Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер 168 Година
2020, 19.08 Град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаски окръжен
съд .…………..…...……..… граждански състав ……………………
На първи юли ……………………….…………....…..
Година две хиляди и двадесета
В публично
заседание в следния състав:
Председател: Радостина Калиманова
Членове: ………………………………
Съдебни заседатели: ………………………………
Секретар …………………………
Жана Кметска …….......………………………………
Прокурор
……….....…………………………………........……….......………………………
като разгледа
докладваното от ………...…… Радостина Калиманова …………...…
търговско дело
номер ……… 174 ……… по описа за ……. 2019 .….. година.
Производството по настоящото дело е с правно основание чл.
430 от Търговския закон във връзка с чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Образувано е по повод исковите претенции на „Юробанк България“
АД, ЕИК *********, със седалище град София и адрес на управление район Витоша,
ул. „Околовръстен път“ №260, представлявано от Петя Николова Димитрова, Димитър
Шумаров и Асен Ягодин чрез процесуалния му пълномощник със съдебен адрес град София,
район „Оборище“, ул. „Св. Св. Кирил и Методий“ №84, ет. 4 против Веска Добрева Ахмакова
с постоянен адрес град Я., ул. „А. А.“ №*, със съдебен адрес град София, бул. „Сливница“
№65, Търговски център „Глобус“, ет. 2, офис №34 за осъждане на ответната страна
да заплати на ищцовата сумата от 72126.65 лева, представляваща дължима главница
за периода от 30.06.2017 година до 22.08.2018 година; сумата от 9705.34 лева,
представляваща дължими лихви за периода от 30.06.2017 година до 22.08.2018
година, от която 5568.79 лева договорни лихви на основание чл. 3, ал. 1 и
4136.55 лева мораторни лихви, на основание чл. 3, ал. 3; сумата от 483.72 лева,
представляваща такси за периода от 21.06.2017 година до 22.08.2018 година на
основание чл. 4, т. 2; сумата от 192.64 лева, представляваща застраховки за
периода от 13.07.2016 година до 22.08.2018 година на основание чл. 14 и сумата
от 66.00 лева такса за връчване на покана за изпълнение, всички те дължими от
нея на основание сключен между тях на 25.06.2007 година договор за
рефинансиране на потребителски кредит HL444, ведно със законната лихва върху
претендирания размер главница от датата на депозиране на исковата молба до
нейното окончателно изплащане. Претендират се от ищцовата страна и направените
от нея съдебно-деловодни разноски. В подкрепа на отправените искания представя
и ангажира доказателства.
Твърденията по искова молба са, че страните сключили
договор за рефинансиране на потребителски кредит № НL 30458/25.06.2007година и
№ НL 444 в системата на „ДЗИ Банк“ АД, чийто правоприемник бил ищеца, по силата
на който банката предоставила на ответницата кредит в размер на 82000 лева, със
срок за ползване и погасяване от 264 месеца.
С допълнително
споразумение към договора от 11.05.2009 година били предоговорени условията по
последния, като бил въведен дванадесетмесечен период на облекчено погасяване на
общия дълг.
С последващо
допълнително споразумение от 22.06.2010 година, след констатация за
просрочените плащания бил въведен нов двадесетмесечен период на облекчено погасяване
на общия дълг. Съгласно разпоредбата на чл. 3 на същото, кредиторът упражнил
правото си /потвърдено с изрично съгласие на кредитополучателя/ да преоформи
сумата на съществуващите просрочия /за главница и лихва/ чрез натрупването им
към усвоената редовна главница по кредита.
С допълнително
споразумение към договора от 13.06.2011 година условията по договора били
предоговорени, като бил въведен нов дванадесетмесечен период на облекчено
погасяване на общия дълг.
Следващото допълнително
споразумение било 02.07.2012 година, като с него било договорено
кредитополучателят да дължи преференциална в размер на действащия БЛП на
„Юробанк България“ АД, валиден за съответния период на начисляване на лихвата
намален с 2.2 пункта.
Поради допусната забава
в плащанията по процесния договор, а именно единадесет погасителни вноски за
договорни лихви и главница, дължими в периода от 30.06.2017 година до
30.04.2018 година, на основание чл. 18, ал. 1 от същия на 08.05.2018 година
вземанията на банката по него били обявени за изцяло предсрочно изискуеми.
С покана, връчена по
възлагане от ЧСИ с рег. № 878 от КЧСИ, с район на действие Окръжен съд - град
Ямбол, длъжникът бил уведомен за обявената предсрочна изискуемост, като му бил
даден седемдневен срок за погасяване на задълженията. Връчването било
осъществено чрез залепване по реда на чл. 47 от ГПК на уведомление, след като
били направени четири посещения на адреса на 28.05.2018 година, 07.06.2018
година, 23.06.2018 година и 03.07.2018 година. С оглед уговореното между страните
в чл. 25 от процесния договор, съобщенията следвало да се считат за получени с
оглед безспорно установеното им достигане до адреса.
Към датата на депозиране
на исковата молба длъжникът не бил изплатил дължимите суми по договора за
кредит в полза на ищеца, което обуславяло правния му интерес от предявяване на
исковете.
С оглед разпоредбата на
чл. 367 от ГПК съдът е изпратил препис от исковата молба и доказателствата към
нея на ответната по делото страна, като и е указал, че двуседмичен срок може да
подаде писмен отговор и упражни предоставените и с тази правна норма права. В
същия такъв е депозиран, като с него те са оспорени изцяло по основание и
размер. Изтъква се в тази насока, че в хода на изпълнение на процесния договор
ищецът бил увеличавал БЛП на банката, приложим към него няколкократно, което
довело до изменение на приложимата по договора възнаградителна лихва.
Ответницата заплащала по-висока от уговорената такава, което се било отразило
върху остатъка по главницата. Отражението се изразявало в следното, а именно:
При увеличение на
годишната лихва, погасителната вноска включвала по-голяма сума за лихва и
по-малка за главница, което имало за своя последица факта, че в края на периода
била погасена по-малка част от главницата в сравнение с хипотезата, при която,
ако банката била приложила реално уговорената между страните лихва, то частта
за лихва в погасителната вноска щяла да бъде по-малка, а частта за главница
по-голяма; така в края на периода щяла да е погасена по-голяма част от
главницата. Именно поради това, банката неправилно била определила размера на търсената
главница. С оглед на това претенцията за главница е оспорена с твърдения, че
реално дължимия размер такава е по-малък от посочения с исковата молба.
Банката извършвала
увеличението на БЛП на основание следните разпоредби от договора за банков
кредит, за които е въведено възражение за нищожност, а именно: чл. 3, ал. 1,
чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12. Сочи се от нея, че същите били
неравноправни на основание чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 и нищожни на основание
чл. 146 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Посочените разпоредби не
били уговорени индивидуално, а били част от предварително одобрен от банката
типов договор. Член 146 от ЗЗП прогласявал за нищожни неравноправните клаузи в
договорите, освен ако били уговорени индивидуално. В случая посочените по-горе
били част от стандартни, изготвени предварително условия на банката, върху
съдържанието на които ответницата, която имала качеството на потребител на
основание §13, т. 1 от ДР на ЗЗП нямала възможност да оказва влияние.
Налице било неравновесие
между правата и задълженията, произтичащи от процесния договор, което се
състояло в това, че посочените норми предвиждали възможност за едностранно
изменение от страна на банка на БЛП, представляващ основна компонента при
формирането на годишния лихвен процент по договора, без ясно посочени правила
или параметри за това как се формира той и формула (метод) за изменението му. В
този смисъл решението за размера на изменението на БЛП било поставено изцяло в
зависимост от субективното решение на банката. Ответницата нямала възможност да
се противопостави на така извършената промяна на условията по договора, нито да
го прекрати, а същевременно оставала задължена по него съгласно променените му
условия. Всичко това сочело нищожност на основание чл. 143, т. 10 и чл. 143, т.
12 от ЗЗП.
Налице било противоречие
на горепосочените клаузи с разпоредбата на чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Задължението
на банката в случая се изразявало в предоставяне на кредита и събирането на
лихва, чийто размер можел да бъде променен по начин, който се определял
единствено от самата нея. Съгласно приетите условия по договора, зависимостта
на изпълнението на задължението по него за ответницата се явявал единствено БЛП
на самата банка и по-конкретно възможността на същата за едностранната му
промяна. Банката не била уведомила ответницата за нито едно от увеличенията на
БЛП, респективно на лихвата по договора и на анюитетната погасителна вноска.
Не били налице
изключенията, предвидени в чл. 144, ал. 2, т. 1 от ЗЗП и чл. 144, ал. 3, т. 1
от ЗЗП. Ответницата не била уведомена от банката за възможността да прекрати
договора в резултат на едностранната му промяна, нито пък в процесния договор
за кредит била предвидена възможност за незабавното му прекратяване от нея при
наличие на хипотеза на увеличение на възнаградителна лихва. Единствената
предвидена такава възможност била при условията на предсрочното погасяване,
което обаче не включвало хипотезата на изключение при приложимостта на т. 10.
Втората посочена норма
не била относима, тъй като никъде в договора не било упоменато, че лихвата била
свързана директно и се влияела от колебанията /измененията на борсовия курс или
индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които били извън
контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Единствено било
посочено, че размерът на лихвата зависел от изменението на БЛП, което се
определяло периодично от банката. Нито в договора, нито в приложимите общи
условия, обаче била посочена методологията, по която се формира БЛП, както и
какви фактори влияят върху формирането и изменението на БЛП.
От така казаното е
изведен извода, че по процесния договор ответната страна била заплатила при
липса на основание по-голяма от реално дължимата сума за възнаградителна лихва
за периода от сключването му до датата на последното направено плащане по
договора. Заплатената в повече сума без основание била резултат от
едностранното увеличение на размера на лихвата по договора, което било извършвано
на основание на нищожни клаузи, съображения за които са изложени по-горе.
Допълнителните
споразумения представлявали спогодба, имаща за предмет предоговаряне на
кредита. В тези споразумения задълженията на кредитополучателя били определени
въз основа на неравноправни клаузи по първоначалния договор, поради което
ответницата счита, че същата е нищожна на основание чл. 366 от ЗЗД. Въведено е
в тази връзка възражение за нищожност на всички допълнителни споразумения.
Твърди се, че не била
налице настъпила предсрочна изискуемост на кредита и по-специално, че ответната
страна не била уведомена за настъпването и. От нотариалната покана и книжата по
връчването й ставало ясно, че не била спазена предвидената в ГПК процедура по
чл. 47 ГПК. Изтъква се в тази връзка, че посещенията на служителя на нотариуса,
извършил връчването били направени в продължение на по-малко от месец, т. е. в
периода от 28.05.2018 година до 23.06.2018 година, с което било нарушено
изискването на чл. 47 ГПК относно правилото за минимален период, в който
трябвала да бъде търсено лицето на посочения адрес, а именно минимум 1 месец.
Освен това, същият не пуснал уведомлението за наличие на книжа за връчване в
пощенската кутия, както и не отбелязал изрично в разписката за връчване дали
има достъп до нея и до вратата на жилището на адресата, дали уведомлението било
пуснато в пощенската кутия и ако не, защо, което допълнително опорочавало
законосъобразното провеждане на процедурата по чл. 47, ал. 1 ГПК.
Не било спазено
изискването на чл. 38 ГПК за връчване на съобщенията по настоящия адрес на
адресата на поканата. Нормата на чл. 38 ГПК предвиждала задължение за връчителя
да извърши връчването на съобщението по настоящия му адрес и само при липса на
такъв - по постоянния адрес. В конкретния случай следвало банката първо да
връчи поканата по настоящия адрес на ответницата и едва в случай, че същата не
бъде намерена на него, да извърши уведомяването по постоянния й адрес.
Последното посещение на служителя на нотариуса било извършено на 23.06.2018
година, т. е. след като ответницата вече била с настоящ адрес ***, което само
по себе си представлявало нарушение на процедурата по връчване.
Твърди се, че
претендираната договорна лихва от 5568.79 лева била недължима, тъй като не била
налице предсрочна изискуемост на кредита по съображения, изложени по-горе.
Освен това, нейният размер бил изчислен при приложение на остатъчна главница,
чийто размер е оспорен, както и при приложение на БЛП на банката, респективно
годишна лихва в размер, който бил завишен при условия, които не били договорени
между страните.
Оспорена е дължимостта
на претендираната мораторна лихва в размер на 4136.55 лева, с оглед
възраженията, направени по-горе за неоснователно завишена възнаградителна лихва
и увеличен размер на остатъчната главница по кредита.
Налице било
недобросъвестно противоправно бездействие от страна на банката, което се
намирало в причинно-следствена връзка с размера на претендираните договорна и
мораторна лихви. В тази връзка се изтъква, че съгласно твърденията в исковата
молба, датата на изпадане в забава била 30.06.2017 година, а кредитът бил
обявен за предсрочно изискуем от банката 1 година по-късно. Забавата от страна
на банката, при упражняването на правото й да превърне кредита в предсрочно
изискуем, за период от 1 година рефлектирала пряко върху тежестта на
задължението на ответницата. Претенцията на банката за договорна лихва
нараствала значително вследствие на забавянето и да отнесе кредита в
изискуемост и да предприеме действия по защита на правата си. Правото на
банката да отнесе кредита в изискуемост всъщност било нейно задължение,
произтичащо от Наредба № 9 на БНБ от 03.04.2008 година за оценка и класификация
на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за
кредитен риск, в чл. 10 и чл. 11 от която било посочено кога една кредитна
експозиция е нередовна и необслужвана. В настоящата хипотеза ищецът в разрез с
посочено по-горе нормативно изискване и с добросъвестното поведение на търговец
- доставчик на финансови услуги
бездействал. В резултат на това бездействие по кредита се били натрупали
лихви, дължими за 365 вместо за 90 дни. Това изчакване на банката било
неоправдано от гледна точка на всякаква правна, търговска или житейска логика,
в резултат на което към кредита се била натрупала договорна и мораторна лихва в
размер по-висок в сравнение с размера, който би бил дължим, ако банката била
упражнила правата си до 90-тия ден. Това поведение на банката било
противоправно и от него тя не можела да черпи права.
Оспорена е претенцията
за такси в размер на 483.72 лв., дължими на основание чл. 4, т. 2 от договора,
тъй като размера и бил определен на базата на размера на непогасената главница,
който бил оспорен с настоящия отговор.
Относно претендираните
суми за застраховка, дължима на основание чл. 14 от договора се сочи, че не бил
посочен нито номер на полица, нито период на действие на същата. Липсвал
документ, удостоверяващ сключването на застрахователна полица към процесния
договор, нито за каква сума била сключена застраховката, както първичен
счетоводен документ, удостоверяващ извършването на този разход.
Твърди се, че със
сключения договор ответницата не била поемала задължение за заплащане на такса
за връчване на покана за изпълнение, нито била уведомявана от банката за
наличието на такава. Тя не била нито разход по обслужването на задължението,
нито такса по принудителното му събиране. Не ставало ясно какъв бил характера и
действителния размер на същата. Ако се касаело за такса за връчване на
нотариална покана, то същата следвало да остане изцяло за сметка на ищеца, тъй
като той сам бил направил избора си да реализира точно по този начин връчването
на уведомление за предсрочна изискуемост. Избора на връчване на покана за
предсрочна изискуемост не се определял нито от закона, нито от договора, поради
което направения разход от ищеца, доколкото не бил нормативно или договорно
уреден следвало да остане изцяло за негова сметка. Липсвал първичен счетоводен
документ, удостоверяващ извършването на този разход.
Направено е възражение
за прихващане със сумите, които ответницата била заплатила в повече в резултат
на неправомерното и едностранно увеличение на лихвата по настоящия договор за
кредит за периода от сключването на договора до спиране на плащанията по него.
Препис от отговора на
исковата молба е бил връчен на ищцовата страна, като на същата е било указано,
че може в двуседмичен срок да депозира допълнителна искова молба и упражни
правата си по чл. 372 от ГПК. Съобразно дадената и възможност, тя е депозирала
такава. Сочи се в нея, че предсрочната изискуемост била настъпила, тъй като в
обективната действителност се били осъществили следните материални
предпоставки, а именно: валидно възникнало облигационно отношение, по което
кредитодателят бил изправна страна; неизпълнение на договорни задължения от
страна на кредитополучателя, което съгласно закона /чл. 432 от Търговския
закон/ и договора /чл. 18, ал. 1/ водело до предсрочна изискуемост /три
последователни неплатени месечни погасителни вноски - до 10.06.2013 година/;
насочено волеизявление от страна на кредитора, с което длъжникът се уведомявал,
че кредиторът упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Уведомлението било редовно връчено на основание чл. 47 от ГПК. Формалната
промяна на настоящия адрес на ответника в периода на посещенията на връчителя
на съдебния изпълнител, овластен за връчване по реда на чл. 18, ал. 5 от ЗЧСИ,
не следвала да се взема предвид с оглед изричната уговорка на чл. 25 от
процесния договор. Съгласно чл. 10, т. 8, кредитополучателят следвало да
уведоми кредитора си за промяната в адреса си за кореспонденция. Ответникът
признавал, че бил в трайно просрочие.
Неоснователни са счетени
доводите за нищожност на клаузите от договора за банков кредит. Определения в
договора базов лихвен процент се формирал на основата на обективни критерии и
предпоставки и изменението му било извън волята на страните по договора.
Режимът на договорите за
банков кредит бил уреден в Закона за кредитните институции /ЗКИ/, Търговския
закон /ТЗ/ и Закона за потребителския кредит /ЗПК/. При съобразяване на
легалната дефиниция на чл. 9 от последния, кредитополучателят В.Д.А. имала
качество на потребител. В чл. 5 на същия, обаче законодателят изрично и
лимитативно бил предвидил изключения за прилагането на разпоредбите на този
закон. Съгласно т. 3 на ал. 1, разпоредбите му не се прилагали за договори за
кредит с цел придобиване правото на собственост върху недвижим имот, каквато
именно била целта на процесния договор, а съгласно т. 2 на същата алинея
разпоредбите за ЗПК не се прилагали за договори за кредит, обезпечени с
ипотека, какъвто именно бил същия. Несъмнено това изключвало приложното поле в
случая и на ЗЗП и ответникът не можел да се ползва от неговите разпоредби и
позоваването на неравноправни клаузи, респективно да иска прогласяване на
нищожност на посочените изчерпателно в отговора клаузи от договора.
Видно от клаузите на
допълнителните споразумения, те действително въвеждали съответни периоди на
облекчено погасяване. Сключването им било следствие от затруднения от страна на
длъжника за погасяването на месечните вноски и/или изпадането му в забава, като
основната им цел била въвеждане на период с по-нисък размер на дължимите
месечни вноски, преоформяне на просрочията в редовен дълг и избягване на
приложението на чл. 18 от договора, при едновременното действие на чл. 3, ал. 3
от него и наказателната надбавка в размер на 10 пункта (процента). В исковата
молба били обяснени обстоятелствата, които обосновавали размера на
претендираните суми, както и начина на формирането им. Този резултат бил
следствие от постигнатото изрично съгласие и индивидуално направени уговорки
между страните с допълнителните споразумения към договора за кредит. Размерът
на обявената за предсрочно изискуема сума от главница и лихви бил следствие не
само от сочените от ответника като неравноправни клаузи, а от неизпълнението на
задълженията за връщане на предоставената сума, произтичащо от целия договор за
кредит и сключените към него допълнителни споразумения, с които страните се
били съгласили в какъв размер възлизат натрупаните задължения.
След надлежното връчване
на преписа от допълнителната искова молба, ответникът е депозирал допълнителен
отговор, в който е оспорено твърдението на ищеца за настъпила предсрочна
изискуемост, приложимостта на чл. 25 от договора по отношение на въпросите за
уведомяване на длъжника за настъпването на предсрочната изискуемост, както и
това, че смяната на настоящия адрес на ответницата била „формална”. Именно
поради смяната без значение бил броя на посещенията на адрес, на който
ответницата не се намирала реално, още повече, че тя била обявила своевременно
и официално кой е адреса, на който може да бъде намерена. Твърди, че банката не
била положила дължимата грижа за връчване на поканата за предсрочна изискуемост
на ответницата. С оглед важността на правните последици, които носело
обявяването на кредита за предсрочно изискуем, следвало, че кредиторът бил
длъжен да осигури връчването му на кредитополучателя. Неспазването на това
задължение от страна на кредитора не можело да води до благоприятни за
кредитора правни последици. Разпоредбата на чл. 25 от договора, предвиждаща
връчване на съобщенията на адреса, а не на адресата, ответницата счита за
нищожна на основание чл. 143, т. 2 ЗЗП, като в конкретния случай твърди, че
била нарушена разпоредбата на чл. 38 ГПК /във връзка с осъществяване на
процедурата по чл. 47 ГПК/, която предвиждала връчването на изявлението за
предсрочна изискуемост да се извършва по настоящ адрес. Тя не била уговорена
индивидуално.
Към 26.07.2018 година,
от която дата било платежното нареждане във връзка с установяване адреса на
ответницата, последната имала регистриран настоящ адрес ***. Това безспорно
доказвало твърдението, че банката не била положила минимално необходимото
усилие за връчване на ответницата на поканата за предсрочна изискуемост, но
същевременно начислила разход от 66 лева за извършване на справка ГРАО.
Относно начина на
формиране на възнаградителната лихва заявява, че уговорения в договора БЛП не
представлявал пазарен лихвен индекс. Стойността му се определяла изцяло от
банката, без ясни и обективни условия за промяната му. В договора липсвали
разпоредби относно начина на формиране на БЛП, респективно уговорената лихва по
договора. Липсвала яснота за причините за изменението на БЛП за срока на
договора.
Счита възражението на
ищеца за неприложимост на ЗЗП поради неприложимост на ЗПК за изцяло
неоснователно. Приложимостта на ЗЗП била безспорна в настоящата хипотеза,
доколкото ответницата притежавала качеството „потребител” по смисъла на § 13,
т. 1 от ДР на ЗЗП. Предоставените парични средства били предназначени за
покупка на жилище.
Поддържа изложеното с
отговора на искова молба твърдение за нищожност на сключените допълнителни
споразумения. В същите била постигната договореност за дължими главница, лихви
и разноски, чийто размер бил определен на база на нищожни договорни клаузи от
сключения договор за кредит.
Бургаският окръжен съд
прецени представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
исканията и доводите на страните и като се съобрази и с разпоредбите на закона,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Установява се от
доказателствения материал, че на 25.06.2007 година между „ДЗИ банк“ АД и
ответницата е бил сключен договор, по силата на който дружеството е
предоставило на физическото лице банков кредит в размер на 82000 лева, от които
44200 лева за рефинансиране на ипотечен кредит към същата банка, произтичащ от
сключен между тях договор за кредит и 37800 лева за текущи нужди срещу
задължение на ответната страна да върне ползвания кредит заедно с дължимите
лихви в сроковете и при условията на договора. Разрешената сума се усвоява,
съобразно посоченото в чл. 2 от същия, по банкова сметка ***, посочен
обстоятелствено в същата тази разпоредба. Страните са се договорили за плащане
на такса управление в размер на 1.5% върху размера на отпуснатия кредит
еднократно, платима при първото усвояване на кредита. В началото на всяка
следваща година, считано от откриването на заемната сметка по кредита
кредитополучателят заплаща на банката годишна такса за управление в размер на
0.1% върху размера на непогасената главница към същата дата. Крайният срок за
издължаване на кредита е установен на 264 месеца, считано от датата на
откриване на заемната сметка. Погасителните вноски се изплащат ежемесечно, като
падежа на всяка една е всяко число на месеца след датата на откриване на
заемната сметка.
На 11.05.2009 година
страните са подписали допълнително споразумение, в чл. 1 от което се съдържа
констатация за размера на дълга към тази дата. Постигнато е с него споразумение
за въвеждане на облекчен ред за погасяване на съществуващите вземания на
банката по реда и при условията на същото. С подписването му ответната страна
се е съгласила разликата между погасената сума по т. ІІІ от него и общия сбор
на сумата по т. І.1 и І.2 да бъде преоформена чрез натрупване към редовната
главница по т. І.3 и е оправомощила банката да извърши служебно всички
необходими действия по преоформяне на задълженията по предходно посочения ред.
Според т. V от него, кредитополучателят има право и се задължава да ползва
12-месечен период на облекчено погасяване на общия дълг, през който период от
време той погасява кредита на равни месечни погасителни вноски, чийто размер се
определя в двустранно подписан погасителен план, представляващ неразделна част
от договора, анексите и допълнителните споразумения към него. След изтичането
на периода на облекчено погасяване на общия дълг кредитополучателят погасява
кредита на равни месечни анюитенти вноски, като размерите им се определят с
вече разгледания по-горе погасителен план.
На 22.06.2010 година
страните са сключили отново допълнително споразумение, което също съдържа
констатация за дълга към съответната дата на подписването му. С него е
постигнато съгласие чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от
главницата по първоначално предоставения кредит банката да преоформи служебно
всички плащания във връзка с кредита. Предоставен е на кредитополучателя
12-месечен период на облекчено погасяване на дълга, през който период от време
върху дълга се начислява годишната лихва в размер съгласно договора за кредит
и/или последващи допълнителни споразумения към него, но кредитополучателят
заплаща намалени равни месечни вноски в размер на 550 лева на месец, съгласно
погасителния план, неразделна част от него. След изтичане на периода на
облекчено погасяване върху дълга се натрупва начислената, но непогасена през периода
на облекчено погасяване лихва, за което с подписването на самото споразумение е
дадено от страна на кредитополучателя на неотменимото му и изрично съгласие.
С допълнителното
подписаното на 13.06.2011 година споразумение дългът на ответната страна отново
е преоформен чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от
главницата по първоначално предоставения кредит; уговорен е също 12-месечен
период на облекчено погасяване и дължимата през този период годишна лихва и
намалени равни месечни вноски в размер на 605 лева, както и натрупването след
изтичането на този период на начислената през него, но непогасена лихва, за
което е дадено от кредитополучателя неотменимо и изрично съгласие.
Последното допълнително
споразумение между страните е от 02.07.2012 година. С него кредитополучателят
се е задължил към банката за преференциална годишна лихва в размер на БЛП на
последната за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на
начисляване на лихвата намален с 2.2 пункта. В чл. 2 от него са залегнали условията за ползването на
преференциални лихвени условия от страна на кредитополучателя.
Ответната по делото
страна е атакувала с отговора на исковата молба клаузите на чл. 3, ал. 1, чл.
3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договора. Съобразно първите две цитирани, за
усвоения кредит същата дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на БЛП
за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на
лихвата плюс договорна надбавка от 0.45 пункта, който към момента на
сключването му е в размер на 7%. Този действащ БЛП за лева не подлежи на договаряне
и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Ищецът уведомява
ответника за новия БЛП за лева и датата, от която той е в сила чрез обявяването
му на видно място в банковите салони; договорените надбавки не се променят.
Според третата норма, в случай, че по време на договора банката промени БЛП за
жилищни кредити, размерът на погасителните вноски, определен в горните
разпоредби, се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което
кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменимо и
безусловно съгласие. Член 12 дава право на банката по време на действие на
договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните,
който прилага при операциите си. Измененията в нея влизат в сила от деня на
приемането им от страна на компетентните банкови органи и са задължителни за
страните по договора.
В последното по делото
заседание, ответницата е представила препис от съдебно решение № 7711/14.11.2019
година, постановено по гражд. дело № 17003/2018 година по описа на Софийски
градски съд, за което няма данни да е влязло в сила. От посоченото решение е
видно, че по предявени от ответницата А. искове против ищцовата банка „Юробанк
България“ АД е прогласена нищожността на
клаузите от договор за банков
кредит № НL 444 от 25.06.2007 година, сключен между страните, а именно:
чл. 3, ал. 5 и чл. 12 от договора за банков кредит; чл. 7, ал. 2 от същия; чл. 3,
ал. 1 вр. с чл. 2, ал. 1, т. 2 чл. 5, ал. 1 от допълнително споразумение от
22.06.2010 година, както и чл. 5, ал. 1 от допълнително споразумение от
13.06.2011 година; „Юробанк България“ АД е осъдена да
заплати на В.А. сумата от 13362.21 лева, представляваща недължимо платена лихва
по договор за банков кредит от 25.06.2007 година за периода 29.04.2009 година -
30.03.2014 година по същия договор; сумата от 400 лева - недължимо платена договорна лихва по договор за банков
кредит от 25.06.2007 година съгласно допълнително споразумение от 22.06.2010 година
и 13.06.2011 година за неполучена и неусвоена главница за периода 29.04.2011 година
- 30.03.2014 година, както и сумата от 143.49
лева - получени такси по договор за банков кредит без основание от ответника,
ведно със законната лихва върху сумите от 23.04.2014 година до окончателното
изплащане. Така предявените искове са с прието от съда правно основание чл. 26, ал. 4 вр. с ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП вр.
с чл. 146 ЗЗД и чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Както бе посочено по-горе, по делото няма
данни посоченото решение да е влязло в сили и да се ползва със сила на
присъдено нещо между страните в настоящото производство. Наред с това съдът
съобрази, че настоящите искове са предявени на различно правно основание и
обхващат различен период. Инициираното по искова молба на В.А. производство е образувано
още през 2014 година, като нито една от страните в настоящото, с оглед
защитната си позиция в процеса, не е изтъкнала твърдения, доводи и не е направила
искания във връзка със същото. При съобразяване на така казаното, съдът намира,
че следва да се произнесе по предявените искове, без да отчита съдебното
решение, за което няма доказателства да е влязло в сила и след преценка на поддържаното
в разменените между страните книжа. Следва да се отчете в тази насока
обстоятелството, че при висящ процес към момента на образуване на настоящото
производство, в рамките на последното ответницата е направила нарочно възражение
за нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12
от договора за банков кредит, като част от тези норми вече са били предмет на
производството по гражд. дело №
17003/2018 година по описа на Софийски градски съд, както и такова за
прихващане със сумите, които била заплатила в повече в резултат на
неправомерното и едностранно увеличение на лихвата по договора за кредит за
периода от сключването на договора до спиране на плащанията по него, за което
по делото е назначена и изслушана съдебно-икономическа експертиза и
допълнителна такава.
Поради гореизложеното на
първо място трябва да се посочи, че становището на ищцовата страна за
неприложимост на разпоредбите на чл. 143 и сл. от ЗЗП по отношение на процесния
договор следва да се счете за неоснователно. Обстоятелството, че с чл. 3, ал. 5, т. 1 от ЗПК /отм./ в приложимата
редакция на правната норма при съобразяване на момента на сключването на
договора, а именно през 2007 година изрично е изключено приложението
на посочения закон по отношение на договори за кредит обезпечени с ипотека
върху недвижим имот по никакъв начин не обосновава извод, че тези договори са
изключени от приложното поле за Закона за защита на
потребителите. Съгласно §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП отново към правнорелевантния момент, „потребител“ е
всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон, действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност, а според т.
12, б. „б“ от цитираните ДР /ред. ДВ, бр. 53/2006 година/, „финансова
услуга“ е всяка услуга,
свързана с дейността на кредитни институции, застрахователни
компании и инвестиционни фирми, като отпускане на кредит, в т. ч. потребителски
кредит или кредит, обезпечен с ипотека. Анализът на
визираните разпоредби води до несъмнен извод, че предлагания от ищеца банков
кредит представлява финансова услуга, предоставяна на физически лица, имащи
качеството потребители, поради и което договора е подчинен на ЗЗП /в тази
насока и решение № 4 от 2.03.2018 година на ВКС по търг. дело № 2371/2017 година,
II т. о./.
В производството се установява, че между В.Д.А. като кредитополучател и ищцовото
дружество са възникнали облигационни отношения по договор за кредит, сключен на
25.06.2007 година. Безспорно е доказано, че с клаузата на чл. 3, ал. 1 от
договора страните са постигнали съгласие кредитополучателят наред с главницата
да заплаща на банката и годишна лихва. Доколкото банката извършва действия по
предоставяне на кредити на физически и юридически лица по занятие, същата
следва да получава насрещна престация за това от кредитополучателя, а именно
възнаграждение за времето, през което последният ползва предоставените му
парични средства, какъвто характер има лихвата, чиято дължимост е уговорена
между страните с посочената договорна клауза. Съществуването на задължение в
тежест на кредитополучателя да заплаща лихва по сключен договор за банков
кредит, е посочено като един от съществените елементи на този вид търговска
сделка и в закона - чл. 430, ал. 2 от Търговския закон. В чл. 3, ал. 1 от
договора за кредит е предвиден и компонента, който участва при формиране на
размера на годишния лихвен процент, от който се определя дължимата от
кредитополучателя възнаградителната лихва, а имено това е базовия лихвен
процент на банката за жилищни кредити в лева, който към момента на сключване на
процесния договор е ясно определен по размер в неговото съдържание.
Ето защо и следва да се приеме, че В.Д.А. е обвързана от поетото от нея с
чл. 3, ал. 1, изречение 2-ро от договора за кредит задължение да заплаща на
ответника възнаградителна лихва.
На следващо място,
обаче, доколкото не се спори, че по време на действието на процесния договор
кредиторът „Юробанк България“ АД е изменил едностранно
размера на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, се поставя
въпроса дали такава възможност е уговорена в полза на банката с валидна клауза
в сключената между страните сделка /в тази насока и решение № 231 от 06.03.2018
година на ВКС по търг. дело № 875/2017 година, I т. о./.
Наведените възражения във
тази връзка са, че тези уговорки са неравноправни. Съгласно чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя, между които налагане на потребителя
приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди
сключването на договора; при предвидена възможност за търговеца да променя
едностранно условията по договора въз основа на непредвидено в него основание; при
възможност на търговеца да променя едностранно характеристиките на стоката или
услугата и при предвиждане цената да се определя при получаването на стоката
или услугата или при предоставено право на търговеца или доставчика да
увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от
договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с
тази, уговорена при сключването на договора. Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП,
неравноправната клауза в договор с потребител се преценява като се вземат
предвид видът на стоката или услугата и всички обстоятелства, свързани с
неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на
договора или друг договор, от който той зависи.
В конкретния случай анализът на текстовете на оспорените клаузи сочи, че категорично
липсва яснота относно начина на формиране на базовия лихвен процент, нито са
описани условията, които биха довели до промяна в тарифата за лихвите, като не
е налице каквато и да е препратка към правила или методология за тяхното
определяне. От друга страна в договора не е посочено, че изменението на базовия
лихвен процент зависи от фактори, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги, нито се изброяват условията и предпоставките,
които биха довели до промяна на този процент. За сметка на това е записано, че
същият не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно
задължителни за страните, както и че в случай на такава настъпила корекция,
въведена на практика едностранно от кредитната институция, размерът на
погасителните вноски се променя автоматично, за което следва да се счита, че
кредитополучателят е дал своето неотменимо и безусловно съгласие. От прочита на
тези клаузи, следователно, не става ясно как банката променя своя БЛП,
съответно размера на лихвата по кредита и най-накрая размера на месечната
вноска, дължима от ответницата. Дали за това са въведени обективни критерии или
би се случило в резултат на субективното желание на кредитора, липсват
договорки в процесния договор. Съдът счита, че процесните клаузи не са
индивидуално уговорени и изводът за това следва от прочита и тълкуването на
същите, доколкото в тях, както бе посочено по-горе, липсва въведен алгоритъм,
начин на определяне или изчисление на БЛП. Тези текстове са част от
съдържанието на договора, така както е изготвено от банката и предложено на
потребителя и по отношение именно на тях ответницата не е имала каквато и да е
възможност да търси предоговаряне. Непосочването на конкретни условия в
договора, предвиждащи правото на банката едностранно да промени лихвата прави
невъзможно извършване на проверка включително дали такава промяна се дължи на
обективни причини. Разглежданите текстове не са индивидуално уговорени между
страните, а същевременно ищецът си е запазил правото да променя едностранно
условията на договора, на непосочени в същия основания. Касае се за уговорки,
сключени във вреда на потребителя, тъй като дават неконтролируеми права на
другата страна, не отговарят на изискванията на добросъвестността, а банката не
е положила грижата на добрия съконрахент при сключване на договора в резултат,
на което се е стигнало до неравновесие на правата на двете страни, даваща
изключителни възможности на кредитната институция безконтролно да променя
съдържанието на договорните отношения. Тежестта, че отделна клауза е
индивидуално уговорена е върху банката, която не е ангажирала достатъчно
убедителни доказателства за осъществяването на този благоприятен за нея факт.
При съобразяване на
горното може да се заключи, че съобразно съдържанието на клаузите, промяната на
базовия лихвен процент е предоставена изцяло на преценка на банката, без в
договора да са посочени факторите, които налагат евентуалното му изменение. Липсва
обвързаност на изменението на лихвения процент с конкретни обективни
показатели, поради което не може да се счете, че кредитополучателят е получил
предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който банката може
едностранно да промени цената на предоставената финансова услуга. Съответно
създава се възможност за субективна преценка на кредитора, несъответстваща на
изискването за добросъвестност и водеща до неравновесие между правата и
задълженията на страните по договора за банков кредит, поради което е изпълнено
общото изискване по чл. 143
от ЗЗП. Едновременно с това е осъществен фактическият състав на чл.
143, т. 10 от ЗЗП - съобразно формулировката на горепосочените клаузи
промяната в договорната лихва би настъпила при промяна на БЛП, без в
съдържанието на договора да е включена методиката за това изменение, т. е. на „непредвидено
в него“ по смисъла на чл.
143, т. 10 от ЗЗП основание. Липсата на уговорени от страните ясни правила
относно методиката и условията за едностранна промяна на лихвения процент, а
оттук и за размера на анюитетните вноски по кредита, води до невъзможност да се
обоснове „основателна причина“ по смисъла на чл.
144, ал. 2, т. 1 от ЗЗП или външни фактори, които са „извън контрола на
търговеца“ по смисъла на чл.
143, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, а оттук и за прилагане на изключенията от
потребителска защита.
Направената констатация за нищожност на горните клаузи не води до извод за
нищожност на целия договор, тъй като няма пречка същият да бъде приложен и
изпълнен и без тях. Самата първоначално уговорена лихва следва да остане
действаща между страните, доколкото уговорката към момента на сключване на
договора не противоречи на разпоредбите на ЗЗП.
Така казаното не би могло да се отнесе към допълнителните споразумения
сключени между страните, по отношение на които съдът също е длъжен служебно да
следи за евентуална нищожност, произтичаща от неравноправни клаузи, съдържащи
се в тях. Необходимо е да бъде установено дали вземанията на кредитора по тях
се основават на приложението на нищожните уговорки от договора за кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 366 ЗЗД, сключената спогодба върху непозволен
договор е нищожна, дори и страните да са се спогодили относно неговата
нищожност /в този смисъл решение № 146 от 1.11.2017 година по търг. дело №
2615/2016 година на ВКС/. В конкретния случай
и при действието на договора, съдържащ посочените вече неравноправни клаузи
страните са постигнали съгласие /в допълнителните споразумения/ относно
дължимата главница в резултат на нейното капитализиране и дължимите помежду им
лихви, като тези клаузи, дори да се счете, че са индивидуално уговорени,
несъмнено произтичат и са свързани с приетите за неравноправни такива, част от
първоначалния договор, даващи възможност на банката да определя и променя
едностранно размера на лихвата.
Видно от представените
допълнителни споразумения към договора за кредит, страните по него, които са и
страни в процеса, са се съгласили всички плащания във връзка с кредита да бъдат
преоформени служебно от банката на датата на съответното допълнително
споразумение чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от
главницата от първоначалния предоставен кредит. Погасителен план към договора
липсва представен, но видно от тези към допълнителните споразумения е, че както
размера на кредита, така също и на редовната главница нараства, като очевидно
това е резултат както на капитализирането на дълга, така и на променения от
банката БЛП. От приетото по делото заключение на вещото лице по допуснатата и
извършена съдебно-икономическа експертиза се установява, че БЛП на банката за
кредити в лева, респективно лихвата по договора за периода от неговото
сключване до датата на депозиране на исковата молба, а именно от 29.06.2007
година /само четири дни след подписването му/ до 30.12.2016 година се е изменял
общо девет пъти в посока нарастването му дори и при прилагане на отрицателна
договорна надбавка за периода от 02.07.2012 година до 30.12.2016 година. Видно
от посоченото от експерта, по кредита са направени плащания от страна на
ответницата в общ размер на 83877.69 лева, при общ размер на дълга към датата
на сочената предсрочна изискуемост, а именно 08.05.2018 година, изчислен
съобразно клаузите на първоначалния договор в размер на 82861.13 лева. Доколкото
клаузите на тези споразумения следват в голямата си част от приложението на
неравноправните клаузи на договора за кредит /едностранна промяна на дължимата
лихва/, то същите трябва да се считат за нищожни. Определянето на размера на
задължението едностранно от търговеца чрез прилагане на неравноправна клауза от
първоначалния договор и сключването на спогодба, при която взаимните отстъпки
са определени от така формирания размер на дълга безспорно представлява
спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 ЗЗД независимо, че
основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост.
Със сключването на
процесните споразумения се е целяло задължението, формирано по неравноправните
клаузи да се приеме от ответниците и да се счита за индивидуално уговорено. Индивидуално
уговорени са клаузи, които не са били изготвени предварително или дори и да са
били изготвени предварително, потребителят е могъл да изрази становище по
тяхното съдържание и съответно, при достатъчно информиран избор, ги е приел. Съдът
намира, че клаузите по процесните споразумения не са индивидуално уговорени,
тъй като са били изготвени предварително и поради това потребителят - ответник
не е имал възможност да оказва влияние върху съдържанието им. Наред с това от
съдържанието на клаузите не се установяват произтичащите от сключването на
споразуменията икономически последици, тъй като липсват ясни и разбираеми
критерии за това до какви резултати ще доведе сключването им. След като
размерът на задълженията, включително този на дължимата лихва е определян на база на нищожни договорни клаузи,
независимо от приемането му от кредитополучателя, то споразумението
представлява спогодба по непозволен договор, която както вече се изтъкна е
нищожна. Нищожността на посочените допълнителни споразумения, произтича от
нарушаването на забраната на чл. 10, ал. 3 от 33Д. В тази връзка следва да
се посочи, че уговорката в допълнителни споразумения към договор
за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения
за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява
анатоцизъм по смисъла на цитираната норма на чл. 10, ал. 3 от 33Д /така и в решение № 66 от 29.07.2019 година по търг. дело № 1504/2018 година на ВКС/. Нищожността на споразуменията има за последица прилагане в отношенията
между страните на първоначалния договор, който може да се изпълнява без
неравноправните му клаузи, включително относно размера на възнаградителната
лихва и падежите на отделните погасителни вноски.
С посочените
споразумения, банката-ищец е преуредила съществени условия по договора, а
именно: размера на дълга чрез капитализиране на просрочени задължения, гратисен
период и размер на лихвата, която ще се начислява по време на и след изтичането
на периода, като са изготвени и подписани нови погасителни планове с ответницата,
които договорки, с оглед гореизложеното са недействителни.
При тези данни съдът намира, че размерът на задължението
на ответницата следва да бъде изчислен при съобразяване на договорките по първоначалния
договор, а именно при първоначалния лихвен процент и съобразно падежите
установени в него. Вещото лице, след като е направило съответни изчисления е стигнало
до извод, че при прилагане на първоначалния погасителен план през периода от
29.06.2007 година до 08.05.2018 година и при извършените плащания през същия
период не би имало непогасена главница с настъпил падеж и била погасена
главница в общ размер на 24847.74 лева или неплатената част от главницата по
процесния кредит би била в размер на 57152.26 лева. При условията, при които са
изведени предните данни вещото лице е констатирало също така, че към 08.05.2018
година не би имало непогасени лихви по редовна главница с настъпил падеж и към
същата тази дата надвнесената от ответницата сума би била в размер на 3851.15
лева.
От така казаното следва извода,
че не са били налице условията за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита, тъй като съобразно чл. 18, ал. 2 от договора, при неиздължаване на три
последователни месечни погасителни вноски, изцяло или частично, целият остатък
по кредита се превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на
падежа на последната вноска. С оглед на това обстоятелство, съдът намира за
безпредметно да обсъжда дали изявлението на банката е било редовно връчено на
ответната страна или не, тъй като както вече бе посочено по-горе, липсвали са
предпоставките за това към сочената от банката-ищец дата. Същите не са
настъпили и към момента на предявяване на исковата молба - 27.08.2018 година
предвид надвнесената от ответната страна сума, която е достатъчна за вноската
от 609.61 лева, дължима за месец август, септември и частично за месец октомври,
като очевидно в този период от време не са изтекли регламентираните в
цитираната по-горе правна норма три месеца. Не се спори по делото, че
ответницата е спряла плащанията преди депозиране на исковата молба в съда, но с
оглед на направените по-горе констатации, към датата на предявяване на иска,
последната не е изпаднала в забава.
При така установените обстоятелства, съдът намира, че към
датата на подаване на исковата молба не са настъпили условията за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем, поради което указанията, дадени на съдилищата с Тълкувателно
решение № 8/2017 от 02.04.2019 година по тълк. дело № 8/2017 година на ОСГТК на
ВКС са неприложими в настоящия случай, тъй като същите се отнасят за хипотеза,
в която е налице предсрочна изискуемост на вземането, но същата не е обявена по
съответния ред или когато към датата на предявяване на вземането длъжникът е
изпаднал в забава. От събраните по делото доказателства
не се установява наличието на заявените от ищцовата страна факти. Както бе
посочено по-горе, към момента на предявяване на исковите претенции не е налице
нито предсрочна изискуемост на вземането, нито забава на длъжника по договора
за кредит. Действително, последният е преустановил плащанията още през 2017 година,
но това се дължи на обстоятелството, че е установил надвнасяне на дължимите от
него лихви по договора, поради което до предявяване на настоящия иск не е
дължал заплащането на каквато и да е погасителна вноска по договора за кредит.
Предвид изложеното, към момента на подаване на исковата молба не е налице
основанието, на което ищеца може да претендира и претендира вземанията си в
размер на целия дълг, а именно - не е налице неизпълнение на договорно
задължение от страна на длъжника, което прави претенциите му за сочените в
исковата молба периоди неоснователни.
По отношение разноските в настоящото производство:
Предвид изхода на делото, ищецът дължи заплащане на направените в
производството от ответника разноски, но последният не е направил искане за
присъждане на такива, а освен това липсват ангажирани доказателства такива
изобщо да се били направени от него, поради което и на ответната страна не
следва да бъдат присъждани суми за разноски.
Мотивиран от горното и на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД
във връзка с чл. 430, ал. 1 от Търговския закон и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
Бургаският окръжен съд
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ исковите претенции на „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище град София и адрес на
управление район Витоша, ул. „Околовръстен път“ №260, представлявано от Петя
Николова Димитрова, Димитър Шумаров и Асен Ягодин чрез процесуалния му
пълномощник със съдебен адрес град София, район „Оборище“, ул. „Св. Св. Кирил и
Методий“ №84, ет. 4 против В.Д.А. с постоянен адрес ***, със съдебен адрес град
София, бул. „Сливница“ №65, Търговски център „Глобус“, ет. 2, офис №34 за
осъждане на ответната страна да заплати на ищцовата сумата от 72126.65 лева,
представляваща дължима главница за периода от 30.06.2017 година до 22.08.2018
година; сумата от 9705.34 лева, представляваща дължими лихви за периода от
30.06.2017 година до 22.08.2018 година, от която 5568.79 лева договорни лихви
на основание чл. 3, ал. 1 и 4136.55 лева мораторни лихви, на основание чл. 3,
ал. 3; сумата от 483.72 лева, представляваща такси за периода от 21.06.2017
година до 22.08.2018 година на основание чл. 4, т. 2; сумата от 192.64 лева,
представляваща застраховки за периода от 13.07.2016 година до 22.08.2018 година
на основание чл. 14 и сумата от 66.00 лева такса за връчване на покана за
изпълнение, всички те дължими от нея на основание сключен между тях на
25.06.2007 година договор за рефинансиране на потребителски кредит HL444, ведно
със законната лихва върху претендирания размер главница от датата на депозиране
на исковата молба до нейното окончателно изплащане.
Настоящото решение подлежи на
обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните с въззивна жалба пред
Бургаския апелативен съд.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: