РЕШЕНИЕ
гр.
София, 04.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А” въззивен състав, в публичното
заседание на петнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ИВАНКА ИВАНОВА
НЕДЕЛИНА
СИМОВА
при
секретаря Светлана Влахова, като разгледа докладваното от мл. съдия Симова гр.
дело № 5422 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение №
192495 от 10.08.2017 г., постановено по гр. дело № 7512/2016 г. по описа на
Софийски районен съд /СРС/, ІІІ-то ГО, 113-ти състав, предявеният от С.А.Д.
срещу НАП осъдителен иск с правно основание чл. 226, ал. 2, вр. ал. 3 КТ е
уважен за сумата от 10857,00 лева, представляваща обезщетение за незаконно
задържане на трудова книжка след прекратяване на трудовото правоотношение за
периода от 10.02.2013 г. до 19.01.2016 г., ведно със законната лихва върху
присъдената сума, считано от 10.02.2016 г. до окончателното ѝ изплащане,
като е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер и за периода от
19.01.2011 г. до 10.02.2013 г., като е отхвърлен и искът с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 4 580,00 лв., представляваща лихва
за забава за периода от 19.02.2011 г. до 19.01.2016 г.
В законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу така постановеното решение в частта, с която
искът по чл. 226, ал. 2, вр. ал. 3 КТ е уважен е подадена въззивна жалба на
ответника в първоинстанционното производство – Национална агенция за приходите
(НАП). Във въззивната жалба са наведени твърдения за неправилност на решението
в атакуваната му част поради постановяването му при допуснати нарушения на
материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Според
жалбоподателя, погрешно в решението е прието, че въпросът за липсата на
противоправно поведение от страна на НАП е ирелевантен за изхода на спора по
делото. Твърди се, че в конкретния случай за ищеца не са настъпили вреди от
поведението на НАП, в качеството ѝ на работодател. Излагат се и доводи,
че ищецът не е указал необходимото съдействие за издаването на дубликат от
трудовата му книжка. Отправено е искане за отмяна на решението в обжалваната му
част и за отхвърляне в цялост на исковата претенция.
В
законоустановения двуседмичен срок не е постъпил отговор на въззивната жалба по
чл. 263, ал. 1 ГПК от ищеца в първоинстанционното производство С.А.Д.. Същият,
обаче, е подал в срок насрещна въззивна жалба срещу първоинстанционното
решение, в частта, с която предявеният от Д. осъдителен иск с правно основание
чл. 226, ал. 2, вр. ал. 3 КТ е отхвърлен за разликата над присъдената сума от
10857,00 лева до пълния претендиран размер от 19260,00 лева и за периода от
19.01.2011 г. до 10.02.2013 г., както и в частта, с която е отхвърлен изцяло
предявеният акцесорен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
сумата от 4580,00 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от
19.02.2011 г. до 19.01.2016 г. В насрещната въззивна жалба се твърди, че в
атакуваните със същата части първоинстанционният съдебен акт е неправилен
поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат
се доводи, че СРС не е съобразил установените по делото обстоятелства относно
спирането и прекъсването на погасителната давност за претендираното
обезщетение, както и наличието на покана за заплащане на същото, инкорпорирана
в искова молба на ищеца срещу НАП, касаеща предходен процесен период. Въз
основа на тези аргументи е направено искане за отмяна на постановеното от районния
съд решение в обжалваната му част и за уважаване в цялост на исковите
претенции.
По така
постъпилата насрещна въззивна жалба е подаден отговор в законоустановения срок
от НАП. В същия се сочи, че насрещната въззивна жалба следва да бъде оставена
без уважение, тъй като наведените с нея възражения са неоснователни.
Софийски градски съд, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
Производството е образувано
по въззивна жалба и насрещна въззивна жалба, подадени от процесуално
легитимирани страни, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и по чл.
263, ал. 2 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същите
са процесуално допустими.
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението в
неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси относно правилността на акта е ограничен от посоченото в иницииралата
производството жалба. Съобразно така установените си задължения, настоящият
съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Относно релевираните в жалбите доводи за незаконосъобразност,
въззивният съд намира следното:
От фактическа страна:
Не е спорно между страните,
че между тях е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е
изпълнявал длъжността „юрисконсулт“ с брутно трудово възнаграждение в размер на
310,20 лв. Същото е било прекратено със Заповед № 15475/07.08.2000 г., считано
от 19.09.2000 г.
Не се спори между страните
също, че ищецът е предал трудовата си книжка на работодателя, който я е
съхранявал, както и че същият не я е върнал на ищеца при прекратяване на
трудовото правоотношение, тъй като същата е била изгубена.
От приложените към
материалите по делото гр. д. № 4823/2001 г. по описа на СРС, 74-ти състав, в.гр.д.
№ 44/2003 г. по описа на СГС, II-В въззивен състав и гр. д. № 2982/2003 г. по описа на ВКС, се установява, че уволнението е било признато
за незаконно, но трудовото правоотношение не е било възстановено, предвид
обстоятелството, че същото е било срочно.
От приложеното в. гр.д. №
3490/2006 г. по описа на СРС, II-А въззивен състав, се установява,
че е потвърдено и влязло в сила решението по гр. д. № 19843/2003 г. по описа на
СРС, 74-ти състав, с което ответникът е бил осъден да заплати обезщетение по
чл. 226, ал. 2, вр. ал. 3 КТ за незаконно задържане на трудовата книжка за
предходен период, а именно от 19.09.2000 г. до 19.09.2003 г.
От приети пред
първоинстанционния съд писмени доказателства, а именно писмо № Д-91-00-102 от
14.06.2001 г. от Министерство на финансите, Главна данъчна дирекция до Дирекция
„Областна инспекция по труда“ се установява, че работодателят е предприел
действия във връзка с издаването на нова трудова книжка на ищеца, като е представил
пред Инспекция по труда част от необходимите удостоверения от предишни
работодатели. По делото са представени също и писма от 2016 г. до предишни
работодатели с оглед изискване на необходимата информация от тях за прослужено
време, както и издадените от тях удостоверения. Последните доказателства обаче
касаят действия, предприети след исковия период.
Представено е и
писмо от НАП с изх. № 20-00-3679 от 11.04.2017 г. до ищеца, с което последният
е поканен да получи документите необходими за издаване на дубликат от трудовата
му книжка, ведно с обратна разписка за получаването му. Това доказателство
обаче също се отнася до обстоятелства настъпили след исковия период.
Пред въззивната инстанция не са
събрани допустими, относими и необходими нови доказателства.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 226, ал. 2 от КТ, работодателят и виновните
длъжностни лица отговарят солидарно към работника или служителя за вредите,
които той е претърпял поради незаконно задържане на трудовата му книжка, след
като трудовото правоотношение е било прекратено. В този случай обезщетението е
в размер на брутното трудово възнаграждение от деня на прекратяване на
трудовото правоотношение до предаване на трудовата книжка. Правото на
обезщетение по чл. 226, ал. 2 от КТ възниква поради невъзможността
на работника или служителя да се ползва от трудовата си книжка, съответно от
удостоверителната й функция, във връзка с възникването, съществуването и
прекратяването на трудови и осигурителни права и задължения. Основателността
на иска по чл.
226, ал. 2 КТ се предпоставя от кумулативното осъществяване на
следните юридически факти: 1)
прекратен трудов договор, 2) незаконно задържане на трудова
книжка и 3) настъпили
имуществени вреди в пряка причинна връзка с незаконното задържане. На основание
чл. 154, ал. 1 ГПК всяка от страните в процеса следва да установи положителните
факти, от които черпи изгодни за себе си правни последици. В приложение на това
правило, тежестта за установяване на първите две предпоставки – наличие на
прекратено трудово правоотношение и задържането на трудовата книжка, се
разпределя на ищеца. Тъй като размерът на обезщетението е нормативно определен и се съизмерва с
последното брутно трудово възнаграждение за времето на задържане
на трудовата книжка, в тежест
на ищеца е да установи и неговия размер. Не е необходимо работникът и
служителят да доказва претърпял ли е вреди и какви,
освен ако работодателят оспорва, че в периода на задържането на трудовата
книжка, работникът не е реализирал социално осигурен доход. В този случай
доказателствената тежест да се установи, че работникът е реализирал доход и в
какъв размер е на работодателя. /в с. см. решение
№ 519/09.01.2012 г. по гр. д. № 1741/2010 г. IV г. о., решение
№ 606/27.10.2009 г. по гр. д. № 908/2009 г., ІV г. о., решение
№ 130/04.05.2011 г. по гр. д. № 141/2010 г., IV г. о., решение
№ 553/15.07.2010 г. по гр. д. № 206/2009 г., IV г. о. на ВКС и др./.
