Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 06.01.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
осми октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: М. ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия М. Георгиева
въззивно гражданско дело № 14141 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 21.01.2019г. по гр. д. № 81623/2017г. по описа на Софийски районен
съд, ГО, 47 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 232, ал. 2,
предл. 1-во и предл. 2-ро от ЗЗД, чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и чл. 233, ал. 1 от ЗЗД
от „Г.-Я.“ ЕООД срещу „М.“ ЕООД за установяване съществуването на следните
вземания: за сумата от 1 750 лева – неплатена наемна цена за м.04.2017г.;
за сумата от 1 750 лева – неустойка по чл. 9 от договор за наем; за сумата
от 611 лева – неплатени консумативни разходи за ел. енергия за м.02-04.2017г. и
за сумата от 4 500 лева – обезщетение за имуществени вреди, нанесени на
имота след прекратяване на договора, от които 3 000 лева за почистване на
терена и 1 500 лева за възстановяване на съборената ограда, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по гр.д.
№ 36668/2017г. по описа на СРС, ГО, 47 състав.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ответника „М.“ ЕООД, с оплакване, че е
неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели
до необоснованост на постановения съдебен акт и нарушения на материалния закон.
Конкретно се сочи, че от събраните по делото доказателства се установява, че безсрочното
наемно правоотношение между страните е било прекратено в края на м.03-2017г.,
поради което наемна цена за м. 04.2017г. не се дължи. Разпитаната свидетелка Ч..,
чиито показания не били опровергани от другите доказателства и следвало да се
кредитират, заявила, че още в края на м.01.2017г. ищецът отправил тримесечно
предупреждение за изнасяне от имота, поради което прекратяването на
правоотношението е по взаимно съгласие, а не както е приел районният съд по
вина на ответното дружество. Освобождаването на имота станало още в края на
м.03.2017г., като от началото на м.04.2017г. „М.“ ЕООД упражнявало дейността си
на друго място. В същия смисъл били и показанията на свид. Ч., който има
непосредствени възприятия относно релевантните за спора обстоятелства.
Свидетелят заявявал категорично, че ответното дружество ползвало имота до края
на м.03.2017г. При съвкупната преценка на събраните гласни доказателствени
средства се налагал извод, че през м.04.2017г. наемното правоотношение между
страните било прекратено, поради което претенцията за заплащане на наемна цена
е неоснователна. Оспорват се и изводите на първоинстанционния съд относно
предявения иск за неустойка, тъй като неправилно било прието, че договорът за
наем бил прекратен незабавно след връчване на поканата, заедно с исковата молба
и останалите приложени към нея доказателства. Предявеният иск бил
неоснователен, тъй като ищцовото дружество не ангажирало доказателства,
установяващи виновно поведение на ответника, което да е довело до прекратяване
на договора. Напротив, правоотношението било прекратено по взаимно съгласие на
страните, а не по вина на ответника. Въззивникът релевира оплаквания за
неправилност на първоинстанционното решение и в частта, в която е уважен иска
за консумативни разходи. Счита, че легитимиран да предяви претенция за тези
суми /ако се установи, че действително има неплатени задължения за имота/ е
единствено „ЧЕЗ Е.Б.“ ЕООД, тъй като само електроразпределителното дружество е
титуляр на правото да претендира стойността на потребената ел. енергия. Освен
това начислените суми били за м.03. и м.04.2017г., а ответникът освободил
наетото помещение още в края на м.03.2017г., поради което не дължи суми за
консумативни разходи за посочения период. Жалбоподателят оспорва
първоинстанционното решение и в частта по предявения иск за заплащане на
обезщетение за имуществени вреди върху наетия имот. Поддържа, че ищцовите
твърдения за нанесени щети, изразяващи се в разрушаване на оградата на имота,
премахване на помощни постройки и разхвърляне на вещи и боклук, останали
недоказани. Наемателят предал на наемодателя владението върху имота още в края
на м.03.2017г., поради което счита, че риска от увреждането на същия се носи от
неговия собственик. Навеждат се и доводи, че по делото не били събрани
доказателства какви дейности били извършени, в какъв обем и дали въобще били извършвани такива,
нито какви материали били вложени. Поддържа се и релевираното възражение, че
договорите са съставени единствено за целите на процеса и не удостоверяват
реално извършени ремонтни дейности в имота. По тези съображения е направено
искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което
предявените искове да се отхвърлят.
Насрещната
страна – „Г.-Я.“ ЕООД оспорва въззивната жалба. Счита първоинстанционното
решение за правилно, постановено в съответствие с разпределената
доказателствена тежест и при правилно приложение на материалния закон. По тези
съображения е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
При
извършената проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи,
че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо съдът дължи произнасяне
по същество на спора в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от
които е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-роот ГПК.
По предявения иск с правно основание чл. 232, ал. 2,
предл. 1-во от ЗЗД:
За
да бъде уважен иск с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 1-во от ЗЗД следва
да се установят следните кумулативни предпоставки: 1/. наличие на валидно
наемно правоотношение между страните в рамките на исковия период с уговорена
наемна цена в посочения от ищеца размер; 2/ че ищецът е изпълнил своето
задължение да предаде имота на ответника; 3/. че наемателят не е заплатил
уговорената наемна цена. Доказателствената тежест за установяване на първите
две предпоставки е възложена на ищеца при условията на пълно и главно
доказване, а установяването на положителния факт на изпълнение на задължението
за заплащане на дължимата наемна цена е в тежест на ответника.
Между
страните по делото на етапа на въззивното производство няма спор, а и от
представените писмени доказателства се установява, че на 01.05.2010г. между тях
бил сключен договор за наем, по силата на който ищецът „Г.“ ЕООД, в качеството
на наемодател, предоставил на ответника „М.“ ЕООД, в качеството на наемател, за
временно и възмездно ползване недвижим имот – едноетажна постройка – барака,
състояща се от три стаи с площ около 100 кв.м., заедно с прилежащата около нея
земя с площ около 100 кв.м. от собствения си недвижим имот, целият с площ от
2 600 кв.м., находящ се в гр. София, кв. „Красна поляна“, ул. „*******,
съставляващ УПИ с пл. № 619 и 618. Насрещната престация по договора, дължима от
наемателя, се изразявала в задължение за заплащане на месечна наемна цена в
размер на 1 250 лева, дължима за текущия месец ежемесечно до 7-мо число на
месеца. С анекс към договора от 01.01.2014г. наемната цена на предоставения за
ползване е имот била променена на 1 750 лева. Договорът за наем бил сключен като срочен – със срок на
действие от 3 години /чл. 6 от договора/. Доколкото по делото не е спорно
обстоятелството, че наемателят е продължил да ползва наетата вещ със знанието и
без противопоставянето на наемодателя и след изтичане на наемния срок, се
налага извод, че процесният договор за наем се е трансформирал в такъв за
неопределен срок – чл. 236, ал. 1 от ЗЗД. От съдържанието на клаузите на
представения договор за наем е видно, че страните не са дерогирали изрично
приложението на диспозитивната норма на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД. Един от
белезите, съдържащи се в разпоредбата на чл. 228 от ЗЗД, определящи договора за
наем на вещи, е временният характер на предоставеното ползване на вещите.
Продължителността на ползването може да бъде изрично уговорена от страните, при
което с изтичането на срока договорът се прекратява. С оглед на това се налага
извод, че предвиденото в чл. 236, ал. 1 от ЗЗД продължаване за неопределен срок
на договора за наем, ако след изтичането на уговорения срок използването на
вещта продължи със знанието и без противопоставянето на наемодателя, не е
приложимо единствено в случаите, в които страните изрично са изключили
приложението на посочената разпоредба за мълчаливо подновяване на срока на
договора /например, уговорена е възможност за продължаване на срока на договора
само изрично, като съгласието за това се постигне в писмена форма и др., т.е. в
рамките на договорната свобода страните са се отклонили от диспозитивната норма
на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД/.
Спорното
по делото обстоятелство на етапа на въззивното производство е дали наемното
правоотношение между страните е съществувало за исковия период – конкретно до
края на м.04.2017г. Ищецът въвежда твърдения за разваляне на договора по вина
на насрещната страна, което е станало с писмено изявление от 09.10.2017г., а
ответното дружество твърди, че договорът е прекратен по взаимно съгласие в края
на м.03.2017г. За установяване на твърдението за прекратяване на договора по
взаимно съгласие са ангажирани гласни доказателствени средства чрез разпит на
свид. В.Ч.. По въпроса свързан с
доказателствените средства за установяване прекратяването на договор за наем,
сключен в писмена форма, е формирана практика на ВКС, която настоящият съдебен
състав споделя. В решение № 155 от
13.10.2010г. на ВКС по т.д. № 1113/2009г.,
II ТО е прието, че забраната за
установяване на договори, в които страната, която иска свидетелите, е
участвала, както и за тяхното изменяване или отменяване, със свидетелски
показания по чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК е досежно формалните договори, сключени в
писмена форма. При наличие на писмен договор не може със свидетели да се
доказва, че впоследствие страните са се съгласили да изменят съдържанието на
договора или да го отменят. Преодоляването на посочената забрана е уредено в
разпоредбата на чл. 164, ал. 2 ГПК - свидетелски показания са допустими, ако
страните изразят съгласие свидетелите да бъдат допуснати за посочените
обстоятелства. В случая сключеният между страните договор е в писмена форма,
поради което е недопустимо със свидетелски показания да се установява
прекратяването на същия договор по аргумент от забраната на чл. 164, ал. 1, т.
5 от ГПК. По делото липсват данни, че ищцовото дружество е дало съгласие за
тези обстоятелства да бъдат допуснати гласни доказателствени средства. Нещо
повече, видно от определението на първоинстанционния съд от 07.06.2018г., по
искане на ответника е допуснато събиране на гласни доказателства чрез разпит на
свидетел, но за други обстоятелства – конкретно за установяване на
обстоятелството от кой момент ответното дружество е преустановило ползването на
имота. Ето защо настоящият съдебен състав счита, че не е преодоляна забраната
по чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК и прекратяването на процесния договор не може да
се доказва със свидетелски показания. По тези съображения дадените от свид. Ч..
показания в тази връзка не следва да се обсъждат.
В
случая договорът за наем е бил развален от страна на наемодателя в изискуемата
писмена форма с волеизявлението, обективирано в телеграма от 09.10.2017г. По
делото липсват доказателства, че същата е достигнало до ответното дружество
преди подаване на исковата молба. Волеизявлението за разваляне обаче е част от
приложенията към исковата молба, които са били надлежно връчени на ответника по
реда на чл. 131 от ГПК на 16.04.2018г. Няма спор, че всички изявления, касаещи
изменението или прекратяването на материалното правоотношение може да бъдат
надлежно връчени в хода на висящо исково производство и този факт следва да
бъде съобразен от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило
на чл. 235, ал. 3 от ГПК.
При
сключване на договор за наем основното задължение на наемодателя е да предаде
наетата вещ, да я поддържа в течение на наемния период и да обезпечи спокойно
ползване на наемателя. Той от своя страна има задължение да плаща наемната цена
и разходите свързани с ползването на вещта /чл. 232, ал. 2 от ЗЗД/, да пази
наетата вещ и да я върне след прекратяване на наемния договор. При прекратяване
на наемното правоотношение доказателствената тежест за изпълнение на
задължението по чл. 233 ЗЗД е на наемателя и ако същият продължи ползването на
имота, то той дължи обезщетение и следва да изпълнява задължението си,
произтичащи от наемния договор - чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Съответно, при
съществуваща облигационна връзка между страните, наемателят дължи заплащането
на уговорената наемна цена. Вмененото на наемателя задължение по чл. 233, ал. 1 ЗЗД за връщане на вещта на наемодателя след прекратяване на наемния договор
произтича от задължението на наемодателя по чл. 230 ЗЗД да предаде наетата вещ
на наемателя при сключването на договора. Фактическото държане на наетата вещ,
целите, начина и други обстоятелства относно ползването, биха имали значение
относно правото на наемателя да прекрати или развали договора, но са
ирелевантни за отговорността му за заплащане на наемната цена, ако
облигационното отношение не е прекратено. При доказан акт на предаване на
държането на наетата вещ от наемодателя на наемателя при сключването на
договора, фактът на връщането на вещта след прекратяване на наемния договор
подлежи на доказване от наемателя. Връщането на вещта по смисъла на чл. 233,
ал. 1 ЗЗД следва да се изразява в предоставяне на държането върху вещта от
наемателя на наемодателя, като конкретните обстоятелства относно предаването се
определят съобразно с договора, вида на вещта и други факти. Изпълнението на
задължението за връщане на вещта е двустранен акт и изисква участието както на
наемателя, така и на наемодателя – необходимо е наемателят не само да опразни
или да изостави наетата вещ, а така също да я предаде на наемодателя. Сам по
себе си фактът, че наемателят не е ползвал предадената му по договора вещ, не
обуславя извод за прекратяване на наемното правоотношение и за връщането на
вещта /така решение № 97 от 23.07.2013г.
на ВКС по т.д. № 73/2012г., I ТО/. По тези съображения се налага извод, че наемателят
дължи заплащането на наемна цена за наетия недвижим имот и ако фактически не го
е ползвал, след като наемният договор не е бил прекратен на основания, посочени
в договора, или уредени от закона.
В
конкретния случай по делото не е спорно, че наемодателят е предал държането на
наетата вещ при сключване на договора. Ответникът обаче, чиято е
доказателствената тежест в процеса, не ангажира доказателства да е върнал вещта
по чл. 233 от ЗЗД, т.е. да е предоставил държането върху вещта на наемодателя
преди края на м.04.2017г. Дори и да се приеме за установено, че наемателят е
преустановил ползването на вещта преди този момент, то това обстоятелство е
ирелевантно за основателността на предявения иск, доколкото не се установи
прекратяване на договорното правоотношение между страните преди края на исковия
период. Не се твърди, а и не се установява да е налице изпълнение на
задължението на ответника да заплати наемна цена за м.04.2017г., която според
уговореното в договора е следвало да се заплати до 07-мо число на текущия
месец. Ето защо предявеният иск по чл. 232, ал. 2, предл. 1-во от ЗЗД е
основателен, както правилно е прие районният съд.
По исковете с
правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 2-ро от ЗЗД:
Съгласно нормата
на чл. 232, ал. 2, предл. 2-ро от ЗЗД върху наемателя тежи задължението да
посреща наред с наемната цена още и разходите, свързани с ползването на вещта,
т. нар. консумативни разходи. Страните по настоящото производство са постигнали
съгласие наемателят да заплаща отделно от наемната цена и всички консумативни
разходи, включително и стойността на доставената в имота електроенергия /чл.
5.5. от договора/. Доколкото се касае за предоставянето на услуги от конкретно
дружество-доставчик – „ЧЕЗ Е.Б.“ АД, то единствено издадени от последния
документи биха могли да бъдат годно доказателство относно горепосочените
обстоятелства. Именно такива доказателства са били ангажирани по делото, от
които се установява основанието и размера на претенцията. В разписката за
плащане на начислените суми за потребена в имота ел. енергия, издадена на
04.05.2017г., се съдържат данни за клиентски номер, адрес на обекта, номер на
фактура, стойност и период, за който се отнася начислената сума. В случая
претенцията е за потребена ел. енергия в наетия имот за период, в който
договорът за наем не е бил прекратен, а именно за периода м.02. - м.04.2017г.,
поради което ответното дружество дължи сумата в общ размер на 611 лева. Следва
да бъде посочено, че за основателността на иска по чл. 232, ал. 2, предл. 2-ро
от ЗЗД /иск за реално изпълнение на договорно задължение/ е без значение дали
наемодателят е заплатил начислените суми в полза на дружествата-доставчици или
не. Ирелевантно е и обстоятелството, че наемателят е имал открита своя партида
в „ЧЕЗ Е.Б.“ и същият е потребител на ел. енергия за процесния имот. И това е
така, тъй ответникът не е ангажирал доказателства да е заплатил процесната сума
в полза на електроразпределителното дружество. Това обстоятелство, обсъдено
наред с факта, че предявеният иск е за реално изпълнение на задължението, поето
с процесния договор за наем, обуславя извод за неоснователност на релевираното
от ответника възражение, че същият е длъжник на „ЧЕЗ Е.Б.“ АД, а не на
насрещната страна по наемното правоотношение. Ответното дружество не е провело
насрещно доказване, че разходите са в друг размер, нито е провел доказване с
допустими доказателствени средства, което е в негова тежест /чл. 154, ал. 1 от ГПК/, че ги е заплатил на ищеца. Следователно, при правилно приложение на неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, СРС правилно
е приел, че исковете са основателни до размерите и за периодите, посочени в
обжалваното решение.
По иска с
правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД:
Съгласно
чл. 92 от ЗЗД неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Кредиторът може да иска
обезщетение и за по - големи вреди. За да бъде основателен иска за заплащане на
неустойка, ищецът следва да докаже
наличието на главен дълг; договорна клауза за неустойка;
настъпването на уговорените предпоставки за възникване на договорната
отговорност – в случая ищецът претендира неустойка при разваляне на договора –
чл. 9 от процесния договор за наем.
Настоящият състав счита, че видно от сключения договор за наем от 01.05.2010г.,
който се е трансформирал в безсрочен договор, между страните в чл. 9
от същия е уговорено, че в случай на прекратяване на договора по вина на една
от страните, същата дължи неустойка в размер на един месечен наем. Съгласно чл.
7.3. от договора същият се прекратява незабавно с писмено изявление на
невиновната страна при неизпълнение на задълженията от другата страна или
неплащане от наемателя на наемната цена заедно с лихвата за забава в рамките на
месеца, за който се дължи.
По делото се установи, че ответникът е неизправна страна – не е
заплатил дължимата наемна цена за м.04.2017г., поради което са били налице
предпоставките за разваляне на договора от насрещната страна. В случая наемодателят
е развалил същия с изявление, достигнало до наемателя на 16.04.2018г. Следователно,
налице са предпоставките на чл. 9 от процесния договор за присъждане на
уговорената в него неустойка за разваляне, с която се обезщетяват вредите,
настъпили поради развалянето. Предявеният иск с правно основание чл. 92, ал. 1
от ЗЗД е основателен за пълния предявен размер от 1 750 лева, поради
първоинстанционното решение в тази част е правилно.
По иска с правно основание чл. 233, ал.
1, изр. 2-ро от ЗЗД за заплащане на сумата от 4 500 лева, представляваща обезщетение за
вреди, причинени през време на ползването на имот, предоставен по процесния
договор за наем:
Съгласно
чл. 228 ЗЗД с договора за наем наемодателят се задължава да предостави на
наемателя една вещ за временно ползуване, а наемателят - да му плати определена
цена. При липса на друга уговорка между страните наемодателят е длъжен да
предаде вещта в състояние, което отговаря на ползуването, за което е наета /чл.
230, ал. 1 ЗЗД/, а наемателят е длъжен да върне вещта, както и да заплати
обезщетение за вредите, причинени през време на ползуването от вещта, освен ако
докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря /чл. 233, ал. 1,
изр. 1 и 2 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 233, ал. 1, изр. 4 -то /последно/ ЗЗД до доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро
състояние. Посочената правна норма предвижда оборима презумпция по отношение
доказване на състоянието на вещта при предаването й от наемодателя на наемателя
по договора за наем. Ако страните по наемното правоотношение не са подписали
двустранно приемо-предавателен протокол, установяващ състоянието на отдадената
под наем вещ, приложение намира оборимата презумпция на чл. 233, ал. 1, изр. 4 ЗЗД, съгласно която се счита, че вещта е получена от наемателя в добро
състояние. Ако наемателят твърди, че вещта е предадена в лошо състояние, с
недостатъци или в състояние, което не отговаря на ползуването, за което е
наета, т. е. в ненадлежно състояние, доказателствената тежест за установяване
на съответното състояние е негова.
В
конкретния случай се установи, че страните не са съставили приемо-предавателен
протокол относно състоянието на имота при предаването му за ползване, поради
което и при липсата на ангажирани доказателства от насрещната страна за
оборване на презумпцията по чл. 233, ал. 1, изр. 4-то от ЗЗД, се налага извод,
че вещта е била приета в добро състояние – без струпани отпадъци на терена и
със съществуваща ограда. От събраните по делото доказателства, включително и с
оглед твърденията на ищеца в исковата молба, е установено, че ответникът е
напуснал /изоставил/ имота, без да изпълни задължението си да върне държането
върху вещта на наемодателя по реда на чл. 233 от ЗЗД. Установено е въз основа
на представения и неоспорен от страните констативен протокол от 26.05.2017г.,
изготвен от длъжностни лица при Столичен инспекторат на Столична община,
състоянието на процесния имот към посочената дата. Констатирано е, че имотът е
без ограда и сградите в него /автосервиз, автомивка и тапицерско ателие/ са
премахнати, в имота има разпилени строителни отпадъци от премахнатите постройки
и използвани автомобилни гуми. Направено е предписание за предприемане на
необходимите действия за почистване на имота. По делото е представен договор от
29.05.2017г., сключен между ищеца и „Ц.К.“ ЕООД, въз основа на който „Г.“ ЕООД
е възложило извършването на дейности по възстановяване на разрушената ограда на
терена, в който се намира процесния имот. Видно от изготвената разписка
възложителят е заплатил на изпълнителя сумата от 1 500 лева при приемане
на работата на 05.06.2017г. С договор от 29.05.2017г., сключен между ищеца и „Ц.К.“
ЕООД, последното дружество е приело да извърши дейности по събиране на
отпадъците в обекта, представляващ бивш автосервиз, автомивка и тапицерско
ателие на адрес гр. София, ул. „*********, изчистване и изравняване на терена,
извозване на отпадъците. Видно от съставените разписки възложителят е заплатил
възнаграждение за извършената работа в общ размер на 3 000 лева.
Съгласно
разпоредбата на чл. 233, ал. 1, изр. 2-ро ЗЗД наемателят дължи обезщетение за
вредите, причинени през време на ползуването на вещта, освен ако докаже, че те
се дължат на причина, за която той не отговаря. Посочената правна норма урежда
оборима презумпция за виновно причиняване на вредите от наемателя през време на
ползуването на вещта. Следователно ако наемателят твърди, че вредите се дължат
на причина, за която той не отговаря, доказателствената тежест е негова. В
настоящия случай такива доказателства не са представени от ответната страна. В
тази връзка следва да се посочи, че без значение за основателността на иска е
кои лица са разрушили оградата и съответно са оставяли в имота строителни
отпадъци и други вещи. Релевантно е в случая, че това е станало след
фактическото напускане на имота от страна на наемателя, но преди прекратяване
на правоотношението и преди същият да е изпълнил задължението си по чл. 233 от ЗЗД да предаде вещта на наемодателя. Посочените повреди върху имота са възникнали
през периода след предаване на имота от ищеца – наемодател на ответника –
наемател до момента, в който ищецът е констатирал напускането на имота и при
липса на връщане на държането на същия от страна на ответника по установения в
закона ред. Ответното дружество не е оборило презумпцията на чл. 233, ал. 1,
изр. 2-ро ЗЗД, като не е доказало, че вредите се дължат на причина, за която
той не отговаря. Следва да се посочи, че извод за обратното не следва от
събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпит на свид. Ч.. и
свид. Ч.. И това е така, тъй като без значение е кое лице е унищожило оградата
на имота и съответно е хвърляло отпадъци на терена /според показанията на свид.
Ч. това е ставало от трети лица, различни от наемателя/, както и дали при
напускането на имота състоянието му е било добро /в какъвто смисъл са
показанията на свид. Ч../. И това е така, тъй като безспорно е установено, че
повредите са настъпили след напускането /изоставянето/ на имота от наемодателя,
което е извършено преди прекратяване на договорната връзка и без наемателят да
изпълни задължението си да върне вещта на наемодателя по предвидения в чл. 233 от ЗЗД ред. Ответникът – наемател, посочен като получател в процесния договор, е
поел задължението да полага грижата на добър стопанин /чл. 5.1. от договора/,
което включва и задължението да пази вещта, заедно с прилежащата около нея площ
от терена, от повреждане, погиване и посегателства от страна на трети лица.
Безспорно е, че констатираните повреди, в това число и струпването на отпадъци
на терена, ползван от наемателя, не се дължат на обикновеното ползване на имота,
поради което следва да бъдат репарирани. Наемателят дължи обезщетение за
вредите, причинени на наетия имот до връщането му, на основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД, като по делото не са налице факти и обстоятелства, обуславящи отпадане на
неговата отговорност.
Дължимото
обезщетение се съизмерява с размера на разходите, необходими за отстраняване на
нанесените вреди, като следва да се има предвид, че в случая е ирелевантно дали
ищецът е отстранил за своя сметка щетите преди подаване на исковата молба. В този
смисъл са ирелевантни доводите на въззивника за липса на доказателства какви
дейности са извършени по представените договори за изработка от 29.05.2017г. и
в какъв обем, дали въобще такива са били извършвани, както и какви материали и
труд са вложени. Ответното дружество не е релевирало оспорване на размера на
вредите, претендирани от ищеца в размер на заплатеното възнаграждение по двата
договора, поради което се налага извод, че предявеният иск е основателен в
пълния размер от общо 4 500 лева. Като е достигнал до същите крайни изводи
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено.
При
този изход на спора право на присъждане на направените по делото разноски има въззиваемата
страна. В тази връзка и след като взе предвид своевременно направеното от жалбоподателя
искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд приема следното:
Разпоредбата
на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските
в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36
от Закона за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от
ТР № 6/2012 год. по т.дело № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на
подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда
на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1
от 09.07.2004г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер.
По
делото са ангажиран договор за правна защита и съдействие от 30.05.2019г., в който
е уговорен адвокатски хонорар от 730 лева, която сума е заплатена изцяло в брой
от възложителя. Материалният интерес в конкретния случай възлиза на сумата от
общо 8 611 лева. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004
год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията изм. и
доп., бр. 28 от 28.03.2014 г./, при интерес от 5 000 до 10 000 лв. минималното
възнаграждение е 580 лв. + 5 % за горницата над 5 000 лв. То в частност е равно
на 760, 55 лв. При това положение е очевидно, че заплатеният адвокатски хонорар
не надвишава минималния размер на същия, поради което възражението по чл. 78,
ал. 5 от ГПК е неоснователно. Ето защо в полза на въззиваемата страна следва да
се присъдят сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
730 лева.
С
оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове и
предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на
обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 16808 от 21.01.2019г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение от 02.09.2019г., постановено по
гр.д. № 81623/2017г., по описа на СРС, ГО, 47 състав.
ОСЪЖДА „М.-В.“ ЕООД, с ЕИК*********, седалище и адрес на
управление *** да заплати на „Г.-Я.“ ЕООД, с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление ***, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 730
/седемстотин и тридесет/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.