№ 32
гр. К. 10.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КОТЕЛ в публично заседание на дванадесети юли
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Йовка Ж. Бъчварова
при участието на секретаря Йордан Ив. Кръстев
като разгледа докладваното от Йовка Ж. Бъчварова Гражданско дело №
20222210100038 по описа за 2022 година
Ищец е „Макроадванс“ АД, а ответник Р. ХР. М.. Ищецът твърди, че на
19.03.2008г. между “Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, от една страна, и
М.В.М. – кредитополучател, и ответницата Р. ХР. М. – съдлъжник, от друга
страна, бил сключен договор за кредит, по силата на който банка
“Райфайзенбанк (България)“ ЕАД предоставила на кредитополучателя М.М.
кредит в размер на 4770.50 лева, която сума била усвоена напълно. Крайната
дата на погасяване на кредита била 25.02.2017г. и към момента всички
дължими вноски били падежирали. Твърди се, че длъжниците преустановили
плащане по кредита на 10.01.2011г., поради което банката им изпратила на
19.06.2012г. уведомления за предсрочна изискуемост, получени на
11.07.2012г. Според чл.8 и чл.8.1 от договора, за неизпълнение на договора за
считало просрочването на която и да е вноска с повече от 45 дни.
На 30.10.2012г. РС Карнобат издал по ЧГД № 992/2012г. заповед за
незабавно изпълнение № 735 срещу М.В.М. и Р. ХР. М. и изпълнителен лист
въз основа на извлечение от сметка за следните парични суми, които да
заплатят солидарно : 4451.44 лева, представляващи изискуема главница по
договор за банков кредит от 19.03.2008г., 2016.26 лева, представляващи
изискуема редовна лихва за периода от 25.05.2009г. до 10.07.2012г., 576.50
лева, представляващи изискуема наказателна лихва за периода от 25.05.2009г.
до 23.08.2012г., законната лихва от 24.08.2012г. до окончателното изпълнение
1
на задължението и разноски в общ размер 491.88 лева, от които 140.88 лева
държавна такса и 351.00 лева юрисконсултско възнаграждение. Издаденият
изпълнителен лист бил получен от представител на заявителя на 21.02.2013г.
На 27.03.2017г. по същото дело била подадена молба от заявителя с
искане за издаване на дубликат от изпълнителния лист с твърдения, че бил
изгубен, преди да образуват изпълнително дело.
С решение № 201/08.12.2017г. съдът разпоредил издаване на дубликат
от изпълнителен лист, съобразно искането на заявителя. По жалба на М.М.
било образувано въззивно гражданско дело № 253/2018г. на ОС Бургас, по
което било постановено решение № ІV-48/29.05.2018г., с което обжалваното
решение било потвърдено.
На 11.07.2018г. в полза на заявителя бил издаден дубликат от
изпълнителен лист.
На 07.08.2020г. кредиторът “Райфайзенбанк (България)“ ЕАД
прехвърлил на настоящия ищец всички вземания, произтичащи от договора за
кредит, като упълномощил цесионера да уведоми цедираните длъжници за
извършената цесия. Моли съда да приеме, че уведомлението се съдържа в
исковата молба и следва да се счита за достигнало да ответницата в момента
на получаването ù в хода на исковото производство.
На 04.12.2020г. ищецът образувал пред ЧСИ Павел Георгиев
изпълнително дело № 20208370401637, по което на 13.01.2021г. (в исковата
молба е допусната техническа грешка, като е посочено, че поканата е
получена на 13.01.2020г., което очевидно не е възможно) на ответницата била
връчена покана за доброволно изпълнение заедно с препис от дубликата на
изпълнителния лист.
На 18.10.2021г. в РС Карнобат било получено възражение по чл.414 от
ГПК, подадено от Р.М. по пощата на 14.10.2021г. Във възражението
длъжницата посочила, че била получила покана за доброволно изпълнение по
вече образуваното изпълнително дело, без обаче да ù е била връчена
заповедта за изпълнение. ЧСИ изрично я бил уведомил, че по изпълнителното
дело не била приложена заповед за изпълнение.
С разпореждане № 260991/01.11.2021г. съдът приел, че подаденото от
длъжницата Р.М. възражение е в срок, поради което указал на основание
чл.415, ал.1 от ГПК на взискателя „Макроадванс“ АД възможността да
2
предяви иск за оспореното вземане в едномесечен срок.
Съобщението било получено от представител на „Макроадванс“ АД на
09.11.2021г.
На 09.12.2021г. „Макроадванс“ АД представил доказателства, че е
подал на 08.12.2021г. до РС Карнобат искова молба, въз основа на която било
образувано гражданско дело № 1431/2021г., което с определение №
7/06.01.2022г. било прекратено и изпратено за разглеждане на РС Котел по
правилата на местната подсъдност.
Моли съда да признае за установено в отношения между ищеца и
ответницата, че ответницата дължи на ищеца вземането, за което в полза на
“Райфайзенбанк (България)“ ЕАД била издадена заповед за изпълнение № 735
от 30.10.2012г.
Заявена е претенция за присъждане на разноските по установителното
производство.
Въз основа на наведените твърденията съдът е квалифицира
предявените искове, както следва :
Искът с цена 4451.44 лева е с правна квалификация чл.286, ал.1 вр.
чл.287 от ТЗ вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.422 от ГПК.
Искът с цена 2016.26 лева е с правна квалификация чл.286, ал.1 вр.
чл.287 от ТЗ вр. чл.240, ал.2 от ЗЗД вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.422 от ГПК.
Искът с цена 576.50 лева е с правна квалификация чл.286, ал.1 вр.
чл.287 от ТЗ вр. чл.92 от ЗЗД вр. чл.422 от ГПК.
В срока по чл.131 от ГПК ответницата подала отговор, в който се
правят следните възражения и оспорвания :
Предявените искове били допустими и следвала да се разгледат, тъй
като възражението било подадено в срок.
Не ù било връчвано уведомление за обявяване на предсрочна
изискуемост.
Възразява да е уведомена надлежно за договора за цесия чрез връчване
на препис от исковата молба.
Прави се възражение за недействителност на договора за кредит :
поради нарушение на чл.6, ал.1 от Закона за потребителски кредит (обн.,
3
ДВ, бр.53 от 30.06.2006г., в сила от 01.10.2006г., отм., бр.18 от
05.03.2010г., в сила от 12.05.2010г) – кредиторът не уведомил
ответницата за всички условия на потребителския кредит и не ù била
предоставена преддоговорна информация;
поради нарушение на чл.7, т.4-14 от ЗПК (отм.) : договорът не съдържал
посочените в тези разпоредби реквизити като годишен процент на
разходите по кредита, които потребителят трябва да направи, за да
издължи кредита, а когато това било невъзможно, годишен лихвен
процент и всички разходи, приложими към момента на сключване на
договора за кредит; условията, при които тези разходи по кредита могат
да бъдат променяни; датите на погасителните вноски – в договора се
сочело, че погасяването се извършвало съобразно погасителен план,
който бил неразделна част от договора, а такъв липсвал.
Прави се възражение за неравноправност на клаузата, предвиждаща
възможност за банката едностранно да променя размера на лихвата по
кредита и разходите по договора.
Твърди, че по договора за кредит има качеството на поръчител, а не на
солидарен длъжник, както е посочено, и спрямо нея бил изтекъл срокът по
чл.147, ал.1 от ЗЗД.
Прави възражение за изтекла погасителна давност за цялото вземане.
Моли за отхвърляне на предявените искове.
В съдебно заседание за ищеца не се явява представител. Предявените
искове се поддържат чрез писмени становища. Разноските се претендират по
списък.
Ответницата се явява лично и се представлява адвокат Христина
Чолакова от АК Сливен, която поддържа отговора и направените с него
оспорвания и възражения.
От събраните по делото доказателства, съдът прие за установено
следното от фактическа страна:
На 19.03.2008 г. в град Сливен между „Райфайзенбанк (България)“
ЕООД, от една страна, и от друга М.В. и ответницата Р. ХР. М. (първият като
кредитополучател, втората наименована съдлъжник), бил сключен договор за
банков кредит, по силата на който банката отпуснала на кредитополучателя
4
кредит в размер на 4770.50 лева с краен срок на погасяване 25.02.2017г.
Уговорено е кредитът да се усвои еднократно, като бъде преведен по
банковата сметка на кредитополучателя. Годишният лихвен процент е
уговорен да е в размер на 14.90 %, представляващ СБР за лева (стойност на
банковия ресурс, определен от банката) + 8.65 пункта надбавка годишно.
Посочено е, че лихвата се начислява от датата на усвояване на сумата на база
360 дни годишно за реалния брой дни на ползване на сумата. Към момента на
сключване на договора размерът на годишния лихвен процент е 16.93 %.
Уточнено е, че СБР представлява лихвеният процент по междубанковите
депозити за съответния период и валута по котировка „предлага“ плюс
законоустановените разходи на банката, в т.ч. за поддържане на ЗМР
(задължителни минимални резерви) и свързаните с Фонда за гарантиране на
влоговете, изчислен текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции“ при
банката.
В чл.4.1 е уговорена възможност банката да променя едностранно
лихвата в частта СБР, като новият лихвен процент влиза в сила от датата,
посочена в уведомлението до кредитополучателя.
В чл.4.6 е уговорена клауза, според която банката си запазва правото да
променя едностранно размера на лихвата по кредита, като увеличи размера на
надбавката към СБР, съгласно чл.4.1., в случай че кредитополучателят,
поради каквито и да било причини, промени работодателя си, при положение
че кредитополучателят ползва преференциални условия по кредита, които
произтичат от преференции, предоставени от банката на работодателя.
В чл.4.8 е регламентирана поредността на погасяване на задължението в
случай на недостатъчно по размер плащане - първо таксите и разноски, на
второ място наказателната надбавка, на трето място просрочената лихва, на
четвърто място лихвата, на пето място просрочената главница, освен ако
страните изрично не са уговорили друго. В изречение второ е уговорена
привилегия в полза на банката, в случай на неизпълнение, да прави
погашения по кредита в избрана от нея поредност.
Според чл.4.4, при забава на плащанията, кредитополучателят дължи на
банката наказателна надбавка към лихвата в размер на 10 пункта годишно
върху забавените суми (вноска или част от вноска) за времето на забавата до
окончателното изпълнение на забавеното плащане.
5
В чл.5 е уговорено кредитът да бъде погасен чрез 108 равни анюитетни
вноски, всяка в размер 80.45 лева, дължими на 25-то число на съответния
месец, считано от 25.03.2008г. до 25.02.2017г., съгласно погасителен план,
който се счита за неразделна част от договора.
В чл.6 са очертани задълженията на съдлъжника : да погасява всички
суми по кредита в срок и съгласно условията на договора; в едноседмичен
срок писмено да информира банката за настъпили промени в неговото
гражданство, жителство, адрес и/или гражданско, семейно и имотно
състояние; в едноседмичен срок писмено да информира банката за настъпили
промени в местоработата му, както и за всички настъпили събития, които
имат отношение към възможността му да изпълнява задължението си по
договора; да не гарантира дългове на трети лица и да не отпуска заеми на
трети лица, да не ползва други заеми и/или лизинг, без да уведоми банката за
това.
В чл.8 са уредени последиците в случай на неизпълнение, което по
смисъла на договора е налице, когато : кредитополучателят/съдлъжникът
просрочи плащане на която и да е вноска или част от вноска повече от 45 дни
от съответната дата на дължимото плащане;
кредитополучателят/съдлъжникът предостави неверни или неточни данни във
връзка със сключването и изпълнението на договора и/или свързаните с него
договори и документи; при сериозно влошаване на финансовото положение
на кредитополучателя/съдлъжника, по преценка на банката;
кредитополучателят/съдлъжникът не изпълни което и да е друго свое
задължение по договора и/или свързаните с него договори и документи; при
налагане на запор по която и да е сметка в лева или валута на
кредитополучателя при банката и/или откриване на производство по
несъстоятелност или ликвидация на кредитополучателят в качеството му
едноличен търговец.
В чл.9 са очертани възможностите на банката в случай на неизпълнение
: да начислява наказателна надбавка, в случай че
кредитополучателят/съдлъжникът просрочи плащане на която и да е вноска
или част от вноска, върху забавената сума, без да обявява предсрочна
изискуемост; да обяви едностранно за предсрочно изискуеми всички
непогасени по договора суми, начислената лихва (евентуално наказателната
6
надбавка) и комисионните чрез изплащане на писмено предизвестие; да
предприеме всички предвидени в закона способи за събиране на вземанията,
без да е длъжна да спазва поредност на способите и/или имуществото, срещу
което насочва изпълнението.
В чл.10.1 е уговорено настъпване на автоматична предсрочна
изискуемост при неплащане от страна на кредитополучателя, изцяло или
отчасти, на което и да е парично задължение в продължение на 150 дни от
падежа и считано от 151-ия ден кредитът (непогасена главница, такси,
разноски, лихви и наказателна надбавка) става предсрочно изискуем, в който
случай банката има право да пристъпи към събиране на всички дължими суми
по предвидения в закона ред, без да е длъжна да спазва поредността на
способите и/или имуществото, срещу което насочва изпълнението и без да
уведомява кредитополучателя за това.