Конкретиката
на случая разкрива, че безспорно установено по делото е както прекратяването на
трудовото правоотношение, така и обстоятелството, че трудовата книжка се е
намирала у работодателя, респективно – той дължи връщането ѝ. Не се спори
между страните също, че причината за невръщане на трудовата книжка, е
изгубването, докато тя е била в държане на работодателя. Спорното по делото
обстоятелство е дали поведението на последния, изразяващо се в невръщането на
трудовата книжка поради изгубването ѝ, следва да се квалифицира като
незаконосъобразно, поради което той да следва да бъде натоварен с отговорността,
възложена му съобразно чл. 226, ал. 2 КТ.
За
да се ангажира отговорността на работодателя за незаконно задържане на
трудовата книжка, е необходимо той да не е изпълнил задълженията си
съгласно чл.
350, ал. 1 КТ и чл. 6, ал. 3 от
Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж, незабавно да
оформи и предаде на работника трудовата книжка след прекратяването на трудовото
му правоотношение. В съдебната практика, постановена по сходни случаи, е
застъпено положението, че за уважаването на иска с правно основание чл. 226,
ал. 2 КТ, ирелевантно е обстоятелството поради каква причина трудовата книжка
не се връща на работника – в този смисъл Определение
№ 183 от 22.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3782/2016 г., IV г. о., ГК. Обстоятелството,
че трудовата книжка е изгубена, не изключва незаконосъобразността на
задържането ѝ. И в този
случай има противоправност в поведението на работодателя, тъй като е налице
неизпълнение на задължението му по чл. 350, ал. 1 от КТ незабавно да върне трудовата книжка
след прекратяване на трудовото правоотношение, което по същество е
противоправното поведение по чл. 226, ал. 2 от КТ, за което на работника и служителя
се дължи и обезщетение.
Във
връзка с доводите на въззивник-ответник, че поведението му не следва да се
квалифицира като незаконосъобразно, тъй като той е предприел действия за
издаване на нова трудова книжка, но ищецът не е оказал необходимото съдействие,
въззивният съд намира следното:
Редът
за снабдяване с трудова книжка при изгубването ѝ е регламентиран в чл.
350, ал. 2 КТ, като законодателната уредба на тези правоотношения е доразвита в
чл. 7 от Наредба за трудовата книжка и трудовия стаж. Съгласно чл. 350, ал. 2 КТ, когато трудовата книжка бъде изгубена по вина на работодателя, по искане на
работника или служителя се издава нова трудова книжка от съответната инспекция
по труда въз основа на представени от работодателя данни за предишни работодатели.
В чл. 7, ал. 3 от Наредбата е посочено, че когато трудовата книжка е изгубена или
унищожена по вина на работодателя,
съответната дирекция „Инспекция по труда“ по местоседалището му го задължава в
срок не по-дълъг от един месец да представи необходимото удостоверение за
издаването на нова трудова книжка по образец съгласно приложение № 2 към
Наредбата. В ал. 4 е доразвито това правило, като е посочено, че когато
работникът или служителят е работил и при други работодатели, работодателят по
ал. 3 изисква от тях удостоверения по образец съгласно приложение № 2.
Събраните удостоверения се предоставят в съответната дирекция „Инспекция по
труда“ по опис. В чл. 7, ал. 5 от Наредбата са посочени и срокове, в които тези
удостоверения следва да бъдат издадени от работодателя. От съвкупната преценка
на посочените разпоредби се налага извода, че в случаите на изгубване на
трудовата книжка по вина на работодателя, в негова тежест е поставено
предприемане на последователни действия в динамичен фактически състав, в
резултат от осъществяването на които се стига до издаването на нова трудова
книжка. Поради гореизложените аргументи въззивният съд споделя изводите на
първоинстанционния, че в тези случаи не е необходимо предприемането на правни или
фактически действия от страна на работника или служителя. В допълнение към
гореизложеното, от представените по делото доказателства се установява, че
работодателят е извършил необходимите действия по издаване на нова трудова
книжка, но едва след исковия период, което обстоятелство би имало значение за
основателността на евентуални искове за последващ период.
Неоснователен се явява и доводът на
въззивника-ответник, че въззивниктът-ищец не е претърпял вреди, поради което не
следва да се ангажира отговорността по чл. 226, ал. 2 КТ. Както бе посочено
по-горе, в производството по така предявения главен иск ищецът не следва да
доказва настъпването на вреди и техният размер, като те се презюмират. В този
смисъл са Решение № 519 от 09.01.2012 г. по гр.
д. № 1741/2010 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 73 от 13.03.2014 г. по гр.
д. № 1372/2011 г. на ВКС, IV г. о, Решение
№ 335 от 07.07.2003 г. по гр. д. № 3118/2001 г. на ВКС, ГК, III г. о., Решение
№ 606 от 27.10.2009 г. по гр. д. № 908 от 2009 г. на ВКС, Определение
№ 128 от 08.02.2010 г. по гр. д. № 1609/2008 г. на ВКС, ГК, IIIг. о., Решение
№ 38 от 29.03.2011 г. по гр. д. № 1276/2009 г. на ВКС, ГПК, IV г. о. Решение
№ 519 от 01.2012 г. по гр. д. № 1741/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и др.
Въззивникът-ответник не е и твърдял ищецът да е постъпил на друга работа и
поради това да не търпи вреди в рамките на исковия период, в който случай би
носил доказателствената тежест да установи този факт. В допълнение,
неоснователно е възражението на ответника за липса на вреди с оглед довода, че
ищецът получава пенсия за осигурителен стаж и възраст. Установяването на това
обстоятелство не изключва понасянето на вреди, респективно приложимостта на чл.
226, ал. 2 КТ, доколкото законодателството разрешава полагане на труд по
трудови правоотношения и след придобиване на право на пенсия.
Предвид гореизложените аргументи,
първоинстанционният съд правилно е приел главната искова претенция за
основателна.
Това налага разглеждане на релевираното
в срока за отговор на исковата молба материалноправно възражение за погасяване
на част от вземането по давност. Претендираното обезщетение е за периода от
19.01.2011 г. до 19.01.2016 г. Настоящата искова претенция е предявена на
10.02.2016 г., от който момент се прекъсва давността на основание чл. 116, б.
„б“ ЗЗД. Правилно първоинстанционният съд е приел, че приложима е специалната
по-кратка 3-годишна давност на основание чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. При
продължаващо бездействие изискуемостта на вземането настъпва периодично за
всеки ден неизпълнение. Поради това погасени по давност се явяват вземанията,
чиято изискуемост е настъпила 3 години преди депозиране на исковата молба.
Непогасената част от вземането обхваща периода от 10.02.2013 г. до 19.01.2016
г. Във въззивното производство не се релевирани доводи във връзка с неправилно
изчисление на размера, поради което следва да се приеме, че непогасена по
давност е сумата от 10 947 лв.
Предвид основателността на главния
иск в една част, правилно е присъдена и законна лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане, като законна последица от
уважаването на иска.
По иска с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД:
Правилни са аргументите на
първоинстанционния съд, че не следва да се присъди обезщетение за забава в
размер на законната лихва на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, доколкото
задължението не е срочно, поради което съобразно чл. 84, ал. 1 ЗЗД е необходимо
отправянето на покана от кредитора /ищеца/ за поставяне на ответника в забава.
По делото действително не е представена такава покана. Неоснователен е доводът
на ищеца, че предявяването на иск за предходен период представлява покана за
заплащане на обезщетението. Правнорелевантната покана, която би поставила
ответника в забава, съобразно чл. 84, ал. 1 ЗЗД, е тази, с която се претендира
конкретното вземане предмет на настоящата, а не на други искови претенции,
касаещи различен от процесния исков период.
Съобразно
обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция достигна,
съответства на този на първоинстанционния съд, въззивната жалба на ответника и
насрещната въззивна жалба на ищеца се явяват неоснователни, а обжалваното
решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено изцяло.
При този изход
на спора с оглед неоснователността на двете въззивни жалби, не следва да се
присъждат разноски за въззивното производство.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение
№ 192495 от 10.08.2017 г., постановено по гр. дело № 7512/2016 г. по описа на
Софийски районен съд /СРС/, ІІІ-то ГО, 113-ти състав.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна
жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.