О П Р
Е Д Е
Л Е Н
И Е № 540
гр.Пловдив, 23. 03. 2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският окръжен съд,
въззивно отделение, в закритото заседание на двадесет и трети март през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: Светлана Изева
Членове: Радостина Стефанова
Зорница
Тухчиева
като разгледа
докладваното от съдия Радостина Стефанова
възз.ч.гр.д.№ 163/2020г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 във вр. с чл.248 във вр. с чл.78 ал.4 и ал.5
от ГПК.
Образувано е по постъпили две частни жалби –
съответно частна жалба с вх.№ 2479/24.01.2020г. от Х.Н.К.,
ЕГН – **********,***, чрез адв. Е.И.,***, против Определение № 11944/28.10.2019г.
на ПдРС – XVIII гр.с. по гр.д.№ 12404/2019г.,
с което против ответника „Изи Асет мениджмънт“ АД, ЕИК *********, е прекратено производството по делото като недопустимо. Моли да бъде отменено и
вместо това да се постанови друго, с което делото да се изпрати на Районния съд
за продължаване на процесуалните действия.
съответно частна жалба с вх.№ 81738/12.12.2019г. от Х.Н.К., ЕГН – **********,***, чрез адв. Е.И.,***,
против Определение № 13201/26.11.2019г. на ПдРС – XVIII гр.с. по гр.д.№ 12404/209г., с което е изменено
Определение № 11944/28.10.2019г. на ПдРС – XVIII гр.с. по гр.д.№ 12404/209г. като е осъден да
заплати на „Изи асет мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, сумата 506,17 лв. за разноски по делото на осн. чл.248
във вр. с чл.78 ал.4 и ал.5 от ГПК.
Въззиваемата страна „Изи Асет мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление- гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, Силвър център, ет. 2, офис 40 – 46, чрез адв. П.К.,***, депозира
писмени отговори по частните жалби. Счита, че са изцяло неоснователни и моли да
бъдат потвърдени атакуваните определения като законосъобразни.
ПдОС – V възз.гр.с., намира, че частните жалби са процесуално
допустими, подадени са в законоустановения едноседмичен срок срещу актове,
подлежащи на обжалване, и подлежат на разглеждане.
I.По частната жалба
с вх.№ 2479/24.01.2020г. на Х.Н.К. против Определение № 11944/28.10.2019г. на
ПдРС – XVIII
гр.с. по гр.д.№ 12404/2019г.
Пред Районен
съд – Пловдив от Х.Н.К. против „Изи Асет мениджмънт“ АД е заведена искова
молба, ведно с писмено уточнение неразделна част към нея /на л.30 и сл./, с
която се посочва, че между страните е сключен Договор
за потребителски кредит от 31.10.2018г., по който е
заплатил общо 3 436,21
лв. Излага подробни обстоятелства, затова, че е нищожен
поради противоречие със закона - ЗЗП и ЗПК. Моли да бъде прогласена
нищожността на Договор за потребителски
кредит от 31.10.2018г. по който е заплатил общо 3 436,21 лв.. В случай, че не бъде уважен този главен иск, моли
при условията на евентуалност да се прогласи нищожността на клаузата на чл.4
ал.2 от Договор за потребителски кредит от 31.10.2018г. С писмената
молба –уточнение на исковата молба, ищецът конкретизира, че цената на главния
иск е 3 436,21 лв., а цената на евентуалния иск е в размер на
1 185,24 лв.
Ответникът „Изи Асет мениджмънт“ АД, чрез адв. П.К., депозира Писмен отговор по чл.131 от ГПК, с който оспорва предявените искове. Моли да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни.
Районният съд
с Определение от 28.10.2019г. е
прекратил производството като процесуално недопустимо по предявените установителни
искове поради липса на правен интерес. За да постанови атакувания акт, излага
основни съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 124, ал.1 от ГПК - Всеки може да предяви иск, за да установи
несъществуването на едно правно отношение, когато има интерес от това. Искът за
прогласяване нищожност на договор на основание чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД като противоречащ на закона е установителен. Нищожният договор няма
действие по право и изначално за страните и за третите лица, всеки може да се
позове на нищожността, съдът е длъжен служебно да следи за нищожност,
установяването на нищожността на договора може да се иска от всеки
заинтересуван и по всяко време /няма погасителна давност/, договорът не може да бъде саниран.
За предявяването на установителен иск за
нищожност на договор обаче наличието на правен интерес е положителна поцесуална
предпоставка за съществуването на правото на иск, за която съдът следи служебно
както при подаването на исковата молба, така и в хода на процеса до неговото
приключване. Наличието или липсата на правен интерес се преценява според
твърденията на ищеца относно спорните отношения между него и ответника в исковата молба и в зависимост от тези
твърдения съдът определя съществува ли правен спор, кои са надлежните страни по
него и съществува ли за ищеца правен интерес от търсената защита. Установителният иск съществува като правна
възможност за всеки, който има интерес от него. Правният интерес обаче винаги е конкретен и се
преценява за всеки конкретен случай от съда с оглед твърденията на страните и
обстоятелствата по спора. Съгласно т.1 от ТР № 8/27.11.2013 г. на ВКС по
тълк.д. № 8/2012 г., ОСГТК, въпросът за
евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е
свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, тоест
за допустимостта на иска като
абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от
предмета на претенцията, като наличието на правен интерес се преценява
конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като
при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат, а
съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да
следи за правния интерес при всяко положение на делото, като, когато
констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по
делото, без да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът
притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца право. Предмет на
иска по чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД в
случая е валидността на договор за потребителски кредит, по който
страна е ищеца, поради което последният по принцип има защитим
правен интерес от установяването на нищожността на договора. Ищецът
обаче твърди, че по процесния договор е изпълнил задълженията си, като е
заплатил сумата от 3436,21 лв., поради което нямал правен интерес от
предявяване на настоящия установителен иск,
тъй като е изпълнил задълженията си по така сключения договор. Ищецът разполагал
с друг път за защита.
С подадената частна жалба Х.Н.К. оспорва постановения акт като неправилен. Възразява, че в конкретния случай за него е налице правен интерес от установяване, че сключеният договор за потребителски кредит между него и ответното дружество е нищожен предвид нормата на чл.23 от ЗПК. В случай, че същият бъде обявен за нищожен за ответното дружество ще се породи правното задължение да възстанови надплатените над чистата стойност на кредита сума, представляваща лихви и други разходи, доколкото ответникът счита, че договорът не е нищожен. Посочва, че в едно евентуално производство по чл.55 от ЗЗД, за да бъде уважен иска на ищеца, същият ще следва да установи, че надплатените суми са дадени без основание предвид изначалната недействителност на договора за потребителски кредит. Х.Н.К. поддържа, че установителният иск, макар и осигуряващ защита в по-малък обем, е достатъчен, за да се постигне целения правния резултат. Ответното дружество не е възстановило надвзетите суми над главница поради факта, че не споделя доводите, че сключеният между тях договор е нищожен. При установяване на това обстоятелство със сила на пресъдено нещо, ответното дружество щяло заплати доброволно надплатените суми.
ПдОС, в
настоящия съдебен състав, намира, че частната жалба е неоснователна. От ищеца е
заведен установителен иск за прогласяване на нищожността на Договора за потребителски кредит от
31.10.2018г. и посочва, че е била заплатена общо сумата 3 436,21 лв.. В случай, че не
бъде уважен главния иск, при условието на евентуалност ищецът моли да се
разгледа установителния иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл.4
ал.2 от Договора за потребителски кредит от 31.10.2018г. с цена на иска
сумата 1 185,24 лв. При тези изложени обстоятелства, въззивната инстанция намира,
че в този случай, при положение, че ищецът е заплатил сумата 3 436,21 лв. по
договор, за който твърди да е нищожен на осн.чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД, респ. да е
нищожна клаузата по чл.4 ал.2, правен
интерес за предявяване на установителен иск
липсва, след като съществува друг по-ефективен способ за защита чрез
предявяване на осъдителен иск. Това е така, защото в хода на исковото
производство по осъдителен иск ищецът ще има процесуална възможност не само да
се позове и да докаже нищожността на
сключения договор, по който е заплатил сумата
3 436,21 лв., но и ще може да претендира да бъде осъдена насрещната
страна да му заплати тази сума. Или, с други думи казано, ще получи в по-голям обем
защита, която би дал осъдителния иск в конкретния случай при съпоставяне със
защитата на установителния иск.
Вън от
всякакво съмнение е положението, че при предявен осъдителен иск, при който ищецът претендира да бъде осъден ответника да
му заплати определена сума като недължимо платена без правно основание, може да
поиска признаване за нищожен на договора /респ. на отделна негова клауза/ въз
основа на който е извършено плащането; респ. да се позове на нищожността на
този договор. Константна е съдебната практика, че липсва правен интерес от
предявяване на установителен иск, когато може да се предяви осъдителен иск и
същевременно в процеса могат да се установят необходимите факти, които са от
значение. В тази насока – Решение № 35/01.09.2015г. по т.д.№ 407/2014г. на ВКС
– II т.о., Решение № 127/29.10.2010г. по т.д.№ 20/2020г.,
на ВКС – I т.о., Решение № 11/19.01.1979г. на ВКС – III г.о. по гр.д.№ 782/1978г., Решение №
1019/10.05.1996г. на ВКС – IV г.о. по гр.д.№ 519/1995г.,
Решение № 1812/01.11.1995г. на ВКС – IV г.о. по гр.д.№ 2134/1994г.,
Решение № 409/15.04.1971г. на ВКС – III г.о. по гр.д.№
173/1971г., Решение № 1881/10.10.1967г.
по гр.д.№ 1007/1967г. на ВКС – I г.о.
Относно довода
на Х.Н.К., изложен в частната си жалба, че действително той би могъл да заведе
осъдителен иск по чл.55 от ЗЗД, но намира, че и при установителния иск по чл.26
ал.1 пр.1 от ЗЗД /при положение, че бъде
уважен/, също ще получи правна защита, макар и в по-малък обем. Въз основа на
влязлото в сила установително решение, обаче, дружеството, според него, би
заплатило доброволно процесната сума. Въззивната инстанция намира, че доводите
на жалбоподателя са хипотетични и се базират на предположение за евентуално
доброволно плащане. В случая става дума за субективна преценка на ищеца, за
която няма никаква опора по наличните данни по делото, доколкото ответникът с
Писмения отговор по чл.131 от ГПК е
оспорил изцяло исковите претенции. В случая би се достигнало до това, че ако се
постанови съдебно решение, с което установителния иск бъде уважен, след това ищецът ще бъде принуден да заведе друго
гражданско дело с осъдителен иск за връщане на същата процесна сума, дадена по
договор, който е бил признат за нищожен. Съдът е длъжен да следи служебно за
наличието на правен интерес при предявяване на установителен иск и този правен
интерес следва да е налице от завеждане на делото до приключване на устните
състезания. В тази насока изрично разяснява т.2 от ТР № 8/2012г. на ОСГТК на
ВКС, както и аргументация е налице и в мотивите на горецитираното вече Решение № 1019/10.05.1996г. на ВКС – IV г.о. по гр.д.№ 519/1995г.
Обжалваното определение се явява законосъобразно и подлежи изцяло на потвърждаване.
II.По частната жалба с вх.№ 81738/12.12.2019г. на Х.Н.К. против Определение №
13201/26.11.2019г. на ПдРС – XVIII гр.с. по
гр.д.№ 12404/2019г. по чл.248 от ГПК.
Постъпила е по гр.д.№ 12404/2019г. Молба от 11.11.2019г. от „Изи Асет мениджмънт“ АД,
чрез адв. П.К., с която прави искане за
допълване на Определение № 11944/28.10.2019г. чрез произнасяне по направеното
искане за разноски. Претендирано е адвокатско възнаграждение в размер на
1 080 лв. Приложени са Договор за правна защита и съдействие от
20.05.2019г., фактура № 143/26.08.2019г., документ за извършено плащане по
банков път от 03.09.2019г.
Ответникът по молбата Х.Н.К. депозира Писмен отговор
за неоснователност. Поддържа, че в Писмения отговор по чл.131 от ГПК на „Изи Асет
мениджмънт“ АД не било направено искане
за присъждане на разноски за производството и съответно не бил приложен Договор
за правна помощ, нито доказателства за извършено плащане. Такива са били представени
едва с молбата по чл.248 от ГПК. При условията на евентуалност е направено
искане за редуциране на претендираното адвокатско възнаграждение до минималния
определен размер.
ПдОС, в настоящия съдебен състав, намира, че частната жалба е неоснователна. От съдържанието на Писмения отговор по чл.131 от ГПК на „Изи Асет мениджмънт“ АД е видно, че е направено искане за присъждане на разноски. Приложено е било пълномощно. На осн.чл.78 ал.3 от ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото. В тази насока следва да се отбележи, че ответникът не е длъжен да представи доказателства за уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение непременно и задължително още с Писмения отговор по чл.131 от ГПК. Това е така, защото крайният срок за представянето им от всяка страна по делото е едва съдебното заседание, в което се приключват устните състезания.
В договора за правна помощ страните са договорили адвокатско възнаграждение „не по-малко от 900 лв.“ При постановяването на определението по чл.248 от ГПК Районният съд обаче е отчел възражението по чл.78 ал.5 от ГПК на ищеца Х.Н.К., направено при условията на евентуалност и затова е намалил адвокатското възнаграждение от 1 080 лв. на 506, 17 лв.
Обжалваното определение се явява законосъобразно и подлежи изцяло на потвърждаване.
По мотивите, Окръжен съд –
Пловдив, V възз.гр.с.
О П
Р Е Д
Е Л И :
Потвърждава Определение № 11944/28.10.2019г. на ПдРС – XVIII гр.с. по гр.д.№ 12404/209г.
Потвърждава Определение № 13201/26.11.2019г. на ПдРС – XVIII гр.с. по гр.д.№ 12404/209г.
Определението може да се обжалва с
частна жалба пред ВКС на РБ в едноседмичен срок от връчването.
Председател:
Членове: