е ползвател на процесния имот ап. 91, находящ се в гр.
София, ул. „*********, ет. 8.
Поддържа се, че по делото липсват доказателства, които
да обосноват извод за дължимост на претендираните от ищеца суми. В този смисъл
се посочва, че не се доказва в хода на производството наличието на договорно
правоотношение, на документи за узаконяване и пускане в експлоатация на
абонатна станция, провеждане на ОС на СЕС за избор на фирма за дялово
разпределение, количеството на доставена топлинна енергия, както и изправността
на уредите, които измерват доставената топлинна енергия.
Излагат се съображения, че делът на сградната инсталация
от общото количество топлинна енергия за отопление на процесния имот е бил
по-висок от 50 %, поради което се налагало извод за наличие на нарушение на чл.
78 от Наредба № 16-334, с което е ощетен абоната.
Излагат се твърдения, че клаузата от Общите условия за
рекламация е неравноправна, респективно нищожна, тъй като ограничава
възможността на потребителите да възразят по отношение на получаваните от тях
сметки от монополист.
Моли се отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната част, като неправилно, неоснователно и незаконосъобразно.
Претендират се разноски във въззивното производство.
„Т.С.” ЕАД и третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД не
изразяват становища по въззивната жалба.
С молба-становище от 13.02.2019 г., ответниците М.Д.М. и
И.И.В. са изложили съображения за допуснати от първоинстанционния съд
съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в нарушение
принципа на подсъдност, съгласно чл. 105 ГПК по отношение на И.И.В.. В тази
връзка се посочва, че решението на първоинстанционния съд е недопустимо, тъй като
съдът е длъжен да следи служебно за нарушение принципа на подсъдност и исковете
е трябвало да бъдат предявени пред съда, в района на който е постоянният адрес
на ответница В..
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Предявени са положителни установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86,
ал.1 ЗЗД.
Първоинстанционният съд е бил сезиран на 03.01.2014 г.
със заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, с което е поискано длъжниците М.Д.М.
и И.И.В. да бъдат осъдени всяка от тях да заплати в полза на „Т.С.“ ЕАД по
½ от следните суми: 1/ сумата от 3077,25 лева, предсталяваща доставена,
но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София,
ул. „*********, ет. 8, ап. 91, абонатен № 218769, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 03.01.2014 г. до изплащането ѝ; 2/ лихва за
забава в размер на 372,75 лева за периода 31.06.2011 г. – 05.12.2013 г.
На 26.01.2014 г. е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по образуваното въз основа на заявлението
ч.гр.д. № 219/2014 г., по описа на СРС, 73 състав, с която е разпоредено
длъжниците да заплатят на кредитора „Т.С.“ ЕАД посочените в заявлението суми,
както и разноските по делото.
Срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК са подадени възражения в срок от страна на длъжниците
М.Д.М. и И.И.В.. Във връзка с горното на заявителя „Т.С.“ ЕАД е указано, че в
едномесечен срок от получаване на съобщението може да предяви иск за
установяване на вземанията си. В указания срок
и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът е предявил иск срещу М.Д.М. и И.И.В.
за претендираните в заявлението суми.
В исковата си молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че има
договорни отношения с ответниците М.Д.М. и И.И.В.. Поддържа, че ответниците са
потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР
на Закон за енергетиката. Твърди се също, че ответниците са ползвали
доставяната от дружеството топлинна енергия през периода м. 05.2011 г. до м. 4.2013 г. Навеждат се
съображения, че сградата-етажна собственост, в която се намира процесния имот е
сключила договор за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия с фирма „Т.С.“ ЕООД, като в тази връзка се посочва, че на основание чл.
155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, сумите за топлинна енергия за процесния имот са
начислявани по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период
са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дялово разпределение на
топлинна енергия в сградата на база реален отчет на уредите за дялово
разпределение в съответствие с разпоредбата на чл. 71 от Наредба № 2/28.05.2004
г. за топлоснабдяването и Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
С отговор по чл. 131 ГПК, ответниците М.Д.М. и И.И.В.
