№ 455
гр. Велико Търново , 15.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVIII СЪСТАВ в публично
заседание на петнадесети март, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:ДИМО КОЛЕВ
при участието на секретаря АЛБЕНА П. ШИШМАНОВА
като разгледа докладваното от ДИМО КОЛЕВ Гражданско дело №
20204110102484 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 422 ал. 1 ГПК вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 327 ал. 1 ТЗ.
Ищецът основава исковата си претенция на твърдения, че е продал и доставил на
ответника различни видове стоки, подробно описани по вид, количество и цена, в
издадените от него фактури с № **********/17.04.2019г. на стойност 9491, 42 лв. с
ДДС и № **********/14.06.2019г. на стойност 1291, 90 лв. с ДДС. Ищецът сочи, че е
предал стоките на ответника в гр. В. Търново, като получаването им от последния е
удостоверено с подписването на горепосочените фактури. Твърди, че длъжникът не е
изпълнил задължението си за плащане на цената на получените стоки, поради което се
снабдил със заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2000/2020г. на ВТРС за сумата по
фактурите в общ размер на 10 783, 32 лв. Посочва, че ответникът е оспорил
дължимостта й, като е подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение в
срока по чл. 414 ал. 2 ГПК. По изложените съображения ищецът отправя искане до
съда да признае за установено, че ответникът му дължи сумата от 10 783, 32 лв.,
представляваща общ размер на цената на доставените стоки по фактури с №
**********/17.04.2019г. и № **********/14.06.2019г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й
1
изплащане. Претендира разноски за заповедното и за исковото производство.
С отговора на исковата молба ответникът оспорва да е сключвал с ищеца
договор за търговска продажба, имащ за предмет процесните стоки, както и да е
получавал същите. Оспорва автентичността и съдържанието на представените от
ищеца фактури и възразява, че не е искал издаването им в качеството си на купувач,
съгласно чл. 321 ТЗ. Ответникът възразява, че не дължи плащане на цената на стоките,
тъй като продавачът не е изпълнил основното си задължение по продажбеното
правоотношение – да прехвърли собствеността им. Оспорва размера на претендираните
разноски и моли за отхвърляне на предявения иск.
Съдът, като прецени доказателства по делото и доводите на страните, намира за
установено следното:
От представените с исковата молба фактура № **********/17.04.2019г. на
стойност 9491, 42 лв. с ДДС и фактура № **********/14.06.2019г. на стойност 1291, 90
лв. с ДДС се установява, че ищецът е продал на ответника, подробно описаните в тях
стоки по вид, брой и единична цена. Въпросните фактури са двустранно подписани от
ищеца като продавач и от ответника като купувач, като последният с подписа си е
удостоверил получаването на стоките на датата на издаване на счетоводния документ.
Падежа на задължението на купувача за плащане на продажната цена, съгласно
посоченото във фактурите е съответно 25.04.2019г. и 21.06.2019г.
От заключението на изслушаната ССчЕ и допълнението към него, което не е
оспорено от страните и се цени от съда като компетентно и обективно дадено, се
установява, че ищецът е завел редовно в счетоводството си процесните две фактури,
като е отчел извършеното от ответника на 28.10.2020г. частично плащане в размер на
1000 лв. по фактурата от 17.04.2019г. За това плащане е налице и съдебно признание от
страна на ищеца в депозираното от него становище от 12.01.2021г. На вещото лице не е
осигурен достъп до счетоводството на купувача, но след проверка в ТД на НАП В.
Търново същото е установило, че фактурата от 17.04.2019г. е включена от ответното
дружество в месечната справка – декларация и дневника на покупките по реда на
ЗДДС за м. април 2019г. и за нея е ползвано правото на данъчен кредит. Вещото лице е
установило още, че фактурата от 14.06.2019г. не е включена от ответника в дневниците
за покупките му за периода 01.06.2019г. – 31.01.2021г. и за нея не ползвано правото на
данъчен кредит.
От приложеното към настоящото производство ч.гр.д. № 2000/2020г. на ВТРС се
установява, че за вземанията си за главница по процесните фактури в общ размер на
10 788, 32 лв., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 26.08.2020г., ищецът се е снабдил със заповед за
2
изпълнение № 796/27.08.2020г., срещу която ответникът е депозирал възражение в
срока по чл. 414 ал. 2 ГПК.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи:
Предявеният иск за установяване вземането на ищеца към ответника е
процесуално допустим, доколкото е предявен от кредитор, в чиято полза е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока
по чл. 414 ал. 2 ГПК и има за предмет посочената в заповедта за изпълнение сума.
Уважаването на предявения иск с правно основание чл. 422 ал. 1 ГПК вр. чл. 415
ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 327 ал. 1 ТЗ е предпоставено от успешно проведено
доказване от страна на ищеца, че между страните е съществувало валидно
облигационно отношение по договори за търговска продажба, че е по силата на същото
ищецът е доставил на ответника стоките, предмет на продажбата, което е породило
задължение за последния да заплати тяхната стойност.
Страните по делото са търговци, с оглед на правноорганизационната си форма –
чл. 1 ал. 2 ТЗ и сключените от тях договори представляват търговска сделка /чл. 286 ал.
1 ТЗ/. По общото правило на закона договора за търговска продажба е неформален /арг.
от чл. 293 ал. 1 ТЗ/ и за сключването му не се изисква спазването на определена форма.
Достатъчно е наличието на волеизявление от страна на ищеца за продажба на стоките и
насрещно волеизявление на ответника за приемане на доставените стоки срещу
задължение да плати съответната цена. Обективирането на тези волеизявления, когато
се претендират последици от договор за търговска продажба следва да бъде доказано
по несъмнен начин.
От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че между
страните е съществувало валидно продажбено правоотношение по договори за
търговска продажба на различни стоки за баня и друга санитария. Съществените
елементи на тези договорни връзки са намерили отражение в представените с исковата
молба фактури, в които стоките са индивидуализирани по вид, единична цена и брой
артикули. Подписването на процесните фактури от страните по делото недвусмислено
сочи за наличието на съвпадащи техни насрещни волеизявления по неформални
договори за продажба от 17.04.2019г. и от 14.06.2019г., имащи за предмет посочените в
счетоводните документи стоки. Възражението на ответника за липсата на
облигационна обвързаност между страните е напълно неоснователно. От негово име
фактурите са подписани от законния му представител, съгласно вписваните в ТР
обстоятелства, като същият не е оспорил подписа си под тях /предприетото оспорване
е оттеглено в съдебно заседание/. В тази връзка е налице признание от негова страна,
3
че е закупил и получил продадената му стока, поради което дължи нейната цена. В
подкрепа на този извод на съда е установеното от заключението на ССчЕ отразяване на
фактурата от 17.04.2019г. в счетоводството на ответника и включването й по реда на
ЗДДС в дневника му за покупки за м. април. 2019г., както и направеното по нея
частично плащане в размер на 1000 лв. на 28.10.2019г. При липсата на оспорване на
подписа на законния представител на ответника, невключването на фактурата от
14.06.2019г. в дневниците му за продажби в периода 01.06.2019г. – 31.01.2021г., не
може само по себе си да обоснове извод за липсата на постигнато съгласие между
страните за продажба на описаните в този счетоводен документ стоки респ. извод за
неполучаването им от купувача. При двустранно подписана фактура горното
обстоятелство сочи единствено на извод, че ответникът не е спазил изискванията на
данъчното законодателство, а не и че липсва договорна обвързаност между страните.
Възражението на ответника, че в качеството си на купувач не е искал в съответствие с
чл. 321 ТЗ издаването на фактури от продавача е напълно несъстоятелно и не може да
обоснове недължимост на процесните суми. Посочената разпоредба не забранява на
продавача да издава фактура за осъществената продажба, ако не е налице искане от
купувача, а въвежда единствено задължение за него винаги да издаде фактура, щом
купувача е поискал това. А и след като процесните фактури са подписани от ответника
е без значение за изхода на спора дали е упражнил или не правото си по чл. 321 ТЗ.
По изложените съображения настоящият състав на ВТРС е обвързан да приеме,
че ищецът е прехвърлил правото на собственост върху описаните във фактурите по вид
и количество стоки и е предал същите в държане на купувача, което е породило
задължението на последния да плати уговорената цена /арг. 327 ал. 1 ТЗ/. От
заключението на изслушаната ССчЕ и от съдебното признание на ищеца категорично
се установява, че купувачът е изпълнил отчасти това си задължение, като на
28.10.2019г., след образуване на делото, е извършил плащане на сумата от 1000 лв. по
фактурата от 17.04.2019г. Същото следва да бъде съобразено по реда на чл. 235 ал. 3
ГПК, тъй като е факт от значение за спорното право /т. 9 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК/.
Ответникът върху когото лежи тежестта да докаже изпълнение на останалата част от
насрещната си престация, не е ангажирал по делото други доказателства за извършени
плащания отишли за погасяване на процесните вземания, чиято изискуемост е
настъпила съответно на 25.04.2019г. и на 21.06.2019г.
При това положение съдът намира, че предявения иск за установяване
дължимостта на цената на доставените стоки по фактура № **********/14.06.2019г.
следва да се уважи изцяло в размер на сумата от 1291, 90 лв. с ДДС, а този по фактура
№ **********/17.04.2019г. до размера на сумата от 8491, 42 лв. с ДДС, както е поискал
ищецът със становището си от 12.01.2021г. Това искане на ищеца обаче не
представлява предприето от него изменение на иска по реда на чл. 214 ал. 1 ГПК чрез
4
намаляване на размера му, тъй като последното предполага изрично изявление в тази
насока, каквото в случая липсва, както и изразена воля дали се отказа или оттегля
претенцията си относно намалената част. В случая подобно изявление също липсва,
предвид на което съдът намира, че не е десизиран с намалената част от иска и дължи
произнасяне по първоначално предявения му размер. С оглед на това иска по чл. 422
ГПК следва да бъде отхвърлен за горницата над уважения си размер до пълния
предявен размер или за сумата от 1000 лв., поради извършеното плащане.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 ГПК ответникът следва да
понесе изцяло сторените от ищцовото дружество разноски в настоящото и в
заповедното производство, доколкото е дал повод за завеждане на иска, поради
липсата на изпълнение на задължението му за плащане. В тази връзка ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски за исковото производство в размер
на 215, 66 лв. – държавна такса и 150 лв. – депозит за вещо лице или общо 365, 66 лв., а
по заповедното производство - разноски в размер на 215, 66 лв. за държавна такса.
Ответникът няма право на разноски, въпреки частичното отхвърляне на иска, тъй като
то се дължи на предприето в хода на процеса частично плащане от негова страна.
Водим от горното, Великотърновският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че „ЦАРЕВЕЦ
АПАРТМАНТС” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. В.
Търново, ул. „Читалищна” № 23 ДЪЛЖИ на „СИКО – С” ООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Неофит Бозвели” № 11, на основание
чл. 422 ал. 1 ГПК вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 327 ал. 1 ТЗ, СУМАТА от
9 783, 32 лв. с ДДС /девет хиляди седемстотин осемдесет и три лева и 32 стотинки/ -
главница, представляваща дължима част от продажна цена на закупени и доставени
стоки по фактура с № **********/17.04.2019г. и фактура с № **********/14.06.2019г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подадване на заявлението в
съда – 26.08.2020г. до окончателното й изплащане, за което вземане има издадена
заповед за изпълнение № 796/27.08.2020г. по ч.гр.д. № 2000/2020г. на ВТРС, КАТО
отхвърля предявения иск за главница за разликата над уважения размер от 9 783, 32 лв.
до пълния предявен размер 10783, 32 лв. или за сумата от 1000 лв., като неоснователен
и недоказан.
ОСЪЖДА „ЦАРЕВЕЦ АПАРТМАНТС” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление гр. В. Търново, ул. „Читалищна” № 23 ДА ЗАПЛАТИ на „СИКО
5
– С” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Неофит Бозвели” № 11 СУМАТА от 365, 66 лв. /триста шестдесет и пет лева и 66
стотинки/ - разноски за исковото производство, както и СУМАТА от 215, 66 лв. /двеста
и петнадесет лева и 66 стотинки/ - разноски в заповедното производство.
Препис от решението, след влизането му в сила, да се приложи по частно
гражданско дело № 2000/2020г. по описа на ВТРС.
Решението подлежи на обжалване, пред Великотърновския окръжен съд, в
двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
6