Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 12.08.2021 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

          ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

                                 Мл. с. МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Вяра Баева, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 7029 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 2357 от 06.01.2020 г., постановено по гр. д. № 335/2019 г., Софийският районен съд, I ГО, 166 състав, е отхвърлил предявения от „Д.“ ЕООД срещу Ч.Ч.И. иск по чл. 92 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 450 лева, представляваща неустойка за разваляне на Договор за консултантски услуги от 23.04.2015 г. поради виновно неизпълнение на задължение на ответника.

С решението е осъдил ищеца да заплати на ответника, основание чл. 78, ал. 3 от ТЗ, сумата от 175 лева – разноски по делото, както и на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, сумата от 175 лева – разноски за производството по иска по чл. 422 от ГПК, който не е предмет на разглеждане от въззивния съд. Искания за изменение на решението в частта за разноските не са направени от страните.

В законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба от „Д.“ ЕООД чрез управителя Д.Г. Д., в която се правят оплаквания, че решението е неправилно и необосновано, както и постановено при нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи, че неправилността произтича от погрешно интерпретиране на събраните по делото доказателства, като излага, че погрешно съдът е приел, че договорът е бил прекратен поради оттегляне на поръчката от доверителя въз основа на протокола за върнати документи, декларация за оттегляне на пълномощното и показанията на разпитания по делото свидетел. Твърди, че поръчката не е оттеглена, тъй като след датата на съставяне на протокола ищецът отправял многократни покани на ответника да окаже съдействие за изпълнение. Излага доводи, че погрешно първата съдебна инстанция е ценила показанията на свидетеля като обективни и в нарушение на забраната на чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК, като твърди, че възложителят следва писмено да заяви, че прекратява договора, каквито действия той не е сторил. Моли решението да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски. Възразява за прекомерност на разноските на насрещната страна. Не представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК, такъв е постъпил от въззиваемата страна Ч.Ч.И. чрез адв. Я.С., в който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Излага доводи, че решението е правилно и законосъобразно, като изводите на първата съдебна инстанция почиват на правилно установени факти и приложен материален закон. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите и твърденията на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Настоящият състав на въззивния съд счита, че същото е правилно, тъй като е постановено при вярна и точна интерпретация на правилно установените по делото факти и при правилно приложен материален закон, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите му и в допълнение намира следното по доводите във въззивната жалба:

Правилно първоинстанционният съд е приел, че страните са валидно обвързани от договор за консултантски услуги от 23.04.2015 г., който договор е ненаименован и с оглед съдържащите се в него елементи на договор за изработка и на договор за поръчка, приложение следва да намерят съответните правила за посочените договори съобразно конкретните уговорки между страните и изпълнението, съответно неизпълнението на конкретното задължение, от което произтича претенцията на ищеца (така Решение № 5 от 15.03.2010 г. по т. дело № 390/2009 г. на I ТО на ВКС и Решение № 12 от 3.05.2013 г. по т. дело № 239/2012 г. на I ТО на ВКС).

В настоящия случай между страните не е спорно и се установява по делото, че договор с обективираното в писмения документ съдържане е сключен между тях на 23.04.2015 г., в гр. София, като въз основа на него е възникнала валидна облигационна връзка. Предметът на договора, така както е описан в документа и при липса на установяване на други уговорки между страните, не противоречи на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД. В тази връзка въззивният съд не дължи отделно произнасяне по искането на ответника в отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК за прогласяване на нищожност на част от договора, което искане представлява по същността си предявяване на инцидентен установителен иск по чл. 212 от ГПК. Същият обаче не е бил докладван с определението по чл. 146 от ГПК, срещу което страните не са възразили, и по него не е налице произнасяне на първата съдебна инстанция. Страните не са завили  искане по чл. 250 от ГПК за допълване на обжалваното решение с произнасяне по заявения предмет, поради което въпросът за валидността на част от договора следва да се разгледа единствено в мотивите на съда по предявения иск по чл. 92 от ЗЗД.

Правилно съдът е приел, че за да възникне правото на ищеца да претендира уговорената неустойка в сочения размер, следва да са налице предпоставките по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а именно неустойката да е уговорена писмено, да е настъпило предвиденото в договора основание за нейното плащане, като същата трябва да отговаря на присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. В настоящия случай страните са уговорили в чл. 11 от договора неустойка, дължима в случай на разваляне на договора поради виновно неизпълнение на насрещната страна на някое от уговорените задължения. За да възникне правото на ищеца да претендира писмено уговорената неустойка за разваляне на двустранния договор, следва да се установи, че е налице твърдяното от ищеца основание – разваляне от негова страна на договора поради неизпълнение (Тълкувателно решение № 7 от 13.11.2014 г. по тълк. д. № 7/2013 г. На ОСГТК на ВКС). За надлежното упражняване на правото на изправната страна да развали договора по реда на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД следва да е налице валидна облигационна връзка и волеизявление на изпраната страна за разваляне на договора след изтичане на подходящ срок. На установяване по делото подлежи и наличието на твърдяното неизпълнение.