оспорват предявените искове. С отговора ответниците оспорват да са в договорни
правоотношения с ищеца. Излагат съображения, че Договор № 1416/31.10.2001 г. и
типов Договор № 1416/08.02.2016 г., сключени между етажната собственост, в
което се намира процесния имот, и фирмата за дялово разпределение не могат да
породят действие между страните. Релевират съображения за недопустимост на
предявените искове, поради изтекла погасителна давност за част от
претендираните суми, както по отношение на главницата, така и по отношение на
лихвата за забава.
Молят съда да постанови решение, с което да отхвърли
предявените искове, както и да им бъдат присъдени сторените в производството
разноски.
Въззивните жалби са депозирани в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирани страни, като същите са процесуално допустими.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси, той е ограничен от посоченото
в жалбата.
При извършената служебна проверка на валидността на
обжалвания съдебен акт въззивният съд установи, че първоинстанционното решение
е валидно.
По релевираните доводи за недопустимост на обжалваното
решение от страна на ответниците относно нарушение на подсъдността по чл. 105 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното:
Съгласно чл. 105 от ГПК, искът се предявява пред съда, в
района на който е постоянният адрес или седалището на ответника. Цитираната
разпоредба урежда общата местна подсъдност по граждански дела. Местната
подсъдност, с изключение на тази по чл. 109 ГПК, е относителна процесуална
предпоставка за надлежно упражняване правото на иск, за която съдът не следи
служебно, а само по възражение на страните. По аргумент от чл. 119, ал. 4 от ГПК, възражение за неподсъдност на делото, в случаите по чл. 105 ГПК, може да се
прави само от ответника и най-късно в срока за отговор на исковата молба. Видно
от документите по делото такова възражение от страна на ответника И.И.В. не е
депозирано в срока за отговор на исковата молба, а едва пред въззивния съд със
становището от 13.02.2019 г.
Ето защо като се е произнесъл по исковете за
установяване съществуването на вземане спрямо ответницата И.И.В.,
първоинстанционният съд е постановил допустим съдебен акт.
По изложените съображения съдът счита, че обжалваното
съдебно решение е процесуално допустимо. С оглед на това следва да се обсъдят
релевираните от страните доводи относно неговата правилност.
За уважаване на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на ответниците,
ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на
договорни отношения между него и ответниците за доставка на топлинна енергия, в
това число и качеството му „клиент на топлинна енергия“ по смисъла на §1, т. 2а
от ДР на ЗЕ, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за
исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за
битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията
за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на
договора не е форма за действителност, а форма за доказване.
Съгласно чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗЕ, страна по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е потребителят на
топлинна енергия за битови нужди, който ползва енергия за домакинството си.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така
и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138,
ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за
топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на
ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за
битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с
топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и
дължат цената на доставената топлинна енергия.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да
бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на
вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В
тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената
ѝ на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо
лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК. В
гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
(потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното
разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в
чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При
постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част
от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за
собствените му битови нужди –в този смисъл са разрешенията дадени в
Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК
на ВКС.
Като взе предвид гореизложеното и документите по делото,
настоящият съдебен състав намира, че не е установено при условията на пълно и
главно доказване съществуването на договорни отношения между ищеца и
ответницата М.Д.М. за доставка на топлинна енергия в процесния имот през
претендирания в исковата молба период, в това число не се доказва в
производството и качеството „клиент на топлинна енергия“ по смисъла на §1, т.
2а от ДР на ЗЕ на ответницата М.. Доводите изложени от жалбоподателят „Т.С.“
ЕАД във въззивната му жалба от 13.07.2016 г. в обратния смисъл, а именно, че от
представените по делото писмо от Столична община, район Студентски с приложен
към него Договор № ОС-09-00-3/01.02.1997 г. и Анекс № 2/01.02.1998 г.,
настанителни права върху процесния имот черпят лицата М.Д.М. и И.И.В., от което
следва, че ответницата М. е била потребител на топлинна енергия за
претендирания период в процесния топлоснабден имот, са неоснователни, поради
следните съображения: на основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна
енергия са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Както бе посочено и по-горе в изложението, клиенти на
топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието
на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия
директно с топлопреносното предприятие, като в тези случаи договорът между това
трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия
ред на ГПК. Доказателства за сключен договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди между Т.С. ЕАД и М.Д.М. не са представени от ищеца, като
приобщените по делото писмо от Столична община, район Студентски с приложен към
него Договор № ОС-09-00-3/01.02.1997 г. и Анекс № 2/01.02.1998 г., на които
ищецът се позовава във въззивната си жалба, установяват единствено
обстоятелството, че на ответницата М.Д.М. е предоставено ползването на
процесния недвижим имот, но не и обстоятелството, че между нея и ищцовото
дружество е налице валидно сключено договорно правоотношение с предмет доставка
на топлинна енергия за процесния период.
Предвид горните съображения, подадената от страна на ищеца
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* въззивна жалба от 13.07.2016 г. е неоснователна, като
първоинстанционното решение в тази му част следва да бъде потвърдено, като
правилно и законосъобразно.
По отношение правилността на първоинстанционното решение
в частта, с която е признато за установено, че ответница И.И.В., ЕГН **********
дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*********, следните суми: 1/ на основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ сумата от 1538,62 лева, представляваща ½
от цената за доставена топлинна енергия в апартамент в гр. София, ж.к. *********,
ул. „*********за периода май 2011 г. – април 2013 г., ведно със законната
лихва, считано от 03.01.2014 г. до изплащане на сумата; 2/на основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД сумата от 186,37 лева, представляваща обезщетение за забава върху
главницата за периода 31.06.2011 г. – 05.12.2013 г., въззивният съд намира
следното:
От приобщените по делото писмени доказателства, в това
число Протокол от 30.10.2001 г. на Общо събрание на етажните собственици в
жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул. „*********, молба-декларация от
05.10.2001 г., подадена от ответница И.И.В. до ищеца Т.С. ЕАД и Декларация от
09.08.2012 г., подадена от И.И.В. ***, се установява, че ответницата И. И.В. е
имала качеството на ползвател на процесното жилище – апартамент № 91, находящ
се в гр. София, ул. „*********. По
отношение на това обстоятелство е налице извънсъдебно признание от страна на
ответницата В., изразено в молбата-декларация от 05.10.2001 г., подадена до
ищеца Т.С. ЕАД и от Декларацията от 09.08.2012 г., подадена до Столична община,
район „Студентски“. В тази връзка следва да бъде отчетено и обстоятелството, че
с изрична декларация от 05.01.2001 г., представляваща неразделна част от
молбата-декларация от 05.10.2001 г., подадена до ищеца Т.С. ЕАД, ответницата В.
е заявила, че ползва процесния недвижим имот за жилищни нужди на семейството
си.
На следващо място следва да бъде посочено, че с приетата
като доказателство по делото и неоспорена от ответницата В. молба-декларация от
05.10.2001 г., подадена от И.И.В. до ищеца Т.С. ЕАД се установява, че В. е
отправила изрично волеизявление до ищцовото дружество, представлявано от
неговия директор, за откриване на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество за топлоснабден имот, а именно апартамент № 91,
находящ се в гр. София, ул. *********вх. Г. По делото са приобщени като писмени
доказателства Протокол от 30.10.2001 г. на Общо събрание на етажните
собственици в жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул. „*********, с което
е взето решение за сключване на договор с „Т.С.“ ЕООД за извършване на
индивидуално измерване потреблението на топлинна енергия в етажната собственост
и Договор от 31.10.2001 г., сключен между етажната собственост и „Т.С.“ ЕООД за
монтаж на индивидуални топлинни разпределители и термостатни вентили за дялово
разпределение. Видно от тези документи, ответницата В. е присъствала на
проведеното Общо събрание на етажната собственост, което е удостоверено с
подписа ѝ и същата е заявила желание за монтиране в процесното жилище на
един брой индивидуален топлинен разпределител и един брой вентил.
От горните установени по делото обстоятелства се налага
извод за наличие на сключен между ищеца „Т.С.“ ЕАД и ответницата И.И.В. договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди за процесния имот. По делото
липсват доказателства за прекратяване на правоотношението, възникнало между
горепосочените страни, което да обуслови недължимост на претендираните от ищеца
по отношение на ответницата В. суми. Възраженията на ответницата В., че не е ползвател на процесния имот, тъй като с
декларация от 09.08.2012 г., подадена до Столична община, район „Студентски“ се
е отказала от правото си на ползване общинското жилище, находящо се в гр.
София, ул. *********вх. *********са неоснователни. Това е така, тъй като на
първо място, за да бъде прекратено ползването на отдаденото под наем общинско
жилище е необходимо влязла в сила Заповед на органа, издал настанителната
заповед по аргумент от разпоредбата на чл. 46, ал. 5 вр. ал. 2 от Закон за
общинската собственост, каквато не е представена по делото, а на второ място не
са представени и доказателства, относно прекратяване на договорната връзка,
възникнала между „Т.С.“ ЕАД и ответницата И.И.В..
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от ЗЕ/. В случая несъмнено е, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответницата В. е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в
срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав
приема, че между страните по делото са били налице договорни отношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението
на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период
Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр. 34 от
24.04.2007 год./.
В процесния случай, етажните собственици на сградата, в
която се намира процесния апартамент са възложили извършването на индивидуално
измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на
разходите за отопление и топла вода на фирма за дялово разпределение „Т.с.“
ЕООД, въз основа на договор, сключен на 30.10.2001 г. между „Т.с.“ ЕООД и
Етажна собственост на вх. Г, бл. 1 на ул. „*********“ в гр. София. В тази
връзка неоснователни се явяват възраженията, изложени във въззивната жалба на
ответницата В., че не е доказано от страна на ищеца провеждане на Общо събрание
на етажната собственост за избор на фирма за дялово разпределение.
За установяване доставянето на топлинна енергия в обема,
съответстващ на претендираната от ищеца цена, са представени по делото дялови
разпределения, съставени от фирмата за дялово разпределение, извлечения от
сметки, съставени от топлопреносното предприятие, както и протоколи за извършен
главен отчет за процесния период. В тази връзка са назначени, изготвени и
приети в хода на производството пред първата инстанция съдебно-техническа и
съдебно-счетоводна експертизи. Заключението на вещото лице по приета съдебно-техническа
експертиза е изготвено след запознаване с всички приобщени по делото
доказателства и документи, поради което настоящият съдебен състав счита същото
за обективно, ясно и отговорило в пълнота на поставените въпроси, поради което
намира, че следва да го кредитира.
От заключението на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза се установява, че в конкретния случай дължимите суми за доставена в
имота на ответника топлинна енергия са начислени в съответствие с действащата
нормативна уредба в областта на енергетиката, т.е. спазени са изискванията на
действащите технически правила и норми. Установява се още, че топлинна енергия
за разпределение в етажната собственост по предоставените копия от фактури
съответства на тази отразена в предоставената от ТР „София – изток“ информация
за отчетите на общия топломер в абонатната станция на етажната собственост.
Установява се и обстоятелството, че през процесния период третото лице -
помагач „Т.С.“ ЕООД е извършвало дялово разпределение на топлинна енергия в
съответствие с действащата нормативна уредба, като са издавани индивидуални
изравнителни сметки за дялово разпределение за абонатен № 218769 и същите са
издавани на името на ответницата И.В.. От заключението на вещото лице по
съдебно-техническата експертиза се доказва и стойността на доставената топлинна
енергия през исковия период, която възлиза общо на 3073,17 лева. Същата
стойност се установява и от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза.
Липсват представени по делото доказателства от ответницата В. за извършено
плащане на доставената за топлоснабдения имот през процесния период топлинна
енергия, като липсват и наведени твърдения във въззивната ѝ жалба в този
смисъл.
Неоснователно се явява възражението на ответницата В.,
наведени с въззивна жалба от 15.07.2018 г. относно липсата на представени от
ищеца доказателства за изправността
на уредите, които измерват доставената топлинна енергия в процесния имот. В
този смисъл следва да бъде посочено, че според действащата през исковия период
нормативната уредба отоплителните тела и средствата за дялово разпределение –
индивидуални разпределители, съответстващи на действащите в страната стандарти,
или индивидуални топломери, са собственост на потребителите – чл. 140, ал. 4 ЗЕ. А щом е така, то следва да се приеме, че
потребителите са длъжни да поддържат тези средства в подходящо за експлоатация
състояние, т. е., ищецът няма задължението да извършва ремонт или подмяна на
отоплителни тела и средства за дялово разпределение.
