Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 28.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на десети юни две хиляди двадесет
и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И.И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 13790/2020 г. по описа на СГС, и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение №187252 от 31.08.2020 г.,
постановено по гр. д. № 40852/2017 г., на СРС, 173 с-в, е признато за
установено по отношение на „Ф.“ ЕООД, че И.Й.М., В.Й.И.-С., Е.Г.В. и Й.Е.Г., не
са собственици на част с площ около 140,00 кв.м. от недвижим имот, представляващ
Нива, цялата с площ от 555 кв.м., находяща се в строителните граници на град
София, м. „Брего“, пл. № 3068, кад. лист 10 по кадастралния план на град София
от 1939 г., ситуирана между буквите Е-Ж-З-Д-Е на скицата към
съдебно-техническата експертиза по гр.д. № 9096/1997 г. на СРС, който имот е
възстановен на ответниците по силата на съдебно решение от 20.05.1999 г. по
гр.д. № 9096/1997 г. на СРС, 40 състав, и попада в имоти с идентификатори
68134.4082.5999 и 68134.4082.6002, която част е означена с линиите между точки
А-Б-В-Г-А по комбинираната скица към заключението на вещото лице Б.Х., находяща
се на л. 265 от делото, и която скица, приподписана от съдията, следва да се
счита за неразделна част от първоинстанционното решение, като е отхвърлен предявения
иск за останалата част от недвижимия имот - нива, цялата с площ от 555,00 кв.м.,
находяща се в строителните граници на град София, м. „Брего“, пл. № 3068, кад.
лист 10 по кадастралния план на град София от 1939 г., ситуирана между буквите
Е-Ж-З-Д-Е на скицата към съдебно-техническата експертиза по гр.д. № 9096/1997 г.
на СРС, който имот е възстановен на ответниците по силата на съдебно решение от
20.05.1999 г. по гр.д. № 9096/1997 г. на СРС, 40 състав, и попада в имоти с
идентификатори 68134.4082.5999 и 68134.4082.6002.
Със същото решение е признато за установено по
отношение на И.Й.М., В.Й.И.-С., Е.Г.В. и Й.Е.Г., че „Ф.“ ЕООД е собственик на
тераса с площ от около 240 кв.м., означена по линиите между точки 1-2-3-4 по
комбинираната скица към заключението на вещото лице Б.Х., находящо се на л. 265
от делото, която скица следва да се счита за неразделна част от първоинстанционното
решение, представляваща функционално прилежаща част към супермаркет, който от
своя страна е самостоятелна едноетажна сграда (без трафопоста) със застроена
площ от 592,87 кв.м. със съответни съставни пространства и площи, заедно със
съответното право на строеж върху прилежащия на сградата терен, при посочени съседи,
заедно с правото на строеж върху стопански двор от 258,78 кв.м., находящ се в
град София, ж.к. „********по застроителния план, одобрен със Заповед №
РД-50-09-224/25.05.1988 г., представляващ сграда с идентификатор
68134.408.6291.1 по кадастралния план на град София.
Със същото решение и съобразно изхода на спора
ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сторените съдебни разноски в общ размер на 369,48 лева, а ищецът е осъден да
заплати на ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК като разноски сумите,
както следва: на И.Й.М. - 411,26 лева, на В.Й.И.-С. - 267,32 лева, на Е.Г.В. -
254,23 лева, и на Й.Е.Г. - 254,23 лева.
Срещу така постановеното решение, в частта, с
която е отхвърлен предявения отрицателен установителен иск за
разликата над 140 кв.м., е подадена въззивна жалба от „Ф.“ ЕООД, който в хода
на въззивното производство е заличен поради преобразуване чрез вливане в
дружеството „К.И.“ ООД и последното е конституирано като страна по делото. Иска
се да се признае за установено по отношение на ответниците, че последните не са
собственици на целия недвижим имот, представляващ Нива с площ от 555 кв. метра,
представляваща понастоящем имоти с идентификатори 68134.4082.5999 и 68134.4082.6002.,
а именно в частта, която попада извън означената с линиите между точките
А-Б-В-Г-А по комбинираната скица към заключението на вещото лице Б.Х., с площ
от 415 кв. метра. В жалбата ся изложени оплаквания за неправилно на решението в
обжалваната част поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост
на изводите. Поддържа се, че иска е допустим, тъй като е налице правен интерес
да установи, че ответниците не притежават правото на собственост върху
процесните два имота с идентификатори 68134.4082.5999 и 68134.4082.6002. Като
аргумент сочи, че при положително за него решение тези имоти отново щели да
бъдат общинска собственост и така възниквала правната възможност за ищеца като
собственик на законно притежавана сграда върху земята да придобие собствеността
и върху прилежащия терен по реда на Закона за общинската собственост. Излага
съображения, че преди реституирането в полза на ответниците, земята под
супермаркета и под въпросната тераса е била общинска собственост, което право Столична
община притежава и понастоящем.
Излага съображения, че за ответниците изобщо
не е възникнало правото двата имота, представляващи бивши земеделски земи, да
им бъдат възстановени в реални граници по реда на ЗСПЗЗ, тъй като се намират в
населено място и са застроени или върху тях е проведено мероприятия (чл. 10,
ал. 7 от ЗСПЗЗ).
Счита, че решение по гр. дело №9096/1997 г., с
което е възстановена на ответниците част от имота с площ от 555 кв., не
обвързва дружеството, тъй като не е било страна по него. От друга страна, в настоящото
производство е било безспорно доказано обстоятелството, че към датата на
влизане в сила на съдебното решение процесните имоти не са били свободни, тъй
като прилежащата към супермаркета тераса е съществувала и понастоящем представлява
част от него, което съставлявало пречка за възстановяването на земята на
ответниците по реда на ЗСПЗЗ.
Според ищеца горното обстоятелство се установявало
от приложените по делото писмени доказателства (правния анализ към тръжна
документация от СОАП): тръжна документация, изготвена от СОАП, видно от която
супермаркетът, ведно с прилежащата му тераса, са били изградени при откриване
на процедурата по приватизация, която предхожда възстановяването със съдебно решение
на собствеността на земята на ответниците. От изисканото и приложено към
настоящото дело гр.д. №9096/1997 г. и по-специално от техническата експертиза,
изготвена от арх. С.М.Д., било видно, че върху спорния по делото имот е
изграден супермаркет и тераса пред него, като строежът й е извършен преди 1975 г.
с редовни книжа и от приложената скица е видно, че от имота няма свободни площи
за ползване. В приетото по настоящото дело заключение на СТЕ, изготвена от
вещото лице инж. В.К.е посочено, че терасата е нанесена върху всички официални
планове от 1988 г. насам, като въпросната тераса е била не само нанесена, но и
запазена в целия си обхват като ново строителство. Според заключението на
допълнителната СТЕ на инж. Б.Х. и дадените от нея в откритото съдебно заседание
отговори на въпроси по изготвеното заключение, се установявало, че терасата в
настоящия си вид напълно съвпада като граници, площ и описание по тази, описана
в заключението на в.л. С.Д..
Въпреки че СРС бил взел предвид горепосочените
доказателства, неправилно уважил предявения отрицателен установителен иск
частично, тъй като при анализа не било съобразено, че освен процесната тераса, прилежаща
към супермаркета, върху процесния терен е изградена и асфалтова алея, която е
съществувала преди постановяване на съдебното решение по гр.д. № 9096/1997 г.
на СРС, 40 състав, която също съставлявала пречка за възстановяване на
собствеността на ответниците върху терена. Това се установявало от заключение
на СТЕ, изготвено от вещото лице инж. В.К., в което изрично е посочено, че към
момента на постановяване на решението по гр.д. № 9096/1997 г. на СРС, 40 състав
не е била описана, а е съществувала асфалтираната широка алея между зелените
площи, което свидетелства, че върху нея са били проведени комплексни
мероприятия, непозволяващи възстановяването й. Видно от приложение №6 към
експертизата, алеята съществувала и днес. Въпросната асфалтова алея била
отбелязана и в заключението на в.л. С.Д., изготвено по гр.д. №9096/1997 г. на
СРС, 40 състав, което е приобщено към настоящото дело.
Предвид горното ищецът счита, че не са били
налице предпоставките на чл. 10б, ал. 1, ЗСПЗЗ и не е могло да бъде
законосъобразно проведено възстановяване на право на собственост по отношение
на притежаван от наследодателя на ответниците недвижим, поради което и
предявеният отрицателен установителен иск подлежал на уважаване изцяло, в
какъвто смисъл се иска да бъде постановено въззивно решение.
Срещу така постановеното решение, в частта, с
която са уважени положителния установителен иск и частично отрицателния
установителен иск е подадена въззивна жалба и от четиримата ответници, с
оплаквания за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск и за
неправилност по отношение на положителния установителен иск, поради допусната
от СРС нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост на изводите.
Във въззивната си жалба И.Й.М. и В.Й.И. – С.
развиват съображения за недопустимост на предявения отрицателен установителен
иск поради липса на правен интерес. По същността си оспорването от ищеца на
законната реституция на имотите им съставлявал спор за материално право. При
условие че ищецът не е имал възможност да участва в реституционния процес, то
чл. 53 ал. 3 от ЗКИР му предоставял единствената възможност валидно да установи
по съдебен ред, че правото на ответника не било възникнало. Съдебното решение,
постановено по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, имало действие занапред и не можело
по никакъв начин да промени настъпилите преди постановяването му фактически и
правни обстоятелства, докато с иска по ЗКИР такова ретроактивно действие щяло
да настъпили.
Поддържа се, че и предявеният от ищеца
положителен установителен иск също се явявал недопустим, тъй като той няма за
предмет защитата на каквото и да било вещно право, доколкото съоръжението
„тераса” не представлявало самостоятелен обект по смисъла на закона. Защитимо
би било единствено ограниченото вещно право на строеж, но такъв иск не бил предявен
с исковата молба. Въпреки това съдът постановил решението си като да е бил
сезиран точно с иск за защита правото на строеж за въпросната тераса и така се
бил произнесъл по непредявен иск.
Според ответниците, ако трябва да бъде
отречено правото на собственост на ответниците върху част от имота, реципрочно
би трябвало да се претендира същото, но с друг титуляр - ищцовото дружество,
каквото не било заявено, като според мотивите на СРС конкретната част от имота
не е собственост на ответниците, но и ищецът не е признат за собственик.
Счита, че като е възприел за предмет на спора
едновременно законосъобразността на реституцията, наличието на давностното
владение върху сградна акцесорния, и правото на строеж за 140 кв.м от терасата,
мотивите на СРС били вътрешно противоречиви. Според ответниците, ако поради
незаконосъобразна реституция те изначално не са станали собственици на 140
кв.м., не ставало ясно по отношение на кой правен субект ищецът е манифестирал
намерението си да владее терасата с цел да я придобие. Нелогични били и
изводите на съда, че обектът тераса е изграден върху чужд имот, макар и да не
бил притежание на ответниците, и следвало да се приеме, че като собственик на
терасата ищецът е придобил правото на строеж върху земята, въпреки че правото
на строеж винаги предхожда правото на собственост, а съгласно изричната
разпоредба на чл. 200 ЗУТ е налице забрана реално определени части от поземлени
имоти да бъдат придобивани чрез сделки или по давност, ако не са спазени изискванията
за минимални размери по чл. 19 ЗУТ.
Отделно от горното, се поддържа, че
първоинстанционното решение било необосновано, като постановено в противоречие
със събраните по делото доказателства, тъй като не се установявало ищецът да е
ползвал и владял тази част от терасата, означена с линии между точки А-Б-В-Г-А
по комбинираната скица на в. л. Б.Х..
Необосновано, при липсата на данни за това в
приетите по делото две СТЕ, съдът признал в диспозитива на решението за
установено, че „Ф.“ ЕООД е собственик на тераса с площ от около 240 кв.м.
Във въззивната си жалба ответниците
Е.Г.В. и Й.Е.Г.
също оспорват първоинстанционното решение като недопустимо поради липса на
правен интерес за ищеца от предявяването на отрицателен установителен иск и
факта, че съоръжението „тераса” не представлява самостоятелен обект по смисъла
на закона. Сочат, че не била приложима и придобивна давност в полза на ищеца
предвид забрана на чл. 200 ЗУТ. По аналогични съображения, изложени от
останалите двама ответници, се оспорва като необоснован и извода на съда, че
ищецът е собственик на тераса от 240 кв.м, въпреки липсата на събрани в тази насока
доказателства. Считат, че приемайки за основателен положителния установителен
иск, съдът би трябвало да признае правото на собственост на ищеца по отношение
на тях само досежно квадратурата от терасата, попадаща в техния имот, а не по
отношение на цялата й площ.
След депозиране на въззивната жалба Е.Г.В. е
починал и доколкото единствен негов наследник е другия ответник Й.Е.Г., въззивното
производство е продължило единствено с негово участие, а наследодателят му е
заличен като страна с протоколно определение от 03.12.2021 г..
Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което са допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела, но е частично
недопустимо по следните съображения:
С исковата молба и уточнителна молба от
29.07.2019 г. „Ф.“ ЕООД е изложил твърдения, че е собственик на недвижим имот,
представляващ супермаркет със застроена площ от 592,87 кв.м., заедно със
съответното право на строеж върху прилежащия на сградата терен и правото на
строеж върху стопански двор с площ от 258,78 кв.м., находящ се в град София,
ж.к. „*********по застроителен план, одобрен със Заповед №
РД-50-09-224/25.05.1988 г., представляващ сграда с идентификатор
68134.408.6291.1. Имотът бил придобит по силата на договор за замяна на недвижими
имоти от 01.03.2000 г., сключен с „К.“ ЕООД, а последното дружество го е придобило
от „Р.Т.“ ЕООД, което го закупило с договор от 06.12.1996 г. от Столичната община
чрез Столичната общинска дирекция за приватизация на основание чл. 3, ал. 1, т.
4 и ал. 3 ЗППДОП (отм.). Посочено е, че ответниците претендирали да са собственици
на процесната нива с площ от 555 кв.м, по силата на съдебно решение от
20.05.1999 г., по гр.д. №9096/1997 г. на СРС, 40 състав, в което било
отбелязано, че спорният имот попада в парцел I, кв. 26 по плана на град София,
ж.к. „Младост I - II част“ от 1988 г., като бил отреден за мероприятия -
супермаркет, озеленяване и улици, реализирани до 01.03.1991 г., поради което и
в съответните си части собствеността върху него не подлежала на възстановяване.
На ответниците обаче била възстановена по реда на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ
частта от имота с площ от 555 кв. м., тъй като тя не била застроена и отговаряла
на техническите правила на ЗТСУ (отм.) за самостоятелен парцел.
Ищецът твърди, че върху част от този
възстановен имот, равняваща се на 140 кв.м., попадала прилежащата към
собствения му супермаркет тераса, цялата с площ от 244,00 кв.м. Твърди, че терасата
била функционално свързана със супермаркета, като съществувала към датата на
постановяване на съдебното решение.
С уточнителна молба от 29.07.2019 г.
дружеството е обосновало правния си интерес от установяване правото на
собственост върху терасата поради това че част от нея попада в имот, чието
право на собственост се претендира от ответниците, възстановено въз основа на
проведен административен процес, в който ищецът не е взел участие, поради което
не е и обвързан от постановеното съдебно решение. Правния си интерес от
предявяването на отрицателния установителен иск за признаване, че ответниците
не са собственици на възстановения им имот с обща площ от 555 кв.м., попадащ в
имоти с идентификатори 68134.4082.5999 и 68134.4082.6002, ищецът извежда от
твърдения, че при уважаването на претенцията му имотът ще стане общинска
собственост и за него като собственик на сградата ще се породи правната
възможност по реда на чл. 35, ал. 3 от Закон за общинската собственост да
придобие земята под сградата.
Безспорно е в правната теория и съдебната
практика, че абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването
правото на иск е наличието на правен интерес от търсената с иска защита, който
е пряко обусловен от съществуващ между страните спор относно принадлежността на
твърдяното или отричано субективно материално право.
В исковата си молба сам ищецът излага
твърдения, че ответниците са собственици на възстановен им имот, в който попада
част от прилежаща към притежавания от него супермаркет тераса, която част е с
площ 140 кв.м., като площта на цялата тераса е 244 кв.м. Нито дружеството
твърди, че претендираната от него собственост върху онази част от площта на
терасата, попадаща извън имота на ответниците, явяваща се разликата над 140
кв.м. до 244 кв.м., се оспорва от ответниците, нито последните оспорват подобно
обстоятелство или заявяват права извън обема на възстановения им имот. Видно е от
изложеното в отговорите на исковата молба, че се оспорва правото на собственост
на ищеца върху терасата само за онази част от нея, равняваща се на 140 кв.м.,
която попада в считания за собствен на ответниците възстановен им поземлен имот
- нива с обща площ от 555 кв.м., индивидуализиран на комбинираната скица,
изготвена от в.л. Б.Х. към приета пред СРС съдебно-техническа експертиза (л.
265 от делото на СРС), по букви А-Б-В-Г-А. Ето защо и за останалата част от
терасата с площ от 100 кв.м. (представляваща разлика между действително
установената с първоначалната СТЕ площ на терасата от 240 кв.м. и частта от 140
кв.м., попадаща във възстановения на ответниците имот), която е очертана по
букви и цифри на същата скица 1-2-3-В-Б-А-Г-4-1, поради липса на спор между
страните относно титулярството на правото на собственост, за дружеството не
съществува правен интерес от провеждане на съдебен процес за установяване
спрямо ответниците, че ищецът е собственик на частта от терасата, попадаща
извън имота на ответниците, респективно СРС недопустимо се е произнесъл,
признавайки ищеца за собственик на цялата тераса с площ от около 240 кв.м. и в
тази част решението подлежи на обезсилване.
За частта от терасата, попадаща върху
поземления имот на ответниците, положителния установителен иск е допустим,
независимо че терасата не е самостоятелен обект на правото на собственост.
Същата се твърди, че е прилежаща част и функционално свързана със самостоятелен
обект - супермаркет, който няма спор, че е собственост на ищеца, поради което
няма правна пречка при надлежната й индивидуализация да бъде предмет на съдебен
спор. Следва да се отбележи, че в практиката на ВКС са разглеждани като допустими
искове за собственост на несамостоятелни обекти, каквито съставляват мазе,
таван, отделна стая, поради което и правото на собственост върху процесната тераса
може да бъде защитавано чрез самостоятелен иск.
По отношение на предявения пасивно субуктивно
съединен отрицателен установителен иск, следва да се отбележи, че според
приетото в т. 1 на Тълкувателно решение №8/2012 г. по тълк.д. №8/2012 г., по на
ОСГТК на ВКС правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за
собственост и други вещни права е налице, когато ищецът притежава самостоятелно
право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност
да придобие права, ако отрече правата на ответника. В производството по този
иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът
– фактите, от които произтича правото му, като при липса на правен интерес
производството се прекратява.
В конкретния случая нито една от визираните в
тълкувателното решение хипотези, обуславящи правния интерес на ищеца от
предявяването на отрицателен установителен иск, не се установява да е налице. Както
е посочено в мотивите на тълкувателния акт, при установителните искове (включително
и отрицателните) в най-голяма степен се откроява разликата между спорното право
и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор. Конкретно при
отрицателния установителен иск първото право има качеството „предмет на иска”,
защото е обект на противоречиви правни твърдения на страните по спора. Второто
право е накърнено от правния спор и то може да съвпада с (отричаното) спорно право,
когато и двете страни твърдят да са негови носители, но е възможно и с претендираното
от ответника право да се накърнява правната сфера на ищеца по начин, засягащ
притежавано от последния друго право. Такъв е и настоящият случай, при който
твърденията на ищеца са, че той не е собственик на земята, под която е построена
процесната тераса, но последната е негова собственост, тъй като е функционална
част от собствения му супермаркет, който е придобил, ведно с правото на строеж
върху терена, от Столична община. При това положение прекият интерес на ищеца
от предявяването на отрицателен установителен иск би могъл да бъде изведен с
възможността да защити правото си на собственост върху терасата, като отрече
правото на собственост на ответниците върху терена, върху който попада
терасата. В този смисъл не може да се възприеме тезата на въззивниците И.Й.М. и
В.Й.И. – С. за изначална недопустимост на отрицателния установителен иск, тъй
като ищецът имал възможност да предяви иск по чл. 53 ал. 3 от ЗКИР (вероятно се
има предвид иска по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР в първоначалната му редакция от
ДВ. бр.34 от 25.04.2000 г.). Освен че с оглед диспозитивното начало ищецът има
право да избере формата на защита на засегнатото негово право, то и изобщо
липсват твърдения за непълнота или грешка в кадастралната карта, обуславящи правния
интерес от провеждане на искова защита по реда на ЗКИР.
В случая обаче ищецът е предявил едновременно
и положителен установителен иск и макар предметът на двата иска да е различен
(при положителния е притежаваното от ищец право на собственост върху терасата,
а при отрицателния отричаното правото на собственост на ответниците върху
терена, върху който се намира терасата), по същество се защитава един и същ
интерес на ищеца – този на накърненото му и от двата спора право на собственост
върху терасата. При това положение и доколкото уважаването на положителния
установителен иск предпоставя по-голяма по обем защита за ищеца, при която със
сила на пресъдено нещо в отношенията между страните директно ще се установи
дали ищецът е собственик на терасата, то липсва правен интерес от разглеждане
на отрицателния установителен иск, както по отношение частта от терена, върху
която е изградена терасата, така и за останалата част от него.
По отношение на твърдения от дружеството
правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск поради
възможността ищецът да придобие правото на собственост върху поземления имот по
реда на чл. 35, ал. 3 ЗС, съдът намира, че подобна възможност следва да бъде реална
и директна, а не хипотетична и опосредена, т.е. трябва да бъде изведена от
доказването на факти, относими към придобиване на защитаваното от дружеството
право, чието проявление е обусловено от волята на самия ищец, а не и на трето
за спора лице, каквото е Столична община. Уважаването на отрицателния установителен
иск би разрешил със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните по
настоящото дело, че ответниците не са собственици, но няма установително
действие по същия въпрос в отношенията между настоящите ответници и Столична
община, нито че имотът е собственост на общината. Дори да се приеме, че съществува
потенциалната възможност с отричане правото на собственост на ответниците,
поземленият имот да се върне в патримониума на Столична община, единствено в
субективната преценка на общината е да упражни това свое право, тъй като тя е
негов носител и доколкото не е налице законово уредена хипотеза това право да
се упражни от друг правен субект, освен от титуляра му, то и по аргумент за
противното от чл. 26, ал. 2 ГПК е недопустимо ищецът да се домогва да брани
правото на собственост на Столична община, поддържайки твърдение за хипотетичен
правен интерес. Последната единствена следва да прецени дали да отрича правото
на собственост на ответниците върху земята, съобразявайки се не само с
възможността да бъде собственик на терена, но и за нея да възникнат задължения
към ответниците като например обезщетение за извършени подобрения в имота.
Отделно от това, за ищеца не съществува и непосредствена възможност да придобие
терена като собственик на земята по силата на закона или поради естеството на
правото, тъй като за целта е необходима заповед на кмета на общината и сключването
на договор по чл. 46, ал. 8 от Наредба на Столичен общински съвет за общинската
собственост, вр. чл. 35, ал. 3 от ЗОбС, т.е. необходимо е да се развие нарочно
производство, различно от настоящото, в което ще се преценяват предпоставките
за приложението на чл. 35, ал. 3 ЗОбС, в което волеизявление за придобиване
правото на собственост върху терена от ищеца е необходимо да бъде направено от
едно трето за спора лице. Предвид че отсъствието на правен интерес е абсолютна
положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск, настоящият
състав намира, че предявеният и разгледан от първоинстанционния съд отрицателен
установителен иск се явява недопустим и решението в тази му част също подлежи
на обезсилване.
Горните съображения за недопустимост на
отрицателния установителен иск и частична такава по отношение на положителния
установителен иск съответстват и на приетото в практиката на ВКС (определение №
607 от 19.12.2017 г. по гр. д. № 2680/2017 г., І г. о. на ВКС и цитираните в
него решение № 90/05.05.2010 г. по гр. д. № 846/2010 г. на II ГО на ВКС r
решение № 504/12.07.2011 г. по гр. д. № 603/2010 г. на II ГО на ВКС). В същите
е изведено, че макар и ищецът да разполага с правото да избере вида на правната
защита, на първо място е необходимо да е налице нарушение или отричане на
претендирано от него право или фактическо състояние, а освен това и избраната
като вид правна защита да е подходяща за ефективното разрешаване на правния
спор. Допустимо е отричането на вещни права при наличие на възможност за придобиване
на съответно вещно право от предявилото иска лице, но само доколкото такава
възможност реално съществува към момента на предявяване на иска и единствената
пречка за нейното осъществяване е претендираното от ответниците право. Хипотетична
възможност, свързана с осъществяването на бъдещо несигурно събитие, не
обосновава наличие на правен интерес от предявяване на отрицателен
установителен иск, тъй като това би представлявало неоправдано навлизане в
чужда правна сфера без доказан правен интерес от това, какъвто в по настоящото
дело ищецът също не установява.
Предвид изложеното и поради допустимостта на
първоинстанционното решение единствено в частта, в която е прието за
установено, че ищецът е собственик на 140 кв. м. от процесната тераса, и
подадената от ответниците въззивна жалба, въззивният съд следва да извърши
проверка за правилността на решението само в тази му част, ограничавайки се до
релевираните
въззивни основания в жалбите на ответниците.
На първо място, поради наличието на
оплакванията на въззивниците И.Й.М. и В.Й.И. – С. за неяснота относно предмета
на спора, е необходимо да се поясни, че предмет на спора по положителния установителен
иск е претендираното от ищеца право на собственост върху терасата на две
основания. Първото от тях е чрез възмездното й придобиване като прилежаща част
от супермаркета, последният закупен от търговско дружество, което от своя
страна е придобило супермаркета, респективно терасата, по договор от 06.12.1996
г., сключен със Столичната община чрез Столичната общинска дирекция за
приватизация на основание чл. 3, ал. 1, т. 4 и ал. 3 ЗППДОП (отм.). Второто
основание, което е евентуално поради естеството си на оригинерно, е чрез
изтичането на предвидената в закона придобивна давност. Законността на
реституцията не е предмет на иска, а част от предмета на доказване, тъй е възражение
на ответниците, че терасата попада в техен недвижим имот, чиято собственост е
придобита по реституция.
Ответниците не са оспорвали онези
обстоятелства, от които ищецът извежда частното правоприемство на процесния
супермаркет, представляващ самостоятелна едноетажна сграда (без трафопоста) със
застроена площ от 592,87 кв.м., състояща се от магазин за хранителни стоки
(458,63 кв.м.), магазин за месо (65,08 кв.м.), магазин за плодове и зеленчуци
(69,16 кв.м.), складова и сервизна площ, ведно със съответното право на строеж
върху прилежащия към сградата терен, находящ се в град София, ж.к. „*******, м.
„Младост I“ от застроителния план на град София, а именно: договор за замяна от
01.03.2000 г., сключен с „К.“ ЕООД (с предходно наименование „Р.-Т.“ ЕООД) и
предходно сключен по реда на ЗППДОП (отм.) от праводателя на ищеца договор за
покупко – продажба от 06.12.1996 г. със Столична община чрез Изпълнителния директор
на Столичната общинска агенция за приватизация.
Не се спори и, че ответниците са наследници на
Й. И.Н., починал на 19.03.1995 г., който е притежавал нива от около 2 дка,
находяща се в м. „Брего“, представляваща имот с пл. № 3068, кад. лист 10, по
плана на град София от 1939 г, и на когото с Решение № 1473/269/01.03.1995 г.
ПК „Студентска“ е отказала да възстанови правото на собственост върху имота,
обосновавайки се с пречката по чл. 10б от ЗСПЗЗ. Решението на поземлената
комисия е обжалвано и с Решение от 20.05.1995 г., по гр.д. № 9096/1997 г., на
СРС, 40 състав, то е частично отменено, като на наследниците на Й. И.Н. по реда
на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ е възстановена собствеността върху част от
описания имот с площ от 555 кв.м., отхвърляйки жалбата по отношение на отказа
за възстановяване на останалата част от имот пл. № 3068. Не се спори, че съдебното
решение е влязло в сила понастоящем, но тъй като ищецът „Ф." ЕООД не е
участвал в административното производство, в което е постановено процесното решение
за възстановяване правото на собственост върху спорния имот, а и с оглед твърденията
на ищеца е допустимо съдът да извърши т. нар. косвен съдебен контрол по отношение
законосъобразността на този индивидуален административен акт – арг. чл. 17, ал.
2 ГПК, но само относно наличието на законоустановени пречки за възстановяване
на собствеността.
Пред СРС (лист 104-105) е приет като
доказателство нотариален акт № 3/29.06.2009 г., том. 3, peг. № 3668, дело №
325/2009г. на Нотариус № 041 - Д. Т., с който ответниците са признати за
собственици върху имот с идентификатор 68134.4082.522 с площ от 558 кв.м.,
идентичен с част от имот с пл. № 3068, кад. л. 10 по плана на град София от
1939 г. Не е спорно, а и се установява от приложените на лист 39-42 скици, че от
този имот са образувани имоти с идентификатори 38134.4082.6002 и
68134.4082.5999.
Според АДС № 3423/07.09.1988 г.Акт №
291/20.11.1997 г. за общинска собственост /частна/ (находящ се на л. 92 в
папката на гр.д. № 11954/2006 г. на СРС, приложено към настоящото дело) като
година на построяване на супермаркета е посочена 1971 г., което обстоятелство
не е било надлежно оспорено.
Пред СРС е приета първоначална СТЕ, изготвена
от вещото лице В.К., която настоящият състав намира за компетентно и обективно
дадено и кредитира с доверие. Според заключението понастоящем супермаркетът се
ползва като магазин „Т-Маркет", като до входа за клиенти по цялата
югозападна фасада съществува голяма тераса, размерите на която по графични
данни е около 240 кв.м. (24 м. х 10 м.). Същата е в добро състояние, построена
е на стоманобетонни основи, покрита със светли мозаечни плочи, с външна мита
мозайка, добре поддържана. Терасата е на средна височина от 1,20 м. от околния
терен и не е включена в застроената площ на супермаркета. Същата е нанесена във
всички официални планове, считано от кадастралния план от 1975 г., като в
застроителния план от 1988 г. е запазена в целия си обхват като ново строително
петно непосредствено до южната фасада. В приватизационните документи няма
описана южна граница на супермаркета – „тераса“, а „зелена площ“. Терасата е функционално
свързана със супермаркета, едната й страна е дълга около 14 м. и е долепена до
сградата, като има построени три стълбища за достъп до единствения вход за клиенти.
До реституирането на имота на ответниците терасата е попадала изцяло в поземлен
имот, собственост на общината, а след това преобладаващата част от терасата попада
в собствените на ответниците имоти с идентификатори 68134.4082.5999 и
68134.4082.6002, а с площ около 42 кв.м. попада в общински имот -
68134.4082.6291.
Според допълнителната СТЕ, изготвена от Б.Х.,
което настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено и
кредитира с доверие, ке установява, че процесната тераса е функционално
свързана със супермаркета с идентификатор 68134.4082.6291.1. Тя е начертана на
приложената към заключението цветна скица с линиите по точки 1-2-3-4-1, а
частта от нея с площ от 140 кв.м., посочена на скицата по т. А-Б-В-Г-А попада
върху горепосочените два поземлени имота на ответниците с идентификатори
68134.4082.5999 и 68134.4082.6002. Сградата – супермаркет е построена около
1971 г., а терасата е нанесена върху одобрените регулационни и кадастрални
планове за района от 1988 г. и 2009 г., но не е нанесена в последното изменение
на кадастралната карта от 2010 г.
Пред въззивната инстанция е допусната на
основание чл. 266, ал. 3, вр. чл. 195, ал. 1 ГПК СТЕ, изготвена от вещото лице А.
Ц. ,което настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено и
кредитира с доверие. При измерване е установено, че терасата е с приблизителни
размери 10,50 м. широчина и 24,60 м. дължина и с обща застроена площ от 258,30
кв.м. Терасата е обрамчена с борд, оформен от кашпи, като височината спрямо
средноприлежащия терен до горен ръб на борда е средно 1 м. - 1,10 м. В
северозападната част на терасата е оформено основното стълбище, водещо до
главния вход, което е естествено продължение на алеята, водеща от улицата към
терасата. Последната се използва основно за достъп на клиенти до търговския
обект, за обсулжване на банкомата и за паркиране на велосипеди.
По данни на ищеца
пространството се използва и за разполагане на рекламни материали, както и за
сезонни разпродажби.
По поставения към експертизата въпрос за
определяне на необходимата полезна площ за обслужващите функции на терасата
вещото лице изтъква, че следва да се има предвид фактическото положение и
изпълнението на супермаркета, което е било реализирано в този си вид още към
1971 г., съгласно типов проект за подобен вид обекти. Проектирането на външна
тераса към търговския обект е въпрос на проектно решение и не е регламентирано
от конкретни наредби или нормативи. Основните норми, действали към момента на
проектирането са: норми и правила за проектиране на търговски магазини,
утвърдени със заповед No3481/25.10.1966 г. на МАБ (отпечатани в БСА, бр.10/1966
г.; изм.1, ДВ бр.З от, 1996 г.). Тези правила и норми са били задължителни при
проектиране на търговски магазини в градовете и селищата от градски тип, но
същите третират предимно изискванията към решението на вътрешното пространство
и нямат отношение към околното пространство.
Според експертът, към настоящия момент
въпросът относно определянето на необходимата полезна площ от терасата към
магазина би следвало да бъде съобразен с вече съществуващите комуникационни
връзки - алеи, стълби и рампи, така че да не бъде нарушена съществуващата
комуникационна обвързаност. Посочено е, че от северната страна на терасата са
разположени стълбище и рампа, осигуряваща достъпна среда, което е в изпълнение
на изискванията на Наредба № РД-02-20-2 от 26.01.2021 г. за определяне на
изискванията за достъпност и универсален дизайн на елементите на достъпната
среда в урбанизираната територия и на сградите и съоръженията.
Главното стълбище, представляващо естествено
продължение на съществуващата алея, разположено от северозападната страна на
терасата, е със съществуваща ширина от 5,00 м., а от дясната му страна по
посоката на изкачване, върху терасата са разположени стойки за велосипеди.
Ширината на озеленяването с кашпи по борда на терасата е приблизително 55 см.,
т.е. измерено, разстоянието, оставащо след паркинга за велосипеди до края на
терасата, при спазване на необходимите отстояния и размери, е по-малко от 1,00 м.
Изискванията за разполагане на паркинги за
велосипеди към търговските обекти, както и техните размери и обслужващи площи
са регламентирани от Наредба № РД-02-20-2 от 20 декември 2017 г. за планиране и
проектиране на комуникационно-транспортната система на урбанизираните
територии. Съгласно чл.70 от Наредбата велосипедни паркинги от Клас 2 /за
кратковременно паркиране - до 2 часа/ се прилагат в близост до магазини,
ресторанти, и други подобни места, като се спазват определени изисквания за
размери и отстояния, илюстрирани на схема на л. 10 от СТЕ, като ширината на
ивицата за паркиране е с размери минимум 2 метра и обслужваща площ от минимум 1,80
м. Самото стълбище от югоизточната страна, осигуряващо достъп откъм
срещуположната улица до вход клиенти и до банкомата, е с по-малка ширина
/2,00м/, като пространството от южната страна е ограничено /оформено / с кашпи
с ширина около 55 см., оформящи озеленен борд на терасата на магазина. Според
вещото лице „необходимата площ“ под формата на прилежаща тераса към търговския
обект при всички случаи се определя със самия проект.
В експертизата е посочено също така, че макар
терасата да е с височина по-малка от 1,20 м. спрямо средно прилежащия терен, и
като такава не се включва в застроената площ на магазина, то същата
представлява строеж по смисъла на ЗУТ и е била предмет на приватизационната
сделка, като е описана и оценена в изготвения доклад. В конкретния случай не е
възможно да бъде определена „необходимата площ“ по смисъла на чл. 22, ал. 7 от ЗУТ, препращащ към Наредба № 7 от 2003 г. за правила и нормативи за устройство
на отделните видове територии и устройствени зони, тъй като не става въпрос за
определяне на прилежаща площ /земя/ към сграда, необходима за обслужването на
съответната сграда, а се касае за построена тераса, заложена в проекта на
търговския обект, и представляваща неразделна част от този търговски обект.
Страните не спорят по отношение на обстоятелствата,
че след обобществяването на поземления имот на наследодателя на ответниците,
същият е съставлявал имот с пл. №3068 в кадастралния план от 1975 г., който е
попадал в кв. 26, парцел I, по регулационния план на ж.к.
„Младост I“
II-ра, част от 1988
г. и според този план имотът е бил отреден за мероприятие „Супермаркет,
озеленяване и улици“, които са били реализирани и осъществени на терена. До
същите фактически изводи е достигнал и първоинстанционния съд, като тяхната
правилност не е оспорена чрез нарочно въведени оплаквания във въззивните жалби
на ответниците. Ето защо и по аргумент от чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК
въззивната инстанция няма правомощието да ги проверява.
Съдът намира за правилен правният извод на СРС
за наличието на законови пречки по чл. 10б от ЗСПЗЗ за възстановяване на
ответниците на правото на собственост върху частта от поземления имот, попадаща
под процесната тераса с площ от 140 кв.м., поради проведено мероприятие.
Съгласно нормата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ собствениците
или техните наследници на земеделски земи, притежавани преди образуването на
ТКЗС или ДЗС, намиращи се на територията на урбанизирани територии /населени
места/ или извън тях, които са застроени или върху тях са проведени
мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността, имат право на
обезщетение. Посочената правна норма принципно изключва реалната реституция на
земеделските имоти.
При спор за собственост съдът не може да
извършва косвен съдебен контрол за законосъобразност на влязло в сила решение
по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, когато ответник по иска е правоприемник на държавата и
правоприемството е настъпило в хода на производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ
или след приключването му. Такъв контрол би бил допустим, ако правоприемството
от държавата е настъпило преди образуване на реституционното производство и
правоприемникът на държавата не е участвал като страна в производството по
издаване и обжалване на административния акт (решение № 195 от 10.11.2016 г.,
по гр.д.
№ 2396/2016 г., на ВКС, I ГО).
В случая ищецът и неговите праводатели не са
били страна в производството по възстановяване на собствеността – нито в
административната му фаза, нито в съдебната фаза по чл. 14, ал. 3 от ЗСПЗЗ,
нито са придобити права от държавата след образуване на реституционното
производство или след приключването му. Поради това косвен съдебен контрол,
какъвто СРС е извършил, е допустим, а по същество и основателен.
При безспорно установеното от фактическа
страна, че изграждането на процесния супермаркет представлява реализирано мероприятие
по смисъла на чл. 10б от ЗСПЗЗ, то и не подлежи на реституция онази част от
поземления имот, която би осуетила или затруднила дейността и функционирането
на реализираното обществено мероприятие. От приетите пред СРС две съдебни
технически експертизи, както и приетата без възражения на страните пред
въззивната инстанция СТЕ, следва извод, че процесната тераса е функционално
свързана със супермаркета и тя е била изградена при неговото построяване през
1971 г., като е отразена в последващите планове, считано от 1975 г. Независимо
че не е описана в договора за замяна, по силата на който ищецът е придобил
собствеността, а и не е посочена в договора, сключен от неговия праводател със
Столична община, както е посочено от в.л. А. Ц., според част I, т. 4, раздел
„Технически характеристики“ от приватизационния доклад, е вписана и открита площадка
от 259,50 кв.м., като е била калкулирано правото на строеж върху площадката.
Последната е описана и в характеристиката на обекта като открита тераса, която
принадлежи към супермаркета в изготвената приватизационна преписка (л. 56 от приложеното
гр.д. №11954/2006 г. на СРС). Установява се, че посредством терасата се осъществява
достъпа на клиентите до магазина, като нито данните по делото, нито волята на
страните по сключените договори за покупко-продажби, могат да обусловят извод,
че спорният обект не е част от проведеното мероприятие, респективно терасата се
явява прилежаща част към супермаркета. В този аспект на мисли законосъобразно е
съобразено от СРС и обстоятелството, че липсата на строителни книжа е
ирелевантно при преценката за пречките по чл. 10б ЗСПЗЗ. Визираната норма
предвижда осъществяване на мероприятие или застрояване на терена, които
представляват комплекс от строителни дейности и се прилага, както по отношение
на земеделски земи в строителните граници, така и извън тях, като в тези случаи
не съществува нормативно изискване за законност на строителството (в този
смисъл и решение № 164 от 26.01.2017 г., по гр.д. №5800/2015 г.). Щом терасата
се явява част от реализираното мероприятие, то и е без правно значение каква
минимална площ от нея би била функционално необходима за задоволяване нуждите
на супермаркета чрез вече изясненото й предназначение за осигуряване достъп на
клиентите.
Предвид горните съображения изводът на СРС, че
е била налице пречка по чл. 10б ЗСПЗЗ, вр. §1в , ал. 1 от ППЗСПЗЗ за
възстановяване собствеността на терена, съответстваща на площта под терасата, е
правилен. Придобивайки правото на собственост върху супермаркета, ведно с
правото на строеж от терена, като функционална част от сградата, ищецът е
носител и на правото на собственост върху терасата, ведно с правото на строеж
за нея върху терена.
За пълнота на изложението във връзка с
оплакванията на ответниците И.М. и В.Й., е необходимо да бъде изяснено, че с
построяването на терасата правото на строеж за изграждането й се е
трансформирало в право на собственост. Макар и несамостоятелен обект, като
построена върху терена, за да не бъде обхваната от принципа на приращението
(чл. 92 ЗС), към терасата продължава да съществува право на строеж върху
поземления имот. Без значение дали частта от терена, попадащ под терасата, е
собственост на ответниците, на Столична община или на друг правен субект, щом
безспорно е по делото, че собственик на терена не е ищецът (но е собственик на
терасата), той е носител на правото строеж върху терена. В този смисъл не могат
да бъдат споделени доводите на въззивниците, че изложените мотиви на СРС
относно принадлежността на правото на строеж върху терена като част от правото
на собственост от терасата били нелогични и без отношение към предмета на
спора. Неправилно е и схващането на ответниците –въззивници/, че за
установяване притежавано от ищеца право на строеж върху въпросните 140 кв.м. от
земята, това право трябвало да се отнеме от патримониума на ответниците, за
които в обжалваното решение е било прието, че изначално не са били собственици.
При уважаване на положителния установителен иск, за разлика от конститутивния,
не се променя правно положение, а се установява такова в отношенията между
спорещите страни. Тъй като с исковата молба се претендира признаване право на
собственост върху терасата, но не и върху прилежащата под нея земя, то и
естеството на защитаваното право изисква произнасяне от съда по въпроса дали
дружеството е собственик на терасата, а принадлежащото право на строеж върху
терена, върху който е построена, се включва в обема на правото на собственост,
като негова неразделна част. Ето защо и неоснователно е оплакването, че било
неясно защо СРС установява спрямо ответниците притежаваното от ищеца право на
собственост върху терасата, при положение че съдът вече бил приел, че те не са
собственици. В този смисъл СРС не само че не е необходимо да се произнася в
диспозитива относно титулярството на правото на собственост върху терена, но и
подобно действие би обусловило неговата недопустимост с оглед диспозитивното
начало в гражданския процес (чл. 6, ал. 2 ГПК).
По изложените съображения първоинстанционното
решение следва да бъде обезсилено изцяло в частта, в която СРС се е произнесъл
по предявения отрицателен установителен иск, както и частично по отношение на
предявения положителен установителен иск за установяване правото на собственост
върху частта от терасата, попадаща извън претендираните от ответниците за
собствени поземлени имоти, с площ от 100 кв.м. (представляваща разлика между
действително установената с първоначалната СТЕ площ на терасата от 240 кв.м. и
частта от 140 кв.м., попадаща във възстановения на ответниците имот), която е
очертана по линии с букви и цифри 1-2-3-В-Б-А-Г-4-1 по комбинираната скица към
заключението на вещото лице Б.Х., находяща се на л. 265 от делото.
В останалата обжалвана от ответниците част на
решението, с която е признато спрямо тях, че ищецът е собственик на частта от
терасата с площ от около 140 кв.м., означена по линиите между точки А-Б-В-Г-А
на комбинираната скица на вещото лице Б.Х. (л. 265 от делото на СРС), изводите
на първоинстанционния съд за основателност на иска са правилни и съдебният акт
следва да бъде потвърден.
С оглед изхода на спора на страните се дължат
половината от сторените разноски пред съответната съдебна инстанция.
На ищеца се дължат за първоинстанционното
производство половината от разноските за заплатена държавна такса и депозит за
вещи лица, т.е. общо 290,24 лв., поради което решението на СРС следва да се
отмени в частта, в която на дружеството са присъдени разноски над посочения
размер до сумата от 369,48 лв. За въззивното производство разноски на
дружеството не се дължат, тъй като въззивната му жалба се явява изцяло
неоснователна.
На И.Й.М. са дължими половината от сторените в
първоинстанционното производство разноски, т.е общо 550 лв. - за депозит за
вещо лице и за адвокатско възнаграждение, поради което следва да й се присъдят
още 138,74 лв. към вече присъдените 411,26 лева. За въззивното производство са
й дължими половината от разноските за държавна такса и депозит за вещо или общо
275 лв. съобразно представения списък по чл. 80 ГПК
На В.Й.И.-С. са дължими половината от сторените
в първоинстанционното производство разноски за адвокатско възнаграждение, т.е.
350 лв., поради което следва да й се присъдят още 82,68 лв. към вече
присъдените 267,32 лева. За въззивното производство не са претендирани
разноски.
На Й.Е.Г. лично и в качеството му на наследник
на първоначалния ищец Е.Г.В. са дължими половината от сторените в първоинстанционното
производство разноски за адвокатско възнаграждение, т.е. в размер на 640 лв. (340
лв. в лично качество и 340 лв. като наследник), поради което следва да му се
присъдят още 171,54 лв. към вече присъдените 508,46 лв. (от които 254,23 лв.
лично и толкова като наследник). На Й.Е.Г. се дължи и присъждане на половината
от заплатената за въззивното обжалване държавна такса или общо 25 лв.
С оглед на правилата, установени в
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение може да бъде
обжалвано пред ВКС по правилата на чл. 280 ГПК.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение №187252 от 31.08.2020 г., постановено
по гр. д. № 40852/2017 г., на СРС, 173 с-в, както следва:
- в частта, в която е признато за установено
по отношение на „Ф.“ ЕООД с ЕИК ******** (чийто правоприемник понастоящем е „К.и.“
ООД с ЕИК ********), че И.Й.М., ЕГН **********, В.Й.И.-С., ЕГН **********, Й.Е.Г.,
ЕГН ********** и Е.Г.В., ЕГН ********** (последният починал в хода на
въззивното производство и заместен от ответника Й.Е.Г.), не са собственици на
част с площ около 140,00 кв.м. от недвижим имот, представляващ Нива, цялата с
площ от 555 кв.м., находяща се в строителните граници на град София, м.
„Брего", пл. № 3068, кад. лист 10 по кадастралния план на град София от
1939 г., ситуирана между буквите Е-Ж-З-Д-Е на скицата към съдебно-техническата
експертиза по гр.д. № 9096/1997 г. на СРС, който имот е възстановен на
ответниците по силата на съдебно решение от 20.05.1999 г. по гр.д. № 9096/1997
г. на СРС, 40 състав, и попада в имоти с идентификатори 68134.4082.5999 и
68134.4082.6002, която част е означена с линиите между точки А-Б-В-Г-А по
комбинираната скица към заключението на вещото лице Б.Х., находяща се на л. 265
от гр. д. № 50481/2013 г., на СРС, 173 с-в, и която скица, приподписана от
съдията, следва да се счита за неразделна част от първоинстанционното решение, както и в частта, в която е отхвърлен
предявения иск за останалата част от недвижимия имот - нива, цялата с площ
от 555,00 кв.м., находяща се в строителните граници на град София, м.
„Брего", пл. № 3068, кад. лист 10 по кадастралния план на град София от
1939 г., ситуирана между буквите Е-Ж-З-Д-Е на скицата към съдебно-техническата
експертиза по гр.д. № 9096/1997г. на СРС, който имот е възстановен на
ответниците по силата на съдебно решение от 20.05.1999 г. по гр.д. № 9096/1997
г. на СРС, 40 състав, и попада в имоти с идентификатори 68134.4082.5999 и
68134.4082.6002.
- в частта, в която е признато за установено
по отношение на И.Й.М., ЕГН **********, В.Й.И.-С., ЕГН **********, Й.Е.Г., ЕГН **********
и Е.Г.В., ЕГН ********** (последният починал в хода на въззивното производство),
че „Ф.“ ЕООД с ЕИК ******** (чийто правоприемник понастоящем е „К.и.“ ООД с ЕИК
********) е собственик на частта от тераса,
равняваща се на около 100 кв.м. и попадаща между линии по букви и цифри 1-2-3-В-Б-А-Г-4-1, по комбинираната
скица към заключението на вещото лице Б.Х., находящо се на лист 265 от гр. д. №
50481/2013 г., на СРС, 173 с-в, и която скица е приподписана от настоящия
съдебен състав и следва да се счита за неразделна част от въззивното решение, и
която част от терасата представлява функционално прилежаща част към супермаркет
сграда с
идентификатор 68134.408.6291.1, който от своя страна е самостоятелна едноетажна
сграда (без трафопоста) със застроена площ от 592,87 кв.м. със съответни
съставни пространства и площи, заедно със съответното право на строеж върху
прилежащия на сградата терен, при посочени съседи, заедно с правото на строеж
върху стопански двор от 258,78 кв.м., находящ се в град София, ж.к. „********по
застроителния план, одобрен със Заповед № РД-50-09-224/25.05.1988 г..
ОТМЕНЯ решение №187252 от 31.08.2020 г.,
постановено по гр. д. № 40852/2017 г., на СРС, 173 с-в, в частта с присъдените в полза на „Ф.“ ЕООД с ЕИК ******** (чийто
правоприемник понастоящем е „К.и.“ ООД с ЕИК ********) съдебни разноски – за разликата
над 290,24 лв. до присъдените 369,48 лв.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №187252
от 31.08.2020 г., постановено по гр. д. № 40852/2017 г., на СРС, 173 с-в, в
останалата обжалвана част, в която е признато за установено
по отношение на И.Й.М.,
ЕГН **********, В.Й.И.-С., ЕГН **********, Й.Е.Г., ЕГН ********** и Е.Г.В., ЕГН
********** (последният починал в хода на въззивното производство), че „Ф.“ ЕООД
с ЕИК ******** (чийто правоприемник понастоящем е „К.и.“ ООД с ЕИК ********) е собственик на частта от тераса, равняваща
се на 140 кв.м. и попадаща между линии по букви А-Б-В-Г-А, по комбинираната скица към заключението на вещото лице Б.Х.,
находящо се на лист 265 от гр. д. № 50481/2013 г., на СРС, 173 с-в, и която
скица, приподписана от настоящия съдебен състав, следва да се счита за неразделна
част от въззивното решение, и която част от терасата представлява функционално
прилежаща част към супермаркет с
идентификатор 68134.408.6291.1, който от своя страна е самостоятелна едноетажна
сграда (без трафопоста) със застроена площ от 592,87 кв.м. със съответни съставни
пространства и площи, заедно със съответното право на строеж върху прилежащия
на сградата терен, при посочени съседи, заедно с правото на строеж върху
стопански двор от 258,78 кв.м., находящ се в град София, ж.к. „********по
застроителния план, одобрен със Заповед № РД-50-09-224/25.05.1988 г..
ОСЪЖДА „К.и.“ ООД с ЕИК ******** да заплати
съдебни разноски на ответниците, както следва:
- на И.Й.М., ЕГН **********, допълнително сумата от 138,74 лв. за първоинстанционното
производство и общо 275 лв. за
въззивното производство.
- на В.Й.И.-С., ЕГН **********, допълнително сумата
от 82,68 лв. за производството пред
СРС.
- на Й.Е.Г., ЕГН **********, допълнително
сумата от 171,54 лв. за производството
пред СРС, и общо 25 лв. за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: