№ 931
гр. П., 05.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети септември през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Т.И.Т.
при участието на секретаря А.В.К.
като разгледа докладваното от Т.И.Т. Гражданско дело № 20221720106321
по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове по реда на чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, с правна
квалификация чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.9 от ЗПК, вр.
чл.99 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Производството по делото е образувано по искова молба от „***“ ЕАД, ЕИК ***, със
седалище/адрес на управление: *** чрез ю.к. П., срещу Р. М. К. , ЕГН **********, с адрес:
***, с която по реда на чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, e предявени искове с правно
основание: чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.9 от ЗПК, вр. чл.99 от ЗЗД
и чл.86, ал.1 от ЗЗД, с които се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на
ищеца, в качеството му на цесионер по Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от
31.08.2018 г., и Приложение № 1 от 29.10.2021 г., сключен с „***“ ЕАД, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 514.08 лева - представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № *** от 18.02.2018 г.; сумата от 68.94 лева - договорна лихва, за
периода от 24.04.2018 г. до 25.08.2019 г.; сумата от 237.82 лева - лихва (обезщетение) за
забава, за периода от 25.04.2018 г. до 27.07.2022 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението в съда – 27.07.2022 г., до окончателното изплащане на
вземането, за които суми е издадена заповед № *** от 05.09.2022 г. по ч.гр.д. № *** г. на
ПРС. Моли да им бъдат присъдени сторените в заповедното и исковото производства
разноски.
В срока отговор на исковата молба по чл.131 ГПК ответникът Р. М. К. чрез адв. Д. М.,
е подал отговор на исковата молба, с който е оспорил предявения иск по основание и
1
размер. В отговора твърди, че предходния кредитор не би могъл да прехвърли вземането по
процесния договор за потребителски кредит, тъй като в същия няма такава клауза. Твърди,
че клаузата от приложените към исковата молба Общи условия, даваща възможност на
кредитора да прехвърли вземането си по договора, в случая била неприложима, същата не е
индивидуално уговорена между страните, клаузата нищожна по смисъла на чл.143, т.15 от
ЗЗП. Твърди, че процесния Договор за потребителски кредит бил нищожен, тъй като бил
сключен в нарушение на ЗПК, не бил написан на шрифт не по-малък от 12, в него нямало
посочен срок на договора, не била посочена методиката за изчисляване на референтния
лихвен процент, като няма и погасителен план. По подробно изложените в отговора доводи
и аргументи моли съда да отхвърли предявения иск, като му се присъдят сторените по
делото разноски.
В съдебно заседание ищецът не се представлява. В депозирана писмена молба чрез
ю.к. Н. поддържа предявените искове и моли съда да ги уважи, като им се присъдят
сторените разноски. Представя списък на разноските.
Ответникът в съдебно заседание се представлява от адв. Д. М., която оспорва
предявените искове и моли съда да ги отхвърли, като им се присъдят сторените по делото
разноски. Представя списък на разноските.
След като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ГПК, П.
районен съд приема за установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
Предявените искове са по реда на чл.415 ал.1, вр.чл.410 ГПК за процесните суми, за
които е издадена Заповед № *** от 05.09.2022 г. по ч.гр.д. № *** г. на ПРС, поради което
съдът намира, че исковете са допустими и следва да се произнесе по същество.
По основателността:
Предявения иск е с правна квалификация чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, вр. чл.79, ал.1 от
ЗЗД, вр. чл.9 от ЗПК, вр. чл.99 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Към настоящото дело е приложено ч.гр.д. № *** г. по описа на ПРС, от което се
установява, че по заявление на „***“ ЕАД с вх. № 15567 от 28.07.2022 г., е издадена заповед
№ *** от 05.09.2022 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу
длъжника Р. М. К. от гр. П. за вземане, предмет на предявения иск. В срока по чл.414 от
ГПК срещу заповедта е постъпило възражение и на основание чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, на
заявителя са дадени указания за възможността да предяви установителни искове за
съществуване на вземанията.
Исковете са предявени в срока по чл.415 от ГПК, за което са били представени
доказателства пред заповедния съд, и са процесуално допустими.
От приложения Рамков договор за продажба на вземания (цесия) от 31.08.2018 г.,
Приложение № 1 към него и анексите към същия, се установява, че „***“ ЕАД, с ЕИК: ***, е
прехвърлило на ищцовата страна „***“ ЕАД вземанията си към Р. М. К. , произтичащи от
2
Договор за потребителски кредит № *** от 18.02.2018 г. за главница в размер на 514.08
лева, и лихва в размер на 68.94 лева. В Раздел ІІІ, т.3.7 от Рамковия договор за продажба на
вземания (цесия), страните са постигнали съгласие, че купувачът има право, когато е
необходимо от имено на прехвърлящия кредитор от който продавачът е придобил
съответното вземане предмет на договор да изплаща на длъжниците уведомление за
станалата между тях цесия, за което е предоставел на ищеца изрично пълномощно.
Доколкото между страните няма спор, че Рамковия договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 31.08.2018 г. е породил действие, и доколкото към исковата молба е приложено
уведомление за извършената цесия, то и следва да се приеме, че ищецът е носител на
спорното право по силата на Рамков договор за продажба на вземания (цесия) от 31.08.2018
г., Приложение № 1 към него и анексите към същия. В тази връзка следва да се има предвид
и това, че доколкото длъжникът не е страна по договора за цесия, за да произведе действие
същият (т.е. вземанията на цедента да преминат в патримониума на цесионера) не е
необходимо уведомяването на длъжника. Разпоредбата на чл.99, ал.4 от ЗЗД е в смисъл, че
длъжникът не отговаря спрямо цесионера, в случай, че не е бил уведомен от цедента за
прехвърлянето на вземането (включително чрез пълномощник), но само ако е платил на
цедента, вместо на цесионера (т.е. освобождава се от отговорността по чл.75 от ЗЗД), в
който смисъл е решение № 319/27.04.2010 г. по гр. д. № 4025/2008 г. на ВКС и др. След
надлежното връчване на препис от исковата молба, ведно с приложеното към него
уведомление за цесия следва, че извършеното прехвърляне на процесните вземания по
Договора за потребителски кредит в полза на ищеца „***“ ЕАД е противопоставимо на
длъжника - ответник в настоящото производство.
Фактическият състав, от който възниква задължението на потребителя за връщане на
заема, включва кумулативното наличие на следните елементи: наличие на облигационно
правоотношение между „***“ ЕАД и ответника по Договор за потребителски кредит № ***
от 18.02.2018 г., както и реално изпълнение по същия; наличие на облигационно
правоотношение по Рамков договор за продажба на вземания (цесия) от 31.08.2018 г.,
сключен с „***“ ЕАД, по силата на който вземането по сочения договор за потребителски
кредит е прехвърлено на ищцовото дружество, както и надлежно уведомяване на ответника
за извършената цесия; установяване съдържанието на съглашенията (размер на кредита,
договорената лихва, падеж на вземането), получаване на сумата по договора за стоков
кредит от ответника, и изпадането му в забава по отношение на задължението за плащане на
дължимите месечни вноски.
От предмета на процесния договор, страните и съдържанието на правата и
задълженията, съдът прави извода, че е налице сключен договор за потребителски кредит по
смисъла на чл.9 от Закона за потребителския кредит.
Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
3
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне.
Няма спор между страните, а и от представеното копие от Договор за потребителски
кредит № *** от 18.02.2018 г., се установява, че на 18.02.2018 г. между „***“ ЕАД, като
заемодател и ответника като заемополучател, е сключен договор за потребителски кредит,
съгласно който „***“ ЕАД е отпуснало на ответника стоков кредит за закупуване стока –
телефон *** от „***“ ЕАД на стойност от 459.00 лева, със заплащане на еднократна такса за
оценка на риска от 55.08 лева, и общ размер на кредита от 583.02 лева, който е следвало да
бъде погасен на 18 месечни погасителни вноски всяка в размер на по 32.39 лева, с падеж на
първа вноска 25.03.2018 г., и падеж на последна вноска – 25.08.2019 г., при годишен
процент на разходите (ГПР) от 36 %, и лихвен процент (ЛП) от 16,32 %. Няма спор, че
сумата от 459.00 лева, е преведена от „***“ ЕАД по сметка на „***“ ЕАД, съгласно даденото
от К. съгласие за директен дебит, което се установява от приложения към исковата молба
дубликат на фискален бон – служебен бон от 18.02.2018 г. Не се спори, че въз основа на
отпуснатия кредит на ответника, същият е закупил и получил телефон *** до посочената
стойност от 459.00 лева.
Спорни по делото са обстоятелствата действителен ли е сключения между „***“ ЕАД
и ответника Договор за потребителски кредит.
В тази връзка в отговора на исковата молба, ответникът е противопоставил
възражение за нищожност на договора за потребителски кредит, тъй като процесния
договор не е написан на шрифт 12, в него няма посочен срок не е посочена методиката за
изчисляване на референтния лихвен процент, а също така и от процесния договора не може
да се извлече информацията за размера на включените в месечната погасителна вноска
суми, а именно колко лихва, колко главница и колко такса се погасява с всяка вноска.
Независимо от притовопоставените от ответника възражения, с определението за
насрочване съдът е указал на страните, че следи служебно за неравноправни клаузи в
договори, сключени между търговец и потребител, както и че следи за нищожността на
правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния
спор, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото
доказателства съгласно Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2020 г., ОСГТК.
Както вече бе посочено между „***“ ЕАД и ответника е сключен процесния договор
за потребителски кредит, поради което и съдът намира, че по между им е възвисвало
валидно облигационно правоотношение
Видно от приложения към исковата молба договор за потребителски кредит, в същия
е посочена сумата, която се предоставя като потребителски кредит – 459.00 лева, целта за
която се предоставя - закупуване на телефон, както и срока на договора, който е 25.08.2019
г. В действителност към договора няма нарочно изготвено приложение именовано като
4
„погасителен“ план, но такъв е обективиран чл.11.2 от Договора, който съдържа броя,
датата, и размера на погасителната вноска. В тази връзка съдът намира противопоставените
от ответника възражения за недействителност на договора за неоснователни.
В чл.7.1 от процесния Договор за потребителски кредит, е уговорено, че ответника
трябва да заплати и еднократна такса за оценка на риска в размер на 55.08 лева, както и че
същата е дължима в деня на подписване на договора за кредит, че се финансира от
кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски.
Със служебното задължение на съда да следи за неравноправни, респ. нищожни
клаузи в договори за потребителски кредит, съдът като взе предвид уговорената за дължима
в чл.7.1 от договора „такса за оценка на риска“, намира посочената клауза от процесния
договор за неравноправна, респ. нищожна по следните съображения:
Уговорената в процесния договор „еднократна такса за оценка на риска“, в случая
възлизаща на 55.08 лева, настоящия съдебен състав намира за нищожна, тъй като не
отговаря на изискванията на чл.10а, ал.4 от ЗПК. Съгласно посочената разпоредба видът,
размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит.
Таксата е уговорена в чл. 7.1 от процесния договор като задължителна, и съгласно
тази клауза от договора, тя е еднократна, дължима в деня на подписване на договора за
кредит, финансира се от кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни
вноски съгласно погасителния план и предвид заявеното му желание в искането-декларация.
При параметрите, при които е уговорена тази такса, клаузата от договора, както вече бе
посочено не отговаря на разпоредбата на чл.10а, ал.4 от ЗПК, тъй като липсва яснота
относно основанието и размера на исканата такса (проста такса по тарифа на банката или
като процент от разрешения кредит). По този начин не би могло обосновано да се приеме, че
действително от страна на кредитора са извършени разходи по проучване
платежоспособността на кредитополучателя и оценка на риска от евентуалното негово
кредитиране, чието компенсиране се търси с тази такса. Много по-голяма при тази
фактическа обстановка е вероятността в случая да се касае по-скоро за покриване на сумата,
която банката следва да задели като провизии (резерви) за покриване на потенциалната
загуба от предоставяне на необезпечен кредит. В този смисъл изискването на такава такса
би било в колизия и с нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК, доколкото се касае за действия на
кредитора, свързани с усвояването и управлението на кредита, което е недопустимо.
Освен горното, доколкото оценката на риска предхожда сключването на договора, то
тази дейност касае усвояването на кредита, във връзка с което кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони, на основание чл.10а, ал.2 от ЗПК. Следователно
дължимостта на така уговорената такса е уговорена във вреда на потребителя, поради което
и не отговаря на изискването за добросъвестност, и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на кредитора и потребителя. Съгласно императивната разпоредба на
чл.16 от ЗПК, кредитора е задължен да оцени кредитоспособността на потребителя преди да
предостави кредит на последния.
5
Клаузата, с която е уговорена такса за оценка на риска, на практика прехвърля върху
самия длъжник финансовата тежест от изпълнението на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите за
кредит, вменени й с посочената норма и води до неоправдано допълнително увеличаване на
размера на задълженията по договора. По съществото си тази такса представлява прикрита
такса за управление на кредита поради което и на основание чл.21, ал.1 от ЗПК клаузата от
договора, предвиждаща нейното плащане, е нищожна и не поражда права и задължения за
страните по заемното правоотношение.
По общо правило липсва основание да се отрече правото на кредитора да изисква
заплащането на такса, покриваща разходите по оценка на кредитоспособността на
кандидатстващото за кредит лице и риска за заемодателя. Обичайно в търговската практика
на кредитните институции е заплащането на такава такса да се изисква при сключването на
договора/отпускането на кредита. В действителност не се касае за предоставена от банката
услуга на потребителя, а за действия, извършени преди сключването на договора за кредит.
В този смисъл липсва основание да се приеме, че тази такса съставлява главница по
договора за кредит и подлежи на олихвяване с договорения лихвен процент, независимо, че
плащането й е разсрочено от кредитора. Таксата се дължи еднократно като забавата от
страна на длъжника в плащането може да породи за кредитора само вземане за обезщетение
на забавата. Не случайно в чл.7 от договора: “Общ размер на кредита и условията за
усвояването му”, задължението за еднократна такса за оценка на риска е изведено отделно,
самостоятелно, след изрично посочената сума като размер на кредита от 459.00 лева, а в
чл.10 от договора е посочен общ размер на кредите от 583.02 лева. Очевидно е, че
завоалираната формулировка на начина, по който длъжникът следва да плати определената
от кредитора такса за оценка на риска цели необосновано оскъпяване на кредита, в ущърб
на потребителя като икономически по-слаба и недостатъчно информирана страна, което на
общо основание е недопустимо. Налага се извода, че коментираната клауза на договора не
отговаря на изискването за добросъвестност и има за цел заобикаляне на закона (ЗПК),
поради което и на основание чл.21, ал.1 от ЗПК e нищожна и не поражда права и
задължения за страните по заемното правоотношение.
В горния смисъл неравноправността, респ. нищожността на клаузата на чл.7.1 от
процесния договор, предвиждаща заплащане от страна на длъжника на „такса за оценка на
риска“, то и ответника не дължи сумата от 55.08 лева, представляваща „такса за оценка на
риска“.
От изслушаната, приета и неоспорена от страните съдебно – икономическа
експертиза, изготвена от вещото лице – В. В. се установява, че процесния договор е сключен
за размер на кредита от 459.00 лева, за закупуване на избрана от потребителя стока -
мобилен телефон ***, еднократна такса за оценка на риска 55.08 лева, дължима в деня на
подписване на договора за кредит, и се финансира от Кредитора, а се възстановява от
потребителя с дължимите месечни вноски съгласно Погасителния план и предвид заявеното
от ответника желание в Искане –декларация, съгласно чл.7.1 от договора за кредит. Вещото
6
лице е установило, че неплатеното задължение по договор за потребителски кредит № ***
от 18.02.2018 г е в размер на 583,02 лева, от които 514.08 лева главница и 68.94 лева
договорна лихва за периода от 18.02.2018 г. до 25.08.2019 г.
Съдът като взе предвид заключението на вещото лице и като взе предвид, че
стойността на стоката, за закупуването на която е отпуснат кредита от 459.00 лева, то и тази
сума е дължима от ответника, и в тази му част искът се явява основателен и доказан. По
отношение на разликата до пълния предявен размер на главницата от 514.08 лева, или
разликата от 55.08 лева, то същата е включената в главница „такса за оценка на риска“, за
която съдът изложи по-горе своите мотиви за неравноправност, респ. нищожност на същата,
поради което и ответника не я дължи.
С оглед приетата от съда валидност на процесния договор за потребителски кредит,
ответника дължи на ответника сумата за главница от 459.00 лева, както и договорна лихва в
размер на 68.94 лева.
От приетата съдебно – икономическа експертиза се установява, че лихвата за забава,
изчислена върху неплатена главница, съобразно падежна дата по Договор за потребителски
кредит № *** от 18.02.2018 г. е в размер на 167.66 лева за периода от датата на изпадане на
забава 26.03.2018 г. до датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, поради което и искът за присъждане на лихва за забава е основателен и доказан
до този размер. За разликата до пълния предявен размер иска за лихва от 237.82 лева, искът
като неоснователен и недоказан следва да бъда отхвърлен.
По разноските:
Съгласно Тълкувателно решение №4/2013 г. на ОСГКТ с решението по
установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските както в заповедното
производство, така и в исковото производство.
Съгласно представения списък на разноските ищецът претендира такива за
заповедното производство за заплатени държавни такси, депозит вещо лице и
юрисконсултско възнаграждение. Ищецът е бил представляван от юрисконсулт както в
заповедното, така и в исковото производство. На основание чл.78, ал.8 от ГПК, вр. чл.37,
ал.1 от Закона за правната помощ, вр. чл.26 от Наредбата за правната помощ, съдът следва
да определи размера на юрисконсултското възнаграждение. В процесния случай, след като
взе предвид конкретния интерес, както и фактическата и правна сложност на делото, ПРС
намира, че следва да определи юрисконсултско възнаграждение в размер на 150.00 лева
общо за заповедното и исковото производства, от които 50.00 лева за заповедното
производство и 100.00 лева за исковото производство. С оглед уважената част от иска в
заповедното производство на ищецът се дължат разноски в размер на 63.56 лева, а в
исковото производство, предвид изхода на делото се дължат разноски в размер на 317.78
лева. При това положение върху ответникът съразмерно с уважената част от исковете следва
да бъдат възложени разноски в размер на 381.34 лева, представляваща разноски за държавни
такси, депозит вещо лице и юрисконсултско възнаграждение по заповедното и исковото
7
производства.
Ответникът също претендира присъждане на разноски. Съгласно представения
списък ответникът претендира разноски по заповедното и исковото производство в разер по
чл.38 от ЗА. В тази връзка ищецът в исковата молба е противопоставил възражение за
прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение, което предвид
осъщественото от адв. М. безплатно представителството по исковото и заповедното
производства, което адвокатско възнаграждение се определя от съда, то и възражението по
чл.78, ал.5 от ГПК противопоставено от ищеца е неоснователно.
Налице са основанията на чл. 38, ал.1, т.2 ЗА. В договора за правна защита и
съдействие от 22.05.2023 г. и от 16.11.2022 г. е уговорено предоставянето на безплатна
правна помощ. Дължимото адвокатско възнаграждение на адв. Д. М., определено съобразно
предвидените минимални размери в чл.7, ал.2, т.1 и чл.7, ал.7 от Наредбата № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и с оглед изхода на
делото е в размер на 700.00 лева, общо за заповедното и исковото производства. Съразмерно
с отхвърлената част от исковете на адв. М. следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение за оказаната на ответника безплатна правна помощ в размер на 106.80 лева,
което следва да бъде възложено върху ищцовата страна.
Воден от горното П. районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от „***“ ЕАД, ЕИК ***, със
седалище/адрес на управление: ***, в качеството му на цесионер по Договор за покупко-
продажба на вземания (цесия) от 31.08.2018 г., и Приложение № 1 от 29.10.2021 г., сключен
с „***“ ЕАД, че Р. М. К. , ЕГН **********, с адрес: *** ДЪЛЖИ на „***“ ЕАД, сумата от
459.00 лева, представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит №
*** от 18.02.2018 г., сключен между ответника и „***“ ЕАД, сумата от 68.94 лева -
договорна лихва, за периода от 24.04.2018 г. до 25.08.2019 г.; сумата от 167.66 лева - лихва
(обезщетение) за забава, за периода от 25.04.2018 г. до 27.07.2022 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 27.07.2022 г., до
окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед № *** от
05.09.2022 г. по ч.гр.д. № *** г. на ПРС, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата
над уважения размер от 459.00 лева до пълния предявен размер от 514.08 лева, както и иска
за лихва за разликата над уважения размер от 167.66 лева до пълния предявен размер от
237.82 лева.
ОСЪЖДА Р. М. К. , ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „***“ ЕАД,
ЕИК ***, със седалище/адрес на управление: *** сумата от 381.34 лева, представляваща
направени разноски за държавни такси, депозит за вещо лице и юрисконсултско
възнаграждение в заповедното и исково производства, съразмерно с уважената част от
исковете.
8
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв. „***“ ЕАД, ЕИК ***, със
седалище/адрес на управление: *** ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Д. М. – адвокат ***., сумата
от 106.80 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, за оказаната от нея безплатна
правна помощ на Р. М. К. , ЕГН ********** по гр.д. № 06321/2022 г. на ПРС и ч.гр.д. №
0*** г. на ПРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред П. окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЛЕД влизане на решението в сила ч.гр.д. № 0*** г. на ПРС да бъде върнато на
съответния състав на ПРС.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
9