Неоснователно е и възражението, че делът на сградната инсталация от общото количество
топлинна енергия за отопление на процесния имот е бил по-висок от 50 %, поради
което се налагало извод за наличие на нарушение на чл. 78 от Наредба № 16-334,
с което е ощетен абоната. В този смисъл следва да бъде посочено, че видно от
заключението на вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза по делото
се установява, че в конкретния случай топлинната енергия за сградна инсталация
е определена съобразно действащите към процесния период наредби, както и че при
извършената от вещото лице проверка се установило, че са спазени нормите и ограниченията,
заложени с Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ,
бр. 34 от 24.04.2007 год./, като топлинната енергия отдадена за сградна
инсталация за процесния период не надхвърля 50 % от общата топлинна енергия за
отопление.
Настоящият съдебен състав не възприема за основателни
твърденията на жалбоподателя, че клаузите от общите условия на въззиваемото
дружество представляват неравноправни клаузи. Съгласно чл. 143 ЗЗП, неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца, или доставчика, и потребителя.
Подобно значително неравновесие в правата и задълженията между страните по
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди липсва, тъй като в
случая е налице еквивалентност на престациите (задължение за предоставяне на
топлинна енергия при насрещно задължение за заплащане цената на потребената
такава), а потребителят разполага с възможността както да преустанови
ползването на топлинна енергия в собствения си имот, така и да възрази, в
рамките на определен срок, срещу приетите от дружеството общи условия. Както бе
посочено, в настоящото производство липсват доказателства ответникът Й. да е
упражнил правото си да възрази срещу общите условия, а по безспорен начин бе
установено, че в собствения му недвижим имот се полза топлинна енергия.
Предвид всичко гореизложено, настоящият съдебен състав
намира, че по делото бе установено съществуването на договорни отношения между
ищеца и ответницата В. за доставка на топлинна енергия, в това число и
качеството „клиент на топлинна енергия“
по смисъла на §1, т. 2а от ДР на ЗЕ на В., обема на реално доставената в
процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза
именно на претендираната от И.И.В. сума.
В тази връзка въззивният съд намира, че следва да обсъди
направеното от ответницата с исковата молба възражение за изтекла погасителна
давност на част от претендираните от ищеца с исковата молба суми. По отношение
на вземанията за цената на доставена топлинна енергия на „Т.С.” ЕАД, практиката
по въпроса за приложимата давност е обобщена с ТР № 3/ 18.05.2012 г. по
тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че тези вземания като
периодични плащания се погасяват с изтичане на 3 – годишен давностен срок.
Срокът започва да тече от деня, в който всяко едно месечно вземане е станало
изискуемо – чл.114, ал.1 ЗЗД. В конкретния случай се претендира установяване
съществуването на вземане в полза на ищеца „Т.С.“ ЕАД за доставена и незаплатена
топлинна енергия за период м. 05.2011 г. – м. 04.2013 г. С оглед на това и
предвид датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 03.01.2014 г., то
възражението на ответницата в този смисъл се явява неоснователно.
В този смисъл при установеното облигационно
правоотношение между страните и при съобразяване на действащата през процесния
период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия, правилно първоинстанционният съд е
приел, че исковете за главници и обезщетение за забава срещу ответницата И.И.В.
са основателни до размерите и за периодите, посочени в обжалваното решение,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК /арг. чл. 422,
ал. 1 ГПК/.
Ето защо въззивната жалба от 15.07.2018 г., подадена от
ответницата И.И.В. следва да се остави без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната със същата част, като правилно.
При този изход на спора и предвид неоснователността на
въззивните жалби, подадени от „Т.С.“ ЕАД и И.И.В., разноските във въззивното
производство, следва да останат за сметка на страните, така както са ги
направили.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 23.06.2016 г.,
постановено по гр.дело № 23412/2014 г. по описа на СРС, ГО, 73 с-в.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.”
ЕООД.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: