РЕШЕНИЕ
№ 156
гр. Карлово, 01.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-Петрова
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело
№ 20215320101354 по описа за 2021 година
Предявени са искове за връщане на дадено без основание, с правно
основание на исковата защита - чл.26 от ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4, във вр. с
чл. 11, ал.1, т.9-10 от ЗПК.
Ищцата - БЛ. Д. ИЛ. твърди, че е страна по договор за потребителски
кредит № *********, подписан с ответното дружество на 18.08.2020г. Счита
обаче, че договорът е нищожен, поради противоречие с добрите нрави (чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД) и поради това, че е сключен при неспазване на нормите
на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това
последици по чл.23 от ЗПК, а именно - потребителят е дължи връщане само
на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по
заема. Сочи, че съгласно Раздел 3 от договора за потребителски кредит,
именован - „Размер и срок на кредита“ е следвало да върне сумата по кредита
в размер на 1500 лева, при ГПР 37.34%, годишен лихвен процент 32.54%, със
срок на кредита от 11 погасителни вноски върху главницата от 1500 лв., с
обща стойност на всички плащания в размер на 1754.94 лева. Постигната била
договореност в Раздел 6, за заплащане на пакет от допълнителни услуги в
размер, а именно: бързо разглеждане на искането за кредит в размер на 524.89
1
лева и експресно обслужване по кредита в размер на 750.00 лева или за срока
на договора е следвало да върне сумата от 3029.95 лв. Счита, че с
договорения лихвен процент се нарушават добрите нрави, поради което е
налице нищожност на уговореното възнаграждение в размер на 1529.95лв.,
като съображенията й за това са следните:
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД
е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. В този смисъл сочи практика на ВКС – Решение № 4/2009г. по
т.д. № 395/2008г., Решение № 1270/2009г. по гр.д. № 5093/2007г.,
определение № 877 по т.д. № 662/2012г. Такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез
която е прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД
също намират приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната
практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни
правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде
отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по
смисъла на чл.26, ал.1,предл.3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на
„добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се е достигнало до
значителна нееквиватентност на насрещните престации по договорното
съглашение, до злепоставяне на интересите й, с цел извличане на собствена
изгода на кредитора. Възнаградителната лихва съставлявала цена за
предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се
нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения. Или както било прието в Решение № 452/25.06.2010г. по гр. д. №
4277/2008г. на ВКС, IV г.о. „понятието добри нрави предполага известна
еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие
се прави извод за нарушение, водещо до нищожност ...“.
Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични
2
средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва
следва да се съизмерява, както със стойността на отпуснатия заем, така и със
срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали
заемът е обезпечен, доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от
невъзможността да си върне заетата сума. При заем с кратък срок на ползване
(10 месечни вноски), макар и този заем да е необезпечен, уговарянето на
възнаградителна лихва на близо 100% по-висок от стойността на заема не е
обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който
носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.
Толкова висока възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити
(над 15 години), когато рискът на заемодателя е увеличен, поради възможните
инфлационни процеси. Размерът на формираната от ответника печалба
надвишавал близо трикратно размера на предоставения заем.
Твърди, че рискът при небанковите финансови институции е по-нисък в
сравнение с банковите институции, тъй като „Б.Е.Д.К.“ ООД рискува
собствени средства, а банките носят задължението за опазване на
привлечените депозитни средства, което било свързано с по-висок риск и
санкции при неизпълнение. Освен това, съдебната практика приемала, че при
формиране размера на възнаградителната лихва обективен критерий може да
бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Приема се, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, ако тя
не надвишава с повече от два пъти законната такава при обезпечени заеми. В
този смисъл било Решение № 378 от 18.05.2006г. на ВКС по гр.д. № 315/2005,
II г.о. По аргумент от цитираното решение, при обезпечени заеми
възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от четири пъти
законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в
размер на 36.81% годишно, към която следвало да се прибави скритата лихва
под формата на такса по пакет от допълнителни услуги надхвърля с над 10
пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави (критерии
за норми на поведение, установени в обществото), тъй като надвишавало
драстично четирикратния размер на законната лихва. Процесната клауза на
договора, обективирана в чл. 23 от договора, накърнявала договорното
равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез
с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се
3
явявала нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждали
никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между
страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за нея.
Твърди, че било налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни услуги се нарушавало
изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена на ПМС №
426/14г. В договора били уредени условията, при които се предоставят
допълнителните услуги под формата на пакет от допълнителни услуги, като
правата по пакета от допълнителни услуги не ставало автоматично с
изпълнение на изискванията за това, а е предоставено на дискрецията на
заемодателя, като за целта това е обективирано в договора за кредит. Реално
нямало допълнително предоставени услуги, а чрез нарушаване на добрите
нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и
при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ
неоснователното обогатяване се калкулирала допълнителна (лихва) печалба
към договорената възнаградителна лихва.
Възразява, че били нищожни като противоречащи на добрите нрави и
като неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗПК, клаузата на чл.5 от
договора, в които било посочено, че годишният процент на разходите е в
размер на 37.34%, а действителният ГПР бил в различен размер от посочения,
с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на
разходите, които ще прави по обслужването на заема. Същевременно по
силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Не бил установен
механизмът, по който е изчислен този процент и по - конкретно какви други
разходи, освен възнаградителната лихва са включени в него. При
съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит и поетите с него
права и задължения се формирал извод, че последният имал правната
характеристика на договор за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици освен общите правила на ЗЗД, следвало при преценка
на валидността и последиците му да се съобразят изискванията на специалния
4
закон - ЗПК в релевантната за периода на сключването му редакция (така в
определение № 351 от 22.04.2016г. на ВКС по търг. дело № 3026/2015г., 1
г.о.). Също така, съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД било възможно договор да бъде
само частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора
можело да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може
да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не
може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната
му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на договора
относно определянето на процента на възнаградителната лихва и на ГПР не
биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона. Тъй като
договорът за потребителски кредит бил възмезден, кредиторът не би го
сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит.
Аргумент за недействителност на договора на това основание можело
да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на
потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните
изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-
12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които били точното определяне на
възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишния процент на
разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
явявал изцяло недействителен. От изложеното следвало, че законът поставял
важен акцент на посочените уговорки. Поради възмездния характер на
договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед
внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по-
пълна защита на интересите им, трябвало да бъдат уговорени лихвеният
процент по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК) и годишният процент на
разходите (ГПР) по кредита ( чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), чието изчисляване се
извършвало като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите
задължения в съответствие с първоначално определените срокове.
Нищожността на клаузите, регламентиращи част от реквизитите на договора
за потребителски кредит - лихвен процент и ГПР, представляващи част от
същественото съдържание на договора правило цялото заемно съглашение
нищожно.
Сочи, че ако не се приеме, че са налице пороци, обуславящи
нищожността на цялото съглашение, твърди, че в процесния договор се
5
съдържат нищожни клаузи, чиято невалидност моли съда да прогласи. По
съображенията развити по-горе било налице нищожност на клаузите, които
предвиждат заплащането на такса по пакет от допълнителни услуги.
МОЛИ съда, да постанови решение, с което да прогласи нищожността
на клаузата в чл. 10 от договор №*********/ 18.08.2020г., сключен с
„Б.Е.Д.К.“ ООД, даваща право на ответното дружество да получи
заплащането на такса бързо разглеждане на кредита и експресно обслужване
по кредита.
Ответното дружество – „Б.Е.Д.К.“ ООД намира, че всички твърдения,
изложени от ищеца не отговаряли на обективната истина и били
неоснователни. С договор за кредит mах_*********/2020г. не се накърнявали
добрите нрави. Той не бил в противоречие с общоприети житейски норми на
справедливост и добросъвестност, както и с правилата за поведение
установени в обществото. Нямало и как да бъде обратното, тъй като
дейността на финансовите институции се осъществявала при регулаторен
режим, строг контрол и договор при общи условия, необходими за да се
гарантира пазарната дисциплина и сигурността на клиентите.
Принципите за доброволност при договарянето в рамките на
установената от чл. 9 от ЗЗД договорна свобода и за еквивалентност на
насрещните престации на договарящите при двустранните договори не били
етични, а правни принципи, които били скрепени с правни норми, и
евентуалното противоречие с тези принципи би могло да доведе до
нищожност на договора, поради противоречие със закона или липса на
съгласие, но не и до нищожност поради накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал, 1, предл. 3 от ЗЗД. В практиката съществували и
решения, които аргументирано приемали изложената по-горе постановка
(напр. Решение № 272 от 31.03.2009 г. по гр. д. № 1115/2008г. на Апелативен
съд - С., ГК, I състав). В решенията, които приемали, че нееквивалентността
на престациите противоречи на добрите нрави, никъде не се открива на кои
добри нрави, на кои разбирания в обществото, на кои морално-етични
правила подобна сделка противоречи. Просто лаконично се посочвало, че
сделката е нищожна, като се обяснявали теоретичните конструкции за
добрите нрави или пък се преценява еквивалентността въз основа на
критерии, които съдът сам определя. Отбелязва, че ищеца, като страна по
6
договор за потребителски кредит сам е отбелязал допълнителните действия
„Бързо разглеждане” и „Експресно обслужване”. Всички тези действия, които
кредитора е предоставил били по желание на потребителя. Никога
допълнителните действия не са били задължителна предпоставка за
отпускане на кредит от страна на „Б.Е.Д.К.“ ООД. Самите действия
присъствали в Стандартния Европейски формуляр (СЕФ) като цена, т.е. не
можело да се твърди, че ищеца не е разбрал за тях.
Намира за абсолютно неоснователни твърденията на ищцата, че
нищожност на договор № *********/2020г. била поради това, че е сключен
при неспазване на нормите на чл. 11, т.9 и т. 10. В т.9 на чл. 11 от ЗПК
относно годишния лихвен процент (ГЛП), същият бил посочен в чл.5, (6) от
Договора за кредит и е 32.54%. В СЕФ била посочена лихвата за всяка една
вноска по кредита. Видно от Договора, лихвеният процент е определен като
фиксиран процент от дължимата сума и в никой момент от срока на Договора
той не се променя, т.е. дружеството не прилага референтен лихвен процент в
своите правоотношения. При малко по-задълбочен анализ на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т.9 от ЗПК ставало ясно, че методика за изчисляване на
референтния лихвен процент се посочва, съгласно чл. 33а ЗПК. Чл. 33а, ал.1
от ЗПК указва, че кредиторът прилага референтен лихвен процент по
определена от него методика, т.е. съдържанието на методиката е в пряка
зависимост от начина на прилагане на референтния лихвен процент. В случай,
че не се прилага референтен лихвен процент, няма как отделно и самостойно
в договора да присъства и методика за неговото изчисляване. Прави извод, че
методика за изчисляване на референтен лихвен процент е задължителна от
формална гледна точка само в случаите, в които кредиторът прилага
референтен лихвен процент в своите правоотношения.
Изискването на чл.11, т.10 от ЗПК е да бъде Годишния процент на
разходите (ГПР), което е сторено в договора - чл. 5, (5) и е в размер на
37.34%. Твърдението на ищеца, че този процент не отговаря на истината и не
е изчислен съгласно методиката посочена в закона е неоснователно. Съвсем
неправилно се приемало, че заявените от ищеца, в ролята му на страна по
процесния договор за кредит допълнителни действия са част от ГПР, но те не
се калкулира в ГПР защото в допълнителните разпоредби на ЗПК много ясно
и еднозначно е дадена дефиницията за общ разход по кредита: „Общ разход
7
по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси. Т.е., предоставените действия
никога не са били задължителна предпоставка за отпускане на кредит, а са
единствено по желание на клиента.
Предвид изложеното, моли съда да отхвърли като неоснователни всички
твърдения на ответника, както и да присъди в полза на дружеството
направените разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна
следното:
От представените по делото договор за потребителски кредит №
max_********* от 18.08.2020г. и Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредит, че между страните е
бил сключен Договор за кредит, по силата на който ответникът „Б.Е.Д.К.“
ООД е предоставил на ищцата - БЛ. Д. ИЛ., паричен заем в размер на 1500 лв.
за срок от 11 седмици при фиксиран ГЛП от 32.54%, срещу насрещно
задължение на заемателя за връщането на сумата от общо 1754.94 лв. на 11
месечни вноски, от по 159.55 лв., платими на конкретно посочени дати в чл. 6
от договора, като е определен и крайния падеж 20.07.2021г., съгласно
погасителния план инкорпориран в самия договор.
По силата на чл. 10 от сключения договор, при кандидатстването си
кредитополучателят изрично е заявил бързо разглеждане на искането му за
кредит, която услуга възлиза в размер на 524.89 лева и е дължима на равни
части през периода на кредита, съразмерно добавени към всяка една
погасителна вноска. Доколкото кредитополучателят е заявил и експресно
обслужване същото е на стойност от 750.00 лева, дължима на равни части
8
през периода на кредита, съразмерно добавени към всяка една погасителна
вноска. Със заявените две допълнителни услуги, размерът на общо дължимата
от ответника сума по договора за кредит възлиза на 3029.95 лева, дължима на
11 месечни вноски, от по 275.44 лв., платими на конкретно посочени дати в
чл. 10, ал. 3 от договора, като е определен и крайния падеж 20.07.2021г.,
съгласно погасителния план инкорпориран в самия договор.
Прието е заключение на съдебно-счетоводна експертиза, според която
вещото лице по въпроса – Какъв е размерът на годишния процент на
разходите изчислен съобразно формулата, определена по силата на
Приложение №1 към чл.19 ал. 2 за потребителския кредит? е посочило, че в
договора за кредит, сключен между „Б.Е.Д.К.“ ООД и БЛ. Д. ИЛ. е
регламентирано, че размерът на годишен процент на разходите е 37.34%. За
периода 20.09.2020г. до 20.07.2021г., размерът на законната лихва е 10%. За
да бъде превишен този размер в пет пъти, е необходимо Годишен процент на
разходите да бъде 50.01%.
По отношение на въпроса – какви разходи на заемодателя са включени
в годишния процент на разходите?, вещото лице е посочило, че размерът на
годишен процент на разходите е 37.34%. За периода 20.09.2020г. до
20.07.2021г., размерът на законната лихва е 10%. За да бъде превишен този
размер в пет пъти, е необходимо Годишен процент на разходите да бъде
50.01%.
По отношение на въпроса – какъв е размерът на ГПР с включването на
възнаграждението по пакет допълнителни услуги в чл.10 от договора?,
вещото лице е посочило, че ако бъде съпоставен кредита в стандартен
вариант и този, със закупена допълнителна услуга: Общото задължение по
кредита по стандартен вариант е 1754.94 лева. Общото задължение по
кредита и по закупена допълнителна услуга е 3029.95 лева. Съгласно
закупена допълнителна услуга има оскъпяване процесния договор с 575.50
лева, което изразено в проценти е 72.65%.
Други доказателства от значение по делото не са представени.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът
намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно
9
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищцата е
усвоила заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищцата пък е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор,
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон, а именно - ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на
договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9
и 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да
гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото
задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид
оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай, от съдържанието на договора се установява, че в
същия се съдържа подробна информация за правата и задълженията на
страните, начина на прекратяването му и други общи разпоредби, с оглед на
което следва да се приеме, че общите условия са инкорпорирани в
съдържанието им. В процесния договор се съдържат условията за
10
издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя,
периодичността и датите на погасителните вноски и общата сума, която
следва да се изплати. Тези данни са намерили отражение и в представените по
делото и приети и неоспорени от страните погасителен план към договора за
кредит. Ето защо не са налице нарушения по чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 от ЗПК.
Разпоредбата на чл. 12 от ЗПК се отнася само до кредит, който се
предоставя под формата на овърдрафт, какъвто настоящия не е, поради което
и напълно неоснователно е твърдението, че има нарушение на чл. 12, ал. 1, т.
7-9 от ЗПК.
Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за
недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл. 11,
ал. 1, т. 9 от ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи
лихвени проценти, а в настоящия случай се касае за фиксиран годишен
лихвен процент. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не
поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на
компонентите на всяка една погасителна вноска - каква част от нея е за
погасяване на главница и каква част - за лихва. В този смисъл е и даденото от
СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за
националните съдилища на основание чл. 633 от ГПК.
Не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
съобразно практиката на СЕС. Съдът счита, че в настоящия случай размерът
на ГЛП е посочен в договора, който е 32.54% и същият се формира по
определения за това начин, съобразно размера на главницата и срока на
договора. Неоснователни съдът намира твърденията на ищеца, че тъй като
ГЛП е 32.54%, който като бил повече от 3-кратния размер на законовата
лихва бил в противоречие с изискванията на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и уговорен в
нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение,
установени в обществото, поради следното:
Действително няма въведена законова норма установяваща максимален
размер на договорна лихва. Единствената законова норма в тази връзка е
въведеното в чл. 19, ал. 4 на ЗПК изискване, че ГПР не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове.
В настоящия случай в процесния договор е уговорен ГПР от 37.34%, който е
по-малък от 50% каквото е законовото изискване, т.е. не надхвърля пет
11
кратния размер на законната лихва от 5%. В този смисъл е и практиката на
СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102, договорът за
кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи
ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В чл.
1а от тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в чл. 4,
буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който
кредитният договор е сключен“. Така това информиране на потребителите
относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно
единна математическа формула, има съществено значение. В сключения
договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 32.54%, а при положение, че
лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не
може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 от ЗПК. На
следващо място, свободата на договаряне е дала възможност при съвпадение
на волите на съконтрахентите да уговарят лихва по предоставените в заем
парични средства, в какъвто намерят за удачен размер, стига да не нарушават
изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Ако законодателят е искал да постави
граница до която може да се договаря размер на договорна лихва, то е щял да
го направи отделно от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Освен това, съдът
намира за неправилно становището на ищеца, че следва да бъде съпоставяна
договорната лихва със законовата лихва, която и да бъде критерий за
максималния й размер. Това е така, тъй като в случая се касае за особен вид
договор за заем, който се представя от небанкова финансова институция,
която не набира средствата от влогове. Вземането на заемателя е рисково, тъй
като не е гарантирано, при което и то начислява по-висок процент на
договорната лихва, тъй като тя служи не само като форма на възнаграждение
за ползване на предоставения от него в заем финансов ресурс, но и като цена
на предоставяната от него услуга. В този смисъл не бива да се съпоставят
договорните лихви с държавно определения размер на законовата лихва,
която се държи при неизпълнение или забавено изпълнение на задължение,
тъй като правната им природа е различна.
Ето защо и съдът намира, че не се установява соченото от страна на
ищеца нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Клаузата,
установяваща задължението за заплащане на възнаградителна лихва, при
годишен лихвен процент от 32.54%, не е установена в противоречие с добите
нрави. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на
12
кредитополучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за
възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с
изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността
на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу
възнаграждение. При кредит от 1500 лева оскъпяването му възлиза на 254.94
лева и общата стойност на плащанията е в размер на 1754.94 лева.
Не основателни се явяват твърденията на ищеца, че в ГЛП следва да
бъдат включени и уговорените две такси – 524.89 лева за „бързо разглеждане
на искането му за кредит при условията на чл. 7.3 от раздел V от ОУ“ и
750.00 лева – такса за „експресно обслужване по кредита“ при условията на
чл. 7.4 от раздел V от ОУ. Това е така, тъй като става въпрос за еднократно
дължими такси за услуги в конкретно посочени размери, а обстоятелството,
че е уговорено те де се заплащат разсрочено с всяка погасителна вноска не
променя характера им.
Неоснователно съдът намира и твърдението на ищеца, че е нарушена
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, тъй като тази разпоредба касае
само право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право
може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване. В
процесния договор и чл. 15 от него изрично е посочено, че договора се
прекратява по реда разписан в ОУ (приложени в кориците на делото от уеб
сайта на ответното дружество). В чл. от 9 до 15 вкл. от общите условия
подробно са разписани правила за прекратяване на договора, в това число и
право на отказ на потребителя от договора и условията за упражняването му.
Посочено е също, че при отказ лихвата се изчислява съобразно уговорения в
договора лихвен процент. По никакъв начин уговорката за дължимост на
договорна лихва по кредита няма отношение към разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 20 от ЗПК. Предвид горното не е налице и твърдяното от ищеца
нарушение на разпоредбата на чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК
Неоснователно съдът намира и твърдението на ищеца, че не е могъл да
прецени обхвата на поетото задължение, тъй като е бил заблуден, че ще
дължи цена на кредита от 32.54%. Точно обратното в представения СЕФ е
било оповестено предварително, че ако заяви желание да ползва услугите по
„бързо разглеждане на искането му за кредит“ и за „експресно обслужване по
кредита“, то и ще дължи такси за това в конкретно посочени размери, които
13
напълно съответстват на тези по договора. В този смисъл представената на
ищеца от кредитора преддогворна информация е ясна и разбираема и сам е
можел да прецени икономическите последици от сключване на договора, в
това число и че ще дължи въпросните две такси, ако заяви желание да ползва
тези услуги.
Друг е въпросът, че всъщност върху уговорките за заплащане на таксите
за „бързо разглеждане на искането му за кредит“ и за „експресно обслужване
по кредита“ ищеца, като потребител на финансовата услуга не можел да
влияе, тъй като те се съдържат не само в Договора и СЕФ, но и в ОУ. По
делото няма доказателства за това, а не се и твърди ищеца да е пожелал по
някакъв начин да се ползва от услугите по „бързо разглеждане на искането му
за кредит“ и „експресно обслужване по кредита“.
Основателно съдът намира твърдението на ищеца, че договорът е
нищожен, тъй като с него е уговорен ГПР от 37.34%, който не отговаря на
действителния ГПР. Видно от ССЕ е, че при включване на двете такси в
разходите по кредита, оскъпяването е с 575.50 лева, което изразено в
проценти е 72.65%. Същевременно според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Тоест при изчисляване на ГПР в него се включват
освен договорната лихва и всички преки или косвени разходи, както и
възнаграждения от всякакъв вид. Съгласно легалната дефиниция дадена в § 1,
т. 1 от ДР към ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит. Тоест в общите разходи по кредита се
включват всички разходи по кредита, включително и дължимите такси.
И тъй като се установява по делото, че ГПР не е посочения такъв от
37.34% в договора, а според ССЕ оскъпяването е с 575.50 лева, което изразено
в проценти е 72.65%, като и без специални изчисления е ясно, че при кредит в
14
размер на 1500 лв., се дължи сума от общо 3029.95 лв., то очевидно ГПР да е
повече от 50%, каквото е законовото ограничение въведено с чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК „клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни“.
И тъй като в задължителното съдържание на процесния Договор за
кредит № max_********* от 18.08.2020г., следва да се съдържа ГПР, а тази
клауза е нищожна, като и не може да бъде заместена от повелителна законова
норма, то и целия договор се явява нищожен, на основание чл. 23 от ЗПК.
Ето защо и искът за прогласяване на нищожност на клаузата в чл. 10 от
Договор за кредит № max_********* от 18.08.2020г., сключен от ищеца БЛ.
Д. ИЛ. с ответника „Б.Е.Д.К.“ ООД, като противоречащ на императивни
изисквания на Закона за потребителския кредит, е основателен и като такъв
ще се уважи.
По отношение на разноските:
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца направените по делото разноски. От представените по делото
преводни нареждания се установява, че ищцата е платила по сметка на РС-
Карлово държава такса за предявения иска в размер на 60.00 лева, както и
200.00 лева – възнаграждение на вещото лице по допуснатата ССЕ, които
следва да й се присъдят. Същевременно, процесуалния представител
претендира присъждане и на адвокатско възнаграждение. Видно от
представеното по делото адвокатско пълномощно е, че БЛ. Д. ИЛ. е
упълномощила адв. Елена И.а да я представлява в настоящото производство,
като от Договора за правна помощ и съдействие се установява, че
адвокатската правна помощ се оказва по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, т.е.
безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, както по
първоначалния иск, така и по насрещния такъв. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като
съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в
наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати.
Поради това, съдът следва да осъди ответника по делото да заплати в полза на
адвокат Елена И.а адвокатско възнаграждение, определено на основание чл.
38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 7, ал. 2, т. 1 от
15
Наредба № 1/9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Видно от списъка на разноски по чл. 80 от ГПК,
адвокатското възнаграждение по предявения иск е 319.00 лева, който хонорар
е съобразен с размерите, предвидени в Наредба № 1/9.07.2004г., което следва
да се присъди.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Б.Е.Д.К.“ ООД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ****, район „И.“,
ул. „Н.“ *******, представлявано от Б.К.Б. и С.И.Г. от една страна и БЛ. Д.
ИЛ. от гр. С., ул. „И.В.“ *** с ЕГН ********** от друга, че е нищожна поради
противоречие с императивни изисквания на Закона за потребителския кредит,
клаузата за неустойка в чл. 10 от сключения между страните договор за
потребителски кредит № max_********* от 18.08.2020г.
ОСЪЖДА „Б.Е.Д.К.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ****, район „И.“, ул. „Н.“ *******, представлявано от
Б.К.Б. и С.И.Г. да заплати на БЛ. Д. ИЛ. от гр. С., ул. „И.В.“ *** с ЕГН
**********, направените разноски по делото: внесена държавна такса в
размер на 60.00 лева и внесен депозит за съдебно- счетоводна експертиза в
размер на 200.00 лева.
ОСЪЖДА „Б.Е.Д.К.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ****, район „И.“, ул. „Н.“ *******, представлявано от
Б.К.Б. и С.И.Г. да заплати на АДВ. Е.Г. И.А, личен № ********** с адрес на
упражняване на дейността: гр. П., ул. „Х.К.“ ***, адвокатско възнаграждение
за осъществено на ищцата - БЛ. Д. ИЛ. от гр. С., ул. „И.В.“ *** с ЕГН
********** безплатно процесуално представителство по делото, в размер на
319.00 лева, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – П., в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
К.Ш.
16
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
17