В настоящия случай волеизявлението на изпълнителя по договора за неговото разваляне, обективирано в изпратеното уведомително писмо с изх. № 0007/06.11.2015 г., не е породило своите правни последици, тъй като договорът от 23.04.2015 г. е бил прекратен на друго основание – едностранно от възложителя. Правото на отказ от договор и за неговото прекратяване с едностранно изявление или с конклудентни действия от една от страните е поставено в зависимост от уговорките между тях. В чл. 12 от Договора от 23.04.2015 г., страните са уговорили възможност всяка да може да се откаже от облигационната връзка без да е необходимо да мотивира отказа си, което право възложителят е упражнил надлежно преди започване на изпълнението. Това се установява, както правилно е приела и първата съдебна инстанция, от декларацията за оттегляне на даденото на основание чл. 3 от Договора пълномощно, заверена на 24.04.2015 г. (лист 46), както и от Протокола за върнати документи по консултантски договор от 23.04.2015 г. подписан от двете страни на 27.04.2015 г. (лист 48). В посочения документ е отразено, че ищецът в качеството му на консултант по договора е върнал на възложителя получените въз основа на Договора от 23.04.2014 г., оригинални документи, както и предоставеното на основание чл. 3 от Договора оригинално пълномощно, необходимо за изпълнение на част от задълженията по чл. 2. Сочените действия, тълкувани във връзка с факта, че възложителят е платил и първата вноска по договора от 23.04.2015 г., съобразно уговореното в чл. 9, както се установява от разписката за получаване от страна на консултанта на сумата в брой при подписване на договора, сочат на надлежно упражнено от страна на възложителя право да се откаже от договора, което е породило своите правни последици между страните. Още повече, че ищецът, консултант по договора е върнал обратно всички получени от него оригинални документи 4 дни след неговото подписване, които действия сочат за приемане на отказа от договора и от негова страна, съответно обуславят извод за неговото прекратяване.

В тази връзка следва да се отбележи, че доводът на ищеца, че прекратяването на договора следва да се установи с нарочни писмени документи, каквито по делото не са налице, е неоснователен. Както договорът за изработка, така и този за поръчка са неформално, поради което изявленията на страните във връзка с тях могат да бъдат обективирани в принципен план и в конклудентни действия, които подлежат на доказване с всички допустими доказателствени средства (така и Решение № 3 от 15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на III ГО на ВКС, Решение № 474 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 457/2009 г. на IV ГО на ВКС, както и Решение № 39 от 15.05.2014 г. по т. дело № 1061/2013 г. на I ТО на ВКС във връзка с предпоставките за прекратяване). Освен това оттеглянето на възлагането по договора се установява от представените от ответника писмени доказателства - декларация за оттегляне на пълномощно и двустранно подписания протокол, а обстоятелствата при които същите са съставени се установява от показанията на разпитания по делото свидетел Ч.И. Великов, преценени с оглед разпоредбата на чл. 172 от ГПК, на които и настоящият състав на съда дава вяра като последователни, логични и кореспондиращи със събраните по делото писмени доказателства. Гласните доказателства не попадат в забраната по чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК, тъй като свидетелят е допуснат за установяване на обстоятелства във връзка със съставяне на декларацията и обстоятелствата около нейното връчване на ищеца, така както е заявено и допуснато доказателственото искане (лист 44 и 83), а не за установяване прекратяване на писмения договор.

Ето защо, при липса на валиден договор, който е обвързвал страните, правилно първата съдебна инстанция е приела, че ответникът не е бил длъжен да предоставя необходимото съдействие за изпълнение на уговорките по прекратения договор, поради което и неустойка за обезщетяване на вредите от разваляне поради неизпълнение по чл. 88, ал. 1, изр. второ от ЗЗД на това задължение не се дължи.

С оглед изложеното въззивната жалба е неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, решението е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

 

По разноските:

С оглед изхода на спора разноски на въззивника не се дължат.

Разноски за въззивна инстанция се дължат на въззиваемата страна, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. По делото са представени доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева по договор за правна защита и съдействие от 23.02.2021 г., на лист 26 от делото, платени в брой съгласно отбелязването в договора, който служи за разписка установяваща плащането по т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Възражението на процесуалния представител на въззивника за прекомерност на адвокатското възнаграждение за настоящата инстанция съдът намира за неоснователно, тъй като претендираната сума не надвишава необосновано минимума по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с вкл. ДДС.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 2357 от 06.01.2020 г., постановено по гр. дело № 335/2019 г. на Софийски районен съд, I ГО, 166 състав.

ОСЪЖДА „Д.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на Ч.Ч.И., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 400 лева – разноски за въззивна инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.