РЕШЕНИЕ
№ ………..
гр. София, 08.05.2018 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, І-20 състав, в публично заседание на деветнадесети март две
хиляди и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Снежана Апостолова, като разгледа гр. дело № 9343/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба с вх. № 98558/21.07.2017 г., предявена от
Л.В.А., с ЕГН: **********, с адрес: ***, против П.НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. „*******.
Ищецът Л.В.А. твърди, че с постановление от
20.05.2009 г. по досъдебно производство № 192/2009 г. по описа на СДВР, пр. пр.
3475/2009 г. по описа на СГП, е бил привлечен като обвиняем за извършено
престъпление по чл. 199, ал.2, т. 3, вр. чл. 198, ал.1, вр. чл. 20 от НК. Със
заповед за задържане от 17.05.2009 г., на същата дата, ищецът бил задържан по
същото досъдебно производство, за срок от 24 часа по ЗМВР, а с постановление на
прокурор бил задържан за срок от 72
часа. На 20.05.2009 г., на ищеца била определена мярка за неотклонение
„Задържане под стража“. С определение от 20.08.2009 г., мярката за неотклонение
била изменена в „парична гаранция” в размер на 2000 лева, внесена на 25.08.2009
г., на която дата ищецът бил освободен. С
постановление от 06.07.2011 г. на прокурор от СГП, мярката за
неотклонение „Парична гаранция“ била
отменена. Ищецът твърди, че е направил искане до СГС по реда
на чл. 368 НПК, по което било постановено
определение от 19.03.2015 г. по НЧД № 1061/2015 г. по описа на СГС. С
постановление от 19.06.2015 г. на прокурор от СГС, на основание чл. 369, ал. 1
от НПК, наказателното производство по досъдебно производство № 192/2009 г. по
описа на СДВР, пр. пр. № 3475/2009 г. по описа на СГП, било прекратено, в
частта относно повдигнатото на ищеца
обвинение за извършено престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. чл. 198, ал.
1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 от НК. Ищецът твърди, че постановлението от
19.06.2015 г. му е било връчено през м.
юли 2015 г., същото не било обжалвано и
влязло в сила м. юли 2015 г. Междувременно, въз основа на обвинението
срещу него, по искане на прокуратурата, на 17.01.2014 г., била
образувана и започната проверка по отношение на ищеца по ЗОПДНПИ.
Ищецът сочи, че прекратяването на посоченото
наказателно производство по отношение на него обуславя както незаконност на
повдигнатите срещу него обвинения, така и незаконното му задържане под стража. Ищецът твърди, че обвинението в извършено престъпление и наложените мерки
за процесуална принуда са злепоставили доброто му име, накърнили са честта и
достойнството му, причинили са на ищеца стрес и депресивно състояние. Ищецът твърди, че преди да бъде привлечен
като обвиняем е водел нормален начин на живот. След като бил обвинен и
задържан, животът на ищеца коренно се променил, всичко което ищецът градил
и постигнал с труд, усилия и любов, рухнало. По време на
задържането си, ищецът трябвало да търпи и несгодите и унизителното отношение
към него от страна на другите задържани, да се лишава от ежедневните си
потребности и обичайните ми занимания. Ищецът не успял да реализира плановете и
амбициите, близките му започнали да го отбягват и одумват, не можел да разчита
на никого, чувствал се изолиран и самотен, затворил се и нямал желание за нищо.
Продължилото повече от 6 години наказателно производство предизвикало у ищеца силно
безпокойство и чувство за несигурност, измъчвала го мисълта, че може да бъда
наказан несправедливо, притеснявал се за бъдещето си, за здравето си и за
най-близките си. Ищецът твърди, че от
2003 г., страда от множествена склероза. Повдигнатото обвинение
влошило здравословното състояние
на ищеца, като през 2014 г. остро намаляло зрението на дясното му око, ищецът получил
императивни позиви за уриниране, стягане, изтръпване и леко провлачване на
десния крак със затруднено уриниране и императивни позиви.
Предвид изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което ответникът да
бъде осъден да му заплати сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди. Претендира и законната лихва, считано от 06.09.2015 г. до
окончателното й изплащане. Ищецът претендира и направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът П.НА Р.Б. е
депозирал отговор на исковата молба. Ответникът оспорва изцяло иска с
възражението, че е неоснователен. Заявява, че по делото не са ангажирани доказателства за наличието на придобил стабилност прокурорски
акт. Ответникът възразява и срещу размера на претендираното обезщетение за
неимуществени вреди, като сочи, че същото е завишено и не съответства на чл. 52 ЗЗД. Сочи, че от 25.08.2009 г. до
06.07.2011 г., ищецът е бил с мярка за неотклонение „Парична гаранция“, а от
06.07.2011 г. до 19.06.2015 г., без
мярка за процесуална принуда. Излага съображения, че не е пасивно
материалноправно легитимиран да отговаря за вредите от 24-часовото задържане,
извършено по реда на чл. 63 от ЗМВР, за вредите от задържането на ищеца в
ареста, нито за действията на КОНПИ. Сочи, че процесуалното поведение на
другото лице, което е било привлечено като обвиняем, също е от значение за продължителността на производството. Счита, че при преценката за
разумността на срока на провеждане на наказателното производство следва да бъде
отчетена сложността на делото от фактическа и правна страна и извършените
множество процесуални действия. Ищецът сочи, че твърдените неимуществени вреди
не са доказани. Моли искът да бъде отхвърлен.
Съдът
приема следното от фактическа страна:
С
постановление от 20.05.2009 г. по ДП № 192/2009 г. по описа на СДВР, пр.пр.
3475/2009 г. по описа на СГП, ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършено
престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. чл. 198, ал.1, вр. чл. 20 от НК.
Със
заповед от 17.05.2009 г., на основание чл. 63, ал. 1 от ЗМВР, е било наредено
задържането на ищеца за срок от 24 часа (л. 10).
С
определение от 20.05.2009 г. по НЧД № 2143/2009 г., Софийски градски съд, НО,
6-ти състав, е взел по отношение на Л.В.
А., мярка за неотклонение
„задържане под стража“ ( л. 42-48).
От
представеното по делото удостоверение на ГДИН (л. 37) се установява, че ищецът
е бил задържан на 17.05.2009 г. и е бил освободен на 25.08.2009 г. с изменение
на мярката за неотклонение в „гаранция“ в размер на 2000 лева.
Видно
от приетото по делото писмо, СГП е уведомила Териториалната дирекция на Комисията
за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), че ищецът е привлечен
като обвиняем по ДП № 192/2009 г. по описа на СДВР, за извършено престъпление
по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. чл. 198, ал. 1, пр.1 и пр. 2, вр. чл. 20 НК (л. 12). Във връзка с полученото уведомление,
на 17.01.2014 г., КОНПИ е образувала
проверка за установяване на значително несъответствие в имуществото на Л.В.А.
(л. 13). По образуваната проверка, КОНПИ е отправила искане до Софийски районен
съд да постанови решение, с което да бъде разкрита информация от всички
лицензирани банки на територията на страната за банковите сметки и кредити на
ищеца, както и за кредитната му задлъжнялост към банките и дъщерните им
финансови институции (л. 14-16). С решение от 04.02.2014 г., СРС е разрешил
разкриване на банковата тайна относно наличностите и операциите по сметки за
ценни книжа и пари от „Централен депозитар“ и кредитна задлъжнялост към
лицензирани банки на Л.А. (решение, л. 18).
С
постановление от 19.06.2015 г. на Софийска градска прокуратура, на основание чл. 369, ал. 1, предл. последно НПК, наказателното производство по ДП № 192/2009 г. по описа на СДВР, пр.пр.
3475/2009 г. по описа на СГП е частично прекратено в частта относно
повдигнатото на Л.А. обвинение. Постановено е досъдебното производство да
продължи да се води срещу Неизвестен извършител за престъпление по чл. 199, ал.
2, т. 3, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК
За всички тези факти страните не спорят.
Видно
от приетото известие за доставяне (обратна разписка), препис от постановлението
от 19.06.2015 г. по пр.пр. 3475/2009 г. на СГП, е било връчено на ищеца на 29.08.2015 г. (л. 40-41).
По
делото е прието заключението по извършената от д-р Д.Н. съдебно-медицинска
неврологична експертиза, която не е оспорена от страните и която съдът
кредитира като обективна и компетентна. От заключението се установява, че от
2003 г. Л.А. страда от: множествена склероза; цереброспинална форма на
ремитентен ход; пристъп с пирамидна и сетивна симптоматика. Вещото лице е посочило,
че това заболяване е с неясна етиология и ходът на болестта е непредсказуем. Задържането
под стража може да се е отразило неблагоприятно на здравословното състояние на
ищеца. В съдебно заседание вещото лице е заявило, че провокиращи моменти,
каквито са температура, стрес, инфекция, травма, не се наричат пристъп на
заболяването и не биха могли да се приемат като провокиращи за пристъп на
заболяването. Според д-р Д.Н., пристъпът е непредсказуем, а заболяването -
хронично прогресиращо и същото може да настъпи с провокация и без провокация.
Вещото лице е заявило също, че болестта не може да се провокира от стрес, тъй
като става въпрос за тежко автоимунно заболяване, с неустановена етиология.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на Ц.Т.К.. Свидетелката
заявява, че апартаментът й е в същия вход, в който е апартаментът на
семейството на ищеца, както и че познава ищеца от раждането му. Свидетелката
била свидетел, когато арестували ищеца, било много показно, хората от целия
вход коментирали „това арестуване“. Съседите спрели да се отнасят добре към
семейството на ищеца. Родителите на ищеца били лекари и помагали на много хора
от входа, но съседите започнали да не общуват с тях. Свидетелката сочи, че
преди арестуването, ищецът бил тих, кротък, общителен, имал си приятелка, бил съвсем друг
човек. След ареста, ищецът се затворил в себе си и не общувал с никого. След
ареста, ищецът бил освободен от работа и впоследствие много трудно си намерил
работа. Свидетелката заявява, че „сега“ вече работи (свидетелката е разпита на
19.03.2018 г.), но веднага след работа, ищецът се прибирал вкъщи. Майката на
ищеца споделила на свидетелката, че престоят в ареста е сринал ищеца психически,
както и че здравословно не е добре. Според свидетелката, след прекратяване на
делото Л.А. не се е успокоил и все още продължава да е затворен в себе си.
Съдът
кредитира показанията на свидетелката като обективни и отразяващи непосредствено
възприети от нея факти, поради което приема за установено по делото, че ищецът
е търпял посочените в показанията негативни преживявания.
При
така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
Предявен
е иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
Отговорността
на П.на Р.Б. се претендира на основата на разпоредбите на чл. 46, ал. 1 НПК и
чл. 52, ал. 3 НПК, съгласно които прокурорът повдига и поддържа обвинението за
престъпление от общ характер и осъществяващо ръководство и надзор върху
разследващите органи в рамките на досъдебното производство. Следователно П.на Р.Б.
(като централизирана и единна система) е пасивно материално легитимирана да
отговаря по предявения иск, тъй като осъществяващо и ръководство и надзор върху
разследващите органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52, ал. 3 от НПК), включително и върху действията по повдигане на обвинение и по разследване
на същото (чл. 219, ал. 1 НПК).
Съгласно
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани
от разследващите органи и прокуратурата, при обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето
или че извършеното деяние не е престъпление. Следователно, основателността на
иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предполага кумулативната наличност
на следните предпоставки: спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в
извършване на престъпление от общ характер; наказателното производство срещу
него да е прекратено поради това, че деянието не е извършено или че извършеното
не съставлява престъпление; да е претърпял
посочените в исковата молба неимуществени вреди и
между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните
последици /вредите/ да е налице причинно следствена връзка. Посочените елементи
от фактическият състав трябва да се докажат от ищеца, съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест – чл. 154, ал.1, изр.1-во от ГПК.
Съгласно
чл. 4 от ЗОДОВ, държавата отговаря за всички имуществени и неимуществени вреди,
които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо от това дали са причинени от виновно
длъжностно лице. От така цитираната разпоредба следва, че държавата носи пълна имуществена отговорност -
осигурява пълна обезвреда на претърпените вреди, пропуснатите ползи, болките и
страданията, които са претърпели гражданите от незаконосъобразното поведение на
държавните органи и служители. Отговорността на държавата по ЗОДОВ е
гаранционна и обективна, което означава, че не е необходимо вредите да са
причинени виновно от длъжностните лица – чл. 4 от ЗОДОВ.
Съгласно
т. 7 от ТР № 3 от 22.04.2005г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС,
отговорността на правозащитните органи на Държавата в лицето на П.се пораждат и
при прекратяване на наказателното производството било защото извършеното не
съставлява престъпление, било защото обвинението е недоказано.
В
настоящия случай, по делото се установи,
че с постановление за привличане на обвиняем по ДП № 192/2009 г. по
описа на СДВР, пр. пр. № 3475/2009 г. на СГП, на 20.05.2009 г., Л.В.А. е бил привлечен в качеството на
обвиняем за извършено престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. чл. 198, ал. 1,
вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 от НК.
Безспорно се установи също така,
че с постановление от 19.06.2015 г. на прокурор от СГП, наказателното
производство по ДП № 192/2009 г. по описа на СДВР, пр.пр. № 3475/2009 г. на
СГП, е било прекратено по отношение на Л.В.А., на основание чл. 369, ал. 1,
предл. последно НК.
Разпоредбата
на чл. 369, ал. 1-отм. НПК дава възможност на прокуратурата, след връщането на
делото от съда, да прекрати наказателното производство или да извърши други
процесуални действия, в резултат на които наказателното производство да
приключи с акт на съда по съществото на обвинението. Видно от мотивите на
самото постановление, досъдебното производство е прекратено, тъй като не са
събрани достатъчно доказателства, че автор на деянието е именно ищеца. Това
основание за прекратяване на производството съответства на чл. 243, т. 2 от НПК
– недоказаност на обвинението, което съответства на основанието за търсене на
отговорност за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ - деянието не е извършено
от лицето.
При това положение съдът приема,
че са налице първите две от посочените по-горе предпоставки за уважаване на
исковете чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. За да бъде ангажиране на отговорността на
ответника, остава да бъде установено наличието на причинна връзка между
вредите, чието обезщетяване се претендира и обвинението в престъпление, което
не е извършено от ищецът.
Съдът приема, че от събраните по
делото гласни доказателства се установи, че провежданото наказателно
производство срещу ищеца му се е отразило неблагоприятно. Свидетелката Калчева
сочи, че обвиненията засегнали
ищеца, който след ареста се е затворил в себе си и не общувал с никого, а преди
задържането му е бил тих, кротък и общителен. От събраните гласни доказателства
се установи, че Л.А. все още продължава да е затворен в себе си и да търпи
негативни изживявания.
Съдът приема, че негативните
последици върху личността и психиката на обвинено в извършване на престъпление
лице се подразбират и от естеството на
упражнената спрямо ищеца наказателна репресия. В случая за процесния период -
от 20.05.2009 г., до 19.06.2015 г., т.е.
от привличането на ищеца към наказателна отговорност (от който момент е налице „обвинение в
извършване на престъпление“) до прекратяване на наказателното производство
спрямо ищеца, последният е имал
неблагоприятни психични изживявания, съставляващи неимуществени вреди,
подлежащи на репариране от държавата.
В
практиката си ВКС приема, че обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал.
1, т. 3 ЗОДОВ се дължи дори и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй
като е нормално такива вреди да са търпени (Решение № 427 от 16.06.2010 г. на
ВКС по гр.д. № 273/2009г., III г.о., ГК,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК).
С решение № 457 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1506/2009 г., IV ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК и представляващо задължителна практика на ВКС
по аргумент от чл.280, ал.1, т.1 ГПК и т. 1, ТР № 1/2009г., е прието, че
доказването на релевантните за спора факти е съвкупността от процесуални
действия на съда и страните, насочени към разкриване на обективната истина.
Предмет на доказване са фактите от обективната действителност и връзките между
тях /т. нар. опитни правила/. Именно с помощта на опитните правила - такива на
житейския опит, на отделни професии или клонове на науката, изкуството и
техниката, се разкриват връзките между фактите. Тогава, без необходимостта от
гласни или писмени доказателства, посредством един логически извод се разкриват
явления от действителността. Ето защо, при наличие на едно прекратено
наказателно производство, без съмнение за него са произтекли неимуществени
вреди, чийто размер следва да се определи от съда по справедливост.
Негативните
емоции и страдания на лицето при обвинение за деяние, което ищецът не е
извършил, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер
и подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент,
както е посочено в Решение № 483 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1091/2009
г., IIІ ГО. В този смисъл е и напр.
решение от 02.02. 2006г. на Европейския
съд по правата на човека, Първо
отделение, по делото Й.срещу България (I.v. Bulgaria), образувано по жалба № 41211/98г., в което е посочено, че
имайки предвид предмета на иска, предявен от жалбоподателя, този подход - да се
изискват отделни доказателства за неимуществените вреди, претърпени от
жалбоподателя, изглежда необосновано
формалистичен и позволяващ голям брой искове, подобни на този на жалбоподателя,
където фактите не могат да бъдат обективно, външно доказани … да бъдат отхвърляни като неоснователни.
Съдът приема, че при определяне на размер на дължимото
обезщетение следва да се вземе предвид и образуваната от КОНПИ проверка за
установяване на несъответствие в имуществото на Л.А., както и задържането на ищеца за срок от 24 часа по ЗМВР.
Независимо дали се касае за задържане за срок до 24 часа по ЗМВР от полицейски
орган, до такова за 72 часа по нареждане на прокурор за осигуряване на
явяването на обвиняем пред съд или за наложена от съда мярка за неотклонение
"задържане под стража", при неоснователност на обвинението
причинените в резултат на незаконното задържане неимуществени вреди подлежат на
обезщетяване съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Размерът на обезщетението за
вредите от незаконно задържане се включва в общия размер на дължимото
обезщетение, съгласно приетото в т. 13 от ТР №3 на ВКС по тълк. д. №3/2004 г. на
ОСГК (в този смисъл и решение №95/08.05.2011 г. по гр. д. №849/2010 г., ІІІ
г.о., ВКС).
С оглед на горното искът е
доказан по основание по отношение на неимуществените вреди, които съдът
установи, че ищецът е търпял във връзка с образуваното срещу него наказателно
производство, а именно: негативни емоции, нарушените приятелски връзки,
чувството на стрес, тревога. Възраженията на ответника за
липсата на връзка между обвинението
против ищеца и претърпените от него неимуществени вреди са неоснователни.
При това положение съдът приема,
че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по чл.
2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за причинените
вследствие на незаконосъобразните действия на правозащитните органи неимуществени
вреди и в полза на ищеца е възникнало вземане за обезщетение за вреди от
незаконно повдигане и поддържане на обвинение за престъпление, производството
по което е било прекратено поради недоказаност на обвинението.
Що
се отнася до размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди съдът намира следното:
Съгласно чл. 52 ЗЗД, приложим предвид §1 от ЗР към ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост” като морално-етично
понятие включва „съотношението между деянието и възмездието, достойнството на
хората и неговото възнаграждаване, правата и задълженията”. Осъждането, само по
себе си, има ефекта на овъзмездяване, а като база за паричния еквивалент на
причинената неимуществена вреда служи още и икономическия растеж, стандартът на
живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните
възможности в страната към датата на деликта. Съгласно ППВС № 4/68г., т. 8, при
преценка за справедливост на обезщетение съдът следва да отчете и конкретните
обстоятелства, включително характер на увреждането, състоянието, причинителят и
др. Т.е. критериите за определяне на
този размер са видът и обемът на причинените неимуществени вреди,
интензивността и продължителността на претърпените вреди, общовъзприетото
понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е
от значение за номиналния размер на обезщетението. Обезщетението за
неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като обезвреда за цялостните
последици за ищеца, като се вземат предвид конкретните обстоятелства по
делото, в каквато насока е константната
съдебна практика на всички съдилища в Р.Б..
Съдът,
при определяне на обезщетението, което да репарира причинените неимуществени
вреди следва да отчете характера и степента на увреждането, начина и
обстоятелствата, при които е получено, последици, тежест на обвинението,
неговата продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета по отношение
на неоснователно обвиненото лице и с каква продължителност, какви други мерки
за процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност и с
какъв интензитет действия по разследването с участието на обвиняемия са били
извършени, ефектът на всички тези действия върху ищеца, продължителност и
степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение
(решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. №1650/2009 г. III ГО, ГК, решение
№356/09.12.2014 г. по гр.д. №2946/2014 г. IV ГО, ГК). В решение №
480/23.04.2013 г. по гр. д. №85/2012 г., IV г. о., ВКС, е подчертано, че
обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане
на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват
в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността;
накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Като база за определяне
паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият
растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и
покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и
обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация.
Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за
пострадалия. В решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г. на ВКС, IV ГО (и в цитираните в него решения на ВКС) е
прието, че при исковете по чл. 2, ал. 1,
т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, правнорелевантни обстоятелства за определяне
размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото
обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е
оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден;
продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за
неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното
производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца,
конкретните негови преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото
срещу него наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние,
семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр.
При
съблюдаване на всички тези критерии съдът съобрази, че процесното наказателно
производство е продължило над 6 години, че производството е образувано срещу
ищеца за тежко престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от
свобода за срок от 5 до 15 години, мерките за процесуална принуда
спрямо ищеца – задържане, а впоследствие и определена мярка за неотклонение
„задържане под стража“ за период от 3 месеца и 8 дни, която е била изменена в
„гаранция“ в размер на 2000 лева, образуваната от КОНПИ проверка във връзка с повдигнатото обвинение, и
цялостното отражението, което всичко това е имало върху живота на ищеца. Съдът
съобрази още и възрастта на Л.А. към момента на образуване на досъдебното
производство – 23 г., в която възраст човек е трудоспособен и социално активен,
както и обстоятелството, че повдигането и поддържането на обвинение за такъв
тип престъпление естествено води до накърняване честта и доброто име на
личността, като последиците на това отзвучават дълго. В същото време не е
установено по наказателното производство да са извършвани много на брой и/или
интензивни процесуално– следствени действия.
При
отчитане на всички тези критерии съдът приема, че справедливото обезщетение е в
размер на 5 000 лева. Следва да се отбележи, че размерът на обезщетението е
съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, който включва освен
обективно установените по делото факти и обществената мяра за справедливост,
произтичаща от конкретните икономически условия и обективирана в съдебната
практика като ориентир за размерите на обезщетенията. Настоящия състав приема,
че сумата от 5 000 лева в пълна степен отговаря на така посочените критерии за
справедлива компенсация за претъпените от ищеца неимуществени вреди.
Предвид
изложените съображения настоящата инстанция намира за справедливо обезщетение в
размер на 5 000 лева, до който
предявеният иск е основателен и доказан, а за разликата до пълния
предявен размер от 50000 лева, искът е
неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли.
По
отношение на претенцията за законна лихва:
Съгласно
т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, „При незаконни актове на правозащитни органи
началният момент на забавата и съответно на дължимостта на мораторната лихва и
началния момент на погасителната давност възниква: от влизане в сила на
прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство“. В
практиката си ВКС приема, че постановлението за прекратяване на наказателното
производство не е предвидено между актовете по чл. 412, ал. 2 НПК, които влизат
в сила (така решение № 197 от 17.05.11 г. по гр. д. № 1211/10 г., на ВКС, ІІІ
г.о.). Според чл. 243, ал. 10 (Доп. - ДВ, бр. 71 от 2013 г., предишна ал. 9 -
ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) НПК - постановлението за
прекратяване на наказателното производство, което не е обжалвано от обвиняемия
или от пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице,
може служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата прокуратура, а
когато е обжалвано, определенията на съда по чл. 243, ал. 6, т. 1 и т. 2
(предишна ал. 5 - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) НПК подлежат
на проверка по реда на глава тридесет и трета „възобновяване на наказателни
дела” (чл. 419, ал. 1 НПК). От цитираните разпоредби е видно, че прокурорският
акт за прекратяване на наказателното производство не влиза в сила, дори когато е
съобщен на всички засегнати лица по чл. 243, ал. 4 (предишна ал. 3 - ДВ, бр. 63
от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) НПК, защото може служебно да бъде отменен
от по-горестоящ прокурор, ако не е обжалван пред съд. В редакцията на текста на
чл. 243, ал. 10 (предишна ал. 9 - ДВ, бр. 63 от 2017 г.) от НПК, с
допълнение - ДВ, бр. 71 от 2013 г., е
предвидено, че отмяната може да се извърши в срок до две години, когато
производството е образувано за тежко престъпление, и в срок до една година - в
останалите случаи, от издаването на постановлението за прекратяване на
наказателното производство. В изключителни случаи Главният прокурор може да
отмени постановлението за прекратяване на наказателното производство и след
изтичането на този срок. Следователно, разрешението на дадения въпрос в
цитираното решение на ВКС по гр. д. № 1211/10 г., ІІІ г.о., е приложимо и след
допълнението на чл. 243, ал. 10 (предишна ал. 9 - ДВ, бр. 63 от 2017 г.) НПК,
предвид възможността Главният прокурор да отмени постановлението за прекратяване
на наказателното производство и след изтичането на предвидените срокове (в този
смисъл: Решение № 184 от 26.05.2015 г. по гр. д. № 7127/2014 г. на ВКС, ІV ГО и
Решение № 191 от 20.05.2015 г. по гр. д. № 6686/2014 г. на ВКС, ІV ГО).
От значение за преценката е дали
постановлението за прекратяване е съобщено на лицето, което претендира вредите
по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, дали то е поискало наказателното
производство да продължи и да завърши с оправдателна присъда, респ. дали има
постановено постановление за отмяна на постановлението за прекратяване от
прокурор от по-горна прокуратура. В случай че постановлението за прекратяване
на наказателното производство е било съобщено на ищеца, то по отношение на
него, фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3, пред. 2 ЗОДОВ е завършен.
В настоящия случай ищецът е узнал
за прекратителното постановление на СГП на 29.08.2015 г. По делото липсват
твърдения и не са представени доказателства, постановлението да е обжалвано
пред съд от ищеца. В този случай и при липса на твърдения и доказателства този
акт на СГП да е отменен от прокурор от по-горна прокуратура, следва да се
приеме, че постановлението от 19.06.2015 г. се е стабилизирало към датата на
постановяването му и за ищеца се е породило правото да получи обезщетение за
вредите, претърпени от незаконно повдигнатото му обвинение в извършване на
престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4,
вр. ал. 1 от НК, признато като такова с прекратяването на наказателното
производство. От този момент следва да се приеме, че ответникът е и в забава
/аргументът за последното от т.4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. гр. д. №
3/2004 г., ОСГК на ВКС и Решение № 353 от 06.11.2015 г. по гр. д. № 892/2015
г., г. к., ІV Г. О. на ВКС/. Така или иначе, в случая законната лихва се претендира от 06.09.2015 г., поради което и с оглед
на диспозитивното начало, обезщетението е дължимо, ведно със законната лихва
от 06.09.2015 г.
Относно
разноските: Ищецът е направил своевременно
искане за присъждане на разноски и е представил доказателства за извършени
такива в размер на 300 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение
по договор за правна защита и съдействие от 09.12.2016 г., приложен на лист 3
от делото. При този изход на спора, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 10, ал. 3, изр. ІІ ЗОДОВ, на ищеца следва
да се присъди сумата от 30 лева –
адвокатско възнаграждение (300 х 0.1). Ищецът е представил доказателства и за
платена държавна такса в размер на 10
лева, която, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ, ответникът му
дължи изцяло.
Така мотивиран,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, 20
състав,
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. „*******, да
заплати на Л.В.А., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата
от 5 000 лева – главница, представляваща обезщетение за неимуществените
вреди, претърпени от ищеца от незаконното му обвинение в извършване на престъпление
по ДП № 192/2009 г. на СДВР „НП“-МВР, пр.пр.
№ 3475/2009 г. на СГП, ведно със законната лихва, считано от 06.09.2015 г. до окончателното изплащане, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 10, ал. 3, изр. ІІ ЗОДОВ, сумата от 30 лева – адвокатско възнаграждение, както и на основание чл. 10,
ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ, сумата от 10
лева – държавна такса, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 5 000 лева до
пълния предявен размер от 50 000 лева, като неоснователен.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: