№ 262
гр. София, 26.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито
заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Иван Коев
Членове:Стефан Милев
Любомир Игнатов
като разгледа докладваното от Стефан Милев Въззивно наказателно дело от
общ характер № 20211100603920 по описа за 2021 година
Делото е разгледано от СГС като втора инстанция след подадена в срока и по
реда на глава ХХІ от НПК въззивна жалба от защитника на подс. И.Д.И.. (ЕГН:
**********) срещу първоинстанционната Присъда № 20069004/16.03.2021 г. по н.о.х.д.
№ 21264/18 г., с която СРС (НО, 10 с.) е признал И. за виновен в извършена на
12.01.2017 г. спрямо пострадалия В. К.И. квалифицирана измама по чл. 210, ал.1, т.5,
вр. чл. 209, ал.2 НК (осъществена чрез използване на неопитността му; и довела до
имотна вреда в големи размери – 58 560 лв.) и го е наказал с 3 години лишаване от
свобода – „условно“, с 5-годишен изпитателен срок на отлагане по чл. 66 НК.
Доводите на обжалващия защитник (адв. А.П.) в писмената жалба, в
допълнението към нея и в устните прения пред СГС са сходни и сведени основно до
оплакване на неправилна интерпретация на доказателствата, довела до грешни
фактически изводи и неправилно осъждане на подс. И., чието оправдаване от втората
инстанция се иска при условията на чл. 336, ал.1, т.3 НПК. Твърди се, на първо място,
че Районният съд необосновано е приел за годни показанията на пострадалия В.И.
(въпреки първоначално констатираното от вещите лица в досъдебното производство
психично заболяване, водещо до хипотезата на чл. 118, ал.3 НПК) и неправомерно ги е
ползвал (въпреки противоречивостта им) за формиране на изводите си; че първата
инстанция не е установила прецизно кои лица са присъствали при банковото
„изтегляне“ на инкриминираната сума и на кого веднага след това са били предадени
парите; че факти в полза на обвинението са били незаконосъобразно „извлечени“ от
показанията на полицейския служител З., който на практика е пресъздал събраната от
него (вкл. чрез „беседа“ с подсъдимия) предварителна оперативна информация по
случая. Защитата се оплаква и от подхода на СРС да „игнорира“ казаното от част от
свидетелите (С., И.И., Г.И Б.) за сметка на показанията на друга група лица (З.,Ц., Г.И
Г.), които са били възприети с доверие. Алтернативно е поискано и смекчаване на
наказанието, което (според въззивния жалбоподател) е несъответно на смекчаващите
1
случая обстоятелства.
И прокурорът при СГП, и особеният представител на участващия като частен
обвинител В.И. (адв. К.) пледират обжалваната присъда да бъде потвърдена.
І.
Според СГС, първата инстанция не е допуснала пороци в установяването на
фактите. Те са били изследвани в рамките на предявените с обвинението
обстоятелства, без да бъдат „надскачани“ в тежест на подсъдимия и за целта Районният
съд е събрал всички необходими доказателства; анализирал ги е подробно и обективно,
без да фаворизира „обвинителните“ улики и да им придава предварително определена
сила. По тази причина не се и наложи във въззивното производство да се провежда
допълнително съдебно следствие (чл. 327, ал.3-4 НПК) или да се привнасят „нови
фактически положения“ (чл. 316 НПК). Основните съставомерни факти, които СРС е
установил, и които могат да бъдат изцяло споделени, са свързани със събитията около
продажбата на апартамента на ч.о. В.И., преведената по сметка на пострадалия сума за
сделката, последващото му мотивиране да „изтегли“ парите и да ги предаде на подс.
И.И..
През 2007 г. ч.о. В.И. бил настанен за лечение в МБАЛНП „Свети Наум“ с
диагноза „параноидна шизофрения“, а след посочения период употребявал
медикаменти във връзка със заболяването си. Подс. И. бил от приятелското
обкръжение на пострадалия, знаел за болестта му и често, заедно с други лица,
гостувал на В.И. в собственото му жилище в гр. София, ж.к. „Младост *******. В края
на 2016 г. подсъдимият убедил ч.о. И. да продаде жилището си и чрез
посредничеството на агенцията за недвижими имоти „Явлена“ се стигнало до
сключване на предварителен договор от 01.12.2016 г. с В.Б.. Малко по-късно, на
23.12.2016 г. била сключена и окончателната сделка, като оформеният от нотариус
И..Н. нотариален акт бил подписан лично от продавача (В.И.). Цената на продажбата
възлизала на 33 150 Евро, като била уговорена и допълнителна възможност до края на
м. януари 2017 г. В.И. да продължи да ползва апартамента. Основната част от сумата
по сделката (32 650 Евро) била преведена по сметка на пострадалия в „ЦКБ“ АД на
10.01.2017 г. Същия ден И.И. мотивирал пострадалия В.И. да посети кантората на
нотариус И..Н. и да подпише нотариално заверено пълномощно, овластяващо
подсъдимия да се разпорежда с банковите сметки на частния обвинител. Ползвайки
издаденото му пълномощно, на 11.01.2017 г. подс. И. посетил клона на „ЦКБ“ АД в гр.
София, ж.к. „*******, и поискал да изтегли цялата налична сума по сметката, но св. В.
(служител в банковия офис) отказала да изпълни въпросната операция, като разрешила
единствено теглене до размера на дневния лимит от 2560, 68 лв. Това накарало същия
ден И.И. да организира личното явяване на св. В.И. в клона на банката, като двамата
били съпровождани и от майката на подсъдимия. Под давление на подсъдимия,
пострадалият подал заявление за теглене на останалата наличност по сметката, а
междувременно подс. И. му разяснил, че след като получи парите „на ръка“, е добре да
му ги предаде в цялост, за да може да ги съхранява правилно и да не се допускат
разхищения. Така, на 12.01.2017 г. подс. И. и ч.о. И. посетили отново цитирания
банков клон, където В.И. изтеглил лично сумата от 30 000 Евро и предал същата на
подс. И.И., мотивиран от думите на последния, че ще съхранява отговорно парите и
заедно с майка си ще се грижи за пострадалия. Това не се случило, защото парите
останали на разположение на подс. И.И., който ги харчил единствено за лични нужди,
вкл. за покупка на лек автомобил, регистриран на името на баща му. Междувременно
ч.о. В.И. трябвало да напусне продаденото си жилище, а по-късно започнал да води
близък до клошарския начин на живот, искал пари от познати и пребивавал на
различни квартири. През м. април 2017 г. В.И. се свързал с подс. И. и поискал парите
2
да му бъдат върнати, но това не се случило. Левовата им равностойност възлизала на
58 560 лв.
ІІ.
Първата инстанция не е допуснала пороци при формиране на вътрешното си
убеждение, защото всички доказателства, които е събрала, са били подложени на
внимателна проверка и оценени в съвкупност.
Главният проблем, поставен във въззивната жалба на подсъдимия, касае анализа
на свидетелските показания и експертите заключения. Никой по делото не оспорва
автентичността и достоверността на събраните още в досъдебното производство
документи, отразяващи заболяването на ч.о. В.И., неговите хоспитализации,
хронологията на сделката за покупко-продажба на процесния имот, преводите по нея и
финалното изтегляне на инкриминираната сума, защото се касае все за факти, отразени
в надлежни писмени доказателства, които са били прочетени и приети при условията
на чл. 283 НПК – епикризи, експертни решения, предварителен договор и окончателен
нотариален акт, пълномощно от ч.о. В.И. към подс. И., справка-извлечение от банкова
сметка и т.н.
Основната „конфликтна точка“ (условно казано), върху която е концентрирано
оплакването на защитата, е на първо място, подходът на СРС да допусне за използване
и да приеме с доверие свидетелските показания на ч.о. В.И.. Въпросът е „двустепенен“,
защото – от една страна – е свързан със застъпената от първата инстанция позиция, че
въпросното лице не попада в ограничението на чл. 118, ал.3 НПК, и в същото време -
че казаното от него, макар и с някой нюанси на объркване, е логично, последователно
и достоверно, а следователно – и годен източник на преки доказателства за
изследваните събития. Така проявеният от Районният съд процесуален подход следва
да бъде адмириран, защото е изцяло съобразен със забраната доказателствата и
средствата за тяхното установяване да имат предварително определена сила.
Отхвърлянето на досъдебното експертно заключение на вещите лица К. и Г., според
които ч.о. В.И. изначално не притежава свидетелска годност, не е станало безмотивно,
а напротив – след щателна съпоставка на въпросната констатация с изводите на други
две изслушани в съдебното следствие психиатрични експертизи (с вещи лица Г., В., К.
и З.). Именно последните много по-детайлно са изследвали поведението на
пострадалия, съдържанието на неговите процесуални изявления, тяхната структура и
логичност и така са застъпили категоричното становище, че въпросното лице може да
дава достоверни показания.
Оттук нататък, първата инстанция много подробно е проследила и съпоставила
всеки факт, съобщен от св. В.И. и прецизно е извела тезата си, че версията на
посочения свидетел като цяло може да бъде приета за достоверна, логична и
непредубедена. Съдът не е действал с обвинителен уклон, защото обективно е посочил
и тези части от показанията на пострадалия, които съдържат известно объркване,
неясноти и незначителни противоречия. Последните, обаче, имат своето логично
обяснение и като цяло не дискредитират достоверността на останалата част от
свидетелския разказ.
Именно от показанията на св. В.И. е била извлечена информацията за
приятелството му с подсъдимия, за убеждаването му да продаде собственото си
жилище, да издаде на името на И.И. разпоредително пълномощно и да изтегли от
банката инкриминираната сума от 30 000 Евро и т.н. Касае се все за факти, които –
освен съобщени от свидетеля, са и документално подкрепени от съставените в тази
връзка предварителен договор, нотариален акт, пълномощно, заявление за теглене на
парични суми, извлечение от сметка и т.н. Объркването на св. В.И. с кого точно е бил и
на кого точно е предал изтеглената от него сума от 30000 Евро не е довело до
3
неразрешим доказателствен проблем, какъвто смисъл му придава подадената въззивна
жалба. Така е, защото СРС аргументирано е съпоставил показанията на В.И. с тези на
св. В. и без да ползва „предположения“ е обосновал, че в деня на подаването на
заявката за теглене на сумата в банката са присъствали пострадалият, подсъдимия и
неговата майка, а на следващия ден – когато самата сума е била „усвоена“, са се явили
единствено подс. И. и ч.о. В.И.. Този факт всъщност няма и толкова съществено
значение, защото от гледна точка на изследвания съставомерен механизъм на измамата
е важно кое лице е мотивирало пострадалия да извърши вредоносния разпоредителен
акт, а не къде впоследствие са отишли парите. Именно този въпрос е бил несъмнено
изяснен, защото св. В.И. в нито един момент не е изоставил версията си, че е изтеглил
и предал инкриминираната сума от собствената си сметка вследствие на убежденията
на подс. И., че последният ще полага грижи за парите и за недопускане на разхищения.
Иначе, напълно правилно Районният съд е констатирал невъзможност да използва
показанията на част от свидетелите (Т., Е., В., И.К. И.) по въпроса кому точно са били
предадени изтеглените в банковия офис от ч.о. В.И. суми (на „две жени“; на майката на
подсъдимия; или на самия подсъдим), защото изявленията на посочените лица не
съдържат ясно заявена конкретика и фактологични детайли.
Поднесената от св. В.И. версия е била внимателно съпоставена с казаното от св.
В. – служител в офиса на „ЦКБ“ АД, която е оказала съдействие по изтеглянето на
инкриминираната сума. Тази свидетелка е възпроизвела последователността на
събитията, техните дати, оформените документи и причината, поради която
първоначално е отказала да разреши тегленето на изцяло заявената от подс. И. сума.
Първата инстанция е разширила значително предмета на изследване по делото и
е навлязла в обстоятелства, стоящи извън дефинираните му предели по чл. 102 НПК.
Така например, фактите около закупения впоследствие от подсъдимия лек автомобил
(регистриран първоначално на името на баща му) и около предприетите от брата на
ч.о. В.И. действия по съдебна защита срещу сключената сделка не касаят по никакъв
начин механизма на разглежданата измама. Те, обаче, имат косвено значение към
изясняването на странични обстоятелства, свързани с извода, че след като е получил от
пострадалия паричната сума от 30 000 Евро, подс. И. не само, че не е положил никакви
усилия по изпълнение на обещаното „отговорно пазене“, но е предприел лични
разходи и на практика в нито един момент не е възстановил средствата на техния
собственик. Така, че положените в тази насока процесуални усилия не са напразни,
защото илюстрират в пълнота цялостното „измамливо“ поведение на подсъдимия.
Неоснователно е и оплакването във въззивната жалба срещу подхода на СРС да
ползва като източник на информация показанията на полицейския служител З..
Кредитирането им не е довело до „заобикаляне“ на процесуалния ред за установяване
на факти, защото въпросният свидетел е разказал всичко, което е научил от самия
пострадал при опитите му да изясни „по оперативен ред“ картината са събитията.
Съобщеното от З. съвпада с версията на самия В.И. (относно мотивирането му да
изтегли парите и да ги предаде на подсъдимия) и се подкрепя в отделните си части от
изявленията на друга група свидетели, изрично „обособена“ в мотивите към
обжалваната присъда – К.Г., Ж.Г., Т.Ц. и П.Г.. Нещо повече - „контролна проверка“ на
достоверността на показанията на В.И. е била извършена и чрез съпоставката им с
казаното от св. С. – лице, пред което няколко месеца след събитията самият пострадал
е споделил как и по чия инициатива е продал жилището си и на кого е предоставил
преведената по сделката сума. Съобщеното от св. С., макар и да има „производен
характер“, на практика съвпада с изявленията на частния обвинител и потвърждава, че
в нито един момент той не е подменял своята версия и с напълно ясно съзнание е
споделял пред свои познати какво всъщност се е случило.
4
ІІІ.
Макар и да е установил обосновано фактите по делото, първоинстанционният
съд е приложил неправилно материалния закон, подвеждайки ги под алтернативния
състав на измамата по чл. 210, ал.1, т.5, вр. чл. 209, ал.2 НК. Това, обаче, е последица
от неоснователно „смекчената“ формулировка на обвинението, от чийто правни рамки
СРС е бил обвързан, без възможност да я надскача в тежест на подсъдимото лице.
Внимателният прочит на обвинителния акт, към който неотклонно Районният
съд се е придържал по отношение на предявените факти, сочи, че тезата на
обвинението (възприета и от първата инстанция) е била сведена до твърдението, че
подс. И. е уговорил (склонил, убедил) пострадалия на 12.01.2017 г. да посетят
процесния банков офис, там ч.о. В.И. да изтегли от сметката си инкриминираната сума
от 30 000 Евро и воден от убеждението, че тя ще бъде внимателно съхранявана и
пазена от подс. И. – да предаде същата на последния, който „нямал никакво намерение“
да връща парите, а целял единствено да се разпореди с тях в своя полза, както и
постъпил впоследствие. Точно така предявената фактическа теза е била възприета и в
мотивите към присъдата (л.555 от н.о.х.д.), поради което при изготвянето им не е било
внесено никакво съществено изменение в обстоятелствената част на обвинението.
При тази ситуация, обаче, е неясно защо прокурорът е квалифицирал деянието
по по-леко наказуемия състав на измамата (чл. 209, ал.2 НК – свързан с използване на
неопитността на пострадалия, довело до вредоносен разпоредителен акт), вместо по
класическата хипотеза на чл. 209, ал.1 НК (осъществена чрез възбудено от страна на
дееца у пострадалия заблуждение, че са налице обстоятелства, обуславящи акт на
имуществено разпореждане). И теорията, и съдебната практика са еднопосочни, че при
измамата по чл. 209, ал.1 НК деецът проявява активно поведение по мотивиране на
пострадалия (това, което всъщност е станало по настоящото дело), докато в случаите
на чл. 209, ал.2 НК е налице единствено „солидаризиране“ с вече оформена от другиго
(или от други фактори) невярна представа поради развито заблуждение, неопитност
или неосведоменост (С., Ал., „Престъпления против собствеността“, изд. „Сиела“, С.,
2003 г., с. 128; Г., А., „Наказателно право на РБ. Ос. Част.“, изд. „Софи-Р“, 2002 г., с.
227, както и р. 555/87-ВК). И именно защото в случая подс. И. е бил активният
инициатор на сделката по продажба на апартамента и лично той е мотивирал
пострадалия В.И. да изтегли преведената сума, която да му предаде, няма как
поведението му да се разглежда по друг начин, освен като възбудено заблуждение по
смисъла на чл. 209, ал.1 НК. Проблемът в случая, обаче, е по-скоро процесуален,
защото деянието по чл. 209, ал.1 НК се явява по-тежко наказуемо от това по текста на
предявеното обвинение (чл. 209, ал.2 НК) и нито първата, нито въззивната инстанция
разполага с правомощието да коригира в тежест на подсъдимия неговата правна
квалификация в нарушение на чл. 287, ал.1 НПК. Без значение в случая е и
обстоятелството, че квалифициращият признак по чл. 210, ал.1, т.5 НК (относно
„големите размери“ на инкриминираната сума) е еднакво относим и към двата
алтернативни състава по чл. 209, ал.1-2 НК, защото преценката за приложимото
материално право винаги започва от неговите основни (базови) съставомерни
елементи, към които евентуално впоследствие да се преценяват и някои утежняващи
фактори.
Когато юридическата формулировка на обвинението е била неоснователно
смекчена и липсва процесуална възможност за нейното поправяне, тя и следващата от
нея наказателна отговорност, все пак, следва да бъдат запазени. Ето защо, въпросът с
некоректната правна страна на обвинението, който неизбежно е залегнал и в
проверявания съдебен акт, следва да бъде отбелязан единствено „за прецизност“, без
възможност присъдата да бъде изменяна в тежест на подс. И..
5
ІV.
Размерът на наложеното от СРС наказание – 3 години лишаване от свобода
(сведен „под средния“ от общо регламентирания в чл. 210, ал.1 НК – „от една до осем
години“) е оспорен бланкетно единствено с искане за неговото намаляване. В тази част
жалбата също се явява неоснователна. Индивидуализацията е била извършена при
законосъобразна преценка на критериите по чл. 56 НК, като не са били игнорирани
нито отегчаващите факти (психичното състояние на пострадалия, възползването от
приятелските отношения с него, лишаването от жилище и довеждането му до
„клошарски“ начин на живот), нито смекчаващите данни, сведени единствено до
чистото (реабилитирано) съдебно минало на дееца.
Що се отнася до преценката на Районния съд да прояви толеранс към
подсъдимия с приложението на чл. 66 НК (с максимално допустимия изпитателен срок
от 5 години), тя няма как да бъде ревизирана от СГС в тежест на дееца, доколкото
липсва „съответен протест“ по чл. 337, ал.2, т.2 НПК. Така че, повдигането на въпроса
дали „условното осъждане“ в случая отговаря легитимно на целите по чл. 36 НК, е
безпредметно. Не са налице, обаче, основания определеният изпитателен срок да бъде
„скъсяван“ в рамките на подадената въззивна жалба. Проявената с деянието
обществена опасност на неговия автор налага максимално дълъг период „на
изпитване“, в чийто рамки осъденият да съобразява последващото си поведение и да
постигне личностни корекционни промени.
Въпросът за разноските не е бил разрешен от СРС, което налага това да стане в
последваща процедура по чл. 306, ал.1, т.4 НПК.
В обобщение, правилно установените от първата инстанция факти, макар и
последвани от некоректно приложен материален закон (все пак – в полза на дееца),
налагат проверяваната единствено по жалба на подсъдимия присъда да бъде
потвърдена, поради липсата на основания и възможност за нейната отмяна или
изменение. Ето защо, в съответствие с чл. 338 НПК, Софийският градски съд, НО, ІІ
въззивен състав:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 20069004 от 16.03.2021 г. по н.о.х.д. № 21264/18
г. на СРС, НО, 10 с.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6