Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, …..04.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав, в публично съдебно заседание на
четиринадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА Г.
МАРИЯ БОГДАНОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
дело № 15786 по описа за 2017 година и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 20.03.2017г. по гр.д. №
69745/2015г. на СРС, 88 състав е осъдена А.Б.М. да заплати на П. Б. С. на
основание чл. 55, ал.1, пр. 3 ЗЗД сумата 6000 лв., представляваща платен
задатък по предварителен договор от 30.07.2012г. за покупко-продажба на гараж № 8, находящ се
в гр. София, ул. *******, ведно със законната лихва от предявяване на исковата
молба до окончателното изплащане, на
основание чл. 92 ЗЗД – сумата 12 000 лв., представляваща дължима неустойка
поради неизпълнение на предварителен договор от 30.07.2012г., ведно със
законната лихва от предявяване на исковата молба, както и сумата 2925 лв. –
разноски по делото. С решението е
отхвърлено направеното от А.Б.М. против П. Б. С. възражение за прихващане за
сумата 6000 лв. – обезщетение за лишаването й от ползване на собствения й имот,
предмет на сключения между страните
предварителен договор от 30.07.2012г., както и са отхвърлени предявените от
ответницата срещу ищеца П. Б. С. насрещен иск с правно основание чл. 88, ал.1
,пр. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 2000 лв. – обезщетение за причинени
неимуществени вреди и иск с правно основание чл. 79 ЗЗД за заплащане на сумата
14 346 лв. – обезщетение поради неизпълнение на сключения между страните
предварителен договор.
Въззивницата
– ищца обжалва решението изцяло като неправилно и необосновано. Твърди, че
предварителният договор не е бил развален, поради липса на облигационна връзка
между страните към този момент. Сочи, че
извършеното от нея разпореждане на 02.09.2014г. с идеална част от имота е
извършено след изтичане срока на договора, поради което не е налице нейно
виновно неизпълнение на договора. Поддържа, че е отправяла вариантни
предложения за сделка към ищеца, включително за закупуване на ½ ид. част
от имота, но той отказал, поради което за последния не е възникнало правото да
развали договора. Сочи, че процесната сума от 6000 бв. не подлежи на връщане,
тъй като ищецът е ползвал процесния имот за период от три години без правно
основание. Отделно поддържа, че искът по чл. 92 ЗЗД за сумата 12 000 лв.
бил недопустим, както и неоснователен, тъй като липсва уговорена клауза за
неустойка в договора, включително и в чл. 13 , ал.1 и 2 от същия. Сочи, че не е
налице декларирани от нея неверни данни, тъй като ищецът –купувач е бил
своевременно уведомен за наличието на развод със съпруга й. Твърди, че
възражението й за прихващане е
основателно и доказано, тъй като фактическото ползване на имота от
ответника за период от три години е
безспорно, като ползването е без основание и с процесната сума, представляваща
дължима наемна цена, ответникът се е обогатил за нейна сметка. Поддържа, че
насрещните й искове за заплащане на
неимуществени вреди и за пропуснати ползи също са основателни и доказани. Моли съда да отмени обжалваното решение и да
постанови друго, с което да отхвърли предявените от ищеца първоначално
предявени искови претенции като неоснователни и недоказани и да уважи
насрещните й искове.
Въззиваемият – ищец П. Б. С. оспорва
подадената въззивна жалба като неоснователна, по подробно изложени в писмен
отговор съображения. Поддържа, че исковете по чл. 93 и чл. 92 ЗЗД са
основателни и доказани и правилно уважени изцяло от СРС, а предявените от
жалбоподателката насрещни искове - неоснователни. Моли съда да потвърди
решението, с присъждане на разноски.
По делото е подадена частна жалба от ответницата
А.Б.М. срещу определение от 19.03.2018г. на СРС, с което е оставена без
уважение молбата й с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на обжалваното
решение в частта за разноските. Частната жалбоподателка поддържа, че
присъдените в полза на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение са
прекомерни. Моли съда да отмени обжалваното определение.
