№ 414
гр. София, 25.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Георги Ст. Чехларов
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело №
20211100511600 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20133896 от 07.06.2021 г., постановено по гр. д. № 57235/2017 г., по
описа на СРС, ІІ ГО, 71 състав, ответникът „ЗАД А.Б.” АД, ЕИК *******, със съдебен адрес
гр. София, ул. ******* ет. ******* - чрез адв. Б. е ОСЪДЕН да заплати на ищцата Л. А. Й.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ул. „******* - чрез адв. С., на основание чл.
405, ал. 1 КЗ сумата от 5942,25 лв., предявени като част от вземане в общ размер от 40 000
лв. - обезщетение за имуществени вреди, дължимо по договор за имуществено застраховане
на лек автомобил „БМВ Х-6” с ДК № ******* за застрахователно събитие, настъпило на
28.05.2017г., ведно със законна лихва от датата на исковата молба - 21.08.2017г. до
окончателното плащане, както и да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищцата сумата
от 2322,69 лв. – разноски по делото.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ЗАД „А.Б.“, с
която същото се обжалва изцяло като неправилно и незаконосъобразно. В жалбата се
навеждат доводи, че първоинстанционният съд неправилно е възприел, анализирал и
кредитирал събрания по делото доказателствен материал, в резултат на което е достигнал до
неправилни правни изводи. В тази връзка се излага, че от приетото заключение на
изготвената допълнителна САТЕ се е установило, че е налице подмяна на твърдените в
исковата молба увредени детайли с такива, които не са обучени, за да бъдат разпознати от
процесния лек автомобил и същите не са функционирали. Навеждат се доводи, че след
извършена справка от вещото лице в официалния представител на марката за България -
„Ауто Бавария“ се е установило, че не е извършвано обучение на нефункциониращите
електронни системи на процесния лек автомобил, които се твърди да са увредени по
1
посочения в исковата молба начин, от което следвало извод, че същите не са били свързани
със системата на автомобила, така че тя да ги разпознава. Поддържа се, че от представените
сервизни документи, включително и от софтуерните разпечатки при извършения оглед в
оторизиран за марката сервиз /„Ауто Бавария“/ се е установило, че увредените модули от
навигационната система, електрическата инсталация и контролните блокове на автомобила
не са механично свързани към същия и не съответстват на останалото оборудване на
процесното МПС марка „БМВ“, което се потвърждавало и от свидетелските показания на
свидетеля Д.И.. Излагат се съображения, че от това следвало, че тези системи не са част от
заводското оборудване на процесния автомобил, не са функционирали изобщо и не са били
свързани с електрическата инсталация на МПС марка „БМВ“, модел „X-Раихе“, с peг. №
*******. В тази връзка се поддържа, че макар и същите да са били увредени при твърдяното
застрахователно събитие, отговорността на ответното дружество не следва да бъде
ангажирана. Сочи се, че целта на застрахователното обезщетение е да възстанови увредената
вещ в състоянието, в което е била преди настъпване на събитието, а не да обогати
застрахования, предвид обстоятелството, че същите не са функционирали. Излагат се
твърдения, че по делото нямало данни за техническото състояние на посочените детайли и
дали изобщо същите са били годни за употреба и вграждане в процесния автомобил. В
жалбата се поддържат доводи, че първоинстанционният съд неправилно е стигнал и до
заключението, че отказът за изплащане на застрахователно обезщетение на ЗАД „А.Б.“ е бил
неправомерен, доколкото по делото не се установявало да са налице различия между
фактическата обстановка и декларираните от застрахования обстоятелства. Излагат се
твърдения, че процесният лек автомобил не е бил технически изправен, което се дължи на
виновно поведение на ищеца по делото. Сочи се, че съгласно Общите условия,
застрахованият има задължението незабавно да уведоми застрахователя за всички
съществени обстоятелства, свързани с МПС, които са му известни и които имат значение за
оценката на риска по застраховката. Поради изложеното се поддържа, че СРС е стигнал до
неправилен и необоснован извод, като е приел в решението си, че по делото не се
установявала нито една от предпоставките предвидени в чл. 408 от КЗ. На следващо място
се сочи, че съгласно допълнителното заключение на приетата съдебно-автотехническа
експертиза се е установило, че автомобилът е бил заводски оборудван със системата
„Daedlock“, която при счупване на стъкло на конкретна врата, не позволявало същата да
бъде отворена чрез използването както на външната, така и на вътрешната дръжка на
вратата. В тази връзка се поддържа, че събраният доказателствен материал по делото,
преценен в неговата съвкупност не подкрепял и не доказвал тезата на ищцата, както по
отношение на действителното настъпване на процесното събитие, неговия механизъм, така
и по отношение на причинно-следствената връзка между механизма и твърдените вреди. В
жалбата се наведени и оплаквания от въззивника, че процесният автомобил е бил с
прекратена регистрация от 2014 г. на територията на Република Германия, от където е бил
закупен от ищцата през 2017 г., от което следвало, че автомобилът не е отговарял на
изискванията за движение по пътищата и не е бил годен за употреба.
Предвид изложеното се отправя искане към въззивната инстанция да отмени
първоинстанционното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли
изцяло предявените искове като неоснователни, както и да се произнесе по разноските в
първоинстанционното производство. Претендира разноски за въззивното производство.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната
жалба от ответната страна по нея Л. А. Й. /ищец в първоинстанционното производство/, в
2
който същата се оспорва като неоснователна и необоснована по подробно изложени
съображения за това. Навеждат се доводи, че в решението си, първоинстанционният съд е
достигнал до правилни и съответстващи на събраните по делото доказателства изводи
относно наличието на всички предпоставки за уважаване на предявения иск с правно
основание чл. 405, ал. 1 КЗ.
Поддържа се, че обжалваното съдебно решение е правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено изцяло, а подадената въззивна жалба да се остави без уважение
като неоснователна. Претендира разноски по делото.
Постъпила е и частна жалба от ЗАД „А.Б.“, депозирана чрез процесуалния
представител адв. Б. срещу Определение от 21.07.2021г., постановено по гр.д. 57235/2017 г.
по описа на СРС, 71-ви с-в, с което е оставена без уважение молбата на ЗАД „А.Б.“ за
изменение на решението, в частта за разноските. Излага се, че производството пред СРС е
образувано въз основа на предявен от ищцата Л. Й. иск срещу ЗАД „А.Б.“ за заплащане на
сумата от 5 942,25 лева, като с решението си по делото, съдът е уважил предявения иск в
пълен размер и е осъдил ответника да заплати на ищцата направените съдебно-деловодни
разноски в общ размер на 2 322,69 лева, от които: 1600 лева адвокатско възнаграждение.
Поддържа се, че така присъденото адвокатско възнаграждение е прекомерно, с оглед на
предвидените в НМРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения, като същото
следва да бъде в минимален размер по Наредбата от 752,53 лева с вкл. ДДС, съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 3 от НМРАВ. В тази връзка се излагат съображения, че претендираният и присъден
адвокатски хонорар е завишен повече от два пъти, което не отговаряло на фактическата и
правна сложност на делото. Навеждат се доводи, че дори и да се приеме, че адвокатското
възнаграждение не следва да бъде определено по предвидения в Наредбата минимум,
завишение с повече от два пъти е прекомерно с оглед цената на иска от 5 942,25 лева, поради
което се поддържа, че по направеното възражение в тази насока, съдът следва да съобрази
сложността на делото, твърденията и възраженията на страните, както и извършените
процесуални действия.
Поради изложеното се отправя искане да бъде отменено постановеното определение,
с което е оставена без уважение молбата на ответната страна по чл. 248 от ГПК за изменение
на постановеното по делото решение, в частта за разноските и вместо това въззивният съд да
измени постановеното от първоинстанционния съд решение, като намали присъдените в
полза на ищцата Л. Й. разноски за адвокатско възнаграждение до предвидения минимален
размер по НМРАВ.
В законоустановения срок по чл. 276, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на частната
жалба от ответната страна Л. А. Й., в който се излага становище, че обжалваното
определение е правилно и законосъобразно, а подадената срещу него частна жалба е
неоснователна. В тази връзка се отправя искане определението да бъде потвърдено, а
депозираната частна жалба да бъде оставена без уважение.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните,
с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени искове от Л. А. Й. срещу ЗАД А.Б.”
АД с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата от 5942,25 лв. /съгласно
допуснато по реда на чл. 214 ГПК изменение в размера на частичния иск в о.с.з. от
27.01.2021г./, предявени като част от вземане в общ размер от 40 000 лв. - обезщетение за
3
имуществени вреди, дължимо по договор за имуществено застраховане на лек автомобил
„БМВ Х-6” с ДК № ******* за застрахователно събитие, настъпило на 28.05.2017 г., ведно
със законна лихва върху посочената сума от датата на завеждане на исковата молба в съда
до окончателното плащане и разноските за производството.
В исковата молба са изложени твърдения, че ищцата е собственик на лек автомобил
„БМВ“, модел „Х-6“, с peг. № *******, за който автомобил е имало сключена застраховка -
„Каско“ на МПС с ответното застрахователно дружество по полица № 17-0330/336/500032,
със срок на валидност от 03.05.2017 г. до 02.05.2018 г.. Излага се, че на 28.05.2017 г., около
22.40 часа, в гр.София, неизвестен извършител е увредил притежаваното от ищцата МПС,
докато същият е бил паркиран на ул. „Теменуга“. Бащата на собственичката на автомобила
– А.Й.Й. установил, че автомобилът е със счупено предно лява стъкло на шофьорската
врата, повредена навигация, два броя вградени монитора в задната част на предните седалки
и щети по кожената тапицерия, за което са били уведомени органите на МВР, като по
случая било образувано ДП № 225 ЗМК 1388/29.05.2017 г. по описа на 01 РУ – СДВР.
Твърди се, че ищцата подала уведомление за настъпила щета на МПС с искане за
обезщетение на нанесените вреди, по повод на което е била заведена щета №
0300/17/777/503440 при ответното дружество, по която след извършен оглед на увредения
автомобил експерти съставили опис-заключение, в който са били отразени увредените
детайли. След разглеждане на претенцията, с писмо изх. № 280-00-3491/08.06.2017 г.,
ответникът е прекратил едностранно занапред сключения между страните договор по
застраховка „Каско на МПС“, като е поискал предоставяне на банкова сметка, по която да
бъде възстановена част от платената застрахователна премия, съответна на остатъка от срока
на застраховката, като такава е била предоставена от ищцата с писмо с вх. № 200-00-
2797/30.06.2017 г. Излагат се твърдения, че и до момента на завеждане на иска, от страна на
ответника не е изплатена дължимата застрахователна премия на ищцата, нито е определено
обезщетение по предявената претенция за имуществени вреди. Изложеното обосновавало
правния интерес на ищцата от предявяване на настоящия иск.
В подадения по реда на чл. 131 от ГПК отговор на исковата молба, ответникът ЗАД
„А.Б.“ оспорва предявения иск по основание и по размер. Изложени са твърдения, че по
делото не е доказано настъпването на застрахователно събитие, което да представлява
покрит риск, като в този смисъл е оспорен механизма на ПТП и причинно-следствената
връзка между увредените детайли и описаното в исковата молба събитие. Наведени са
доводи, че ответникът е отказал изплащане на обезщетение с мотива, че уврежданията по
застрахования автомобил не съответстват на декларираното събитие, като същият се е
позовал на собствено разследване. Не е оспорено наличието на валидно застрахователно
правоотношение по застраховка „Каско” по отношение на процесния автомобил към датата,
на която се твърди да е настъпило събитието.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана
страна и е насочен срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по останалите
въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на
4
въведените във въззивната жалба оплаквания.
При извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването
му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като
фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния
съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи следва да се добави следното:
Предявените искове са с правно основание чл. 405 от КЗ и чл. 86 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 405 от КЗ, при настъпване на застрахователно събитие
застрахователят е длъжен да заплати застрахователно обезщетение в уговорения срок, който
не може да бъде по дълъг от посочения в чл. 108 от КЗ.
По иска с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ, в доказателствена тежест на ищеца е да
докаже съществуването на валидно застрахователно правоотношение между страните към
момента на настъпване на твърдяното застрахователно събитие, възникнало въз основа на
договор за имуществено застраховане, настъпването на покрито застрахователно събитие, от
което са причинени вреди, причинно-следствена връзка между застрахователното събитие и
сочените вреди и размера им. Ответникът носи доказателствената тежест да докаже своите
възражения: за осъществяването на положителните факти /умишлено излагане от
застрахования на недостоверни данни за застрахованото МПС и/или застрахователното
събитие и наличието на причинна връзка с настъпването на застрахователното събитие,
респ. с вредите/, които да изключат възникването на задължението му за изплащане на
застрахователно обезщетение.
В случая няма спор по делото, а посоченото обстоятелство се установява и от
представените доказателства, че между страните е било налице валидно правоотношение,
произтичащо от договор за имуществено застраховане по застраховка „Каско“ по отношение
на процесния лек автомобил „БМВ“, модел „Х-6“, с рег. № *******, собственост на ищцата
Л. А. Й. по застрахователна полица № 17-0330/336/500032, валидна от 03.05.2017 г. до
02.05.2018 г., по силата на който ответното дружество ЗАД „А.Б.“ е поело задължение да
заплати обезщетение за настъпили по отношение на застрахованото МПС вреди при
осъществяване на някой от покритите от застраховката рискове.
Основният спорен въпрос по делото е свързан с действителното настъпване на
процесното събитие, неговия механизъм, така и по отношение на причинно-следствената
връзка щетите по автомобила и това произшествие и съответно налице е основание за
застрахователя да откаже изплащането на претендираното от застрахования застрахователно
обезщетение.
От представеното писмо от ответното дружество до ищцата е видно, че след
разглеждане на застрахователната претенция, ответникът е приел, че не са налице основания
за изплащане на обезщетение поради установено несъответствие между декларирани при
завеждането на щетата и установените факти и събраните данни относно настъпилото
събитие. Следователно основанието на застрахователя да откаже плащането на
застрахователно обезщетение се основава на твърдения, че от ищцата са били изложени
неверни фактически твърдения пред ответника относно обстоятелствата, при които е
5
настъпило ПТП, като в тази връзка са оспорени уврежданията на процесния автомобил да са
настъпили по време, място и начин, описан от ищцата.
Съгласно чл. 408, ал. 1 КЗ застрахователят може да откаже плащане на обезщетение
само: 1. при умишлено причиняване на застрахователното събитие от лице, което има право
да получи застрахователното обезщетение; 2. при умишлено причиняване на
застрахователното събитие от застраховащия с цел получаване на застрахователното
обезщетение от друго лице; 3. при неизпълнение на задължение по застрахователния
договор от страна на застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя,
било е предвидено в закон или в застрахователния договор и е довело до възникване на
застрахователното събитие; 4. в други случаи, предвидени със закон. Съгласно постоянната
практика на ВКС не всяко неизпълнение на договорно задължение води до изключване
отговорността на застрахователя, а е необходимо да не е изпълнено задължение, което е
предвидено в закона или договора и което е значително с оглед интереса на застрахователя.
Терминът "значителен" следва да се разбира не само като значителност на неизпълнението,
но и на самото задължение с оглед неговия вид и характер. Това е такова задължение на
застрахования, което е от съществено значение за застрахователя и без чието изпълнение
биха се създали съществени пречки за него да осъществява своята дейност. В решение №
49/29.07.2013 г. по т. д. № 840/2012 г. на ВКС, I т. о. е прието, че отказът на застрахователя
да изплати застрахователно обезщетение за вреди от застрахователно събитие е обусловен от
установяване на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретно
задължение на застрахования, визирано в Общите условия към застраховката, като
значително с оглед интереса на застрахователя, и настъпването на застрахователното
събитие, респ. възможността да бъдат предотвратени вредите от същото. В същия смисъл е
и решение № 102/02.10.2012 г. по т. д. № 615/2011 г. на ВКС, I т. о., в което е прието, че за
да откаже да плати застрахователно обезщетение поради неизпълнение на задължение на
застрахования, предвидено в застрахователния договор или в закона, застрахователят трябва
да докаже, че неизпълнението е причина за настъпване на застрахователното събитие или за
вредите от същото. Тази причинна връзка следва да е налице и в случаите, когато
неизпълненото задължение произтича не от закона, а от договора съгласно разпоредбата н а
чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ. Недопустимо е по договорен път причинната връзка да бъде
презюмирана. Същата следва да бъде доказана в процеса на основание чл. 154 ГПК от
застрахователя, дори когато в застрахователния договор или в общите условия към него е
предвидено, че при конкретно неизпълнение застрахователят може да откаже плащане или
да намали дължимото застрахователно обезщетение.
Настоящият състав намира за правилни изводите на първоинстанционния съд, че в
конкретния случай не се установява да е налице нито една от предвидените в чл. 408 от КЗ
предпоставки, даващи правото на застрахователя да откаже плащане на застрахователното
обезщетение, включително не се установяват сочените от ответното дружество основания за
отказ. За да постанови отказ за изплащане на застрахователно обезщетение, ответникът се е
позовал на т. 56 вр. с т. 51 и т. 52 от Общите условия.
Въззивният съд намира, че по делото не се установява да са налице различия между
фактическата обстановка и декларираните пред застрахователя обстоятелства. Настоящият
състав приема, че от съвкупността на събраните по делото доказателства се установява, че
през времето на действие на сключения между страните застрахователен договор е
настъпило предвидено в него застрахователно събитие, а именно, че на 28.05.2017 г., в гр.
София, застрахованото МПС – лек автомобил „БМВ“, модел „Х-6“, с рег. № ******* е било
6
увредено, като на същото са били нанесени щети – счупено предно ляво стъкло на
шофьорската врата, повредена навигация, два броя вградени монитора в задната част на
предните седалки и щети по кожената тапицерия. От представеното Уведомление за щети
по МПС от 30.05.2017г. се установява, че за настъпване на застрахователното събитие,
ответното дружество е било своевременно уведомено в рамките на уговорените срокове
съгласно т. 52.2 от ОУ, а също така за настъпването му са били уведомени и органите на
МВР, съгласно предвиденото в т. 52 от ОУ, видно от приложеното Удостоверение от Първо
РУ при СДВР.
За неоснователни, настоящият състав намира и оплакванията на въззивника ЗАД
А.Б.“, че по делото не е доказан механизмът на настъпване на ПТП и причинно-
следствената връзка с вредите. Тези обстоятелства се установяват както от събраните по
делото писмени доказателства – Удостоверение от 01 РУ на СДВР от 31.05.2017 г.,
Протокол за оглед на местопроизшествие от 28.05.2017 г., Уведомление за щети по МПС от
30.05.2017 г., Списък на констатирани увреждания по МПС, така и от събраните гласни
доказателствени средства, както и от приетата автотехническа експертиза, която въззивният
съд кредитира като компетентно изготвена и в пълнота отговаряща на поставените задачи.
Съдът кредитира изцяло показанията на свидетелите относно механизма на настъпване на
застрахователното събитие, датата и мястото на настъпването му и настъпилите вреди, тъй
като данни за друг механизъм за настъпване на вредите липсват по делото, а приетата по
делото САТЕ установява, че процесните вреди са в причинно-следствена връзка с
процесното ПТП и са настъпили именно по начина, описан в исковата молба. На следващо
място, този извод се потвърждава и от допълнителната САТЕ, видно от която вещото лице
дава заключение, че уврежданията по автомобила биха се получили, вследствие на
инцидента. Във въззивната жалба е релевирано възражение по отношение на
обстоятелството, че процесният автомобил „БМВ“, модел „Х-6“ е бил заводски оборудван
със системата „Deadlock”, която при счупване на стъкло на конкретна врата, не позволявала
последната да бъде отворена чрез използването както на външната, така и на вътрешната
дръжка на вратата. В тази връзка от въззивника са оспорени показанията на свидетеля А.Й.
/баща на ищцата/, в частта им относно заявеното от него, че същият е отворил вратата на
процесния автомобил и е установил, че тя е със счупено стъкло, независимо от
обстоятелството, че автомобилът е бил заводски оборудван със системата „Deadlock”, което
действие се поддържа, че на практика било невъзможно. Настоящият състав намира
направеното възражение за неоснователно, тъй като видно от свидетелските показания,
липсват твърдения от страна на свидетеля, че е отворил вратата на автомобила. Видно от
протокола от проведеното открито съдебно заседание на 20.03.2019 г., свидетелят А.Й. е
заявил, че шофьорската врата се е отваряла след инцидента, като полицаите, които са били
извикани по повод на инцидента са казали „че е счупено стъклото и са се пресегнали и са
натиснали копчето за централно отключване и така са влезнали“. В този смисъл свидетелят е
предал информацията, която му е била известна от полицаите, като следва да се отчете също
така и обстоятелството, че същият не е бил пряк свидетел на събитието. Наред с това, от
заключението на приетата допълнителна САТЕ се установява, че е напълно възможно да
бъде изработен дубликат на устройството, с което процесният автомобил може да бъде
отключен. Поради изложеното, въззивният съд намира, че независимо от обстоятелството
дали е била активирана или деактивираната посочената от въззивника система „Deadlock”, с
оглед на механизма на деликта, увреждания отново биха настъпили. На следващо място,
обстоятелството, че свидетелят Д.И. е заявил, че навигацията, контролният панел на
7
климатроника и предните фарове на процесното МПС не са от този автомобил, не може да
доведе до извод, че настъпилите вреди са различни от описаните в исковата молба, тъй като
от представения опис на застрахователя се установява, че констатираните повреди са
идентични с описаните в исковата молба. Няма твърдения, а и доказателства, в периода от
настъпване на застрахователното събитие на 28.05.2017 г. до деклариране на щетата да са
били нанесени други повреди на автомобила, които да не са в резултат на застрахователното
събитие. В тази връзка, въззивният съд намира, че по делото е доказано както настъпването
на застрахователното събитие, така и настъпилите повреди, както и причинно-следствената
връзка със застрахователното събитие.
Изключването на отговорността на застрахователя поради въвеждане в заблуждение
на застрахователя от застрахованото лице относно статута и/или качествата на вещта или
относно настъпването на застрахователното събитие е обусловено от кумулативното
наличие на следните предпоставки – предоставяне на неверни данни от застрахования за
застрахованото МПС или за застрахователното събитие, неверните данни да са предоставени
от застрахования с намерение да въведе застрахователя в заблуждение и вредите, за които се
търси обезщетение, да са причинени при, от или вследствие на това неправомерно
поведение. Въвеждането в заблуждение предполага умисъл у застрахования, т.е. същият
трябва да е действал с намерение да заблуди застрахователя относно обстоятелствата, при
които е настъпило ПТП, за да получи застрахователно обезщетение, което не му се дължи.
Установяването на всички елементи от фактическия състав на правото на отказ от
изплащане на застрахователно обезщетение е в тежест на застрахователя, след като именно
той чрез позоваване на такива конкретни обстоятелствата цели да се освободи от изпълнение
на основното си задължение по застрахователния договор.
Въззивният съд намира, че твърдението на ответника, че в случая са налице различия
между фактическата обстановка и декларираните от застрахования данни, е недоказано, тъй
като по делото не са представени безспорни доказателства в тази насока. По делото не е
установено, че процесният автомобил не е бил технически изправен, което да се дължи на
виновното поведение на ищцата по делото. Във връзка с изложеното, настоящият въззивен
състав счита, че в случая не са налице предвидените в чл. 408 КЗ предпоставки за
освобождаване на застрахователя от отговорност за заплащане на застрахователно
обезщетение.
На следващо място, за необосновани и недоказани съдът намира и наведените във
въззивната жалба от страна на ЗАД „А.Б.“ възражения, че е налице подмяна на твърдените в
исковата молба увредени детайли на автомобила с такива, които не са били обучени, за да
бъдат разпознати от процесния лек автомобил, респ. че те не са били от процесното
превозно средство и не са функционирали. По конкретно твърденията на въззивника са, че
увредените модули от навигационната система, електрическата инсталация и контролните
блокове на автомобила не са били механично свързани към същия по начин да ги разпознава
и в този смисъл същите са били несъответствщи на останалото оборудване на процесното
МПС – марка „БМВ“. За посоченото твърдение, ответното дружество се позовава на
обстоятелството, че в оторизирания сервиз на официалния представител на марката за
България не е било извършвано обучение на нефункциониращите електронни системи на
автомобила. Настоящият състав намира, че независимо, от обстоятелството, че по делото се
установи, че при сключване на застрахователния договор, лекият автомобил е бил с
навигация, която е била различна от тази, с която е бил при огледа след произшествието,
няма пречка за това същата да е била подменена с друга при евентуална нейна повреда или
8
техническа неизправност на същата. В тази връзка, от заключението на приетата по делото
САТЕ се установи, че навигационна система и от друг автомобил би функционирала без
проблеми, ако е от същата марка, модел и модификация и същия номер на детайла, в която
част заключението от експертизата не е оспорено от страните. На следващо място
посредством приетите заключения от автотехническа експертиза, както и от допълнителната
такава се установи, че не само в „Ауто Бавария“, който е официалния представител на
марката „БМВ“ за България, а във всеки един сервиз, който притежава съответния хардуер и
софтуер, може да се извърши обучението на автомобилните компоненти, от което може да
се направи изводи, че дори и такова обучение на автомобилните компоненти да не е били
проведено в оторизирания за марката сервиз, това не изключва обстоятелството, че
обучение е било проведено в друг сервиз, който разполага с технология за извършване на
т.нар. обучение на автомобилни компоненти. Наред с това следва да се посочи, че за
релевираните възражения във въззивната жалба, ответникът се е позовал на свидетелските
показания на свидетеля Д.И., който е посочил, че при извършения оглед на автомобила е
било установено, че част от увредените детайли не били оригиналните - заводските за
конкретното МПС. Въззивната инстанция намира, че при извършената по реда на чл. 172
ГПК преценка на показанията на свидетеля Д.И. следва да се отчете евентуалната негова
заинтересованост от изхода на делото, поради това, че същият е служител при ответното
застрахователно дружество, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 172 ГПК, при
съпоставянето им с останалите данни по делото, посочените свидетелски показания не
позволяват да бъде направен категоричен извод за това, че в процесния случай е била
налице подмяна на увредените детайли на автомобила, с такива, които не са били от
процесното МПС и не са функционирали. Поради изложеното, съдът намира за недоказано
по делото възражението на въззивника, че увредените детайли не са функционирали.
За неоснователни въззивният съд намира и наведените във въззивната жалба
оплаквания от ответното застрахователно дружество, че процесният автомобил е бил с
прекратена регистрация от 2014 г. на територията на Република Германия, от където е бил
закупен от ищцата през 2017 г., от което следвало, че автомобилът не е отговарял на
изискванията за движение по пътищата и не е бил годен за употреба.
Съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест, предвидени в чл.
154, ал. 1 от ГПК, в тежест на ответника е било да установи при условията на пълно и
главно доказване, че са настъпили обстоятелствата, които изключват или ограничават
отговорността му при настъпване на застрахователно събитие, представляващо покрит риск,
по силата на сключения между страните застрахователен договор. Доказателства за това, че
лекият автомобил не е отговарял на изискванията за движение по пътищата, респективно не
е бил годен за използване, поради което е бил дерегистриран от предишния му собственик
на територията на Република България не са представени по делото от ответната страна.
Действително, от представения по делото официален превод от немски език на документите
за първоначалната регистрация на процесния лек автомобил, както и от събраната по делото
и приобщена информация от МВР, Дирекция „МОС“ се установява, че процесният лек
автомобил е бил с прекратена регистрация на територията на Република Германия считано
от м. декември 2014 г., както и че същият е закупен от ищцата по делото през 2017 г. От
събраните по делото доказателства, обаче не се установява поради каква причина е била
прекратена регистрацията на процесното МПС от неговия собственик на територията на
Република Германия. В този смисъл, по делото липсват каквито и да било доказателства, че
регистрацията на автомобила е била прекратена поради това, че процесното МПС не е
9
отговаряло на изискванията за движение по пътищата, респективно, че същото не е било
годно за ползване или за наличие на данни за извършено престъпление по отношение на
застрахования при ответника автомобил. Настоящият състав счита, че първоначалната
регистрация на автомобила в Германия и дерегистрирането му през м. декември 2014 г. не е
пречка за последваща регистрация на същото МПС в България през 2017 г., още повече при
липсата на данни за техническа неизправност на същото. Следва да се вземе предвид също
така и обстоятелството, че при сключване на процесния договор за имуществена застраховка
„Каско“, на процесния автомобил е бил извършен оглед от служители на ответното
застрахователно дружество, като няма данни по делото, нито събрани доказателства за това,
че при този оглед са били констатирани някакви технически неизправности или забележки
по автомобила или данни за това да са били налице неработещи системи в него. В този
смисъл, при сключването на договора за застраховка, ответникът е трябвало да положи
грижата на добрия търговец и да провери дали са налице данни за техническа неизправност
на процесния автомобил, които да бъдат съобразени при определянето на посочената в
договора застрахователна стойност на процесното моторно превозното средство. Поради
изложеното следва да се приеме, че при сключването на договора, ответникът е приел, че
при огледа, автомобилът е бил напълно изправен и редовен, т.е. същият е бил годен за
ползване. На отделно основание, следва да се посочи също така, че дори и да се приеме, че в
конкретния случай ищцата е придобила бракуван автомобил, то по делото не са налице
доказателства, че на същата е било известно посоченото обстоятелство. Във връзка с
изложеното, предвид липсата на проведено от ответника пълно и главно доказване, че са
настъпили обстоятелствата, които изключват или ограничават отговорността му при
настъпване на застрахователно събитие, представляващо покрит риск, по силата на
сключения между страните застрахователен договор, настоящият съдебен състав приема, че
не са налице основания застрахователното дружество да откаже изплащане на
застрахователното обезщетение.
Във връзка с изложеното, въззивната инстанция намира, че в процесния случай не се
установява наличието на предвидените в чл. 408 от КЗ предпоставки, даващи правото на
застрахователя да откаже плащане на застрахователно обезщетение. Наред с това, по делото
не се установява и неизпълнение от страна на ищцата на задължение, което да е значително
с оглед интереса на застрахователя, което е било предвидено в закон или в застрахователния
договор и да е довело до възникване на застрахователното събитие, поради което не е
налице хипотезата на чл. 408, ал. 1, т. 3 от КЗ. При липсата на доказване от страна на
ответника – въззивник, с оглед правилото по чл. 154, ал. 1 ГПК на възражението му, че за
ответното застрахователно дружество е възникнало правото по чл. 408, ал. 1, т. 1 от КЗ да
откаже плащане на уговореното застрахователно обезщетение, то следва да се приеме, че в
конкретния случай предвид наличието на валидно сключен между страните договор по
застраховка „Каско“, за ответника ЗАД „А.Б.“ е налице задължение при настъпване на
застрахователно събитие да изплати на застрахования обезщетение за претърпените от
събитието вреди.
При така изложеното, въззивният съд приема, че застрахователят дължи заплащане
на обезщетение за причинените вреди, чиито размер е установен с изготвената по делото
САТЕ в размер на сумата от 5942,25 лева.
Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено изцяло като правилно, на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, а
въззивната жалба следва да се остави без уважение като неоснователна.
10
По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК:
Постъпила е и частна жалба от ответника ЗАД „А.Б.“ срещу постановеното от СРС
определение по реда на чл. 248 от ГПК, с което е оставено без уважение искането за
изменение на постановеното решение, в частта за разноските.
Жалбоподателят поддържа, че своевременно е направил възражение за прекомерност
по чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ищцата, което счита, че следва да бъде намалено от 1600 лв. до
минималното такова съгласно НМРАВ в размер на 752,53 лв., съобразно цената на иска и
предвид факта, че делото не представлява фактическа и правна сложност.
В подадения отговор на частната въззивна жалба срещу определението по чл. 248
ГПК, ищецът оспорва същата като неоснователна и моли определението да бъде
потвърдено. Поддържа, че договореният адвокатски хонорар е съответстващ на проведените
по делото общо седем открити съдебни заседания, което е било по причина на ответника и е
съобразен със значителната правна и фактическа сложност на делото.
Въззивният съд намира, че частната жалба е процесуално допустима като подадена в
срока по чл. 248, ал. 3 вр. чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, същата е основателна.
На първо място следва да се отбележи, че съдът не е длъжен винаги да намали
адвокатското възнаграждение до минималното такова, когато е направено своевременно
възражение от другата страна. В случая действително договореното възнаграждение е в
размер на 1600 лв. с вкл. ДДС. Действително, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималното адвокатско
възнаграждение възлиза на 752,53 лв. с ДДС. Съгласно нормата на чл. 7, ал. 9 от НМРАВ,
обаче се предвижда, че при защита по дело с повече от две заседания за всяко следващо
заседание се заплаща допълнително по 100 лв. (120 лв. с ДДС).
В конкретния случай, следва да се вземе предвид обстоятелството, че по делото са
били проведени общо шест съдебни заседания, поради което и предвид цитираната норма,
съдът намира, че адвокатският хонорар следва да бъде завишен с 480 лв., т.е. в случая
минималният хонорар възлиза на общо сумата от 1232,53 лв. с ДДС. Предвид множеството
проведени съдебни заседания, вследствие на което са били събрани голям обем от
доказателства /изслушани са били първоначална САТЕ и допълнителна САТЕ, събрани са
били гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетели, както и голям обем от
писмени доказателства, повечето по тях по искане на ответника, делото се отличава с
фактическа сложност. Обстоятелството, че делото е с фактическа сложност над обичайната е
било правилно преценено от първоинстанционния съд, който е приел, че съдът има право да
намали размерът на платеното от едната страна адвокатско възнаграждение само при
съществено несъответствие между него и сложността на делото, отразена в размера на
исковете, техния предмет и пр.
Въззивната инстанция споделя доводите на първостепенния съд, тъй като посочените
в Наредбата размери са минимални прагове и обосновават адвокатски възнаграждения по
дела, които не се характеризират с правна и фактическа сложност, какъвто не е настоящия
случай. Предвид обстоятелството, че в случая реално заплатеният хонорар възлиза на
сумата от 1600 лв. с ДДС, настоящият състав приема, че не е налице съществено
несъответствие между платения хонорар и фактическата сложност на делото. Поради
изложеното, съдът намира, че предявеното от ответника възражение за прекомерност на
11
платения от ищцата адвокатски хонорар по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, до каквито
изводи е достигнал и първоинстанционния съд.
В тази връзка, въззивната инстанция намира, че частната жалба на ответника следва
да бъде оставена без уважение като неоснователна.
По разноските във въззивното производство:
При този изход на спора, разноски за въззивната инстанция следва да се присъдят на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемата страна Л. А. Й., които са претендирани в размер
на 1080 лева с ДДС, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от
07.11.2022 г., удостоверение за регистрация по ДДС и платежно нареждане от 11.11.2022 г.,
видно от което същото е заплатено.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20133896 от 07.06.2021 г., постановено по гр. д. №
57235/2017 г., по описа на СРС, ІІ ГО, 71 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 20161220 от 21.07.2021 г. по гр. д. № 57235/2017
г. по описа на СРС, ГО, 71 с-в, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставена без
уважение молбата на ответника зад „А.Б.“ за изменение на решението, в частта за
разноските.
ОСЪЖДА ЗАД „А.Б.“, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „******* ******* да заплати на Л. А. Й., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
кв. Драгалевци, ул. „******* *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1080 лева –
разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280 ГПК
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12