РЕШЕНИЕ
гр. София, 25.05.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б въззивен
състав, в публичното заседание на единадесети
октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при
секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД
№ 3118 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20236871 от 27.10.2020 г., постановено по
ГД № 1036 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 124 с-в на основание
чл. 49 от ЗЗД С.О. е осъдена да заплати на И.Н.Д. сумата в размер на 15000,00 лв.
– обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, и 620,82 лв. –
имуществени вреди от инцидент, настъпил на 17.04.2019 г. в гр. София, на ул.
„Граф Игнатиев“, както и на сумата от 2124,82 лв., сторени от ищеца разноски в
производството пред първата инстанция, съразмерно с уважената част от исковете.
Решението на СРС е обжалвано от ответника С.О.. Въззивникът
поддържа, че решението на първоинстанционния съд е неправилно, постановено в
противоречие с материалния закон и събраните по делото доказателства, и необосновано
в частта, с която са уважени предявените срещу него искове, с оглед на което
моли същото да бъде отменено. Твърди се, че размерът на присъденото обезщетение
за неимуществени вреди е силно завишен по съображения, подробно изложени в
жалбата. Въззивникът сочи, че размерът на обезщетението за имуществени вреди
също не е правилно определен от първата инстанция. Навеждат се доводи, че
ищецът не е доказал претенцията си както по основание, така и по размер, а
съдът не е изследвал наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от
увреденото лице. Въззивникът заявява, че не следва да носи отговорност за
настъпилия инцидент и че всъщност ограничителите на тротоара са поставени с
оглед осигуряване безопасността на преминаващите пешаходци, а не с цел
последните да бъдат увреждани. В жалбата се твърди още, че извършените от ищеца
транспортни разходи не били направени във връзка с неговото лечение, с оглед на
което същите не следва да бъдат присъждани. Въззивникът посочва, че понесените
от ищеца вреди се дължат изцяло на неговото невнимание, тъй като същият е могъл
да избегне настъпването им. Ето защо въззивникът отправя искане до СГС като въззивна
инстанция за отмяна на обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с
което исковите претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемия И.Н.Д., с който се застъпва становище за
неоснователност на същата, респективно за правилност на обжалвания съдебен акт
по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. В съдебно заседание чрез адв. Д.Р.
изрично заявява, че не претендира разноски за въззивното производство.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
От събраните по делото доказателства – писмени
доказателства, разпити на свидетелите И.Е.и Г.Д., както и от приетото и
неоспорено заключение на назначената по делото Съдебно-медицинска експериза
(СМЕ) се установява следното.
От приетото като писмено доказателство експертно
решение на ТЕЛК Варна се установява, че ищецът Д. страда от практическа слепота
на двете очи, дължаща се на пигментна дегенерация на ретините, което заболяване
го прави негоден за труд, изискващ зрение, както и да се самообслужва и
обуславя първа група с чужда помощ пожизнено по т. 18 от Списък на трайни,
невъзвратими и прогресиращи страдания (СТНПС).
От приетото в хода на производството пред първата
инстанция заключение на назначената по делото съдебно-медицинска експертиза,
което въззивният съд цени като обективно и компетентно изготвено, се
установява, че при инцидента на 17.04.2019 г. – спъване и падане върху бетонен
ограничител, ищецът е получил контузия на лява раменна става, обширно
кръвонасядане с дълбоко охлузване по предната повърхност на дясната подбедрица.
На ищеца е оказана първа медицинска помощ в УМБАЛ „Царица Йоана – ИСУЛ“ – София
и му е назначена терапия в домашни условия. В заключението е посочено още, че
след около една седмица ищецът е получил усложнения на раната на десния крак –
некроза на кожата, което е наложило хирургично лечение – некректомия.
Посочената рана е супурирала (нагноила), което е наложило продължително лечение
с превръзки и приемане на лекарства – антибиотик Флажил, обезболяващи, Сераза и
др. Получените в следствие на процесния случай травматични увреждания вещото
лице е квалифицирало по техния медикобиологичен характер като здравословно
състояние временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Вещото лице е
посочило в заключението си, че възстановителният период е индивидуален и е зависим
от зарастването на раната с изгранулиране и покриване с епидермис. В конкретния
случай заздравяването на раната е продължило повече от 40 дни, през което време
ищецът е изпитвал болки и страдания, имал е затруднения в придвижването и
неудобства в ежедневното си обслужване. Горното се потвърждава и от приетата
като писмено доказателство медицинска документация.
От показанията на свидетеля Е. се установява, че
процесният инцидент се е случил през 2019 г. около 17-17:30 часа, времето е
било слънчево. При инцидента свидетелката е придружавала ищеца, като последният
я е бил хванал под ръка. Придвижвали са се пеша по десния тротоар на ул. „Граф
Игнатиев“ в посока към ул. „Солунска“. При разминаване с група от хора ищецът И.Д.
се е спънал в един от тротоарните ограничители, в следствие на което е паднал.
Според свидетеля Е. ищецът се е шокирал и е бил притеснен от случилото се, като
при изправянето си не е можел да се придвижва сам, а по панталона му е имало
кръв. С помощта на свидетеля Е. ищецът се е върнал до работното си място.
От показанията на свидетеля Г.Д. – съпруга на ищеца,
се установява, че след случилото се ищецът ѝ се е обадил и същата е
отишла в офиса му. По нейните думи когато е отишла при него ищецът е бил
притеснен, разтревожен и уплашен. Двамата заедно са отишли в УМБАЛ „Царица
Йоана – ИСУЛ – София“. На ищеца е назначено лечение в домашни условия, но след
една седмица състоянието му се е влошило. Свидетелят Д. сочи, че грижи за ищеца
са полагали тя и техните деца, купувала е лекарства, а последните превръзки са
правили вкъщи, ищецът винаги излизал с придружител и че към момента на разпита
раната вече е зараснала. През време на отпуска по болест ищецът не е излизал и
не се е виждал с приятели. В хипотезата
на свидетел, който е заинтересовано лице, съдът е задължен да прецени достоверността
на неговите показания чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото.
Преценени по реда на чл. 172 от ГПК, настоящият състав намира, че свидетелските
показания на съпругата на ищеца следва да бъдат кредитирани изцяло, тъй като
свидетелят е пряк очевидец на последващия период, същите са логични,
последователни, безпротиворечиви и се подкрепят от събраните по делото
доказателства.
На следващо място, от представените по делото писмени
доказателства (рецепти за лекарства, лист за преглед на пациент, квитанция за
извършен преглед и фискални касови бонове) и от данните, съдържащи се в
заключението на назначената по делото пред първата инстанция СМЕ касателно
продължително лечение с превръзки и приемане на лекарства – антибиотик Флажил,
обезболяващи, Сераза и други, се установява, че ищецът е направил разходи за
лечение в общ размер от 330,39 лв.
Въз основа на
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни
основания.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния
спор в рамките на доводите, изложени във въззивна-та жалба, от които е
ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.
В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да
се произнесе само по релеви-раните във въззивната жалба оплаквания, като в
останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на
чл. 272 от ГПК.
При произнасянето си по правилността на решението в
обжалваните части, съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на
страните оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила, както
обаче и трябва да провери правилното прилагане на релевантни към казуса
императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено
като основание за обжалване.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е
подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния
съд, от процесуално леги-тимирано лице и при наличието на правен интерес от
обжалването.
Разгледана по същество, жалбата е частично основателна,
респективно обжалваното решение е отчасти неправилно, по следните съображения:
По правилността на решението в обжалваната част:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно
съединени искове с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15000 лв. и на обезщетение за
имуществени вреди за сумата от 620,87 лв., от които 329,79 лв. за лекарства и
превързочни материали, 40,00 лв. за такса за медицинско обслужване и 251,08 лв.
за транспортни разходи.
Съгласно разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД този, който е
възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него
при или по повод изпълнението на тази работа.
От посочената разпоредба следва, че за основателността
на претенцията е необходимо по делото да се установи кумулативното наличие на
следните предпоставки (юридически факти), а именно: възлагане на работа от
ответника (възложителя) на делинквента (изпълнителя); деяние на изпълнителя;
противоправност на деянието; вреда, претърпяна от ищеца; причинна връзка между
деянието и вредата; деянието да е осъществено при или по повод изпълнението на
възложената работа; вина на изпълнителя – при установяване на обективните
предпоставки вината се предполага. Тежестта за установяване на тези
предпоставки е на ищеца.
Съгласно задължителните указания, дадени с ППВС №
7/1958 г. отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни
действия; тя има обезпечително-гаранционна функция; тази отговорност не
произтича от вината на лицето, което е възложило работата, и затова няма място
за възражение, че то е невиновно, и за доказване на неговата невиновност.
Лицето, което е възложило работата може да се освободи от тази отговорност, ако
се установи, че лицето, на което е възложена работата, не е причинило никаква
вреда; ако неговите действия не са виновни и противоправни или ако вредата не е
причинена при или по повод на възложената му работа. Отговорният по чл. 49 ЗЗД може успешно да се защищава,
ако установи, че ищецът не е претърпял вреди или че тези вреди не са причинени
от лицето, на което ответникът е възложил някаква работа, или че вредите не са
причинени виновно от натовареното лице, или най-сетне, че не са извършени по
повод или при изпълнение на работата.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е
гаранционно-обезпечителна и е производна за възложителя на работата, като
възниква доколкото е налице виновно и противоправно поведение на извършителя на
работата и зависи изцяло от обема на отговорността на причинителя, която е
лична и виновна по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Възложителят на работа отговаря по
чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от негови работници и служещи при или по повод
на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно из
между тях е причинил тези вреди. Когато при изпълнение на така възложената
работа е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила, отговорността
е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД. В този смисъл са задължителните за съда
тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от Постановление № 4/1975 г. на Пленума
на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС. Достатъчно е да се
касае за дейност, която се осъществява по възлагане на този работодател и при
или по повод изпълнението й да са причинени вредите, без да е необходимо се индивидуализира
прекия причинител на увреждането – работник или служител на работодателя.
Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление
№ 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за
вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на
възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду
тях е причинил тези вреди.
Съгласно чл. 31 от Закона за пътищата (ЗП)
изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища е задължение на
общината. Съгласно чл. 30, ал. 4 от ЗП и чл. 48, т. 2, б. „б“ от Правилника за
прилагане на закона за пътищата (ППЗП), поддържането на тротоарите като част от
уличната пътна мрежа на съответното място се организира от съответната община.
Цитираните нормативни текстове уреждат задължение за ответника да осъществява
поддръжка на пътната инфраструктура. Тази дейност съгласно дефиницията в § 1,
т. 14 от ДР на ЗП касае осигуряване на необходимите условия за непрекъснато,
безопасно и удобно движение през цялата година. Неизпълнението на това законово
задължение от страна на общината, чиято собственост е пътят и прилежащият му
тротоар, е предпоставка за ангажиране на нейната отговорност за настъпили
вследствие на това неизпълнение вреди. В случая се касае за поставяне на
елементи – бетонови ограничители, които принципно имат за цел осигуряване безопасното
преминаване на пешаходци, като индикират границата на тротоара и по този начин
възпрепятстват или поне намаляват вероятността от неусетно навлизане в участък,
в който се движат трамваи. Тази целева насоченост на монтираните бетонови ограничители
обаче в крайна сметка се оказва компрометирана от техните цвят, форма и
размери. Ограничителите са били в цветова гама, близка до тази на пътната
настилка, с остри ръбове и ниска височина, което от своя страна е предпоставка
вследствие на спъване и падане върху тях преминаващите пешаходци да получат
значителни телесни увреждания, както е в случая с ищеца. Макар на теория
отговарящи на техническите изисквания, в процеса на тяхната експлоатация
проличават недостатъци, които крият рискове от увреждане на преминаващите в
този участък граждани. Доказателство за това са и следните ноторни факти –
множеството публикации в медиите за настъпили инциденти с преминаващи хора в
тази зона, както и фактът, че скоро след поставянето им бетоновите ограничители
с пирамидална форма са демонтирани и заменени с друг тип.
В случая поставянето на тези технически елементи от
пътната инфраструктура, криещи реална опасност от увреда, е деяние – както
действие – поставянето, така и бездействие – непремахването, което обуславя
ангажиране на отговорността на ответника по иска с правно основание по чл. 49 от ЗЗД при доказано увреждане на ищеца и причинната връзка между настъпилите вреди
и деянието на ответника. Общината е отговорна за вредите, които са причинени от
техни служители и тогава, когато не е установено от кои служители конкретно са
причинени същите вреди. Вината на съответното длъжностно лице, съгласно чл. 45,
ал. 2 от ЗЗД се предполага до доказване на противното, а по настоящето дело,
презумцията не е оборена.
Предвид горното настоящият въззивен състав намира за
правилен извода на първата инстанция, че предявените искове са установени по
своето основание.
Касателно
размера на исковата претенция за заплащане на обезщетение за претърпени от
ищеца неимуществени вреди:
Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД обезщетение
се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането.
Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, обезщетението
за неимуществени вреди се определя по справедливост от съда. В тази връзка
следва да бъдат съобразени разясненията, дадени в ППВС № 4/1968 г. относно
понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, според които същото не е
абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне
на размера на това заместващо обезщетение. Такива обективни обстоятелства при
телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на
извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното
влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания
и пр. В конкретиката на настоящия случай въззивният съд отчита следните
обстоятелства: момента на настъпване на увреждането, икономическата обстановка
в страната към този период, възрастта на пострадалия, данните от СМЕ относно
вида, характера и степента на получената от това лице травма, времетраенето на
оздравителния процес, начина и степента на възстановяване. При определяне на
това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид обстоятелството, че от
процесния деликт на ищеца е причинена телесна повреда, изразяваща се в контузия
на лява раменна става, обширно кръвонасядане с дълбоко охлузване по предната
повърхност на дясната подбедрица – наранявания, които по своя медикобиологичен
характер представляват здравословно състояние временно разстройство на здравето,
неопасно за живота, обстоятелството, че след около една седмица от инцидента
здравословното състояние на ищеца се е влошило, което от своя страна е наложило
хирургична интервенция, лечение и възстановителен период повече от 40 дни,
през което време ищецът е изпитвал болки и
страдания, имал е затруднения в придвижването и неудобства в ежедневното си
обслужване. Отчитайки възрастта на пострадалия към момента на настъпване на
инцидента – мъж на 50 години, страх от излизане сам от вкъщи, неудобство в
нормалната деятелност на ищеца, въззивният съд намира за справедлив размер на
заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди за сумата от 10 000,00
лв. В заключение следва да се отбележи,
че принципът за справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите
на увреденото лице от вредоносното действие, релевантни към реално претърпените
от увреденото лице морални вреди (болки и страдания). Ето защо така определения
размер на обезщетението е в съответствие с принципа за справедливост и в
най-пълна степен репарира търпените от ищеца неимуществени вреди.
Горното налага решението на първата инстанция да бъде
частично отменено в частта, с която претенцията на ищеца за обезщетение за
неимуществени вреди е уважена за сумата над 10 000,00 лв. до пълния присъден
размер от 15 000,00 лв.
Касателно
размера на исковата претенция за заплащане на обезщетение за претърпени от
ищеца имуществени вреди:
Въззивният съд намира, че ищецът е доказал претърпени
имуществени вреди, които се намират в пряка причинна връзка с настъпилия
инцидент, в размер на 330,39 лв., респективно, че обжалваното решение следва да
бъде отменено за сумата над 330,39 лв. до пълния предявен размер от 620,87 лв. поради
следното. На първо място, настоящата инстанция отчита, че във връзка процесния
инцидент на ищеца е извършван преглед от съдебен лекар, назначено му е лечение,
с оглед на което същият е следвало да закупува различни лекарствени продукти и
превързочни материали, за които се представят писмени доказателства – рецепти
за лекарства, лист за преглед на пациент, квитанция за извършен преглед и
фискални касови бонове. Все пак от общия размер на сумата за обезщетение за
имуществени вреди, претендирана от ищеца, следва да се приспаднат разходи,
които очевидно не са генерирани във връзка с настъпилия инцидент и не се
намират в отношение на причинно-следствена зависимост с последния, като тези за
шампоан, капки за очи, препарати за лечение на белодробни болести, торбичка с
дръжка и т. н. Настоящият въззивен състав намира, че претенцията за всички претендирани
от ищеца разходи за транспорт също следва да бъде отхвърлена, предвид неустановена
връзка между същите и настъпилия инцидент. За установяване на тези разходи са
представени множество фискални бонове за използвана таксиметрова услуга, но от
същите не се установява нито маршрут на придвижване, нито кое е лицето ползвало
услугата, нито причината за пътуването. Още повече от показанията на свидетеля Г.Д.
през време на отпуска по болест ищецът не е излизал. Ето защо решението на
първата следва да бъде отменено в частта, с която е уважена претенцията за
заплащане на обезщетение за имуществени вреди за сумата над 330,39 лв. до
пълния присъден размер от 620,87 лв.
Касателно
релевираното от ответника възражение за съпричиняване:
Възражението за съпричиняване е релевирано
своевременно от ответника още с отговора на исковата молба, с оглед на което
същото следва да се разгледа по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД ако
увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се
намали.
Задължително условие за приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и
настъпилите вреди. За да се приеме правнорелевантен принос, не е достатъчно
увреденият да е благоприятствал настъпването на отрицателния резултат, но е
необходимо и каузално да го е обусловил. Основание за намаляване на обезщетението
по силата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД би могло да бъде и противоправно поведение на
увредения, при което се нарушава императивна правна повеля – забраняваща или
заповядваща правна норма. Обезщетението за вреди би следвало да се намали и
когато без да е нарушил правна норма, пострадалият съпричинява увреждането,
като не полага дължимата грижа към себе си, не проявява нужното внимание,
изискуемо или предполагаемо според неписаните житейски правила. Свободата на
преценка на съда при определяне на обезщетение по чл. 52 ЗЗД по справедливост
не може да бъде безгранична и неконтролируема (така Решение № 312 от 25.05.2009
г. на ВКС по гр. д. № 1839/2008 г., II г. о., ГК; Решение № 315 от 28.05.2009
г. на ВКС по гр. д. № 744/2008 г., II г. о., ГК).
Тук е необходимо да се отчете фактът, че пострадалият
е незрящо лице. Спрямо тази група от хора, към която спада и ищецът, а именно
хора с увреждания, обществото, в частност и С.О., дължи специализирана грижа,
която е намерила нормативен израз в Закона за хората с увреждания (ЗХУ).
По-конкретно в разпоредбата на чл. 53, ал. 1 от ЗХУ се предвижда, че хората с
увреждания имат право на равен достъп до физическата среда на живеене, труд и
отдих, лична мобилност, транспорт, информация и комуникации, включително до
информационни и комуникационни системи и технологии, както и до всички останали
удобства и услуги за обществено обслужване в урбанизираните територии. А
съгласно разпоребдата на ал. 2, т. 1 от същия член достъпът се осъществява чрез
идентифициране и премахване на всякакви пречки и прегради пред достъпността,
които се отнасят към елементите на достъпната среда в урбанизираната територия:
пешеходни пространства, кръстовища и пешеходни пътеки, достъпни места за
паркиране, спирки на превозните средства от редовните линии за обществен превоз
на пътници, елементи на обзавеждането на градската среда и други. След като
поставените бетонови ограничители създават пречки относно свободното
придвижване и риск от увреда на хора с нормални сетивни възприятия и с нормална
физическа мобилност, то не можем да очакваме, че това няма да е така и спрямо
членовете на обществото, които спадат към групата на хората с увреждания.
В случая следва да се отчете фактът, че ищецът е
положил в достатъчна степен дължимата грижа към себе си, за да се самосъхрани,
а именно осигурил си е придружител във връзка с придвижването в лицето на друго
пълнолетно физическо лице, което според настоящият състав в още пълна степен гарантира
безопасното придвижване на ищеца в сравнение с използване на друг тип средства
за тази цел, използвани от лица със зрителни проблеми.
Предвид изложеното въззивният съд счита, че
възражението за съпричиняване е неоснователно.
По отношение на разноските:
При този изход на
спора въззивният съд следва да се
произнесе и по разноските, дължими в производството пред първата инстанция. Ищецът
претендира и доказва разноски, сторени в производството пред първата инстанция
в общ размер на 2124,83 лв., от които 1000,00 лв. за адвокатско възнаграждение,
624,83 лв. за платена държавна такса, 500,00 лв. за депозит за вещо лице. Ответникът
в съдебно заседания, проведено на 08.09.2020 г., чрез своя процесуален
представител е заявил възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско
възнаграждение. Предявените искове са в общ размер на 15620,87 лв. Съгласно
разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните адвокатски
възнаграждения (НМРАВ) за процесуално представителство, защита и съдействие по
дела с определен интерес възнагражденията са следните: при интерес от 10 000
лв. до 100 000 лв. – 830 лв. плюс 3 % за горницата над 10 000 лв. Следователно
минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на сумата от 998,63
лв. С оглед на това, че претендираното адвокатско възнаграждение е в размер,
който надвишава минималния такъв по НМРАВ едва с 1,37 лв. въззивният съд
намира, че същият не е прекомерен с оглед фактическата и правна сложност на
делото и не следва да бъде намаляван. При това положение на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат разноски, сторени пред първата инстанция,
съразмерно с уважената част от исковете в размер на 1405,19 лв.
Ответникът претендира, сторени пред районния съд. Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК в
полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в
размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът
на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ ЗПП).
Съгласно разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ въззивният съд определя юрисконсултско възнаграждение за ответника в
размер на 360,00 лв. В тази връзка на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на
ответника следва да се присъдят разноски в размер на 121,92 лв.
За въззивното производство се дължат разноски, както
следва:
Въззивникът и ответник в производството пред първата
инстанция претендира разноски за въззивното производство, както следва: 325,00
лв. за заплатена държавна такса и възнаграждение за юрисконсулт съгласно чл.
78, ал. 8 от ГПК. Съгласно разпоредбата
на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ въззивният съд
определя юрисконсултско възнаграждение за ответника в размер на 360,00 лв.
В тази връзка на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 232,00 лв.
Ищецът чрез своя процесуален представител изрично е
заявил в проведеното на 11.10.2021 г. открито съдебно заседание, че не претендира
разноски за въззивното производство, с оглед на което такива не следва да му
бъдат присъждани.
С оглед цената на
иска на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ ГПК настоящото решение
може да бъде обжалвано при условията на
чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 20236871 от 27.10.2020
г., постановено по ГД № 1036 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд, I ГО,
124 с-в в частта, с която С.О., със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „********на основание чл. 49 от ЗЗД е осъдена да заплати на И.Н.Д.,
ЕГН **********, с адрес: ***, разликата над сумата от 10000,00 лв. до пълния предявен
размер от 15000,00 лв. – обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди,
и разликата над 330,39 лв. до пълния предявен размер от 620,87 лв. – обезщетение
за претърпени от ищеца имуществени вреди, вследствие инцидент, настъпил на
17.04.2019 г. в гр. София, на ул. „Граф Игнатиев“, в частта, с която С.О. е осъдена да заплати на И.Н.Д., ЕГН **********
разликата над 1405,19 лв. до пълния присъден размер от 2124,83 лв. – сторени от
ищеца разноски в производството пред първата инстанция, както и в частта с която претенцията на С.О. за разноски в
производството пред първата инстанция е оставена без уважение, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от И.Н.Д., ЕГН **********, с адрес: *** община, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „********искове с правно основание по чл.
49 от ЗЗД за разликата над сумата от 10000,00 лв. до пълния предявен размер от
15000,00 лв. – обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, и
разликата над 330,39 лв. до пълния предявен размер от 620,87 лв. – обезщетение
за претърпени от ищеца имуществени вреди, вследствие инцидент, настъпил на
17.04.2019 г. в гр. София, на ул. „Граф Игнатиев“.
ОСЪЖДА И.Н.Д., ЕГН ********** *** основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 121,92 лв., представляваща
разноски, сторени в производството пред първата инстанция, съобразно отхвърлената
част от иска.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20236871 от 27.10.2020 г., постановено по ГД № 1036 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд, I ГО, 124 с-в, в останалата част.
ОСЪЖДА И.Н.Д., ЕГН ********** *** основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 232,00 лв. (двеста тридесет и два лева), представляваща разноски, сторени в производството пред въззивната инстанция.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.