№ 14
гр. Т., 28.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Т. в публично заседание на втори март през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:БОНКА В. ЯНКОВА
Членове:МИРОСЛАВ Н. МИТЕВ
БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ
при участието на секретаря АНАТОЛИЯ Д. АТАНАСОВА
в присъствието на прокурора Др. П. С.
като разгледа докладваното от БОНКА В. ЯНКОВА Въззивно
административно наказателно дело № 20223500600008 по описа за 2022
година
за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 313 и следващите във връзка с чл.378, ал.5 от НПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от адвокат Д.П. от АК Т., упълномощен
защитник на обвиняемата по АНД № 8/2022 г. по описа на РС Т., АЙШ. Х. В., против
постановеното по делото решение, с което съдът е признал същата за виновна в това, че
на 18.03.2021г., в с.П., община Т., по хулигански подбуди, причинила лека телесна повреда
– временно разстройство на здравето, неопасно за живота, на В.Г.С. от гр.Т., в качеството и
на длъжностно лице, по време на изпълнение на службата, като на основание чл.78а от НК я
е освободил от наказателна отговорност за извършеното от нея престъпление по
чл.131,ал.1,т.1 и т.12 във връзка с чл.130,ал.2 от НК, налагайки и административно
наказание глоба в размер на 1000лв. С обжалваното решение съдът оправдал частично
обвиняемата само досежно квалификацията деянието да е извършено по повод изпълнение
на службата на В.С.
Считайки първоинстанционното решение за необосновано и незаконосъобразно, с
въззивната жалба се прави искане от настоящият съд да постанови съдебен акт, с който да
признае обвиняемата за невинна и я оправдае по повдигнатото и обвинение. Допълнителни
съображения, в предвиденият по чл.320,ал.4 от НПК срок не са постъпили.
В съдебно заседание, възз.В., редовно призована, с лично получени преписи от книжата,
включително и разпореждането за насрочване на въззивното дело, не се явява.
Упълномощеният и защитник адв.Д.П. поддържа подадената въззивна жалба изцяло, като
1
устно и подробно аргументира заявеното в жалбата недоволство от атакувания съдебен акт.
С доводи за наличие на личен мотив изключващ, според защитата, квалифициращият
признак „по хулигански мотиви“, се отстоява застъпената и пред първата инстанция теза за
отсъствие на престъпление от общ характер (чл.161 от НК). В аргументирането на
изтъкнатия личен мотив е наведено и обстоятелството за провокиращата действията на
обвиняемата реплика, казана от пострадалата С. „какво толкова се е случило“, след която,
“нервите“ на обвиняемата “не издържали и тя я нападнала, образно казано“( вж. стр.19 от
ВАНД).
Представителят на Окръжната прокуратура взема становище за неоснователност на
подадената въззивна жалба. Като правилно и законосъобразно счита, че
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
Съдът, след като обсъди доказателствата по делото и прецени доводите, изложени
във възивната жалба, намира следното:
Независимо, че предмет на заявеното оплакване-доколкото се оспорва наличието на
квалифициращия признак „по хулигански подбуди, е главно правилността на направените от
първата инстанция правни изводи, в контекста и на задължението си по чл.314 от НПК,
въззивната инстанция дължи проверка и становище първо по правилността на фактическата
основа, от която те са изведени. С необходимото уточнение, че фактическата обстановка
като цяло не е спорна, следва да се посочи, че извършеният от въззивната инстанция анализ
на показанията, депозирани от свидетелите Д., А. Х. и С., писмените доказателства и
заключението на СМЕ, не дава основание за различни от направените от първата инстанция
и обективирани в изготвените мотиви изводи. Казано другояче, въззивният съд приема за
законосъобразно установени и съответно обосновани - подкрепени от събраните по делото
доказателства, приетите за установени фактически положения, състоящи се в следното:
Детето на обв. В. – петгодишния към 18.03.2021г. А.С., посещавал детско учебно
заведение – детска градина №9 „П.“ в с.П. от две годишен. В същото заведение, от 2003
година работела, съвместявайки длъжностите помощник възпитател и домакин св. В. С., 49
годишна към 18.03.2021г. По силата на допълнително споразумение към трудов договор №
274/24.08.2016г. между Община Т., Детска градина №9“П.“ и св.С., последната изпълнявала
длъжността „помощник възпитател“ на пълно работно време и с вменени, съгласно
длъжностната и характеристика задължения, включващи освен работата с децата,
съдържателно разписана в 33 пункта (л.31, Д.П№ 189/21г..) но и опазване на повереното и
имущество – техника, инвентар и материали, както и задължение да съхранява и отговаря за
имуществото на детското заведание.
На 17.03.2021г, св.С. застъпила на смяна в 07.30ч, която следвало да приключи в 15.30ч.
Около 8 часа, синът на обвиняемата - петгодишния А. разпилял конструктор и св. С. го
помолила да го събере, но детето отказало. С оглед безопасността на другите деца, св.С.
сама предприела действията по събиране на разпилените части. Намирайки се по този начин
на неговата височина, детето А. я наплюло и я ударило по главата. Св.С. продължила да
събира конструктора, но А. побягнал из стаята, като ритал леглата, блъскал масите и
обръщал столчетата, поради което и св.С. побягнала след него с намерение да го укроти.
2
Успяла да го настигне, но в опита си да го успокои св. С. неумишлено го одрала по лицето
- по долния клепач на дясното око и по десния устен ъгъл. Междувременно, привлечена от
чутите детски викове, в стаята влязла старши учителя св.П.Х., която била на смяна. Видяла
св.С. да разговаря с А. и я чула да му обяснява, че не бива „да прави така“- св.Х. (л.19, Д.П.
№ 189/21г.) Св.С. обяснила на колежката си какво е станало, включително и че е одраскала
детето и причината, поради която това се е случило. Св.Х. също видяла по лицето на А.
двете драскотини на бузата му, едната от които малко под окото, както и че „ мястото се
беше зачервило, но нямаше кръв“ - св.Х. (л.19,Д.П. № 189/21г.) С общи усилия – първо св.
Х., а след това и св. С. успокоили детето и тъй като то не искала да закусва св.С. го взела в
своята стая и му дала близалка, която св.Х. по-късно видяла А. да държи. В 9 часа започнали
занятията и до края на работната смяна на св. С. и на св.Х. петгодишния А. бил спокоен и не
възникнали повече проблеми. По тази причина и като сметнали, че ситуацията е овладяна,
двете служителки от градината – пом. възпитателя С. и старши учителя Х. преценили, че не
е наложително да уведомяват за случилото се близките на детето.
При застъпването на смяна след колежката си св.А. - също старши учител, била
информирана, че сутринта е имало инцидент с А., като св.Х. и обяснила същите
фактическите положения свързани с инцидента, посочени по-горе. Св. А. отишла при А. и
видяла двете драскотини - едната под дясното око, а другата по-надолу, както и външните
им характеристики - „нямаше кръв, а беше леко зачервено“ - св.А.( л.17, Д.П. № 189/21г.).
Св.А. от своя страна говорила с детето и получената от него информацията за случилото се
била идентична, с тази, която и разказала колежката и св.Х.. След като А. казал, че ударил
„кака В.“, както я наричал, св.А. му обяснила, че не е редно да прави така, при което
„очичките му се насълзиха“(вж.л.17,Д.П.№189/21г). Св.А. решила да информира родителите
му и попитала А. къде е баща му, но детето обяснило, че баща му е на работа. Св. А.
почистила драскотините със спирт и ги намазала с крем и тъй като къщата на А. била в
непосредствена близост до детското заведение, а св.А. познавала добре бабата на детето –
Ф., отишла у тях и я извикала. Пред двете А. отново обяснил какво е станало и баба му Ф.
му се скарала, като изразила притеснение как ще реагира баща му, който му се бил карал
предишната вечер, тъй като не слушал. А. си тръгнал за в къщи с баба си Ф., но малко по-
късно в детското заведение дошъл бащата на детето – Е.А.. Поискал от св.А. телефона на
св.С. и в нейно присъствие се обадил на последната, като попитал „ как ги гледате тези
деца, с едно пет годишно ли не можете да се справите “ - св. А.( л.17, Д.П. № 189/21г.) Св.
С. се опитала да се извини по телефона, но бащата на детето затворил(вж. л. 14, Д.П.№
189/21г). Св. А. отишла с бащата на детето в тях, където А. отново разказал какво е
станало - св.А.(л.18,Д.П № 189/21г.). Е.А. заявил на св.А. че ще заведе детето на психолог и
ще направи всичко възможно за да „махнат В. от работа“ и уточнил, че „ го е подразнил
факта,че В. не му се обадила и не му е казала за случилото се сама“ - св. А. ( л.18,Д.П.№
189/21г.).Последната го посъветвала да премисли и се успокои, още повече, че самото дете
вече било успокоено „с усмивка разказваше за случилото се“ - св. А.( л.18,Д.П.№189/21г).
Същата вечер директорката на детското заведение - св.Д., на която около 18.30 ч.
обвиняемата се обадила по телефона и поискала обяснение за това, че детето и било одрано,
3
потърсила информация от св.А. която и разказала както узнатото от двете си колежки, така
и собствените си възприятия - включително и извършеното от нея, а именно, че е
разговаряла с близките на А..
На следващият ден, малко преди 9 часа, св.Д., повикала пом.възпитателката В.С.за се
запознае с всички подробности и последната обяснила случилото се, описано по-горе. В
разговора предходната вечер св.Д. поканила обвиняемата да дойде сутринта в детската
градина за да изяснят случилото се и тъй като все още я нямало позвънила по телефона на
обвиняемата, но никой не отговорил. Св.А. също позвънила, но обв. В. отказала разговора.
Звъннали на бабата на детето и помолили да дойде някой от родителите и около десет
минути по-късно в градината дошла майката на детето – обв.В. заедно със сина си А.. Пред
св.Д. обвиняемата изразила неудовлетворението си, че бабата и бащата на А. били
информирани, но не и тя. В последвалия разговор, в присъствието на св.А. св.Д. обяснила на
обвиняемата описаните по-горе подробности от случая и се извинила, като последната се
успокоила „малко“ – св.Д.( л.12, Д.П№ 189/21г.). Детето А. останало при тях, а по молба на
директорката св.А. се върнала при другите деца, като предала на св.С. да отиде при
обвиняемата и св.Д.. С влизането си, св. С. се извинила на обвиняемата, но последната не
била удовлетворена, като я обвинила, че в телефонен разговор предходната вечер била
казала репликата „какво толкова е станало“. Св. С. категорично отрекла подобно нещо и
отново и се извинила, но обвиняемата отказала да я слуша, като заявила „сега ще видиш
какво е да те одерат“- св. Д. (л.12, Д.П. № 189/21г). Насочила се към св.С. и започнала да
ръкомаха, опитвайки се през св.Д., която застанала между тях, да я достигне. Св. Д. я
приканила да спре и я уведомила, че ще сигнализира в полицията, на което обвиняемата без
да преустанови действията си, заявила „обаждай се на когото искаш“ –св.Д.( л.12, Д.П №
189/21г.) и нанесла няколко ритника в горната част на крака на св.Д.. От своя страна св.С.
се опитала да предпази колежката си, като минала пред нея, при което обвиняемата я
ударила по гърдите, хванала я за косата и я оскубала, като я избутала и пострадалата
паднала на земята. Междувременно притичала св.А. и с общи усилия успели да изведат
обвиняемата В. в коридора, от където последната продължила да отправя нецензурни изрази
спрямо тях. Тъй като А., в един момент от скандала бил излязъл от стаята и се „ скрил в
приемната“ – св.С.,(л.14, Д.П. № 189/21г) обвиняемата след като го повикала и той се
показал от там, го взела и двамата напуснали детската градина.
Същият ден детето А. било освидетелствано от съдебен лекар, който отразил в издаденото
съдебно мед. удостоверение (л.14,АНД) констатираните драскотини – в областта под
долния клепач на дясното око и до десния устен ъгъл, както и кръвонасядане по предната
повърхност на лявата подколеница. Св.С. също била освидетелствана, като в издаденото съд
мед удостоверение съдебният лекар отразил констатираните „ палпаторни и спонтанни
болки по окосмената теменна област на главата и по предната гръдна стена“- л.15,Д.П№
189/21г. Извършената СМЕ изяснила и възможния механизъм на констатираните
увреждания – чрез удари с ръце и скубане на коса - л.25,Д.П № 189/21г.
Очертаната фактология приел в общи линии и първоинстанционният съд. Отразеното в
мотивите (стр.трета), макар и без подробен доказателствен анализ заключение, че същата е
4
подкрепена от доказателствените материали по делото „свидетелски показания, съдебно
медицинската експертиза, писмените доказателства и доказателствени средства, както
и от приложеното в съдебното заседание съдебно медицинско удостоверение на детето
А.“ е вярно. Като е констатирал, че обясненията на обвиняемата, в които същата е отрекла
да е нанасяла удари на св.С. са опровергани и съответно изолирани, спрямо установените
от останалата доказателствена съвкупност фактически положения, законосъобразно РС не и
е дал вяра. Респективно, при установената взаимната подкрепа, кореспонденцията с
писмените доказателства, със заключението на СМЕ и еднопосочността на заявеното от
разпитаните свидетелки – Д.Д., Е.А. П.Х., както и на св. В.С., чиито показания правилно са
приети за достоверни, независимо от принципната и заинтересованост, тъй като са
последователни и с нужната подкрепа от другите доказателства, законосъобразно РС ги е
ползвал за да изгради приетата за установена фактическа обстановка. В своята съвкупност,
преценени и от към информационна стойност, показанията на посочените четири
свидетелки, са не само достоверни, но и достатъчни за изясняване на фактите от предмета
на доказване в дължимия, съгласно принципното начало по чл.13 от НПК стандарт.
Въззивниият състав намира за необходимо да направи посоченото уточнение, от една
страна поради констатираното отсъствие на конкретен анализ на отделните доказателствени
източници в мотивите към първоинстанционното решение, а от друга страна поради
установения процесуален недостатък в събирането на досъдебното производство на част от
гласните доказателствени средства, което налага тяхното изключване.
Видно от приложените материали, досъдебното производство е започнало на основание
чл.212,ал.2 от НПК – с разпит на св.Д.Д. и предмет на разследване е причинената на
18.03.2021г. в с.П., лека телесна повреда на В.С. След разпита на директорката, с който
производството е стартирало, са били разпитани и работещите в детското заведение старши
учители и възпитател. На 15.07.2021г са разпитани като свидетели - Е.А., фактически съпруг
на В. и баща на детето А.( л. 21, Д.П. № 189/21г) и Ф.Ш., майка на А.В. (л.22, Д.П. №
189/21г). Десет дни по-късно, с постановление от 26.07.2021г, В. била привлечена като
обвиняема за нанесена по хулигански подбуди на длъжностно лице – В. С., лека телесна
повреда. Без съмнение, към момента на проведения разпит на фактическия съпруг и майката
на А.В., последната все още не е имала качеството на обвиняема, поради което и хипотезата
на чл.119 от НПК не е била налична, но с оглед предмета на воденото наказателно
производство и установеното в чл.121 от НПК положение, съгласно което свидетелят не е
длъжен да дава показания по въпроси, които биха уличили в престъпление негов низходящ
или лице, с което се намира във фактическо съжителство, какъвто е конкретния случай, то и
за да закрепи процесуалната валидност на подобни показания, разследващият орган е
следвало да разясни изрично съдържанието на тази разпоредба на фактическият съпруг и
майката на лицето, чиито действия са били обект на разследване, което не е сторено.
Общото посочване на всички права и задължения на лице, което се разпитва в качеството на
свидетел, не съставлява надлежно осъществено разяснение на конкретно отразените в
чл.121 от НПК права, които свидетелят има и които са свързани с гарантиране правото на
защита на уличеното лице. За разлика от производство по общите правила, в което
5
констатирания процесуален недостатък би бил отстраним чрез непосредствената проверка
при изслушването на посочените двама свидетели, включително и относно правото им
(вече) по чл.119 от НПК, в конкретния случай, с оглед вида на производството, съставляващ
отклонение от принципа за непосредственост и съгласно разпоредбата на чл.378,ал.2 от
НПК, единствената процесуална възможност е тяхното изключване от обсъждания
доказателствен материал. Вярно е, че посочената норма на чл. 378,ал.2 от НПК допуска
събирането на нови доказателства, но в случая не се касае за такива, а за опорочено събрани
доказателства от досъдебното производство. Ето защо и показанията на св.А. и св.Ш.
следва да бъдат изключени от доказателствената съвкупност. Следва обаче веднага да се
посочи, че изключването им не компрометира дължимото установяване на фактите от
предмета на доказване чрез останалите, събрани в досъдебното производство доказателства
и то по изискуемия несъмнен и категоричен начин.
Така, показанията на св.Д., съставляващи източник на първични доказателства,
кореспондиращи изцяло с показанията на св. А. също очевидец и с отразеното в съд мед
удостоверение и заключението на СМЕ, както и косвено показанията на св.Х., не оставят
каквото и да е съмнение за съдържанието на реализираните, на 18.03.2021г. от обвиняемата
В., конкретни действия спрямо св.С., като в тази посока показанията на последната, като
подкрепени от останалите доказактелства, също са достоверен източник и служат като
такъв.
Предвид застъпената в пледоарията пред въззивната инстанция, несъмнено съгласувана
защитна теза, изразена от адв. Д.П., авторството не се и оспорва, въпреки и да не е признато
от обвиняемата. Доказателствени изводи обаче при липсващо признание е недопустимо
да бъдат правени и в този смисъл защитната позиция се посочва само за пълнота.
Същественото е, че съвкупната оценка на установеното от посочените свидетелски
показания, писмени доказателства - съд. мед. удостоверение, дл.характеристика и
допълнително трудово споразумение ( л.31-33, Д.П№ 189/21г.) данни, както и от
заключението на изготвената СМЕ, категорично са изяснени фактите от предмета на
доказване.
Без съмнение, обвиняемата, така както е отразено в очертаните в постановлението по
чл.375 от НПК, фактически рамки, е причинила на св.В.С. телесни увреждания, изразени в
палпаторни и спонтанни болки по главата и предната гръдна стена, причинили на
последната болка и страдание, съставляващи лека телесна повреда по см. на чл.130,ал.2 от
НК. Несъмнено са установени и обстоятелствата по нанасянето на леката телесна повреда –
в детско учебно заведение, в присъствието на директора Д.Д. (също пострадала от
действията на обвиняемата) и старши учителя А. и че е нанесена на пом. възпитателя В.С.
по време на изпълнение на служебните и задължения, като обвиняемата е съзнавала
напълно посочените обстоятелства.
Приложеното допълнително споразумение към трудов договор и длъжностна
характеристика очертават длъжностното качество на пострадалата В.С. – с месторабота в
общинско детско заведение – тоест в „друго юридическо лице“ по см. на чл.93,т.1 б.“б“ от
НК и изпълняваща работа, която съгласно длъжностната и характеристика е свързана с
6
пазене на чуждо имущество – собственост на Община Т., ДГ№ 9 „П.“.
По съдържанието си, извършените от обвиняемата действия – ударите по св.В.С. в
областта на гърдите, скубането и събарянето на земята, както и пренебрежителното
отношение към св.Д., св.А. включително и отправените към всички тях нецензурни изрази
категорично обективират проявеното от обвиняемата пълно неуважение към установените
обществени правила за поведение и установения правов ред.
Изложените от първата инстанция съображения за приетите квалификации на деянието по
чл. 131,ал.1, т.1 и т т.12 предл първо от НК - на стр.4 и стр.5 от мотивите( л. 28 и л.29 от
НАХД) са верни и споделими.
Изтъкнатата от обвиняемата причина: казаната в телефонния им разговор реплика от
св.В.С. “какво толкова е станало“, освен недоказана от фактическа страна е и правно
ирелевентна, т.к не е от естество да промени характера на извършеното от обвиняемата
деяние, несъмнено включващо признаците на квалификацията „по хулигански подбуди“.
Съдът приема за недоказано посоченото от обвиняемата обстоятелство от една страна,
поради опровергаването му от показанията на св.С., които като подкрепени от всички други
доказателства са и достоверни, а от друга, поради отсъствието на логическа подкрепа, което
прави развитата от обвиняемата теза, само защитна такава. Установено е по делото, че от
първия момент след инцидента, позицията както на св.С., така и на всички останали,
работещи в детското заведение свидетелки, не е била да омаловажат или подценят
случилото се. Конкретната фактология предшестваща и съпътстваща получените от детето
А. одрасквания, които св.С. му причинила е непротиворечиво изяснена. Безспорно е и това,
че последната е обгрижила детето, успокоила го, вкл и му дала близалката, която св.Х.
видяла. Следва да се отбележи, че относно третото отразено в съдебно мед удостоверение
увреждане на детето - кръвонасядане по предната повърхност на лявата подколеница
липсват каквито и да е доказателства св.С. да има принос към причиняването му, като в
тази посока, заявеното от обвияемата в депозираното обяснение (л. 40, Д.П. № 189/21г), че
детето и било „удряно продължително време“ се явява напълно изолирано от
доказателствената съвкупност и в този смисъл недостоверно. От своя страна, различната
субективна преценка на двете свидетелки Х. и С. от тази на св.А. – дали да се уведомят
близките на детето, направена въз основа на една и съща обективна картина - двете
одрасквания по лицето на детето, еднакво описани като външна проява (св Х. л.19, св. А.
л.17, Д.П. № 189/21г)– „без кръв, мястото е било леко зачервено “ не дискредитира
достоверността на техните показания - именно защото е плод на субективна оценка, а не е
проява на намерение за изопачаване на истината. Нещо повече, различната субективна
преценка има своето логично обяснение, защото, както е изяснено по делото, същата е била
формирана от комплекс от фактори, включващ от една страна естеството на самото
нараняване на детето, което предвид действията на св.А. по почистване и намазване с крем,
не е налагало специализирана медицинска помощ, а от друга - предходните срещи и
разговори по повод други прояви на детето с неговите близки и реакцията на последните,
която винаги е била една и съща „той и в къщи е такъв“ –св. А.( л.17, Д.П. № 189/21г).
В този смисъл, подкрепено от всички доказателства и напълно логично, от гледна точка
7
правилата на формалната логика, е заявеното от св.С., че в телефонните разговори
предходната вечер както с бащата, така и с майката на детето е изразила единствено
намерението си да обясни какво е станало и да се извини, каквото поведение е имала и на
следващият ден, не и да ги упреква, още по-малко да ги провокира с реплики „какво толкова
е станало“. От своя страна тезата на обвиняемата, че именно заявената предходната вечер
пренебрежителна реплика от страна на св.С. ескалирала напрежението на следващия ден е
опровергана, както от обективно установеното по делото обстоятелство, че на следващият
ден със съдействието на майка и - Ф. Ш. (която била помолена да изпрати някой от
родителите), обвиняемата дошла в детската градина, така и от противоречието и с
правилата на формалната логика - ако действително такава „провокативна“ реплика е била
казана, най-малкото обвиняемата би споменала този конкретен повод за нейното
раздразнение още при идването си сутринта в детската градина. Изтъкнатата пред св.Д. теза
за раздразнението на обвиняемата обаче е друга - че не е била уведомена, въпреки, че е
майка на детето, а е било съобщено на бабата и бащата на А.- -вж св.Д. (л. 12, Д.П№
189/21г).
С дължимото отчитане комплексността на ситуацията: безспорното нараняване на
петгодишното дете, което по посочения по-горе начин е било одраскано на две места по
лицето от св.С. и разбираемото притеснение на обвиняемата, като негова майка, че детето и
е пострадало, за което са били уведомени другите му близки, но не и тя лично, предприетото
от нея обаче поведение, описано по горе, не само не е обществено приемливо, още по-малко
- обществено оправдано, а напротив - разкрива всички признаци на посоченото в
постановлението по чл.375 от НПК престъпно деяние: нанесена на длъжностно лице, при
изпълнение на службата му и по хулигански подбуди, лека телесна повреда.
В контекста на конкретно развитите от защитата доводи за оспорените правни изводи на
първата инстанция, следва да се посочи, че личната в основата си причина, за престъпното
поведение на обв.В., по начало не изключва „хулиганските подбуди“, както и не прави
деянието малозначително от гледна точка неговата обществена опасност (в каквато посока,
макар и индиректно също се навеждат доводи в защитната пледоария, с акцент върху
притеснението и като майка).
На първо място, според въззивната инстанция, поведението на обвиняемата не просто е
неприемливо, включително и от гледна точка мястото на реализирането му – в детска
градина и в началото, в присъствието на петгодишния и син, а е ярка демонстрация на
незачитане на установените правни регламенти за дължимо общественосъобразено
поведение. Без значение е дали преценката св.С. и св.Х. относно не уведомяването на
майката на пострадалото дете А. е била най-правилната и адекватна в момента.
Установеното развитие на случая от една страна сочи, че близките са били уведомени -
първо бабата, а впоследствие и родителите, а от друга - само по себе си обстоятелството,
че не са се обадили незабавно на майката, не придава други изисквания към дължимото от
страна на същата поведение за спазване на обществения ред и правила, респективно не и
позволява да ги нарушава, поради което и не съставлява, изключващо отговорността и
обстоятелство.
8
На следващо място, само факта, че пострадалата и обвиняемата се познават и че без
съмнение в основата си причината за престъплението е лична, както и че е осъществено в
детското заведение, а не на „автобусна спирка“, което според защитата би било индиция за
хулиганско намерение, не е от естество да изключи наличието на „хулиганските подбуди“ и
това е така понеже, обективирания в действията и умисъл на обвиняемата, съществено
надхвърля „представата за личен конфликт и съдържа желание за демонстрация на явно
неуважение към обществото“, както е прието в Решение № 575/ 4.01.2012 г. по н. д. №
2428/2011 г., на ВКС, II н.о. В същият смисъл е и Решение № 441/7.11.2011г по н.д.№ №
2198/2011 година на ВКС, I н.о. „ .., противно на виждането на подсъдимия, хулиганските
мотиви не са несъвместими с чисто личните (виж Р №65/2010 г. на ВКС по н.д. № 718/09
г., І н.о.).
Ето защо и не могат да бъдат споделени изтъкнатите от защитата доводи за отсъствие на
посочения квалифициращ признак и друг ред за търсене на наказателна отговорност – по
реда на частното обвинение.
Несподелима е и защитната теза, развита в пледоарията пред въззивната инстанция, за
деяние, осъществено от обвиняемата в силно раздразнено състояние, вследствие репликата
„какво толкова е станало“, от която „ просто нервите и не са издържали“(стр.19,ВАНД).
Освен, че от фактическа страна, посоченото изречение „какво толкова е станало“, самата
обвиняема не твърди да е казано на инкриминираната дата (18.03.2021г), а сочи, че било
отправено по телефона предходната вечер, като по недоказаността изобщо да е била казвана
тази реплика се взе отношение по-горе, но и въззивният съд намира доводите за лишени от
правна основа, защото дори и съдържателно репликата не отговаря на предвидените в
чл.132,ал.1 от НК изисквания – от нея „да са настъпили или да е било възможно да
настъпят тежки последици за виновния или негови ближни“.
По така изложените по-горе съображения, въззивната инстанция намира жалбата за
неоснователна. Респективно, счита, че като е освободил с обжалваното решение, на
основание чл.78а от НК, възз.А.В. от наказателна отговорност за извършеното от нея
престъпление по чл.131,ал.1, т.1 и т.12 във връзка с чл.130,ал.2 от НК, налагайки и
административно наказание глоба, първоинстанционният съд не е допуснал претендираните
процесуални и материално правни нарушения, а напротив – е съблюдавал законовите
изисквания. Размерът на наложената глоба е в минималния предвиден в чл.78а от НК
предел – 1000лв, поради което и е безпредметно обсъждане справедливостта на
проверяваното решение. С частичното оправдаване на обвиняемата - деянието да е
извършено и „по повод изпълнението на службата“ районният съд е съобразил
задължителните указания на т.10 от ППВС 2/1957г., а образуването на производството само
по въззивнна жалба не налага допълнителното му обсъждане.
При извършената служебна проверка, въззивната инстанция констатира допуснато от РС
нарушение, изразено в противоречие между словесното и цифровото възпроизвеждане в
диспозитива на решението, на вида на телесната повреда, причинена на пострадалата В.С..
Без съмнение доказателствените източници – съд. мед. удостоверение, както и изготвеното в
тази връзка заключение на вещото лице, сочат телесни увреждания, които по естеството си
9
покриват предвидените в чл.130,ал.2 от НК признаци –„да са причинили на пострадалата
болка и страдание“. Именно така са оценени и възпроизведени и в постановлението по
чл.375 от НПК, с което е предложено обвиняемата В. да бъде освободена от наказателна
отговорност за това, че: „на 18.03.2021г, в с.П.,община Т., по хулигански подбуди причинила
на В.Г.С., в качеството и на длъжностно лице –помощник възпитател в детска градина №
9“П.“ при и по повод изпълнение на службата и лека телесна повреда, изразяваща се в
причиняване на болка и страдание –престъпление по чл.131,ал.1 т 1 и т 12 във връзка с
чл.130,ал.2 от НК ( стр трета от постановлението). В мотивите към проверяваното решение
съдът недвусмислено е обективирал изводимата от доказателствата и правилно
идентифицирана като вид лека телесна повреда причинена на пострадалата - именно по
чл.130,ал.2 НК, така и словесно го е възпроизвел неколкократно (вж стр. три от мотивите,
л.27, АНД). В диспозитива на постановеното решение обаче, цифрово, престъпният състав
със съответната привръзка към чл.130,ал.2 от НК е посочен вярно, но словесно съдът е
възпроизвел хипотезата на другия вид лека телесна повреда, а именно „ временно
разстройство на здравето, неопасно за живота“ (регламентирана в чл.130,ал.1 от НК).
Несъмнено, по този начин, първата инстанция е допуснала нарушение, изразено в
противоречие между словесното посочване и цифровата привръзка относно вида на
причинената лека телесна повреда, което обаче в конкретния случай не разкрива признаците
на „съществено процесуално нарушение“ по см. на чл.348,ал.1,т.2 от НПК. Съдебната
практика е последователна в разбирането си, че „съществено“ е онова нарушение, което
ограничава или препятства правото на защита на осъденото лице, включително и когато
съдебният акт е проява на неясна воля на съда и препятства същата да бъде разбрана.
Непротиворечиво е решен в съдебната практика също и въпросът за единството на мотиви
и диспозитив на всеки съдебен акт, вкл и на решението по чл. 378,ал.4,т.1 от НПК и в този
смисъл, допуснататата словесна непрецизност, при цялостния прочит на съдебното решение,
включително и правилно посочената цифрова привръзка, не оставя съмнение за
действителната воля на първата инстанция, а именно, че на пострадалата е била причинена,
по хулигански подбуди и в качеството и на дл. лице при изпълнение на службата и, лека
телесна повреда от по-лекия вид - „болка и страдание“, регламентирана в нормата на
члр.130,ал.2 от НК. Ето защо и настоящият състав намира, че посоченото нарушение,при
съвкупната оценка на мотиви и диспозитив, не препятства да бъде узната действителната
воля на постановилия го съд (не се и оспорва, като отсъства оплакване в тази посока във
въззивната жалба), поради което и не съставлява основание за отмяна на решението и
връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В този
смисъл е постановеното от ВКС Р.№ 247/ 30.11.2018 г. по н. д. № 921/2018 г.,, II н. о - „ ...
двете части трябва да бъдат оглеждани както поотделно, така и общо, за да се извлича
съдържанието на заложеното в тях. И едва когато противоречието е толкова дълбоко, че
не може да се установи волята на изготвилия съответния акт магистрат, се дължи
произнасяне в насока на изправяне на порока от самия него“.
Привеждането на цифровата привръзка в съответствие със словесното очертаване на
точния вид на причинената лека телесна повреда е отстранимо от въззивната инстанция,
10
чрез изменение в тази посока на първоинстанционния съдебен акт. По изложените
съображения и на основание чл.378,ал.5 във връзка с чл.334,т.3 от НПК, съдът
РЕШИ:
ИЗМЕНЯВА Решение № 320 от 18.11.2021г., постановено по АНД № 777/2021г. от РС
Т., в частта, относно словесното възпроизвеждане вида на причинената от обвиняемата А.В.
лека телесна повреда, като я привежда в съответствие с правилно посочената цифрова
привръзка - по чл.130,ал.2 от НК, а именно лека телесна повреда „изразяваща се в
причиняване на болка и страдание“.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 320 от 18.11.2021г., постановено по АНД № 777/ 2021г.
от РС Т. в останалата му част.
РЕШЕНИЕТО е изключено от посочените в чл. 346 от НПК актове и не подлежи на
касационно обжалване
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11