Р Е Ш Е Н И Е
№ 246 20.06.2019
година гр. Хасково
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
ХАСКОВО,гражданско отделение,трети въззивен състав
на …………двадесет и девети май две
хиляди и деветнадесета година
в публично съдебно заседание
в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТОШКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ :
АННА ПЕТКОВА
ЙОНКО
ГЕОРГИЕВ
С участието на секретаря……Р.К…………………..……………………….
И прокурора
……………………………………………..………………………
като разгледа
докладваното от съдия Петкова…..……..……………………
Въззивно гражданско дело ……….№ 278 по описа за 2019 година………,
За
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 34/08.02.2019 година,
постановено по гр.д. № 472/2018 година, РС-Свиленград е отхвърлил предявения от Г.Т.Р., с ЕГН **********, против М.М.Д., с ЕГН **********, иск за прогласяване за нищожен, на основание чл.26,
ал.1, предл. 3 от ЗЗД, договор за аренда на земеделски земи от 21.08.2015 година,
вписан в Служба по вписванията – гр.Свиленград под Акт № 108, том VI, с вх. рег. №
4397/21.08.2015г. и дв.вх.№ 4394/21.08.2015 година, поради накърняване на
добрите нрави, изразяващо се в нееквивалентност на договорените престации и
целта, която се преследва с договора.
Недоволен от така постановеното решение е останал
въззивникът Г.Т.Р., който подава въззивна жалба чрез упълномощен адвокат А.Т.
от ХАК. Въвеждат се оплаквания за неправилност, изразяваща се в необоснованост
и нарушаване на материалния закон. Настоява,
че интересът му като собственик на 6/9 идеални част от отдадените в аренда, с
атакувания договор, земи бил нулев. Това сочило на нееквивалентност на
престациите. Договорът бил сключен единствено в интерес на ответницата М.Д.,
която непосредствено след сключване на договора била придобила 1/9 идеална част от земите, от арендодателя.
Тази сделка била илюстрация за намерението на К.Г. (арендодател) и М.Д.
(първоначално арендатор, а сега вече и съсобственик на 1/9 идеална част от
земите) да ощетят останалите съсобственици. А ощетяването се изразявало в изключително
занижено арендно плащане, което М.Д. сега заплащала сама на себе си. А освен
това, сега само тя имала възможността да получава средства от ДФЗ-РА. С тези и
останалите доводи въззивникът моли съда да отмени атакуваното решение и да
уважи предявения от него иск, като обяви процесния договор за нищожен.
Претендира деловодни разноски за въззивната инстанция.
В срока за отговор въззиваемата М.М.Д. не подава
отговор на въззивната жалба. В с.з. пред ХОС тя се представлява от упълномощен
адвокат Й., която оспорва въззивната жалба. Настоява, че повечето от земите –
предмет на арендния договор, са негодни или трудни за обработка. В тази връзка
се позовава на заключение на вещото лице и събраните по делото гласни
доказателства. Твърди, че размерът на арендното плащане е съобразен изцяло с
качеството на земите и доходите, които арендаторът би могъл да реализира от
тях. В тази връзка оспорва твърдението на въззивника за липса на еквивалентност
на престациите, а от там и за нарушаване на добрите нрави. Прави искане за
потвърждаване на решението.
С въззивната жалба не са направени доказателствени искания.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите на
страните, констатира следното:
Въззивната жалба е подадена в срок и е процесуално
допустима. Преценена по същество същата е неоснователна. Постановеното от
първоинстанционният съд решение е допустимо и правилно и следва да бъде
потвърдено.
Съгласно правилата по чл. 269 ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. Решението е валидно и допустимо.
При преценка на правилността на решението и с оглед
правилото по чл. 269 ГПК, ХОС намира следното: При разглеждането на спора първоинстанционният съд е събрал всички
съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на тях е
достигнал до правилни и законосъобразни фактически, а след това и правни
изводи. Не са допуснати процесуални нарушения при събиране на доказателствата
по делото. Анализът им е съвкупен, правилен и пълен. Въззивният съд изцяло
споделя възприетата от РС фактическа обстановка, без да се налага същата да се
преповтаря. Районният съд е дал задълбочени отговори на всички поставени от
страните въпроси и доводи. Във въззивното производство не се представиха нови
доказателства, които да са основание да бъде направен извод, различен от
направения от първоинстанционния съд.
Няма спор по делото относно това, че действалата към момента на
сключването на договора нормативна уредба (чл. 3 ал. 4 ЗАЗ) е позволявала
сключване на договор за аренда в земеделието само от някои от съсобствениците
на земеделската земя, без да се търси съгласие от собственици с поне ½
ид.ч. от земите, каквото е изискването сега. В този случай възниква облигационно
правоотношение само между този съсобственик и арендатора. Останалите
съсобственици, които не са страни по договора, разполагат със защита по чл. 30 ал. 3
ЗС, ако считат, че търпят вреди
и/или пропуснати ползи.
Въведеното от ищеца твърдение за нищожност на процесния договор за
аренда е това по чл. 26 ал. 1
пр. 3 от ЗЗД - противоречие с добрите нрави, предвид
неравностойността на престациите по него. Константна и непротиворечива съдебна
практика установява критерии за липса на еквивалентност, с които съдът трябва
да се съобрази, за да достигне до извода, че сделката е нищожна поради
противоречие с добрите нрави поради нееквивалетност на престациите. С оглед
поддържаните от ищеца фактически и правни твърдения следва, че той претендира
най-високата степен на нееквивалентност на престациите, а именно –
незначителна, клоняща към нулева. С това обосновава твърдението си, че сделката
е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
ХОС в настоящия си състав се солидаризира със заключението на
РС-Свиленград за това, че ищецът не е провел успешно доказването на това свое
твърдение. Видно от договора, страните по него са уговорили арендно плащане в
размер на 30 кг./дка за една стопанска година, което се равнява: на 9,52 лева/дка
– за стопанската 2015/2016 година и на 8,57 лева/дка - за следващите две
стопански години. Според заключението на в.л. С.Л.В.– специалист-оценител в
областта на селското стопанство, към датата на сключването на договора за
стопанската 2015/2016 година средната стойност на рентните вноски за землището
на с.*** са възлизали на 20 лева/дка, т.
е. два пъти и малко повече от уговореното в процесния аренден договор. В същото
време, както в писменото си заключение, така и в устния доклад вещото лице
пояснява, че по-голямата част от земите – предмет на атакувания договор са
неефективни за обработка и ползване като ниви. Затова М.Д. ги стопанисва като
пасища. Това обяснява по-ниското договорено от страните по договора арендно
възнаграждение, като в същия смисъл е и заключението на вещото лице О.Б. –
рентното заплащане следва и се влияе от местоположението на имота и реалния му
начин на трайно ползване.
По делото са събрани и гласни доказателства – показанията на св. В.Г.Д.
Същият е съпруг на въззиваемата и показанията му следва да се обсъждат при
условията на чл. 172 ГПК. Но тъй като те кореспондират със заключенията на
експертите и не се опровергават от останалите доказателства, съдът ги
кредитира. От показанията на свидетеля става ясно, че преди сключването на
договора той и съпругата му са огледали земите, при което са установили, че
само четири имота са годни за селскостопанска обработка като ниви. Останалите
не можели да се използват за нищо друго освен за пасища поради лошо
месторазположение, поради преминаване на пасищни животни през тях, липса на
съседни обработваеми имоти и липса на нужния достъп за селскостопанска техника.
Това ги мотивирало да предложат арендната цена 30кг/дка, арендаторът се
съгласил и договорът бил сключен.
При тези доказателства, изводът на съда е, че абсолютната
нееквивалентност на престациите не се доказва. Сключването на договора при
процесните условия е израз на признатото от закона право на договарящите страни
свободно да определят съдържанието на договора (чл. 9 от ЗЗД).
Престацията на арендатора към арендодателя не е нито нулева, нито явно
незначителна. Още повече, че договорената цена е по-ниска от средната за
землището поради обективни причини, свързани с качеството, местоположението на
земите и другите свързани с тях фактори.
Въззивникът се домогва да внуши, че сключването на арендния договор и
договор за прехвърляне на собствеността върху 1/9 идеални части от земите,
довело до съвпадение на качеството арендатор и арендодател при М.Д., е знак за
намерение да бъдат увредени интересите на останалите съсобственици. Това
твърдение не намира опора в събраните по делото доказателства. Освен това,
както вече бе посочено по-горе, щом като ищецът се чувства увреден от този
договор, може да потърси защита на правата си по реда на чл. 30 ал. 3 от ЗС.
А що касае плащанията и субсидии от Държавен фонд земеделие, за които
настоява въззивникът, то те въобще не могат да бъдат третирани като попуснати
ползи. Субсидиите се дават за развивана реално селскостопанска дейност, а не
само поради факта, че лицето притежава в собственост земеделски земи. Или поне
такава е законодателната идея за този вид субсидиране.
Поради гореизложеното ХОС споделя крайния извод на РС-Свиленград за
това, че не е налице твърдения от ищеца порок на договора, а именно
противоречие с добрите нрави поради нееквивалентност на престациите, който да
обуслови обявяването му за нищожен, поради което предявения иск е неоснователен
и подлежи на отхвърляне. Споредят се и останалите мотиви, изложени в
атакуваното решение, поради което ХОС препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.
Като е разсъждавал в същия смисъл, РС-Свиленград е постановил правилно –
законосъобразно и обосновано решение, което следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 34
от 08.02.2019 година, постановено по гражданско дело № 472 по описа на РС-Свиленград
за 2018 година.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.