ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Номер 5611.08.2020 г.Град Велико Търново
Окръжен съд – Велико Търново
На 11.08.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Ивелина Солакова
Членове:Татяна Събева
Йордан Воденичаров
като разгледа докладваното от Йордан Воденичаров Въззивно частно гражданско дело №
20204100500518 по описа за 2020 година
Производство по реда на чл.274 и сл. от ГПК.
Предмет на подадената от адвокат К. Б. и адвокат Н. И. И. от РАК- пълномощници на С.
М. Н. , частна жалба е определение № 579/02.06.2020 г. по гр.д.№ 1902/2019 г. на ГОРС,
с което е отхвърлена молбата им подадена по реда на чл.248 ГПК за изменение и
допълване на постановеното по делото решение № 42/24.02.2020 г. в частта му за
дължимите от ответника , но неприсъдени разноски, които според тях трябва да включват
сумата 50 лева, представляваща заплатена държавна такса , сумата 300 лева,
представляваща сбор от две адвокатски възнаграждения / по 150 лева за всеки адвокат/ -
вземане , възникнало на основание чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т. 2 ЗА , както и в частта му, с
която е присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева, с искане да
бъде отменено/ определението/ като незаконосъобразно и молбата – уважена.
Обжалването се гради на доводи за неприложимост на правилото на чл.78, ал.2 ГПК, тъй-
като ответникът не е направил признание на иска, а само настъпилата погасителна
давност за вземанията , без да се е отказал от защита срещу него в цялост- оспорвал е
наведеното в исковата молба отрицание да съществува между страните въобще
правоотношение, чийто източник да е договор за мобилни услуги и ищецът да е получавал
такива.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК ответникът „А.з. с. н. в.“ ЕАД София чрез пълномощник в
качеството му на юрисконсулт е оспорил жалбата с доводи в подкрепа на приложението
на правилото на чл.78, ал.2 ГПК.
Частната жалба е процесуално допустима.
Решението в своя диспозитив дава положителен отговор , явяващ се резултат на целен/
по практическо същество/ отрицателен установителен ефект - несъществуване на право на
принудително изпълнение поради погасяване по давност на вземанията, прехвърлени на
ответното дружество по реда на чл. 99 ЗЗД – чл. 110, чл.111, б."в" , чл.120 от ЗЗД. Спор
между страните , че в полза на ищеца - длъжник по облигационното отношение / че е
такъв , съдът е приел в мотивите на решението , с което е отрекъл основателността на
голословното оспорване в противоположен смисъл/ са настъпили последиците на
предвидения в закона фактически състав на това особено субективно право / възражение от
материалноправен характер/ на погасителна давност,осигуряващо / при упражняването му
– чл. 120 ЗЗД/ действието на погасяване на една от съставките на самото вземане –
правомощието на кредитора да иска изпълнение/ удовлетворяване чрез принудителната
намеса на компетентен орган / съд, съдебен изпълнител/, не е съществувал и не
съществува, както преди , така и след завеждане на исковото производство до
приключване на устните състезания.
Ответникът е заявил , че зачита тези последици с показателния израз : „Считам същия за
основателен единствено по повод института на давността“. Признанието на този
установителен иск е очевиден факт, противно на очевидно погрешното виждане в частната
жалба, че трябвало признанието да бъде придружено с недвусмислено изявление , че се
отказва от защита срещу него.
Повдигнат е значимия спорен въпрос: дал ли е с поведението си ответникът повод за
завеждане на делото, т.е. предизвикал ли е неоснователно предявяването на иска по
обратния смисъл на чл.78, ал.2 ГПК, позован на последиците на погасителната давност?
Отговорът е отрицателен.
Дотолкова, доколкото е напълно ясно, че здравият разум не позволява уредба на
отговорност при която да се понася юридическа санкция за правомерно поведение, лесно
обяснимо е , че неоснователно предизвикателство/ според смисъла на израза в предходното
изречение / ще има винаги когато поведението на правния субект/ бъдеш ответник/ преди
завеждане на делото най общо казано е неправомерно от гледище на обективното право /
или поне е житейски неоправдано поради вероятността да се превърне в неправомерно/ и е
поставило другия правен субект / бъдещ ищец/ в неизбежна необходимост да търси
съдебна защита на дадено негово субективно право: то да е нарушено/ застрашено /
неудовлетворено в една обективна ситуация на голословно непризнание , някакво
необосновано словесно или подразбираемо чрез действие, оспорване, признание , но с
отказ за изпълнение, действия, противни на онова, което трябва да се стори, за да се
постигне някакъв произтичащ от съдържанието му резултат или неотзивчивост/ мълчание
и/или бездействие на длъжника , когато е бил длъжен да действа/ например изпаднал в
забава и т.н. В случая ответникът нито с писмено изявление , нито с действия е отричал
извънсъдебно последиците на погасителната давност след изтичането на срока й за всяко
от вземанията / за първото с най- стария падеж- на 12.02.2019 г. / : не е предприел действия
за принудителното им събиране по реда на ГПК и не е изразил готовност да ги
предприеме. Такива действия биха имали значението на подразбираемо оспорване на
вече породеното/ макар и още неупражнено/ субективно право на погасителна давност и
следователно щяха да бъдат годни да го смутят/ нарушат в представите на неговия
носител, като това смущаване при право на принудително изпълнение на кредитора,
което на практика неминуемо предстои да бъде погасено с упражняването на първото, би
било лишено от здрав смисъл и неоправдано , защото той хем е бездействал , докато е
текъл давностния срок, хем след това се опитва принудително да ги събере , когато
практически е ясно, че правото му да търси този резултат ще отпадне, поради което не
заслужава да избегне отговорността за разноски. Фактът , че ответникът- нов кредитор на
ищеца е изпратил на втория писмена покана за изпълнение/ с дата 07.11.2018 г. / с
предупреждение , че ако не последва доброволно плащане или уговаряне на план за
разсрочено плащане, ще прибегне до средствата , уредени в ГПК е напълно правомерен и
оправдан, поради което - негоден да обоснове извод за отричане на последиците на
погасителната давност като повод за завеждане на делото. Вземанията към този момент са
били годни да принудителното им осъществяване по предвидения в ГПК ред и ищецът е
бил длъжен да ги погаси . Ето защо именно той / а не ответникът/ с поведението си на
неизпълнение на неговите задължения е дал сам на себе си повод / от някакво притеснение
/ да търси по съдебен исков ред / отделен е въпросът , доколко е имал действителен интерес
да го прави / упражняване на породеното субективно право на погасителна давност / което
разбира се е могъл и извънсъдебно да го направи , понеже не съществува норма в закона,
която да предвижда , че се упражнява само съдебно/ в резултат на правомерното
бездействие на кредитора да събере вземанията си в давностния срок /те са негово право ,
а не задължение/.
Затова приложимо е тук правилото на чл. 78, ал.2 ГПК, изключващо отговорността на
ответника да му заплаща направените по производството разноски, както и правото на
адвокатите му да търсят от него заплащане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2,
ал.1, т.2 ЗА/ тъй-като основната предпоставка за пораждането му е да е признато от съда ,
че носи отговорност за разноски към ищеца/.
По изложените съображения частната жалба срещу определението , засягаща
неудовлетворението на молбата по чл.248, ал.1 ГПК относно посочената й по-горе част е
неоснователна.
Основателна е обаче относно онази нейна част, включваща присъдено в полза на ответника
юрисконсултско възражение , погрешно прието за попадащо в понятийния израз“
разноските се възлагат на ищеца“, съдържащ се в разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК. Той,
запълващ диспозицията на правната норма, означава , че когато се осъществи хипотезата й
/ както е в настоящия случай/ , ищецът няма право на разноски към ответника , а всички
разноски които е сторил по делото си остават за негова сметка.
Юрисконсултското възнаграждение е едно възникнало по благоволение на закона право в
полза на страна по исков процес , която е спечелила изцяло или отчасти спора- чл.78,
ал.8 ГПК . Иначе казано може да се определи като вземане, което няма в предмета си
нещо , което вече е изразходено и трябва да се възстанови , а нещо , което трябва да
увеличи актива на имуществото на юридическото лице и се схваща като своеобразна
оценка и награда на/за положен труд / разход на умствена енергия и време / на лице , което
по длъжност и трудови функции осъществява във всички случаи юридическа помощ за
това юридическо лице, т.е. съвсем очевидно няма как да попада в категорията „заплатени
разноски”.
Ответникът, макар и юридическо лице, което е било защитавано от юрисконсулт според
диспозитива на решението не е спечелил нито изцяло , нито отчасти спора по делото /
щеше да го е спечелил, ако съдът се бе произнесъл по типично отрицателен установителен
иск , че ишецът не му дължи погасяване чрез плащане на цедираните вземания на
основание , че не е страна по договора за мобилни услуги и/или не е получавал такива за
посоченото във фактурите време на потребление/, поради което няма правото по чл.78, ал.8
ГПК.
Предвид горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ без уважение частната жалба срещу определение № 579/02.06.2020 г. по гр.д.
№ 1902/2019 г. на ГОРС, с което е отхвърлена молбата на адвокат К. Б. и адвокат Н. И. И.
от РАК- пълномощници на С. М. Н., подадена по реда на чл.248 ГПК за допълване на
постановеното по делото решение № 42/24.02.2020 г. в частта му за неприсъдени
разноски, които според тях са дължими от ответника „А. з.с. н.в.“ ЕАД –С. и трябва да
включват сумата 50 лева, представляваща заплатена държавна такса , сумата 300 лева,
представляваща сбор от две адвокатски възнаграждения / по 150 лева за всеки адвокат/ -
вземане , възникнало на основание чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т. 2 ЗА, като лишена от
процесуално основание.
ОТМЕНЯ определение № 579/02.06.2020 г. по гр.д.№ 1902/2019 г. на ГОРС, с което е
отхвърлена молбата на адвокат К. Б. и адвокат Н. И. И. от РАК- пълномощници на С. М.
Н., подадена по реда на чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение №
42/24.02.2020 г. в частта му, с която е присъдено в полза на „А. з. с. н. в.“ ЕАД –С.
юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева., вместо което :
ИЗМЕНЯ решение № 42/24.02.2020 г. по гр.д.№ 1902/2019 г. на ГОРС в частта му за
разноските с характер на определение, с която С. М. Н. , с ЕГН: ********** е осъден да
заплати на „А. з. с. н. в.“ ЕАД, с ЕИК * юрисконсултско възнаграждение в размер на 200
лева , като ОТМЕНЯ така осъдително постановеното .
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________