№ 57
гр. Варна, 25.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Вилиян Г. Петров
Членове:Георги Йовчев
Николина П. Дамянова
при участието на секретаря Ели К. Тодорова
като разгледа докладваното от Николина П. Дамянова Въззивно търговско
дело № 20213001000616 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна
жалба на ЗК „ ЛЕВ ИНС “ АД – гр. София, ЕИК *********, подадена чрез
ю.к. Кр. М., срещу решение № 195/25.06.2021г., постановено по т. д. №
887/2020г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта, с която са уважени
предявените от ПР. Б. Л., ЕГН **********, действаща чрез своята майка и
законен представител В. ЦВ. ЦВ., срещу въззивника осъдителни искове с
правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ / отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за разликата над
сумата 60 000 лв. до 150 000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания
вследствие загубата на баща й Б. М. Л., поч. на 08.01.2016г., в резултат на
настъпило ПТП на 31.07.2015г., причинено от В. СТ. В., при управление на
МПС – т. а. марка „Волво FH 16” с ДК № В 1784 СР и прикачено към него
самосвално ремарке „Kassbo hrer“ с рег. № В 6150 ЕК, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба –
02.07.2020г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 45 712
лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от
02.07.2017г. до 02.07.2020г.
1
Застрахователят не оспорва наличието на основание за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди, а са релевирани оплаквания за
неправилно приложение на материалния закон – чл. 52, ал. 2 ЗЗД и
несъобразяване с указания с Постановление № 4/1968 г. на Пленума на
Върховния съд, допуснати при определяне размера на обезщетението, което
според страната е силно завишено, и за необоснованост на извода на
окръжния съд за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалото лице - чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Иска се отмяна на решението в
обжалваната част и постановяване на друго, с което искът да се отхвърли за
сумата над 60 000 лв., ведно с всички законни последици от това.
Жалбата е подадена в срок, от легитимирано лице, чрез надлежно
упълномощен процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването в съответните
осъдителни части, и е процесуално допустима.
Депозиран е отговор, в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, от адв. А. К. от
ВАК - процесуален представител на ищцата, в който е изразено становище за
неоснователност на жалба, с подробно изложени доводи и съображения.
Становището на процесуалния представител на В. СТ. В. от гр. Б., който
е с процесуалното качество на трето лице помагач на страната на ответника, е
за основателност на жалбата, като съображенията и доводите са аналогични
на изложените във въззивната жалба.
В тази инстанция Дирекция „Социално подпомагане“ – гр. Варна,
призована в качеството на контролираща страна, не изразява становище.
За да се произнесе по спора съставът на ВнАпС съобрази следното:
Варненският окръжен съд е бил валидно сезиран с обективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ и чл. 86, ал. 1
от ЗЗД, предявени от името на малолетната ПР. Б. Л., чрез нейната майка и
законна представителка В. ЦВ. ЦВ., срещу ЗК „ Лев Инс “ АД, с правно
основание чл. 226, ал. 1 КЗ / отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за присъждане на сумата
150 000лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в болки и страдания вследствие загубата на баща й Б. М. Л.,
поч. на 08.01.2016г., в резултат на настъпило ПТП на 31.07.2015г., причинено
от застрахован водач по застраховка „ГО на автомобилистите“ при ответното
дружество, както и мораторна и законна лихва.
2
Решението на ВОС, с което осъдителните искове са изцяло уважени, е
валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и съдържащо
реквизитите по чл. 236 ГПК, както и допустимо в обжалваните части. Налице
са всички предвидени от закона предпоставки и липса на процесуални пречки
за възникване и надлежно упражняване на правото на иск. Съобразно
обстоятелствата, посочени в исковата молба и отправеното до съда искане,
спорът е правилно квалифициран. Застраховката "ГО на автомобилистите " за
увреждащия автомобил е сключена на 01.07.2015 г. По силата на § 22 от ПЗР
на КЗ / в сила от 01.01.2016г./, за застрахователните договори, сключени
преди влизането в сила на КЗ, какъвто е и процесния случай, се прилага Част
четвърта от отменения КЗ /отм. ДВ бр. 102 от 29.12.2015г. /, освен ако
страните договорят друго след влизането в сила на КЗ, каквито данни по
делото няма.
Въпросите във връзка с процесния деликт относно извършване на
деянието, неговата противоправност и виновността на водача на
застрахования увреждащ товарен състав, за причиняване на смърт на
наследодателя на ищцата, по непредпазливост, са разрешени със
задължителна за гражданския съд сила, с влязла в сила присъда №
50/12.10.16г. по НОХД №251/16г. на Разградски окръжен съд, изменена с
решение № 58 от 15.04.2019г. по ВНОХД № 131/2018г. на Варненския
апелативен съд, с която В. СТ. В. е признат за виновен в това, че на
31.07.2015г. при управление на МПС – т. а. марка „Волво FH 16” с ДК № В
1784 СР и прикачено към него самосвално ремарке „Kassbo hrer“ с рег. № В
6150 ЕК, без да има необходимата правоспособност категория CE, нарушил
правилата за движение - чл. 16, ал. 1, т. 1 и чл. 23, ал. 1 ЗДП, и по
непредпазливост причинил смъртта на Б. М. Л. и на по- голямото дете на
починалия.
Първоинстанционното решение се обжалва частично, за сумата над
60 000 лв., следователно със сила на пресъдено нещо е установено наличието
на правопораждащия фактическия състав за основателността на прекия иск на
увреденото лице срещу застрахователя, по чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./, за
обезщетяване на причинените от застрахованото лице неимуществени вреди
от деликт, а именно: валидно застрахователно правоотношение по
3
застраховка „ГО на автомобилистите” за т. а. марка „Волво FH 16” с ДК № В
1784 СР и прикачено към него самосвално ремарке „Kassbo hrer“ с рег. №В
6150 ЕК, сключено със застрахователя, привлечен като ответник; настъпване
на застрахователно събитие в срока на договора - ПТП от 31.07.2015г.,
виновно причинено от водач при управление на застрахованото МПС;
материално – правна легитимация на ищцата, която е дъщеря на починалото
лице и е от кръга на лицата, имащи право на деликтно обезщетение по
правилата на чл. 45 ЗЗД при смърт, съгласно приетото от Пленума на ВС
Постановление № 4/1961г.; претърпени неимуществени вреди от лицето,
претендиращо обезщетение.
Спорните въпроси, за разрешаване на които е сезиран въззивният съд, са
свързани с размера на обезщетението, подлежащо на определяне по
правилото на чл. 52 ЗЗД, както и с наличието или не на съпричиняване на
вредите по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД от пострадалото лице – баща на
ищцата.
Предвид указанията по приложение на процесуалния закон по т. 1 от ТР
№ 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, във връзка с чл. 269, ал.
1 ГПК, извън задължението за служебно произнасяне по валидността и
допустимостта на решението и проверката за правилност относно допуснати
нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция,
въззивният съд е ограничен по останалите въпроси от посоченото в жалбата.
Оплакването на въззивника за нарушение на материалния закон – чл. 52
ЗЗД е основано на твърденията, че по делото не е установено между ищцата и
нейния баща да са съществували отношения на общност, привързаност, обич
и подкрепа, които да обуславят присъдената парична сума; акцентира се на
разделното живеене на родителите на детето и неговата възраст при
инцидента с родителя, прави се връзка с изложеното в съдебно –
психологичната експертиза мнение на вещото лице, че представата за смъртта
на децата на такава възраст е като „напускане“, с възможност да „връщане
обратно“; оспорва се изводът на съда, че смъртта на бащата е дала отражение
върху психо – емоционалното състояние на детето. Излага се също, че от
събраните доказателства не се установява дали ищцата възприема и
преживява липсата на родител, дали въобще е съществувала привързаност
между тях, както и относно обстоятелства, свързани с трудови навици на
4
пострадалия и какво е било положението му в обществото.
Въззивният състав намира, че възприетата от първоинстанционния съд
фактическа обстановка по отношение вида, интензитета и характера на
неимуществените вреди, причинени на малолетната ищца вследствие смъртта
на баща й, е в съответствие със събраните в хода на производството
доказателства, преценени и обсъдени по съответните правила на ГПК.
За установяване съдържанието на житейски отношения между ищцата и
нейния баща пред първоинстанционния съд са ангажирани гласни
доказателства, като са разпитани свидетелите П. Д. – нейна баба по майчина
линия, и И. К., без родствени връзки със страните. Показанията на тези
свидетели се ценят в частта, в която се базират на преки и непосредствени
впечатления, а посочената от защитата на ответната страна свидетелка П. К.
заявява пред съда, че няма наблюдения и лични впечатления за
обстоятелствата, за установяване на които е призована. Обстоятелства, които
да са свързани с възможност за заинтересованост на свидетелката К. от
изхода на спора по делото не се установяват. Поради близката родствена
връзка на първата свидетелка с ищцата следва да се отчете евентуалната й
заинтересованост от изхода на спора, свързана с необходимост от преценка на
показанията по правилата на чл. 172 ГПК. Доколкото не се констатира
несъответствие между обстоятелствата, за които се свидетелства, и
останалите събрани доказателства съдебният състав не намира основание тези
показанията да не се кредитират.
От съвкупната преценка на събраните гласни доказателства се
установява, че въпреки ранната раздяла на родителите между ищцата и
нейния баща приживе е съществувала съхранена емоционална връзка, с
нормално присъщите на биологичната връзка и на възрастта на детето
характер и интензитет. След развода бащата продължил да живее в гр. Варна,
посещавал дъщеря си често, при всеки възможен случай, вземал я при себе си
поне два пъти в месеца. След научаването за инцидента у детето настъпила
видима за околните промяна – от живо, весело и щуро дете, станало по -
затворено и необщително, сънувало кошмари, свързани с баща си, разказвало
на близки си сънищата и разговорите с него.
При мотивиране на оплакването в жалбата за необоснованост на извода
на окръжния съд, че смъртта на бащата е дала отражение върху психо–
5
емоционалното състояние на детето, въззивникът се позовава на описан от
вещото лице, изготвило съдебно – психологична експертиза, начален етап от
осмисляне и осъзнаване на понятието „смърт“ от дете на четири години, на
каквато възраст е била ищцата към датата на смъртта на баща си, като се
спестяват крайните изводи за резултата от изследването към момента на
прегледа. Според експерта, процесното ПТП се е отразило върху психо -
емоционалното състояние на детето и отношенията му в общността от
връстници, като сега / след пет години от смъртта на родителя/ то може вече
да осмисли понятието „смърт“, и към момента изпитва липса от опората на
бащата. Детето е потискало негативни емоции и е отреагирало чрез сънища,
отключили се фобии, опити за адаптивно, но не и ефективно поведение пред
връстниците си, за да я приемат в групата, която й дава сигурност.
Потиснатите спомени и преживявания от инцидента у детето не са
отработени ефективно и създават усещане за опасност; то е вътрешно
напрегнато с усещане за безпокойство и притеснения от хора, като остава
само в своите преживявания и спомени за катастрофата и щади близките си.
В резултат на загубата на баща си детето е отключило фобийни страхове, като
в невербалното поведение се долавят преживявания и реакции, които
кореспондират с преживяване на тъга и травматични моменти.
При тази установеност, съставът на въззивния съд не констатира
допуснато от ВОС нарушение на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди, и неспазване на дадените указания с
Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд относно
критериите, които следва да бъдат съблюдавани от съдилищата при
определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена смърт в
резултат на деликт.
В т. II на постановлението е разяснено, че понятието "справедливост" не
е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица обективно проявили
се обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението.
Релевантните за размера на обезщетението обстоятелства са специфични за
всяко дело, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД е
обусловено от съобразяване на указаните от Пленума на ВС общи критерии -
момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на
пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което
претендира обезщетение, действително съдържание на съществувалите между
6
пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Посочените
критерии са възприети и в създадената при действието на чл. 290 ГПК
задължителна практика на ВКС, която се придържа към разбирането, че
задълбоченото изследване на общите и на специфичните за отделния спор
правнорелевантни факти, които формират съдържанието на понятието
"справедливост", е гаранция за постигане на целта на чл. 52 ЗЗД -
справедливо възмездяване на причинените от деликта неимуществени вреди.
Във формираната по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика по
приложението на чл. 52 ЗЗД е възприето и становището, че за определяне на
обезщетение при прилагане на критерия за житейска справедливост съдът
следва да прецени съобразно всички установени по делото релевантни факти
и обстоятелства по какъв начин смъртта на близък се отразява върху живота
на ищеца в личен, психологически, социален и емоционален план, а това
неминуемо установява релевантност на естественото и предвидимо развитие
на отношенията в годините занапред / в този смисъл Решение №
158/22.03.2016г. по т.д №1919/2014 на ВКС, ТК./, доколкото семейната среда
има най – съществено влияние върху качеството на живот на всеки човек в
личен, психологически и емоционален план.
Също във формирана практика по чл. 290 ГПК с решение №
254/229.012013г. по т. д. № 32/2012г. на ВКС, II – ро т. о., е прието, че
обективният критерий, според който се определят подлежащите на
обезщетяване вреди, е пряката и непосредствена причинно - следствена
връзка между смъртта на пострадалото лице и конкретните неблагоприятни
последици, настъпили в правната сфера на засегнатите негови близки. В
разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, която постановява, че при непозволено
увреждане се дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, законодателят не обуславя
обезщетяването на вредите от изискване за едновременното им проявление с
осъществяването на увреждащото действие или бездействие, респ. с
настъпването на смъртта на пострадалия. Единственото условие, с което чл.
51, ал. 1 от ЗЗД обвързва обезщетяването на дадена имуществена или
неимуществена вреда, е тя да съставлява пряк и непосредствен резултат от
деликта, в каквато насока са и разясненията в т. 1 от ППВС № 4/1968 г.
Кръгът от лица, които имат право на деликтно обезщетение по правилата на
чл. 45 ЗЗД в случаите на смърт, е изяснен изчерпателно с приетите от
7
Пленума на ВС постановления № 4/1961г., № 5/1969г. и № 2/1984г. В
цитираните постановления е прието, че правото на обезщетение следва да се
признае в полза на най-близките на пострадалия, които поради биологично
предопределени родствени връзки или житейски създадени емоционални и
духовни връзки действително търпят преки и непосредствени имуществени
и/или неимуществени вреди от неговата загуба. Сред лицата с право на
обезщетение са и децата на починалия, които в най-висока степен са
засегнати от смъртта му, бидейки лишени завинаги от неговата родителска
обич и морална подкрепа, а до определена възраст - и от дължимата по закон
финансова подкрепа под формата на издръжка. Макар да не е изрично
уредено в закона, правото на обезщетение принадлежи както на децата, които
са били родени и живи към момента на смъртта на родителя, така и на
заченатите, но все още неродени към този момент негови деца. В последната
хипотеза, при условие, че детето се роди живо и жизнеспособно, правото на
обезщетение по чл. 45 ЗЗД възниква в момента на раждането, от който детето
придобива гражданска правосубектност /чл. 1 ЗЛС/ и започва да търпи в
правната си сфера неблагопрятните последици от непозволено причинената
смърт на своя родител. От гледна точка на въведения в чл. 51, ал. 1 ЗЗД
обективен критерий, връзката между противоправно причинената смърт и
търпените от детето неблагоприятни последици е пряка и непосредствена, тъй
като непозволеното отнемане на живота на родителя препятства
възможността детето да получи полагащите му се по закон и справедливост
родителска любов, закрила и подкрепа. Отричането на правото на
обезщетение с аргумент, че проявлението на вредите е последващо спрямо
настъпването на смъртта, е крайно несправедливо и същевременно
несъвместимо с правилото на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, според което всички вреди,
произлезли пряко и непосредствено от нарушаването на забраната за
непозволено увреждане, подлежат на обезщетяване от техния причинител
и/или от отговорните наред с него или вместо него лица.
Само за сведение относно размера - при даденото разрешение по
въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, като е намерил
касационната жалба за основателна, с решение № 254/229.012013г. по т. д. №
32/2012г. на ВКС, II – ро т. о. по същество съдът е присъдил обезщетение за
неимуществени вреди на дете, което не е било родено към момента на
смъртта на баща си, настъпила в резултат на пътно – транспортно
8
произшествие на 14.12.2008г., в пълния, претендиран с иска размер от 150 000
лв.
Отнесено към конкретния казус на даденото разрешението от
касационната инстанция – несъмнено поради ниската възраст на ищцата /4г./
към момента на смъртта на баща й, реакцията й и непосредствените
последици от загубата се различават по характер и интензитет от тези при по
– голямо дете или при възрастен човек. Това обаче не е основание да се
приеме, че само поради тази специфика детето търпи по – малко вреди, които
са пряка и непосредствена последица от деликта, тъй като на обезщетяване не
подлежат само вредите, чието проявление настъпва едновременното с
осъществяването на увреждащото действие или бездействие, респ. с
настъпването на смъртта на пострадалия или в близък период след нея, а
всички преки и непосредствени вреди, за които е налице причинна връзка с
деликта. В случаите, когато детето е загубило родителя си в подобна на
малолетната ищца възраст, проявлението на по – съществената част от
подлежащите на обезщетяване неимуществените вреди е последващо спрямо
настъпването на смъртта. Непозволеното отнемане на живота на родител
препятства възможността детето да получи полагащите му се по закон и
справедливост родителска любов, закрила и подкрепа през целия си живот.
При безвъзвратната загуба ищцата е лишена въобще от възможността за
напред и завинаги да надгражда съобразно възрастта си емоционалните и
духовните връзки с единия от двамата си родители.
При определяне по справедливост на обезщетение в размер на
150 000лв., първоинстанционният окръжен съд е съобразил в пълнота вида,
характера и интензитета на преките и непосредствени вреди от процесния
деликт, които са настъпили и ще настъпят в бъдеще, предвид влиянието на
загубата на родител върху качеството на живот на всеки човек завинаги,
независимо от възрастта му, в личен, психологически и емоционален план;
обезщетението е адекватно на общественото възприемане за справедливост на
дадения етап от обществено – икономическото развитието на обществото,
чиято проявна форма са нарастващите лимити на застрахователни покрития, и
на обичайната съдебна практика, в това число и практика на настоящия
съдебен състав.
Предвид оплакването в жалбата, че размера на обезщетението не
9
отговаря на социалния статус и материалното състояние на пострадалото
лице, съдът намира за необходимо да посочи, че по – висок социален статус
/обществено и социално положение/ и материалното състояние на бащата на
ищцата от установените по делото би съставлявало основание за определяне
на обезщетение в по – голям размер, какъвто не се претендира с разглеждания
иск.
По оплакването в жалбата за необоснованост на правния извод на
първоинстанционния съд във връзка с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Представителят на застрахователят е релевирал своевременно, с
отговора на исковата молба, защитно възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от починалия, обосновано с фактически твърдения за
непоставяне на предпазен колан – нарушение на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП,
съгласно който водачите и пътниците в МПС, когато е в движение, следва да
използват обезопасителен колан, с който МПС е оборудвано.
По това възражение не е проведено успешно доказване, тъй като е
установено от събраните доказателства, че липсват данни, които пряко да
свидетелстват за наличието на безпрепятствено движение на тялото на
пострадалия, които би се получило при липса на правилно поставен
предпазен колан, а освен това, в случая обезопасителният колан не е бил с
техническа възможност да предотврати страничното сближение на тялото с
отместената предна лява врата и същият е имал минимална задържаща
способност.
Във въззивната жалба не се оспорват изводите на окръжния съд за
неоснователност на възражението за съпричиняващо поведение, обосновано с
нарушение на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП. Твърди се, че при решаване на спора за
принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД съдът следвало да съобрази, че пострадалият е
имал техническа възможност да спре управлявания от него автомобил преди
момента на съприкосновението, при което вредоносният резултат при удар на
застрахованото МПС със спрял лек автомобил би бил по – различен.
Тъй като конституираното на страната на ответника трето лице –
помагач В. СТ. В. от гр. Б., също е въвел своевременно в предмета на спора
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалия, а ответникът има право да се позове на възраженията на
необжалвалия решението деликвент, като изложи доводи във връзка с
10
правилността на първоинстанционното решение по тях / този смисъл
решение № 163/31.10.2013г. по т. д. № 82/2021г. на ВКС, II – ро т. о./,
въззивният съд следва да прецени дали оплакванията във въззивната жалба са
относими към формираните от първоинстанционния съд изводи по някой от
фактическите състави на съпричиняващо поведение, релевирани от
деликвента.
Подобна относимост на оплакването в жабата към релевираните от
третото лице – деликвент твърдения за съпричиняващо поведение не се
наблюдава. Въззивникът твърди поведение на пострадалото лице,
съставляващо бездействие относно преустановяване движението на
управлявания от него лек автомобил, за което не е направена връзка към
режима на скоростта – разрешена или съобразена, а се излагат съображения,
че е било технически възможно преустановяване на движението при
конкретно установените скорости на двата автомобила. Подобно поведение
/бездействие/ на водача, което може да се дължи на разсейване, отклоняване
на вниманието, заспиване и др., не е релевирано в първата инстанция нито от
застрахователя, нито от третото лице – помагач като съпричиняващо
вредоносния резултат и обосноваващо приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, с
отговора на исковата молба или по реда на чл. 143, ал. 1 ГПК, или в хипотеза
на пропускане на срока поради особени непредвидени обстоятелства.
Съответно, в първоинстанционното решение, в частта на мотивите, относими
към приложение на чл. 51, ал. 2 ГПК, подобно поведение и причинна връзка
ПТП няма основание са се обсъжда. Позоваването в жалбата на
застрахователя и на нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДвП не сезира валидно
въззивния съд със задължение за произнасяне за първи път и формиране на
правни изводи за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото
лице въз основа на незаявеното в срок, преклудирано основание.