Ответникът по частната жалба П. Б. С. я
оспорва в писмен отговор и моли съда да я остави без уважение като
неоснователна.
Софийски градски съд, като обсъди становищата и доводите
на страните и събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба и
по реда на чл.235, ал.3 ГПК, приема за установено следното:
При
извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
Ето защо съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на
доводите, заявени с въззивната жалба.
По
иска по за заплащане на сумата 6 000 лв.:
Безспорно е по делото, а и от събраните
доказателства се установява, че между страните е бил сключен предварителен
договор за покупко-продажба на недвижим имот от 30.07.2012г., по силата на
който ответницата се е задължила да продаде на ответника процесния гараж № 8,
подробно описан в същия, за сумата общо от 11 000 лв., като при
сключването на договора ищеца е заплатил на ответницата сумата 6000 лв. като
задатък – чл. 3, ал.2 от договора и е
получил владението на имота. Договорът е подписан от ответницата в качеството
на продавач, но в титулната част са описани двама продавачи – ответницата и
съпругът й М.Й.М.. Договорът е сключен за срок до 30.11.2012г., впоследствие
продължен с анекси от 21.01.2013г. и 27.06.2013г. за срок до 30.07.2014г.
С нотариална покана, връчена на
ответницата на 28.09.2015г., ищецът е поканил последната да се яви при нотариус
М. Г. на 23.10.2015г. за сключване на окончателен договор, като осигури
съгласие на съпруга си М.М., като е отправил изявление за разваляне на договора
в случай, че ответницата не се яви при
посочения нотариус. Безспорно е установено
с представения констативен протокол, съставен на 23.10.2015г. от
нотариус Г., че ответницата не се е явила на посочената дата, като с писмо от
06.10.2015г. последната е предложила на
ищеца да удължат срока на договора до 30.11.2015г., като страните подпишат
договор за наем за срок от 5 години, считано от 01.01.2016г., както и други условия. Ищецът е отказал
предложението на ответницата с писмо от 26.10.2015г. и владението на
гаража е върнато на ищцата, удостоверено
с двустранно подписан приемо –предавателен протокол от 30.10.2015г.
При така изложеното, съдът
намира, че ответницата дължи връщане на авансово дадената сума по договора в
размер на 6000 лв., на основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД. В чл. 3, ал. 2 от договора
предаването на сумата изрично е уговорено като задатък, а в клаузата на чл. 15
е уговорено, че продавачите дължат на купувача получената сума като задатък при
неоснователно забавяне или отказ да бъде изпълнена която и да е от клаузите на
договора. В случая волята на страните е ясно изразена, че авансово дадената
сума на от купувача на продавач има характер на задатък, т.е. има функцията да
обезпечи изпълнението на договора и при виновно неизпълнение на продавача
същият дължи връщането й в еднократен размер, в отклонение от диспозитивното
правило на чл. 93, ал. 2 ЗЗД. Фактът, че ответницата не е била единствен
собственик на имота към момента на сключване на договора не рефлектира върху
облигационното му действие и отговорността на страните по него при
неизпълнение. Страните са свободни да уговорят начини за обезщетяване вредите
от неизпълнение, както и размер за връщане на задатъка, различен от установения
в чл. 93 ЗЗД, поради диспозитивния характер на нормата. Съдът намира за безспорно
установено по делото, че ищецът е изправна страна по договора и до сключването
на окончателен договор не се е стигнало, поради надлежното му разваляне от
ищеца, в хипотезата на виновно неизпълнение на ответницата на задължението й да
прехвърли собствеността върху процесния гараж.
Ето защо искът е
основателен и доказан и решението в посочената част следва да бъде потвърдено.
Посочената от СРС правна квалификация само по чл. 55, ал.1 ЗЗД не рефлектира
върху крайния извод, тъй като първоинстанционният съд е разгледал всички
релевантни факти по предявения иск.
По възражението за
прихващане за сумата 6000 лв., представляваща вземане за неоснователно
обогатяване по чл. 59 ЗЗД:
Ответницата М. твърди,
че претендираната сума представлява дължим наем по средни пазарни цени за
периода на действие на предварителния договор 30.07.2012г. – 30.10.2015г. Сочи,
че ползването на гаража за процесния
период от ищеца е без основание и същият дължи
средната наемна цена, с оглед отпадането с обратна сила на действието на
договора. По делото няма спор, че ищецът е ползвал процесния гараж и владението
му е предадено по силата на чл. 2, ал. 3 от предварителния договор и е върнато
с подписания приемо - предавателен протокол от 30.10.2015г. Настоящият съдебен
състав споделя изводите на СРС, че осъществяваната от ищеца фактическа власт за
процесния период е на правно основание, поради което и не е налице обедняване
на ответницата М. за сметка обогатяването на ищеца, т.е. произтичащи от един и
същи факт по смисъла на чл. 59 ЗЗД. Владелецът по предварителен договор е приравнен по силата на закона на
добросъвестен владелец /чл. 70, ал. 3 ЗС/ имено с цел да не се получи неоснователно
обогатяване. Поради това, при разваляне на предварителния договор, каквато е
настоящата хипотеза, съгласието за предаване на владението като фактическо
действие не може да отпадне с обратна сила, поради което в полза на продавача
по предварителния договор не може да възникне право по чл. 59 ЗЗД – в същия
смисъл и решение № 270/26.06.2012г. по гр.д. № 1056/2011г. на ВКС, І ГО. По
изложените съображения възражението за прихващане е неоснователно и правилно
оставено без уважение от първонистанционния съд. Оплакванията в тази връзка в
жалбата са неоснователни.
По иска за заплащане на
сумата 12 000 лв.:
Посочената сума се претендира от ищеца на основание на чл.
13, ал. ал. 2 от договора, поради неизпълнение на задължението на ответницата
да не извършва разпоредителни действия с имота с трети лица, с оглед
извършеното от нея разпореждане със собствената й ½ ид. част от имота с
договор за дарение, сключен с нот. акт № 021/02.09.2014г. на нотариус Николова.
Отделно ищецът е заявил, че ответницата не е декларирала при сключването на
договора, че към този момент вече е била разведена със съпруга си М.М..
В цитираната клауза на чл. 13, ал. 2 вр. ал.1, р. V – Санкции
и неустойки, е уговорено, че продавачите декларират, че са единствени легитимни
собственици на имота, че не са го прехвърляли, че нямат други сключени
предварителни договори за продажба с трети лица…, че към момента на сключване
на окончателния договор собствеността няма да бъде прехвърлена на други лица,
както и няма за извършват разпоредителни сделки с продаваемия имот с трети лица
и др, като в ал. 2 е уговорено, че в случай,
че някое от гореизброените обстоятелства се окаже неистина, а също така
и ако купувачът претърпи съдебно отстраняване от продавания недвижим имот на
това основание, продавачите дължат на купувача връщане на получената цена в
двоен размер.
СРС е приел, че искът е основателен поради неизпълнение на
задължението на продавача да не прехвърля имота. Настоящият съдебен състав
намира, че искът по чл. 92, ал. 1 ЗЗД в случая е неоснователен. Поддържаните в
хода на първоинстанцинното производство доводи за нарушение на задължението за
невярно декларирани обстоятелства съдът намира за неоснователни, тъй като купувачът - ищец е бил уведомен, че ответницата не е
единствен собственик на процесния гараж. Фактът, че към момента на сключване на
договора имотът е бил в режим на обикновена съсобственост, поради влязлото в
сила решение за развод между ответницата и съпруга й, а не в режим на
съпружеска общност, не налага различен извод, тъй като ищецът е сключил
договора само с ответницата, при изрично вписване на данните на съпруга й, т.е.
при знание от негова страна, че М. не е едноличен собственик на имота.
Ищецът е доказал само неизпълнение на задължението на
ответницата да не прехвърля имота, с оглед извършеното от последната дарение в
полза на сина й на 02.09.2014г. Фактът, че договорът за дарение е сключен 2 дни
след изтичане срока на договора, не променя извода за нарушение на клаузата на
чл. 13, каквито са поддържаните от жалбоподателката доводи, тъй като и след
формалното изтичане срока на предварителния договор, правото на купувача да
иска сключване на окончателен договор не е погасено до изричното разваляне на
договора, което в случая е настъпило на 30.10.2015г.
Независимо че по делото е налице посоченото договорно
нарушение от ответницата, поради извършеното от нея разпореждане, съдът намира,
че претендираната неустойка по чл. 13 от договора не се дължи. В случая
неустойката е уговорена като санкционна и обезпечава вредите от пълното
неизпълнение на предварителния договор, тъй като неизпълнението на задължението
на продавача да не се разпорежда с имота води именно до неизпълнение на
задължението му за сключване на окончателен договор. В правната доктрина и
съдебната практика се приема, че когато вредите, свързани с отказа от
предварителен договор, са обезпечени чрез задържането на задатък или връщането
му в двоен размер в полза на изправната страна, не може същите вреди да бъдат
обезпечени и чрез санкционно уговорена неустойка за същото неизпълнение от
страна на получилия задатъка – така напр. решение № 224/25.11.2013г. по гр.д. №
1894/2013г. на ВКС, ІІІ ГО. В случая страните са уговорили обезщетяване вредите
от пълното неизпълнение на предварителния договор чрез задържане, респ. връщане
на задатъка в еднократния му размер в чл. 14 и 15 от договора, в зависимост от
това коя е изправната страна. При така изложеното, доводите в жалбата, че не
следва да се присъжда и неустойка за
същите вреди от неизпълнение, са основателни. Обстоятелството, че страните са
уговорили връщане на задатъка само в еднократен размер, а не двойния размер, не
налага различен извод, с оглед принципа за свобода на договаряне. При така
сключения договор, двойният размер на задатъка не може да бъде присъден като
неустойка по чл. 13 , а само при наличие на уговорка за връщането му или при
липса на такава – по силата на закона – чл. 93, ал. 2 ЗЗД.
При така изложеното следва, че в случая двата вида
обезщетяване на вреди от пълното неизпълнение, респ. разваляне на договора, не
могат да се кумулират и искът по чл. 92 ЗЗД е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
По насрещните искове с
правно основание чл. 88, ал.1, пр. 2 ЗЗД за заплащане на неимуществени и
имуществени вреди:
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за неправилна
квалификация на исковете, тъй като същата претендира сумите на основание чл. 45 ЗЗД. Изложените в насрещната искова молба и уточнението към нея доводи са, че
вредите са претърпяни във връзка със сключването на договора, поради което квалификацията на ищцата, че поведението на
ответника е деликтно, не обвързва съда.
Искът за заплащане на неимуществени вреди в размер на сумата
2000 лв., представляващи тревоги, безпокойство, неудобства, причинени от
ответника П.С. поради действията му по отлагане на сделката и поведението му с
цел да осъществи несъществуващи права, е изцяло неоснователен и недоказан. По
делото не е доказано поведение на ответника по насрещния иск, което да е в
пряка –причинно следствена връзка с претърпени от М. неимуществени вреди, както
и наличието на такива вреди. Обстоятелството, че ищецът е отправил писмени
изявления, с които не се е съгласил с прехвърлянето на ½ ид. част от
имота, както и със сключването на договор за наем, не представлява такова
поведение.
В тази част жалбата е изцяло неоснователна и недоказана и
решението следва да бъде потвърдено.
По иска за заплащане на имуществени вреди в размер на
14 346 лв. – обезщетение за вреди от договорното неизпълнение,
представляващи пропуснати ползи, с която имуществото на страната би се
увеличило, според нейните твърдения: В уточнителната молба по насрещния иск
ищцата твърди, че тази сума представлява нереализиран доход от процесния имот
за периода на ползването му от ищеца, тъй като договорът е прекратен поради
изтичане на срока и бездействието на последния. Ищецът е изправна страна по договора,
не е налице негово неизпълнение, още повече доказани вреди от пропуснати ползи
за ищцата. По делото не е доказан нито един елемент от фактическия състав на
иска и същият е изцяло неоснователен и недоказан.
По частната жалба по
реда на чл. 248 ГПК срещу определението от 19.03.2018г.:
С обжалваното определение СРС е оставил без уважение молбата
за изменение на постановеното решение в частта за разноските досежно
присъденото в полза на ищеца адвокатско възнаграждение. По делото са
представени доказателства за уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на 2200 лв. Отделно до приключване на устните състезания в
първоинстанционното производство не е било направено възражение за прекомерност
по чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което правилно молбата на ответницата М. е
оставена без уважение. Доводите в тази връзка, поддържани и в настоящото
производство, са преклудирани и не следва да бъдат обсъждани. Възражението на частната жалбоподателка, че не
са представени доказателства за плащане, са неоснователни, тъй като в
първоинстанционното производство са представени доказателства за два банкови
превода в общ размер от 2200 лв.
Всички останали съображения в частната жалба срещу
определението от 19.03.2018г. са изцяло неотносими, отделно неоснователни и
частната жалба следва да бъде оставена без уважение.
По разноските:
С оглед изхода на спора и частичното несъвпадение на
двете инстанции досежно иска за сумата 12 000 лв. и отмяна на обжалваното
решение в посочената част, следва същото да бъде отменено и в частта за
присъдените в полза на ищеца С. разноски над сумата общо от 1671. 35 лв. /от
които адвокатско възнаграждение 1431. 35 лв. и
240 лв. – държавна такса/.
При горния изход на делото, на въззиваемия – ищец С.
следва да се присъдят претендираните и доказани разноски за адвокатско
възнаграждение. Същият е доказал заплатено по банков път възнаграждение в
размер на 600 лв. , поради което с оглед уважената част на жалбата, следва да се присъди съответно сумата 390. 37
лв.
Въззивницата не предявява искане за разноски и такива
не следва да бъдат присъдени за настоящата инстанция.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, въззиваемият С. следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС сумата 240
лв. /държавна такса по иска за сумата 12 000 лв./ за настоящата инстанция.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ решение
от 20.03.2017г. по гр.д. № 69745/2015г. на СРС, 88 състав, в ЧАСТТА, с която е
осъдена А.Б.М. да заплати на П. Б. С. на основание чл. 92 ЗЗД – сумата
12 000 лв., представляваща дължима неустойка поради неизпълнение на
предварителен договор от 30.07.2012г., както и в частта, с която А.Б.М. е
осъдена да заплати на П. Б. С. на основание чл.78, ал. 1 ГПК разликата над
сумата 1671. 35 лв. до пълния присъден размер от 2925 лв. - разноски по делото, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. Б. С., ЕГН ********** срещу А.Б.М.,
ЕГН ********** иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата
12 000 лв., представляваща дължима неустойка поради неизпълнение на
предварителен договор от 30.07.2012г., ведно със законната лихва от предявяване
на иска до окончателното изплащане на задължението, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 20.03.2017г. по гр.д. № 69745/2015г. на СРС, 88
състав в останалата част.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на А.Б.М. вх. № 5058505/10.04.2018г. срещу
определение от 19.03.2018г. по гр.д. № 69745/2015г. на СРС, 88 с-в, с което е
оставена без уважение молбата с правно основание чл. 248 ГПК за изменение на
решението по делото в частта за разноските.
ОСЪЖДА А.Б.М.,
ЕГН ********** да заплати на П. Б. С., ЕГН **********, сумата 390. 37 лв. - разноски
за въззивното производство.
ОСЪЖДА П. Б. С., ЕГН ********** да заплати
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка
на СГС сумата 240 лв. – държавна такса.
Решението в частта по насрещния иск за сумата 2 000
лв. не подлежи на касационно обжалване, а в останалата част решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК
в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.