В допълнителните клаузи – чл.11, кредитополучателят/съдлъжникът са
декларирали съгласие за приложимост на общите условия за делова дейност
на банката; банката да прехвърля вземанията по договора; да се обработват
личните данни на кредитополучателя/съдлъжника.
Изрично в чл.11.7 е уговорено, че всички уведомления и изявления във
връзка с договора трябва да бъдат в писмена форма и ще се считат за
получени от кредитополучателя, ако по факс, чрез лично доставяне или чрез
изплащане по пощата или куриерски фирма с обратна разписка или с
телеграма, достигнат до адреса на кредитополучателя, посочен в договора
или в уведомлението за промяна адреса.
Договорът е подписан от управителя на офиса на банката в град Сливен,
от отговорен служител на банката, както и от кредитополучателя и
съдлъжника. Поставен е и печатът на банката.
На 24.08.2012г. в РС Сливен било подадено заявление по чл.417 от
ГПК от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД срещу М.В.М. и настоящата
ответница Р. ХР. М. с искане да се издаде срещу тях заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист въз основа на извлечение от сметка да
заплатят солидарно следните парични суми : 4451.44 лева, представляващи
изискуема главница по договор за банков кредит от 19.03.2008г., 2016.26
лева, представляващи изискуема редовна лихва за периода от 25.05.2009г. до
10.07.2012г., 576.50 лева, представляващи изискуема наказателна лихва за
7
периода от 25.05.2009г. до 23.08.2012г., както и законната лихва от
24.08.2012г. до окончателното изпълнение на задължението. Заявена е била и
претенция за присъждане на разноски в общ размер 491.88 лева, от които
140.88 лева държавна такса и 351.00 лева юрисконсултско възнаграждение.
Образуваното пред РС Сливен ЧГД № 3942/2012г. било прекратено с
разпореждане № 12240/27.08.2012г. и изпратено на РС Карнобат като местно
компетентен съд.
В РС Карнобат делото било образувано под № 922/2012г. С
определение № 474/14.09.2012г. съдът спрял на основание чл.229, ал.1, т.6 от
ГПК делото до произнасяне по конституционно дело № 4/2012г. относно
установяване на конституционносъобразността на разпоредбата на чл.417, т.2
от ГПК. Определението за спиране било обжалвано от заявителя и
потвърдено с определение № 2674/23.10.2012г., постановено по ВЧГД №
1950/2012г. на ОС Бургас, неподлежащо на обжалване.
С определение № 593/30.10.2012г. производството било възобновено.
На 30.10.2012г. била издадена заповед за изпълнение № 735, с която
съдът разпоредил двамата длъжници солидарно да заплатят на заявителя
цялото претендирано вземане и разноските. Разпоредено е издаване на
изпълнителен лист, който бил получен от представител на заявителя на
21.02.2013г.
На 27.03.2017г. по същото дело била подадена молба от заявителя с
искане за издаване на дубликат от изпълнителния лист с твърдения, че бил
изгубен, преди да се образува изпълнително дело.
С разпореждане от 21.07.2017г. било насрочено разглеждане на делото
в открито съдебно заседание за 23.08.2017г., като било разпоредено препис от
молбата да се изпрати на двамата длъжници. Съобщенията до длъжниците са
били изпратени за връзване в село Лозарево, откъдето са върнати в цялост с
отбелязване, че не живеят там. След изготвяне на справки от НБДН било
разпоредено съобщенията да се изпратят за връчване в град Котел. В
съдебното заседание, проведено на 23.08.2017г., не бил даден ход, поради
нередовното призоваване на двамата длъжници и делото било отложено за
11.10.2017г. За насроченото заседание и двамата длъжници били редовно
призовани, като ответницата Р.М. получила и двете съобщения. В съдебно
заседание длъжниците не се явили, като длъжникът М.М. бил представляван
8
от адвокат Димитринка Вълева. Бил даден ход на делото и съдът обявил, че
ще се произнесе в срок. С решение № 201/08.12.2017г. съдът разпоредил
издаване на дубликат от изпълнителен лист, съобразно искането на заявителя.
По жалба на М.М. било образувано въззивно гражданско дело № 253/2018г.
на ОС Бургас, по което били проведени две открити съдебни заседания, за
които ответницата Р.М. били призована. Било постановено решение № ІV-
48/29.05.2018г., с което обжалваното решение било потвърдено.
На 11.07.2018г. в полза на заявителя бил издаден дубликат от
изпълнителен лист.
С рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 10.11.2016
г. банка „Райфайзенбанк България“ ЕАД, като цедент, прехвърлила на ищеца,
като цесионер, вземания, включващи всички неиздължени вноски по
съответните погасителни планове и други вземания, произтичащи от
договори за кредит и/или договори за издаване и ползване на кредитни карти.
Вземане по смисъла на договора за цесия са всички дължими на цедента от
неговите неизправни длъжници суми ведно с привилегиите, обезпеченията и
другите принадлежности, вкл. изтекли лихви. След датата на прехвърляне на
вземанията по конкретен договор цедентът придобива всички права върху
тях, като става единствен титуляр и разполага с тях, както намери за добре.
Цеденът упълномощил цесионера да изпраща писмени уведомления от негово
име до цедираните длъжници.
С приложение № 1 към договора, сключено на 07.08.2020г., цедентът
продал и прехвърлил на цесионера портфейли от вземания, определени и
индивидуализирани в приложение 1А. В т.164 от приложение 1А е посочен
процесният договор за кредит.
На 26.08.2020г. цесионерът – настоящият ищец, изпратил до
ответницата уведомление за извършената цесия, съдържащо данни за
банковата сметка, по която следва да бъде преведено задължението.
Уведомлението било получено дъщерята от ответницата на 09.09.2020г.,
което е видно от приложеното към делото известие за доставяне.
На 26.04.2021г. ответницата Р.М. подала молба за издаване на преписи
от заповедта за изпълнение, молбата за издаване на дубликат от
изпълнителния лист и двете съдебни решения, постановени по повод тази
молба. Преписите били получени от длъжницата, без да е посочена дата.
9
На 18.10.2021г. в РС Карнобат било получено възражение по чл.414 от
ГПК, подадено от ответницата Р.М. по пощата на 14.10.2021г. Във
възражението ответницата посочила, че била получила покана за доброволно
изпълнение по вече образуваното изпълнително дело, без обаче да ù е била
връчена заповедта за изпълнение. ЧСИ изрично я бил уведомил, че по
изпълнителното дело не била приложена заповед за изпълнение.
С разпореждане № 260982/19.10.2021г. съдът изискал от ЧСИ Павел
Георгиев, рег. № 837 на КЧСИ, да представи доказателства кога са връчени на
ответницата Минка М. заповедта за изпълнение и поканата за доброволно
изпълнение.
В писмо от 29.10.2021г. ЧСИ Павел Георгиев посочил, че взискател по
образуваното изпълнително дело № 20208370401637 бил настоящият ищец
„Макроадванс“ АД, в чиято полза било цедирано вземането на
„Райфайзенбанк (България)“ ЕАД срещу длъжниците М.В.М. и Р. ХР. М.. За
образуване на делото бил приложен само дубликатът на изпълнителен лист.
На взискателя били дадени указания да представи заповедта за изпълнение,
но постъпил отговор, че не разполагали с такава. Поканата за доброволно
изпълнение била връчена на Р.М. на 13.01.2021г. Към писмото е приложен
препис от поканата, както и препис от известието за доставяне, от което е
видно, че поканата била изпратена по Български пощи. Пратката била
адресирана до А.,М. и Р.М. и получена от М. М. на 03.01.2021г.
С разпореждане № 260991/01.11.2021г. съдът приел, че подаденото от
длъжницата Р.М. възражение е в срок, поради което указал на основание
чл.415, ал.1 от ГПК на взискателя „Макроадванс“ АД възможността да
предяви иск за оспореното вземане в едномесечен срок.
Съобщението било получено от представител на ищеца „Макроадванс“
АД на 09.11.2021г.
На 07.12.2021г. ищецът „Макроадванс“ АД подал молба с искане съдът
да отмени разпореждане № 260991/01.11.2021г., тъй като правото на
длъжницата Р.М. да подаде възражение било преклудирано.
С разпореждане № 261013/08.12.2021г., неподлежащо на обжалване,
молбата била оставена без уважение.
На 09.12.2021г. ищецът „Макроадванс“ АД представил доказателства,
че подал на 08.12.2021г. до РС Карнобат искова молба, въз основа на която
10
било образувано гражданско дело № 1431/2021г., което с определение №
7/06.01.2022г. било прекратено и изпратено за разглеждане на РС Котел по
правилата на местната подсъдност.
От назначената и приета съдебносчетоводна експертиза се установява
следното :
Кредитът бил усвоен изцяло на 19.03.2008г. чрез превеждане на сумата
по сметка на кредитополучателя.
За периода от 14.04.2008г. до 10.01.2011г. били направени били
погашения в общ размер 1189.00 лева, с които се погасили 319.06 лева
главница, 860.66 лева договорна лихва и 24.42 лева наказателна лихва. Тези
суми били платени по сметка на банката.
След образуване на изпълнителното дело от настоящия ищец, като
цесионер, били извършени плащания в общ размер 1736.88 лева, с които се
погасили 165.88 лева съдебни разноски, 95.48 лева законна лихва, 351.00 лева
юрисконсултско възнаграждение, 395.53 лева договорна лихва, 576.50 лева
обезщетение за забава, 152.50 лева такси за ЧСИ. По изпълнителното дело
непогасени се водели следните суми : 4451.44 лева главница, 1620.73 лева
договорна лихва, 844.54 лева законна лихва и 100.00 лева такса юридически
услуги, общо 7016.71 лева.
Към момента непогасената главница е 4451.44 лева, дължими за
периода от 25.05.2009г. до 25.02.2017г.
Към момента на сключване на договора СБР била 6.25 % + 8.65%
надбавка годишно, общо 14.900 %. До датата на издаване на заповедта за
изпълнение – 24.08.2012г., годишният лихвен процент се е променял, поради
промяна на стойността на банковия ресурс, както следва :
1/ На 19.03.2008г. СБР бил 6.250% + 8.65% = 14.900% лихвен процент;
2/На 25.09.2008г. СБР се променил на 7.000% + 8.65% = 15.650 %
лихвен процент;
3/ На 25.12.2008г. СБР се променил на 8.000 % + 8.65% = 16.650 %
лихвен процент;
4/На 25.02.2011г. СБР се променил на 7.500 % + 8.65 % = 16.150 %
лихвен процент.
Изчислена чрез посочените лихвени проценти, договорна лихва за
11
периода от 25.05.2009г. до 10.07.2012г. е в размер на 2016.26 лева, а към
момента остатъкът, след приспадане на направените плащания, е в размер на
1620.73 лева.
Банката не се е възползвала от правото си, установено в договора,
едностранно да променя размера на надбавката, която константно е 8.65%.
Промяната на лихвения процент се дължи на промяната на СБР, както се
описа по – горе.
За периода от 25.05.2009г. до 23.08.2012г. била начислена наказателна
лихва по чл.4.4 в размер на лихвата + 10 пункта годишно. Така изчислена,
наказателната лихва е в размер на 576.50 лева.
Гореизложените фактически положения съдът установи след анализ на
доказателствената съвкупност по делото. Писмените доказателства съдът
кредитира, съобразно доказателствената сила, която им придава ГПК.
Експертното заключение, изготвено от вещото лице Б.Б., съдът прецени за
компетентно, изчерпателно и даващо отговори на поставените въпроси.
Страните не направиха някакви възражения срещу безпристрастността на
вещото лице, като съдът, при извършената служебна проверка, не установи да
са налице такива данни.
От приетото за установено от фактическа страна съдът направи
следните правни изводи:
По допустимостта на производството : В исковата молба ищецът моли
съда да прекрати производство, които било образувано в изпълнение на
неправилно дадените от съда указания за предявяване на иск по реда на
чл.422 от ГПК, като приел, че подаденото от длъжницата М. възражение по
чл.414 от ГПК било в срок. Ищецът твърди, че възражението не било
подадено в срок, поради което заповедта за изпълнение била влязла в сила.
Съдът не споделя изложените от ищеца съображения и разясни мотивите си в
определението по чл.140 от ГПК, което следва да преповтори и в решението :
По делото няма доказателства кога заповедта за изпълнение е връчена на
ответницата по реда на чл.418, ал.5 от ГПК, изрично разпореждащ
задължение за съдебния изпълнител, пред когото е образувано изпълнително
дело, да връчи на длъжника заповедта за изпълнение и копие от документа,
въз основа на който заповедта е била издадена, след което съдебният
изпълнител следва да изпрати до съда копие от съобщението заедно с
12
връчените документи с отбелязване на връчването на всеки един от тях. От
данните е видно, че ЧСИ не е връчил препис от заповедта на длъжницата, по
причина че взискателят по изпълнителното дело – настоящият ищец, не е
представил заповедта, след като ЧСИ изрично я поискал. Връчването на
поканата за доброволно изпълнение е недопустимо да се приравнява на
връчване на заповедта за изпълнение. Тогава когато са нарушени правилата за
връчване, винаги се приема, че извършеното действие е в срок, тъй като
нормите, уреждащи връчването, са такива от обществен ред, императивни са
по правния си характер, и не могат да се тълкуват разширително и в ущърб на
лицето, спрямо което е било допуснато тяхното нарушаване. Срокът за
възражение срещу издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК тече от
връчването ù на длъжника от съдебния изпълнител, на което не се приравнява
нито връчването на поканата за доброволно изпълнение, в която е посочена
заповедта за изпълнение, страните и задължението, без заповедта да е
приложената към поканата, нито подаването на молба за издаване на препис
от заповедта за изпълнение. Такова е тълкуването в решение № 60243 от
14.12.2021г., постановено по гражданско дело № 3863/2021г. на ВКС, III г. о,
което настоящия съдебен състав споделя изцяло.
Не е спорно между страните, че между „Райфайзенбанк България“ АД,
от една страна, и от друга М.М. - кредитополучател, и ответницата Р.М. –
съдлъжник, се сключил договор за потребителски паричен кредит, по силата
на който банката предоставила на М.М. парична сума срещу задължението за
връщането ù с изрично уговорено оскъпяване, имащо характер на
възнаградителна лихва. Договорната връзка е породила както права, така и
задълженията между страните. Сделката е търговска по смисъла на чл.286,
ал.1 от ТЗ, тъй като е сключена от търговец и е свързана с упражняваното от
него занятие. Разпоредбите за търговските сделки се прилагат и за двете
страни по сделката – чл.287 от ТЗ. Тъй като в ТЗ липсва специална уредба на
договора за кредит, се прилагат правилата на чл.240-241 от ЗЗД, както и на
тогава действащия Закон за потребителския кредит (обн., ДВ, 53 от
30.06.2006г., в сила от 01.10.2006г., отм., ДВ, 18 от 05.03.2010г., в сила от
12.05.2010г.) в актуалната му редакция към ДВ, бр.105 22.12.2006 г., в сила от
01.01.2007 г.
Ответницата има качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР
на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и следователно се ползват от
13
закрилата на този закон и на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Кредиторът е изпълнил всичките си задължения по договора, поради
което той се счита за изправната страна по делото. След като кредиторът е
изпълнил задължението си да предаде на потребителя уговорената в договора
парична сума, за кредитополучателя и съдлъжника се е породило насрещно
задължение да върнат заетата сума ведно с уговорената възнаградителна
лихва.
Съдът не споделя възражението в отговора срещу исковата молба, че
ответницата била не солидарен длъжник, а поръчител по договора за кредит.
Съдът не установи да е бил сключен между банката и ответницата писмен
договор за поръчителство по смисъла на чл.138 и сл. от ЗЗД, по силата на
който ответницата да се е задължила спрямо банката да отговаря за
изпълнението на задължението на кредитополучателя Минков по договора за
кредит. От недвусмислените волеизявления на договорящите явства, че
ответницата се е задължила да отговоря спрямо банката като солидарен
длъжник по смисъла на чл.121 и сл. от ЗЗД и съгласно договора и чл.122 от
ЗЗД, кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и
да е от длъжниците, а не само от кредитополучателя, като солидарният
длъжник не може да противопостави възражение за поредност.
Преди да пристъпи към обсъждане на въпроса дали заявените вземания
са дължими от ответницата и в какъв размер, съдът следва да провери
действителността на договора (ТР № 1 от 27.04.2022г., постановено по
тълкувателно дело № 1 от 2020г. на ВКС, ОСГТК), вкл. и за неравноправни
клаузи, което задължение пряко произтича от разпоредбите на Директива
93/13/ЕИО, транспонирани в ЗЗП и в ГПК – чл.7, ал.3.
Съдът не установи нарушения на общите императивните разпоредби на
чл.26 и сл. от ЗЗД, както и на специалните такива от ЗПК (отм). В чл.14 от
ЗПК (отм.) са посочени случаите, в които договорът е недействителен, поради
нарушение на изискванията на закона, а именно : чл.6, ал.7, т.4-14, чл.8, ал.1,
чл.9, ал.1 и чл.10. Тези разпоредби са цитирани и в отговора срещу исковата
молба и декларативно е посочено, че били нарушени, без да се изтъкнат
съображения, каквито съдът при извършената служебна проверка не установи
да са налице.
14
В отговора е акцентирано на липсата на подписан от страните и
приложен по делото погасителен план. Действително в договора за кредит е
посочено, че подписаният от страните погасителен план се счита за
неразделна част от договора, но такъв не е представен. Ищецът изрично заяви,
че погасителен план липсва. Липсата обаче на погасителен план не е от
такова естество, че да доведе от недействителност на целия договор и това е
така, защото е уговорено кредитът да се издължи чрез 108 равни вноски в
размер на 80.45 лева всяка, платими всеки месец на 25-то число на месеца за
периода от 25.03.2008г. до 25.02.2017г. Договорът е сключен при фиксиран
лихвен процент, който не е променян, което се установи от експертното
заключение, така че разпоредбата на чл.7, ал.1, т.8 от ЗПК (отм) не е
нарушена. С решение по дело С-42/15 от 09.11.2016г. (Home Credit Slovakia
a.s. срещу Klára Bíróová) е дадени следното тълкуване : в договора за кредит
не е необходимо да се посочат точните дати на падежа на отделните вноски
на потребителя, стига условията на този договор да позволяват на
потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски.
Настоящият случай разкрива именно такава специфика и даденото тълкуване
следва да се възприеме за приложимо.
Повдигнат е и въпроса за неравноправност на клаузата, позволяваща на
банката едностранно да променя размера на лихвения процент. Клаузите,
даващи право на банката да променя едностранно лихвения процент, са тези
на чл.4.1 – банката едностранно да промени СБР, и чл.4.6. – банката да
промени надбавката към СБР, в случай на промяна на работодателя и т.н. От
експертното заключение е видно, че СБР е променян четири пъти, но
фиксираната към СБР надбавка не е променяна.
Както вече се посочи, според договора, СБР е определен от банката и
представлява лихвеният процент по междубанковите депозити за съответния
период и валута по котировка предлага плюс законоустановените разходи на
банката, в т.ч. за поддържане на задължителния минимален резерв и
свързаните с Фонда за гарантиране на влоговете, начисляван текущо от отдел
„Ликвидност и инвестиции“ при банката.
Съгласно чл.143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е такава, уговорена в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
15
правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя. В посочената
разпоредба неизчерпателно са изброени хипотези на неравноправност, което
налага преценка с оглед спецификата на сложения за решаване казус дали не
са налице общите критерии на чл.143 от ЗЗП, дори и клаузата да не попада в
изброяването в т.1-17. Не е налице пречката по чл.146 от ЗЗП за изследване за
неравноправност, тъй като клаузите по процесния договор не са
индивидуално уговорени.
Размерът на лихвата като възнаграждение за ползвания кредит и като
обезщетение за неизпълнение се отнася до основния предмет на договора и
попада в обхвата на чл.145, ал.2 от ЗЗП (пресъздаващ чл.4, §2 от Директива
93/13), който гласи следното : „Преценяването на неравноправната клауза в
договора не включва определянето на основния му предмет, както и
съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и
стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от
друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми“.
Според чл.143, ал.1, т.13 от ЗЗП, неравноправна е клаузата, която дава
право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да
има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно
определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена
при сключването на договора. Тази разпоредба обаче е неприложима при
клаузи за индексиране на цени, при условие че клаузите са законосъобразни и
методът за промяна на цените е описан подробно и ясно в договора.
СБР е уреден като променлива величина, но дори уговорката за
едностранната му промяна – при промяна на пазарните условия, е обща и
неясна. Няма разписан конкретен математически алгоритъм за промяна на
цената на кредита в частта СБР. Според чл. 58, ал. 1, т.2 от ЗКИ, при
отпускане на кредит банката предоставя безплатно и в писмена форма на
клиента своите условия по кредитите, които съдържат най-малко лихвения
процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на
лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до
пълното погасяване на кредита. В съдебната практика се възприема, че е
допустима клауза, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално
уговорената лихва, ако тя отговаря кумулативно на следните условия: 1)
Обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да
16
са изрично уговорени в договора или в общите условия; 2) Тези
обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на
кредитора; 3) Методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно
описана в договора или общите условия (чл. 144, ал. 4 от ЗЗП), тоест да е ясен
начинът на формиране на лихвата; 4) При настъпването на тези обстоятелства
да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално
уговорената лихва, като ако е предвидена възможност само за повишаване,
това несъмнено води до „значително неравновесие между правата и
задълженият на търговеца и потребителя” по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
В решение №231/02.03.2018г., постановено по търговско дело
№875/2017г. на ВКС, I т.о, е възприето следното тълкуване : „Методът на
изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа конкретно
разписана изчислителна процедура, която да сочи вида, количествените
изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти и не
може клаузата да съдържа само изброяване на обективните фактори за
възникване на правото на изменение, за да може потребителят да направи
прогноза или самостоятелни изчисления, т.е. да предвиди икономическите
последици от сключването на договора. Необходимо е между
съконтрахентите да е постигнато съгласие за начина на формиране на
възнаграждението на кредитодателя, т.е. относно конкретна формула за
определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от този вид
банкова сделка.”
Липсата на уговорени от страните ясни правила относно методиката и
условията за едностранна промяна на лихвения процент, а оттук и за размера
на анюитетните вноски по кредита, води до невъзможност да се обоснове
„основателна причина“ по смисъла на чл.144, ал.2, т.1 от ЗЗП или външни
фактори, които са „извън контрола на търговеца“ по смисъла на чл.143, ал.3,
т.1 ЗЗП, следователно и прилагане на изключенията от потребителска защита.
С оглед изложеното, съдът преценява клаузата от чл. 4, ал.1 от договора за
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 13 от ЗЗП. В решение №
92/09.09.2019 г., постановено по търговско дело № 2481/2017 г. на ВКС, ІІ т.
о., и решение № 189/18.01.2019 г., постановено по търговско дело №
1607/2017 г. на ВКС, I т.о., в което е разгледан въпросът за валидността на
клаузи със съдържание, идентично на това по процесния договор.
17
Недействителна като неравноправна е само клаузата за едностранно
изменение на лихвения процент и доколкото договорът може да съществува и
без посочената клауза, той обвързва страните, като не следва да бъдат
зачетени последиците, произтичащи от неравноправната клауза.
Относно претенцията за наказателна лихва, основана на чл.4.4 от
договора, предвиждаща при забава на плащанията кредитополучателят да
дължи на банката наказателна надбавка към лихвата в размер на 10 пункта
годишно върху забавените суми (вноска или част от вноска) за времето на
забавата до окончателното изпълнение на забавеното плащане : Тази
наказателна надбавка има характер на неустойка, на която са присъщи
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция (ТР № 1 от 15.06.2010
г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК). Неустойка в посочения
размер не излиза извън присъщите ù функции и не противоречи на добрите
нрави, нито е неравноправна – така решение № 109/09.06.2022г., постановено
по гражданско дело № 3307/2022г. на ВКС, ІІІ г.о., в което е разгледан
идентичен случай.
По възражението на ответницата за погасяване на всички задължения по
давност :
Според ТР № 5 от 21.01.2022г., постановено по тълкувателно дело №
5/2019г. на ВКС, ОСГТК, при постигнато съгласие плащането на дължимата
сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати,
отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично
дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният
срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или
моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост.
Клаузата на чл.10.1, предвиждаща автоматична предсрочна изискуемост
при неплащане изцяло или частично на което и да е задължение по договора,
се явява в противоречие с чл.60 от ЗКИ. Според разясненията, дадени с ТР №
4/18.06.2014г., постановено по тълкувателно дело № 4/2013г. на ВКС,
ОСГТК, т.18, предсрочната изискуемост на кредита се свързва с момента, в
който съобщението е достигнало до длъжника, а според ТР № 3/27.03.2019г.,
постановено по тълкувателно дело № 3/2017г. на ВКС, ОСГТК, т.2, размерът
на вземането при предсрочната изискуемост по договор за заем следва да се
определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по
18
договора парична сума (главница) и законната лихва от датата на настъпване
на предсрочната изискуемост до датата на плащането, а за периода до
настъпване на предсрочната изискуемост размерът на вземането се определя
по действалия до този момент погасителен план, съответно според клаузите
на договора преди изменението му.
Предсрочната изискуемост на вземането има действие от получаване от
длъжника на изявлението на банката, че прави кредита предсрочно изискуем,
ако към този момент са настъпили уговорените в договора за банков кредит
предпоставки, обуславящи настъпването ù. Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за
предсрочна изискуемост на кредита, тъй като същото не се връчва на
длъжника и до произнасяне от съда заповедното производство е едностранно.
Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също няма
характер на уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна
изискуемост на кредита, защото заповедта за изпълнение не изхожда от
кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в посочения смисъл. Исковата
молба може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита
за предсрочно изискуем и с връчването на препис от нея на ответника по иска
предсрочната изискуемост се обявява на длъжника. Ако относимите към
настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост факти не са се
осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, то вземането не е изискуемо в предявения размер и на
предявеното основание. Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита
кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата
молба по чл.422, ал. 1 ГПК или по друг начин след подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение има за последица настъпване на
предсрочна изискуемост на кредита, ако са налице уговорените в договора за
кредит условия за нейното настъпване.
Към заявлението са приложени уведомления от 19.06.2012г.,
адресирани до кредитополучателя и ответницата, че банката се е възползвала
от правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, поради неплащане на
дължимите за периода от 24.05.2009г. до 19.06.2012г. месечни вноски.
Посочени са дължимите суми за главница и лихви. Съобщенията са пратени
на адрес село Лозарево, ул. Софроний Врачански 23. И двете съобщения са
върнати на подателя им невръчени с отбелязване, че адресатите са се
19
преместили на друг адрес и куриерът от „Стар пост“ ООД е написал, че
лицата живеят в Котел. В договора като постоянен адрес на
кредитополучателя и на ответницата е посочен адресът в село Лозарево, но е
посочен и настоящият адрес в град К. на който очевидно банката не е
изпратила съобщенията за предсрочната изискуемост. В договора няма клауза
предвиждаща т.нар. фингирано връчване, но дори и да имаше такава, тя не би
освободила банката от задължение да изпрати на длъжниците уведомления и
на втория посочен в самия договор адрес и то при положение че
уведомленията, изпратени на първия адрес, са върнати в цялост с отбелязване,
че длъжниците живеят в град Котел.
С оглед изложените дотук съображения съдът приема, че кредитът не е
бил обявен за предсрочно изискуем, поради което задълженията се считат за
изискуеми, считано от падежа на последната вноска, т.е. на 25.02.2017г.,
откогато е започнала да тече общата петгодишна давност по чл.110 от ГПК,
която е прекъсната с образуване на изпълнителното производство през 2020г.
Независимо че предсрочната изискуемост не е била обявена по
надлежния ред, цялото задължение по договора за кредит е падежирало,
поради настъпване на крайната дата за погасяване на кредита и по тази
причина искът за главницата се явява основателен и следва да се уважи в
предявения размер 4451.44 лева. Законната лихва следва да се присъди с
начален момент 25.02.2017г., а за предхождащия период следва да се
отхвърли.
Въпреки постановеното тълкувателно решение по тълкувателно дело №
5/2019г. на ВКС, ОСГТК, прегледът на съдебна практика на ВКС,
постановена по реда на чл.290 от ГПК, сочи, че противоречието относно
началния момент на погасителната давност не е преодоляно и отделни
състави продължават да приемат, че вземането за главницата се погасява с
общата петгодишна давност, която тече от датата на изискуемостта на
съответната погасителна вноска, като посоченото разрешение се обосновава с
целите на погасителната давност, а именно да стимулира своевременното
упражняване на субективните граждански права, гарантиране на правната
сигурност, като допринася за бързото развитие и уреждане на гражданските
отношения – така решение № 63/01.06.2022г., постановено по гражданско
дело № 2140/2018г., І т.о. (производството по което е било спряно до
20
постановяване на тълкувателното решение), както и решение №
7/05.08.2022г., постановено по гражданско дело № 1759/2021г., ІV г.о.
Настоящият съдебен състав следва да съобрази дадените в тълкувателното
решение задължителни указанията по прилагането на закона, макар и да
споделя особеното мнение към решението.
Относно исковете за възнаградителна лихва и за наказателна лихва :
Цената на иска за възнаградителна лихва е 2016.26 лева, дължима за
периода от 25.05.2009г. до 10.07.2012г. От експертното заключение се
установява, че част от лихвата е платена и неплатеният остатък възлиза в
размер на 1620.73 лева. Независимо че съдът прие, че клаузата за
едностранно изменение на лихвения процент е неравноправна, то длъжникът
по договора не дължи изменения размер на лихвата, начислена на основание
неравноправната клауза. От заключението явства, че размерът на лихвения
процент е варирал през относимия период (таблица 11 на страници 14-15 от
заключението), поради което длъжникът следва да заплати на банката
възнаградителната лихва такава каквато е уговорена при сключване на
договора, а именно 15.680 % - така решение № 92/09.09.2019г., постановено
по търговско дело № 2481/2017 г. на ВКС, ІІ т. о. Задължението за
възнаградителна лихва обаче е погасено по давност и предявеният иск се
явява изцяло неоснователен, поради което липсва необходимост от
установяване на размера на възнаградителната лихва, съобразно
първоначално уговорения лихвен процент. Възнаграждението за лихва е
периодично задължение по смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД и е погасено по
давност най-късно на 10.07.2015г., когато е изтекла кратката тригодишна
давност.
Вземането за неустойка, наречена в договора наказателна надбавка,
също се погасява с тригодишна давност. Според чл.111, б.“б“ от ЗЗД,
давността за вземания за неустойки по договор е три години.
Няма доказателства давността да е спирана или прекъсвана на някое от
основанията, очертани в чл.115 и чл.116 от ЗЗД. Подаването на заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение не е прекъснало погасителната давност,
тъй като производството е едностранно. Особеността обаче на
производството по чл.422 от ГПК се свежда до това, че то се счита за
предявено от деня на подаване на заявлението, ако е спазен срокът за
21
предявяване на установителния иск и правните последици, вкл. и на ефекта на
прекъсване на давността, би следвало да са настъпили към датата на подаване
на заявлението – в случая на 24.08.2012г. и буквалното тълкуване на
разпоредба на чл.115, ал.1, б.“ж“ от ЗЗД би довело до извод, че оттогава
давността е спряна. ВКС се е произнесъл по сходен случай с решение № 118
от 12.12.2019г, постановено по търговско дело № 2288/2018г., ІІ т.о., по
следния начин : погасителната давност се прекъсва с предявяване на иска за
съществуване на вземането, но към минал момент - този на подаване на
заявлението, ако искът е предявен в срока по чл.415 от ГПК, съгласно
прогласеното в чл.422 от ГПК обратно действие на исковата молба, което
важи безусловно само за заповедите, издадени по чл.411, ал.3 от ГПК. В
случаите по чл.418 от ГПК бездействието на кредитора да предприеме
действия за връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител, с което да
започне да тече както срокът на длъжника за възражение по чл.414 от ГПК,
така и срокът на кредитора за предявяване на иска по чл.415 от ГПК, следва
да бъде зачетено в производството по чл.422 от ГПК като факт с правно
значение по смисъла на чл.235, ал.3 от ГПК. Давността относно вземането ще
се счита за прекъсната от момента на подаване на заявлението по чл.417 от
ГПК, ако са спазени условията на чл.422, ал.1 от ГПК, но само когато такова
изпълнение е предприето в рамките на разумния срок, съответстващ на
постановената съда незабавност на изпълнението. Ако заявлението по чл.417
от ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът бездейства - не получава
издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува изпълнително
производство въз основа на него, респективно не овластява съдебния
изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение и по този начин
препятства осъществяване в пълнота на фактическия състав на заповедното
производство и стабилизирането на заповедта, то тогава се касае именно за
бездействие по смисъла на т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015г., което не може да
има за последица прекъсването на давността. В случая бездействието на
кредитора в продължение на близо осем години да образува изпълнителното
дело не може да се приеме за разумен срок, поради което съдът приема, че
погасителната давност не се счита за прекъсната и вземанията на
възнаградителната лихва и за неустойка са погасени по давност, затова
исковете, с което тези вземания са заявени, се явяват изцяло неоснователни и
подлежат на отхвърляне.
22
Относно цесията и възражението на ответницата, че прехвърлянето на
вземанията не ù е било съобщено : Цесията, с която всички вземания по
договора за кредит са били прехвърлени в полза на настоящия ищец, е
съобщена на ответницата чрез връчване на съобщението на дъщеря ù.
Ответницата обаче прави оспорване на връчването. Дори и полученото от
дъщеря ù уведомление да не е достигнало до нея, уведомлението е приложено
към исковата молба и се счита за връчено на 12.02.2022г., когато в
процедурата по чл.131 от ГПК са ù били връчени преписи от исковата молба
и приложените към нея писмени доказателства. На основание чл.235, ал.3 от
ГПК съдът е длъжен да зачете и фактите, които са настъпили след
предявяване на иска и които са от значение за спорното право.
По претенциите за разноски :
Съгласно т.12 от ТР №4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът,
разглеждащ установителния иск, предявен по реда на чл.422 от ГПК, се
произнася за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските както в исковото, така и в заповедното производство, като се
произнася с осъдителен диспозитив, тъй като разноските, направени в
заповедното производство, не са предмет на установителния иск. С влязло на
27.04.2022г. определение № 69/31.03.2022г. съдът прекрати на основание
чл.130 от ГПК производството по делото поради недопустимост в частта му,
в която е предявен иск по реда на чл.422 от ГПК за разноски в размер на
491.88 лева, направени по заповедното производство. Съдът не е сезиран с
друго искане за разноските по заповедното производство.
Ищецът претендира заплащане само по установителното производство,
съобразно списък - 167.83 лева държавна такса, 300.00 лева юрисконсултско
възнаграждение и 300.00 лева възнаграждение за вещото лице.
В полза на ищеца следва да се присъди държавната такса върху
уважения размер на вземането в размер на 89.03 лева. От платеното на вещото
лице възнаграждение в размер на 300.00 лева следва да присъди съразмерно
на уважената част от вземането, а именно 110.43 лева.
Съгласно чл.78, ал.8 от ГПК в полза на юридически лица или еднолични
търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са
били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото
23
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид
дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ, препращаща
към чл.37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ,
която в чл. 25 установява размери от 100.00 до 360.00 лева възнаграждение за
дела с определен материален интерес. Съгласно чл.1 от Наредбата, съдът
следва да определи възнаграждението в зависимост от вида и количеството на
извършената работа. Ръководен от посочените критерии, съдът определя
възнаграждение в размер от 200.00 лв.
В обобщение, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца
разноски по установителното производство в общ размер 399.46 лева, като
претенцията до пълния ù предявен размер следва да се отхвърли.
Ответницата не е заявила претенция за разноски.
Ръководен от гореизложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по иска с правно основание чл.286, ал.1 вр.
чл.287 от ТЗ вр. чл.240, ал.1 вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.422 от ГПК в
отношенията между ищеца „Макроадванс” АД, ЕИК *********, седалище
град София, ул.Г. С. Раковски 147, ет.5, ап.14, представлявано от Виктор
Георгиев Сергиев, и ответницата Р. ХР. М., ЕГН **********,
постоянен/настоящ адрес град К. ********, че ответницата дължи на ищеца
сумата 4451.44 лева (четири хиляди петстотин и един лев и четиридесет и
четири стот), представляващи падежирала главница по договор за банков
кредит, сключен на 19.03.2008г. между „Райфайзенбанк България“ ЕАД, от
една страна, и от друга М.В.М. – кредитополучател, и ответницата Р. ХР. М. –
съдлъжник, за която сума в полза на „Райфайзенбанк България“ ЕАД била
издадена заповед за изпълнение № 735/30.10.2012 г. по частно гражданско
дело № 922/2012 г. на РС Карнобат, като вземането било прехвърлено от
„Райфайзенбанк България“ ЕАД на ищеца „Макроадванс” АД с приложение
от 07.08.2020г. към рамков договор за цесия от 10.11.2016г., заедно със
законната лихва с начален момент 26.02.2017г. до окончателното изпълнение
на задължение, като отхвърля претенцията за законна лихва за периода от
24.08.2012г. до 25.02.2017г.
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.286, ал.1 вр. чл.287 от ТЗ вр.
24
чл.240, ал.2 вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.422 от ГПК, да се признае за
установено в отношенията между ищеца „Макроадванс” АД, с посочени
данни, и ответницата Р.Х. М., с посочени данни, че ответницата дължи на
ищеца сумата 2016.26 лева, представляващи възнаградителна лихва за
периода от 25.05.2009г. до 10.07.2012г., дължима по договор за банков
кредит, сключен на 19.03.2008г. между „Райфайзенбанк България“ ЕАД, от
една страна, и от друга М.В.М. – кредитополучател, и ответницата Р. ХР. М. –
съдлъжник, за която сума в полза на „Райфайзенбанк България“ ЕАД била
издадена заповед за изпълнение № 735/30.10.2012 г. по частно гражданско
дело № 922/2012 г. на РС Карнобат, като вземането било прехвърлено от
„Райфайзенбанк България“ ЕАД на ищеца „Макроадванс” АД с приложение
от 07.08.2020г. към рамков договор за цесия от 10.11.2016г.
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.286, ал.1 вр. чл.287 от ТЗ вр.
чл.92 от ЗЗД вр. чл.422 от ГПК, да се признае за установено в отношенията
между ищеца „Макроадванс” АД, с посочени данни, и ответницата Р.Х. М., с
посочени данни, че ответницата дължи на ищеца сумата 576.50 лева,
представляващи неустойка под форма на наказателна лихва за периода от
25.05.2009г. до 23.08.2012г., дължима по договор за банков кредит, сключен
на 19.03.2008г. между „Райфайзенбанк България“ ЕАД, от една страна, и от
друга М.В.М. – кредитополучател, и ответницата Р. ХР. М. – съдлъжник, за
която сума в полза на „Райфайзенбанк България“ ЕАД била издадена заповед
за изпълнение № 735/30.10.2012 г. по частно гражданско дело № 922/2012 г.
на РС Карнобат, като вземането било прехвърлено от „Райфайзенбанк
България“ ЕАД на ищеца „Макроадванс” АД с приложение от 07.08.2020г.
към рамков договор за цесия от 10.11.2016г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК Р. ХР. М., с посочени данни,
да заплати на „Макроадванс” АД, с посочени данни, сумата 399.46 лева
(триста деветдесет и девет лева и четиридесет и шест стот), като претенцията
за разноски за разликата до пълния ù предявен размер 767.83 лева.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред ОС Сливен с въззивна
жалба в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Котел: _______________________
25