Въпреки това, въззивният състав намира за необходимо да посочи, че
твърдението във въззивната жалба за установена техническа възможност за
преустановяване на движението на лекия автомобил от момента на навлизане
на товарния състав в насрещната лента, е невярно. Според приетите
експертни заключения времето, в което пострадалият водач е можел да
предприеме някакви действия, за да избегне сблъсъка е само 2 секунди, а
имайки предвид, че времето за реакция е от порядъка на 1.5– 1.6 секунди, за
него е било абсолютно невъзможно в рамките на 0.5 – 0.4 секунди да
11
предприеме каквото и да е предотвратяващо удара действие. При тези изводи
на експертите, нелогично е да се твърди, че половин секунда е била
достатъчна за преустановяване движението на лекия автомобил, който се е
движил в своето платно с разрешена и съобразена скорост. За тази част от
секундата водачът е успял да осъществи възможното, а именно да намали
скоростта на лекия автомобил от 71 км/ч. на 63 км/ч.
Предвид неоснователността на коментираните възражения за
съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице, и липса на
оплаквания по останалите основания за съпричиняващо поведение,
релевирани от необжалвалия делинквента – трета подпомагаща страна на
ответника, въззивният съд намира, че няма основание за приложение на чл.
51, ал. 2 ЗЗД. За по - подробната аргументация по същество, по правните
изводи на окръжния съд по останалите възражения на деликвента за
съпричиняващо поведение на пострадалия, за които няма оплаквания в
жалбата на застрахователя, въззивният съд препраща към мотивите на
първоинстанционното решение в съответната част, на основание чл. 272 от
ГПК, като възприема крайния изводите на окръжния съд за неоснователност
на възраженията по чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни инстанции по
предмета на спора пред въззивната инстанция, първоинстанционното решение
следва да се потвърди в обжалваната част.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв, по силата на
който при осъществена безплатна правна помощ в някоя от хипотезите по чл.
38, ал. 1 ЗАдв, адвокатското възнаграждение се присъжда на процесуалния
представител, съгласил се да поеме безплатна защита, на адв. А.К. от АК –
Варна следва да се присъди за осъщественото представителство на
малолетната ищца за въззивна инстанция сумата 4 583 лв. Подлежащата на
присъждане сума е определена съобразно Наредба № 1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, на база материалния
интерес по жалбата. В приложения по делото договор за правна защита и
съдействие изрично е отбелязано, че адвокатското възнаграждение за
процесуално представителство е дължимо при условията на чл. 38 от ЗАдв,
като е посочено и конкретно основание от кръга на визираните в чл. 38, ал. 1,
т. 1– т. 3 ЗАдв, при които законът допуска осъществяването на безплатна
12
адвокатска защита.
Воден от горното, ВнАпС, ТО, І-ви състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 195/25.06.2021г., постановено по т. д. №
887/2020г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта, с която са уважени
предявените от ПР. Б. Л., ЕГН **********, действаща чрез своята майка и
законен представител В. ЦВ. ЦВ., срещу ЗК „ ЛЕВ ИНС “ АД– гр. София,
ЕИК *********, осъдителни искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /
отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за разликата над сумата 60 000 лв. до 150 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в
претърпени болки и страдания вследствие загубата на баща й Б. М. Л.,
починал на 08.01.2016г., в резултат на настъпило ПТП на 31.07.2015г.,
причинено от В. СТ. В., при управление на МПС – т. а. марка „Волво FH 16” с
ДК № В 1784 СР и прикачено към него самосвално ремарке „Kassbo hrer“ с
рег. № В 6150 ЕК, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба– 02.07.2020г. до окончателното
изплащане на сумата, както и сумата 45 712лв., представляваща лихва за
забава върху главницата за периода от 02.07.2017г. до 02.07.2020г.
В останалата част решението на ВОС не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА ЗК „ ЛЕВ ИНС “ АД– гр. София, ЕИК ********* да заплати
на адв. А.К. от АК – Варна, със служебен адрес: гр. Варна, ул. „Братя Г.ич“ №
36, ет. 4, офис 13, 4 583 лв. / четири хиляди петстотин осемдесет и три лева /,
представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство на малолетната ПР. Б. Л., ЕГН **********, действаща чрез
своята майка и законен представител В. ЦВ. ЦВ., по в. т. д. № 616/2021г. по
описа на ВнАпС, на основание чл. 38, ал. 2, във вр. чл. 38, ал. 1, т. 1 и т. 2 от
ЗАдв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
13
Членове:
1._______________________
2._______________________
14