Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 17.02.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на пети март през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 1687 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 358305 от 12.03.2018 год., постановено
по гр.дело № 72951/2015 г. на СРС, Г.О., 45 състав, е признато за установено
по предявените от „ МОТО ПФОЕ“ ЕООД, ЕИК
******, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от А.И.Ф.и Д.С.Н.,
срещу Н.Д.С., ЕГН ********** ***, искове с правно основание чл.422, вр. чл.415
от ГПК, вр. чл.345 от ТЗ, чл.422, вр.
чл.415 от ГПК, вр. чл.345 от ТЗ, вр. чл.232, ал.2, пр.2 ЗЗД и чл.422, вр.
чл.415 от ГПК, вр. чл.92 от ЗЗД, че Н.Д.С.
дължи на „ МОТО ПФОЕ“ ЕООД, сумата в размер на 3502,61 лв./ три хиляди
петстотин и два лева, и шестдесет и една стотинки/- главница, представляваща
стойност на незаплатени лизингови вноски за периода от месец февруари 2013 г.
до месец септември 2014 г., дължима по договор за отдаване на автомобили при
условията на финансовообвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на
собственост от 16.02.2012 г. , поръчка № 1/16.02.2012 г., реф.№ Р92344 и
допълнително споразумение от 14.02.2013 г., сумата в размер на 5374,41 лв./ пет
хиляди триста седемдесет и четири лева, и четиридесет и една стотинки/ -
неустойка за забава на плащането на дължимите лизингови вноски за периода
06.02.2013 г. до 31.01.2015 г. на основание чл.60 от договора, сумата в размер
на 3754,16 лв./ три хиляди седемстотин петдесет и четири лева, и шестнадесет
стотинки/- платени премии по застраховка „ Пълно автокаско“, „ гражданска
отговорност“ и данък МПС, сумата от 2285,60 лв./ две хиляди, двеста осемдесет и
пет лева, и шестдесет стотинки/- неустойка за предсрочно прекратяване на договора
съгласно чл.66 от договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 21.08.2015 г. до окончателното изплащане на сумите, за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 24.08.2015 г.
по ч.гр.дело № 1819/2015 г. по описа на Хасковски районен съд. С решението на
съда е осъден Н.Д.С., ЕГН ********** ***, да заплати на „МОТО ПФОЕ“ ЕООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, представлявано от А.И.Ф.и Д.С.Н.,
сумата в размер на 1748,34 лв./ хиляда седемстотин четиридесет и осем лева, и
34 стотинки/, сторени от ищеца разноски в исковото производство, както и сумата
в размер на 298,34 лв., сторени от ищеца разноски в заповедното производство.
Срещу решението на СРС, 45 с-в е постъпила въззивна жалба от Н.Д.С., с искане същото да бъде отменено изцяло и вместо него
да бъде постановено решение, с което предявените установителни искове да бъдат
отхвърлени изцяло, като неоснователни. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, като постановено в нарушение на
материалноправни разпоредби на закона.
Въззиваемата страна- ищец „МОТО ПФОЕ“ ЕООД,
гр.София, чрез пълномощника си адв.Т.В. оспорва жалбата, по съображения
подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца срещу
ответника, установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.92 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.345, ал.1 от ТЗ, вр.
чл.232, ал.2 от ЗЗД. Решението е постановено при спазване на
съдопроизводствените правила и материалния закон. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на въззивника- ответник във връзка с неговата правилност.
Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото. Доводите в жалбата са
изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи,
следва да се добави и следното:
Основните доводи изложени от
ответника във въззивната жалба са относно недействителност/нищожност/ на
уговорените в процесния договор от 16.02.2012 г., в разпоредбата на чл.60 и на
чл.66, клаузи за неустойки, като противоречащи на разпоредбата на чл.143, ал.1,
т.5 от ЗЗП и на добрите нрави, накърняването на които е основание за нищожност
по смисъла на чл.26, ал.1, пр. трето от ЗЗД.
В настоящия случай, съдът приема, че ищецът-
лизингодател е прекратил сключения с ответника- лизингополучател, договор за
финансов лизинг, сключен на 16.02.2012 г./ договор за отдаване на автомобили
при условията на финансово обвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на
собственост/ с
писмено предизвестие, съобразно чл.62.3 от договора, поради неплащане на две
поредни лизингови вноски, считано от 01.02.2015 год. По силата на процесния
договор за финансов лизинг, сключен на 16.02.2012 год., ищецът- лизингодател е
предоставил на ответника- лизингополучател ползването на лек автомобил модел „
Ягуар“, срещу задължението на последния да заплаща лизингови вноски по приложен
към договора погасителен план. В чл.60 от процесния договор, сключен на
16.02.2012 год., между страните по делото, на който ищеца основава вземането си
за неустойка е уговорено, че при забава на плащането на
лизинговите вноски съгласно погасителния план, лизингополучателят дължи на
лизингодателя неустойка в размер на 0,5 % на ден върху стойността на дължимата
и неизплатена вноска за времето на просрочието. В чл.66 от договора е уговорено
между страните, че във всички случаи на предсрочно прекратяване на договора,
съответно отделна поръчка за доставка на автомобил, по вина на
лизингополучателя или по негово искане, извън хипотезите на чл.64,
лизингодателят има право на неустойка в размер на 5 / пет/ лизингови вноски. В
процесния случай, с оглед събраните по делото доказателства, съдът приема, че прекратяването на действието на процесния
договор, сключен на 16.02.2012 г.
между страните по делото е
настъпило въз основа на надлежно упражнено от лизингодателя потестативно право
да развали договора за лизинг с едностранно предизвестие, поради неизпълнение от страна на
лизингополучателя на задължението му да заплаща лизинговите вноски, съобразно
условията на договора. Прекратяването на действието на договора с едностранно
волеизявление от изправната страна - лизингодател преди изтичане на срока му
представлява разваляне на договора, ако основанието за прекратяване на
облигационната връзка е виновно неизпълнение на задължение от страна на
лизингополучателя. С оглед характера на насрещните престации - за продължително
изпълнение на лизингодателя /предоставяне на ползването на вещта/ и за
периодично изпълнение на лизингополучателя /за заплащане на лизинговата цена на
вноски/ развалянето на договора има действие занапред. Допустимо е уговаряне от
страните на неустойка за вредите от развалянето, но само в рамките на присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, иначе клаузата за
неустойка би била нищожна, поради накърняване на добрите нрави, за което съдът
следи служебно, като преценката се извършва към момента на сключване на
договора, а не с оглед конкретното неизпълнение - т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/ 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 год. на ОСТК на ВКС. С тълкувателно решение № 7/2013 г. на ОСТК на ВКС, е прието,
че не се дължи неустойка за забава по чл.92, ал.1 от ЗЗД, а само неустойка за разваляне, ако такава е
била уговорена, когато двустранен договор, който не е за продължително или
периодично изпълнение, е развален поради виновно неизпълнение на длъжника. По
отношение на договорите с продължително или периодично изпълнение, в същото ТР
се приема, че за частта от сделката, чието действие се запазва, може да се
търси неустойка за забава, като наред с това кредиторът може да търси и
неустойка за обезщетяване на вредите поради настъпилото разваляне, ако такава е
била уговорена. Задължението на лизингополучателя по договора за лизинг за
заплащане на лизингови вноски е с периодично изпълнение, поради което
развалянето на договора има действие за в бъдеще и при него е допустимо присъждане
на неустойка за забава и при разваляне, когато е налице забавено изпълнение,
обусловило развалянето, но само за частта от сделката, чието действие се
запазва. Едновременно с неустойката за забава на вноските, дължими до момента
на разваляне на договора, лизингодателят може да претендира и неустойка за
обезщетяване на вредите, настъпили поради развалянето - неустойка за разваляне,
ако такава е била уговорена. В процесния случай, в договора сключен
на 16.02.2012 год. между страните по делото са уговорени изрично, както
неустойка за забава на лизинговите вноски съгласно
погасителния план, в размер на 0,5 % на ден върху стойността на дължимата и
неизплатена вноска за времето на просрочието/ чл.60 от договора/, така и
неустойка, дължима в хипотеза на пълно неизпълнение и/ или разваляне на
договора по вина на лизингополучателя. В чл.66 от договора е предвидено,
че във всички случаи на предсрочно прекратяване на договора, съответно отделна
поръчка за доставка на автомобил, по вина на лизингополучателя или по негово
искане, извън хипотезите на чл.64, лизингодателят има право на неустойка в
размер на 5 / пет/ лизингови вноски. Поради това при разваляне на договора поради
виновно неизпълнение на задълженията на лизингополучателя, лизингодателят би
имал право както на неустойка за забава на лизинговите вноски, чиято изискуемост е настъпила преди
развалянето на договора, така и на неустойката, дължима при разваляне на
договора. Такъв е именно и процесния случай. Двете претендирани от ищеца неустойки не са за вредите
от забавеното и пълно неизпълнение на едно и също задължение. Неустойката по чл.66 от процесния договор за лизинг има за цел да обезщети изправната страна за
вредите от развалянето, които не са тъждествени с вредите от договорното
неизпълнение /за заплащане на лизинговите вноски/, послужило като основание за
развалянето на договора. С
оглед на което за ответника е възникнало задължение за заплащане, както на
неустойка за забава на лизинговите вноски, така и на неустойката, уговорена като
обезщетение за претърпените от лизингодателя вреди от развалянето на договора
по вина на лизингополучателя. Видно от изрично
постигнатото между страните съгласие,
обективирано в чл. 66 от процесния договор за лизинг, във всички случаи на
предсрочното му прекратяване по вина на лизингополучателя лизингодателят има
право на неустойка в размер на 5 лизингови вноски. Следователно при безспорно установеното в хода
на делото предсрочно прекратяване на сключения между страните договор за
финансово обвързан лизинг чрез едностранното извънсъдебно волеизявление на лизингодателя,
обусловено от виновно неизпълнение на задължението на лизингополучателя -
неплащане на дължимите лизингови вноски за периода м.02.2013 г. до м.09.2014 г., включително,
предпоставките за ангажиране договорната
отговорност на последния за обезвреда, съобразно договорената компенсаторна
неустойка са налице. Съгласно общото правило на чл.92, ал.1 от ЗЗД същата, освен присъщите и обезпечителна и своеобразна
гражданско - санкционна функции, служи и като обезщетение за вредите от
неизпълнението на неизправния длъжник, без да е нужно те да се доказват,
какъвто характер са и придали страните, и в разглеждания случай. Що се касае до размера на претендираната
неустойка по чл.66 от договора, то
той, макар и неконкретизиран цифрово, е в достатъчна степен определяем
съобразно посочения в договора критерий - 5 лизингови вноски.
На следващо място, във връзка с
основните доводи изложени във въззивната жалба, съдът приема, че съгласно
разпоредбата на чл.9 от ЗЗД страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителни норми на
закона и на добрите нрави. Според разпоредбата на чл.92, ал.1 от ЗЗД
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи за обезщетение на
вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват. Освен
обезпечителната и обезщетителната функция неустойката изпълнява и наказателна
функция, тъй като кредиторът е в правото си да претендира неустойката и когато
вреди изобщо не са настъпили или когато размерът й надхвърля този на вредите.
Посочените норми имат диспозитивен характер. Доколкото липсват конкретни
предписания, страните са свободни сами да изберат начина на определяне на
неустойката, за неизпълнение на кое договорно задължение се уговаря и в какъв
размер - като глобална сума или като част /най-често %/ от главното задължение,
както и да определят сроковете и начина на плащането й.
По силата на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД,
нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. Разпоредбата намира
приложение и при търговските сделки съгласно препращаща норма на чл.288 от ТЗ.
Действително, в цитираната норма на ЗЗД не се дефинира понятието „добри нрави”,
но тъй като законодателят е придал правно значение на нарушаването им
приравнявайки го по последици с нарушаването на закона, вложеният в това
понятие смисъл следва да се тълкува, че в посочената категория попадат само
онези наложили се правила и норми, които бранят принципи, права и ценности,
които са общи за всички правни субекти и зачитането им е в интерес на
обществените отношения като цяло, а не само на индивидуалния интерес на някоя
от договарящите страни. Такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и на
предотвратяването на несправедливо облагодетелствуване – аргумент от
разпоредбите на чл. 289, чл.302, чл.307 от ТЗ, чл.20 от ЗЗД и др. В тази връзка
въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорената неустойка
следва да бъде решен чрез прилагане на комплексен подход отчитащ фактори като:
свобода при договарянето, равнопоставеност на страните, функцията на
неустойката, възможност неизправният длъжник сам да ограничи размера на
неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно
обогатяване.
Договорната
клауза за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на
справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато
вследствие на заплащането й, ще е налице неравностойност на насрещните
задължения по договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните или
обезщетителните си функции, които са й придадени от страните. Преценката за
накърняване на пределите на нравствената допустимост в тази хипотеза би
следвало да се основава на вида на неизпълнението, за обезщетяване на което е
уговорена неустойката, на начина на определянето й - като глобална сума или
процент от главицата, на базата за начисляването й - съотношение между
задължението и предварително определеното обезщетение за вредите, както и на
уговорката или на липсата на такава за плаващо нарастване на размера на
неустойката с оглед на продължителността на неизпълнението, респ. възможни са и
други критерии.
Изложените
съображения за нищожност на неустойката не следва да се отнасят и за клаузите
за неустойка за забава в изпълнението на договорно задължение, в случаите на
позоваване на нормата на чл.26,
ал.1, пр.3 от ЗЗД единствено поради липсата на уговорка за крайния срок,
до който ще се начислява неустойката.
В
случая предмет на спора е уговорена договорна неустойка за забава на плащането
на лизинговите вноски от страна на лизингополучателя- ответник и договорна неустойка уговорена,
като обезщетение за претърпените от лизингодателя вреди от развалянето на
договора по вина на лизингополучателя. Претендира се уговорената
в чл.60 от процесния договор неустойка при забава на плащането на лизинговите
вноски в размер на 0,5 % на ден върху стойността на дължимата и незаплатена
вноска за времето на просрочието. Видно от данните по делото размерът на така
дължимата по чл.60 от договора неустойка е нараснал значително не в резултат на
завишена база при формирането й, а поради продължителното неизпълнение на
задължението от страна на ответника за заплащане на дължимите лизингови вноски.
Подобно продължително неизпълнение не обуславя нищожност на клаузата за
неустойката по чл.60 от договора, липсва основание да се приеме, че същата
противоречи на закона или на добрите нрави. От друга страна, продължителното неизпълнение на задължението
от страна на ответника за заплащане на лизинговите вноски очевидно е станало
причина за предсрочно прекратяване на сключения между страните договор за финансово
обвързан лизинг чрез едностранното извънсъдебно волеизявление на лизингодателя. Т.е., предсрочното прекратяване на сключения между страните
договор за финансово обвързан лизинг чрез едностранното извънсъдебно волеизявление на лизингодателя е обусловено от виновно неизпълнение на
задължението на лизингополучателя - неплащане на дължимите лизингови вноски за
периода м.02.2013 г. до м.09.2014 г., включително. Подобно продължително виновно неизпълнение не обуславя
нищожност на клаузата за неустойката по чл.66 от договора, липсва основание да
се приеме, че същата противоречи на закона или на добрите нрави.
На
следващо място, преценявайки клаузите на чл.60 и чл.66 от процесния договор за
финансов лизинг, както и с останалите клаузи за правата на лизингодателя при
прекратен договор за лизинг, съдът
приема, че същите не се явяват неравноправни съгласно разпоредбата на чл.143,
т.5 от ЗЗП, поради което липсва основание да се приеме, че същите са нищожни. Доводите на ответника,
изложени в тази насока във въззивната жалба съдът приема за изцяло
неоснователни.
Провеждането на дължимото
в случая от страна на ищеца, доказване на твърдяните от него и оспорени от
ответника факти води до основателност на
предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.92 от ЗЗД за установяване на съществуването на вземане на ищеца срещу ответника в
размер на сумата от 5374,41 лв., представляваща неустойка за забава на
плащането на дължимите лизингови вноски за периода 06.02.2013 г. до 31.01.2015
г. на основание чл.60 от договора, и на сумата от 2285,60 лв., представляваща
неустойка за предсрочно прекратяване на договора съгласно чл.66 от договора.
На
следващо място, в настоящия случай, предвид липсата на конкретни оплаквания в
жалбата на ответника във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение,
в частта относно уважените установителни искови претенции на ищеца с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.345, ал.1 от ТЗ, вр. чл.232, ал.2 от ЗЗД
за признаване за установено вземане на ищеца по отношение на ответника за сумата в размер на 3502,61
лв.- главница, представляваща стойност на незаплатени лизингови вноски за
периода от месец февруари 2013 г. до месец септември 2014 г., дължима по
договор за отдаване на автомобили при условията на финансово обвързан лизинг с
опция за прехвърляне на правото на собственост от 16.02.2012 г., поръчка №
1/16.02.2012 г., реф.№ Р92344 и допълнително споразумение от 14.02.2013 г.,
както и за сумата в размер на 3754,16 лв.- платени премии по застраховка „
Пълно автокаско“, „ гражданска отговорност“ и данък МПС, въззивната проверка следва да се ограничи до
въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна
проверка се установява, че първоинстанционното решение, в тази му част е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни
материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към
мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК. С оглед на което, решението и в тази част
следва да бъде потвърдено.
С
оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с
нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено изцяло
на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на
разноските за въззивното производство.
При този изход на спора на въззивника-
ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. Въпреки
направеното искане за присъждане на разноски, такива не следва да се присъждат
и на въззиваемата страна- ищец, предвид липсата на доказателства за тяхното
извършване/ уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция/.
Настоящето решение е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК. Съдът приема, че съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК /Изм. - ДВ,
бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г., изм. - ДВ, бр. 50 от 2015 г.,
предишна ал. 2 - ДВ, бр. 86 от 2017 г./, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до
5000 лв. - за граждански дела, и до 20000 лв. - за търговски дела. Необжалваемостта следва да се преценява
спрямо цената на всеки един от обективно съединените искове. В настоящия случай
предявените обективно съединени установителни искове са с цена под обжалваемия
минимум за търговски дела. Настоящето дело е търговско по смисъла на чл.280,
ал.3 от ГПК, тъй като претендираните с исковата молба вземания за главница за
незаплатени лизингови вноски и за договорна неустойка произтичат от абсолютна търговска
сделка за ищеца по смисъла на чл.286, ал.1 от ТЗ. Предмет на спора е вземане на
търговец, произтичащо от договор за финансов лизинг, т.е. от сделка сключена
във връзка с упражняваното от него занятие- чл.286, ал.1 от ТЗ, което определя
и търговския характер на настоящето дело. На основание чл.287 от ТЗ,
разпоредбите за търговските сделки са приложими и за двете страни по делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
358305 от 12.03.2018 год., постановено по гр.дело № 72951/2015 г. на СРС, Г.О., 45 състав/ погрешно посочено, като
гр.дело № 72851/2015 г./.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.