Р
Е Ш Е Н И Е №
Гр.Ловеч, 18.12.2020 г.
В И М Е
Т О Н А
Н А Р О Д А
ЛОВЕШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД гражданско отделение в
открито заседание на дванадесет и четвърти ноември две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
при
секретаря Марина Филипова като разгледа докладваното от съдия М.Вълчева
в.гр.д. № 548 по описа за 2020 година и
за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
Производството по делото е образувано по
постъпила въззивна жалба от С.И.С. чрез пълномощника адв.В.У., против решение №
281/31.07.2020 год. по гр.д. № 905/2019 г. по описа на Троянския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от него
срещу К.С.С. *** иск с правно основание чл.45 от ЗЗД за сумата 1250.00 лв.,
представляваща виновно причинени неимуществени вреди, изразяващи се в клевети и
обиди, вследствие на които е претърпял унижение, нарушаване на честта и
достойнството, опетняване на доброто му име и принизяване на авторитета му пред
обществото. Със същото решение С.И.С. е осъден на
основание чл.78, ал.3 от ГПК, да заплати на К.С.С. сумата от 600.00
лева, представляващи сторени съдебно-деловодни разноски.
Твърди, че
решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, нарушение на закона и необоснованост. Моли
обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което
се уважи предявения иск, като му се присъдят направените разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от въззиваемия К.С.С..
В съдебно
заседание въззивникът се явява лично и чрез процесуалния си представител
адв.В.Ушев поддържа подадената жалба на изложените в нея основания.
Ответникът
редовно призован не се явява в съдебно заседание. Чрез упълномощения адв.Е.Ц.
оспорва въззивната жалба и счита същата за неоснователна. Моли съда да потвърди
решението на РС – Троян като правилно и законосъобразно, като му се присъдят
направените разноски за адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК от страна с правен интерес срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в
рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си
само за валидност, допустимост на решението и спазване на императивните норми
на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените си задължения,
настоящият съдебен състав констатира, че първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Във връзка с правилността на решението и
предвид факта, че депозираната въззивна жалба е бланкетна по своя характер и
съдържание, следва да се посочи, че по аргумент от чл. 262, ал. 1 и чл. 263, ал. 3 вр. чл. 260, т. 3 ГПК,
непосочването в какво се състои порочността на решението, не е условие за
редовност на жалбата. Изискването на чл. 260, т. 3 ГПК в
жалбата да бъдат очертани конкретни пороци на решението, има пряка връзка с
ограничения характер на обжалването по смисъла на чл. 269, изр. 2-ро ГПК,
доколкото те определят обхвата на дейността на втората инстанция при
разглеждането на спора по същество, т. е. те се отнасят до основателността на
жалбата, а не до нейната редовност. В този смисъл са и разясненията, дадени в
тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г., постановено по т. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които "разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК
обуславя извод, че служебната проверка на въззивния съд обхваща само
валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на първоинстанционното
решение, като при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба не се
дължи служебна проверка на неговата правилност... Въззивният съд може да
приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е
въведено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на
установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило.... ". В
тази насока е и константната съдебна практика на ВКС, съгласно която при
липсата на изтъкнати конкретни пороци на обжалвания първоинстанционен акт,
въззивният съд няма право да се произнася по основания за неправилност, каквито
не са посочени (решение № 31 от 14.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4339/2013 г.,
II г. о.).
В конкретния случай фактическата обстановка е
установена правилно от първоинстанционния съд и въззивният съд не констатира
при постановяване на oбжалвания съдебен акт да е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми. Предвид неконкретизираните и абстрактни
доводи, въведени във въззивната жалба, въззивният съд не дължи проверка по
непосочени основания за неправилност на същото. За пълнота, независимо от
бланкетността на депозираната въззивна жалба, е необходимо да посочи следното:
От
фактическа страна по делото е установено, а този факт не е спорен между
страните в процеса, че в проведеното на 02.10.2018 г. по гр.д. № 1193/2017 г.
по описа на РС – Троян съдебно заседание, ответникът е бил разпитан в
качеството на свидетел и дадените от него показания са отразени точно в
протокола.
От
ищеца по делото е представено и влязло в сила решение от 27.02.2019 г. по вчнд
№ 62/2019 г. по описа на ОС – Ловеч, с което е потвърдено разпореждане №
5/14.01.2019 г.по нчхд № 18/2019 г. на РС – Троян за прекратяване на
наказателното производство по подадената от С.И.С. тъжба против К.С.С. с
обвинение за извършено престъпление по чл.290 от НК и разпоредено след
влизането му в сила да се изпрати по компетентност на РП – Троян.
По
делото е приет като доказателство и изпълнителен лист от 23.04.2019 г., с който
на осн. чл.190, ал.1 от НПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от
150.00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение въз основа на влязло в
сила определение № 210/05.04.2019 г. по вчнд № 62/2019 г. по описа на ОС –
Ловеч.
При така установената фактическа
обстановка настоящата
инстанция намира, че районният е бил сезиран с иск с правно основание чл.45 във
вр. с чл.52 от ЗЗД за сумата 1250.00
лв., представляваща обезщетение за претърпени
от ищеца неимуществени вреди. Съгласно чл. 45, ал. 1 ЗЗД,
всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.
Предпоставките на деликтната отговорност са: противоправно деяние - действие
или бездействие, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, вина. В тежест
на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване твърдяното
противоправно деяние, настъпилата вреда и причинната връзка между деянието и
вредата. Вината се предполага до доказване на противното, като в тежест на
ответника е да обори установената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД
презумпция. За да бъде ангажирана отговорността на ответника, изброените
предпоставки следва да са налице кумулативно.
Въззивният състав споделя изцяло направения
от районния съд правен извод, че ищецът не е установил при условията на пълно и
главно доказване съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК, всички елементи
от фактическия състав на непозволеното увреждане. За да може съдът да разгледа
и разреши повдигнат пред него материалноправен спор, следва материалното право,
което се твърди че е накърнено, да е индивидуализирано чрез очертаване на
правопораждащия юридически факт /основанието на иска/, вида и обема на
търсената съдебна защита /петитума на иска/. В случая в исковата молба и
уточнението към нея ищецът е заявил, че твърденията, които са го увредили, са
дадените от ответника показания като свидетел в проведеното на 02.10.2018 г. по
гр.д. № 1193/2017 г. по описа на РС – Троян съдебно заседание, в което същият е
казал: „Питайте него, съчинението е негово…Откак видях, че се занимава с
глупости, спрях да говоря с него“.
Съгласно практиката на ВКС, клевета
или обида може да има само при излагане на конкретни неверни, позорни или
унизителни факти по отношение на определена личност. Обида е налице, когато
деецът каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго
в негово присъствие, а клевета, когато разгласи позорно обстоятелство за
другиго или му припише престъпление, т. е. поведението е противоправно, когато
са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила. Съдът счита, че
цитираните изявления на ответника, отразени в протокола от съдебното заседание,
не могат да се квалифицират като обидни по отношение на ищеца, тъй като същите
представляват показания на свидетел, дадени в съдебно заседание като отговори
на поставени от страните въпроси. Същият е изразил своето мнение, а
използваните от него изрази не биха могли да се квалифицират като целящи да
обидят С., да го опозорят и злепоставят, или евентуално да го набедят в
престъпление. Следва са отбележи, че в приложения протокол от съдебното
заседание на 02.10.2018 г. по гр.д. № 1193/2017 г. по описа на РС – Троян не е
отразено и предупреждение на председателя на състава за отправени обиди или
непристойни квалификации от страна на С.. Не е противоправно поведение по повод
изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице.
Оценките, направени при спазване на ограниченията по чл.39, ал.2 от КРБ, дори и
да са негативни, не пораждат отговорност
за лицето, което ги дава, като тяхната вярност или невярност не може да
бъде проверявана, защото представляват коментар на фактите от обективната
действителност. Чувствата на ищеца са негово субективно преживяване и
съществуват изцяло в неговото съзнание, но в случая по реда на деликтната
отговорност те не могат да бъдат възмездени, тъй като поведението на ответника
не може да се окачестви като противоправно по смисъла на чл.45 от ЗЗД. Доколкото
не е налице един от елементите на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД,
обсъждането на останалите предпоставки за основателност на иска е безпредметно,
какъвто извод е направен и от първоинстанционния съд.
Независимо от това следва да се отбележи, че от страна на ищеца,
въпреки изрично дадените от районния съд в доклада указания за разпределение на
доказателствената тежест, не са ангажирани никакви доказателства за твърдението
му, че е претърпял неимуществени вреди
във връзка с дадените от ответника показания като свидетел по гр.д. № 1193/2017
г. по описа на РС – Троян и техния
размер.
Недоказаността на две от предпоставките
от състава на непозволеното увреждане водят до извод и за липса причинно-следствена
връзка между противоправно виновно поведение на ответника и вредата, което
обоснова извода за неоснователност на предявения иск.
Поради неизлагането на непреклудирани и
относими към предмета на делото основателни доводи във въззивната жалба,
липсата на нарушение на императивна материалноправна норма при постановяване на
обжалвания съдебен акт и поради съвпадането на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
Неоснователно са оплакванията на въззивника
за допуснати от районния съд съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, изразяващи се в недопускане на доказателства по делото. Относно
тяхната неотносимост към предмета на спора въззиивната инстанция се произнесе
също многократно при разглеждане на делото в съдебно заседание.
По разноските:
При
този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 от ГПК право на разноски за
въззивното производство има въззиваемият К.С.. Видно от приложения договор за
правна защита и съдействие платеното адвокатско възнаграждение за настоящето
производство е в размер на 400.00 лв. В съдебно заседание от страна на пълномощника
на въззивника е направено възражение с пр.основание чл.78, ал.5 от ГПК.
Цитираната разпоредба допуска при прекомерност на заплатено от страната
адвокатско възнаграждение с оглед сложността на делото, съдът да го присъди в
по-нисък размер, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36
от Закона за адвокатурата. Съгласно чл.7, ал.2, т.2 от цитираната наредба
възнаграждението за защита в производството по дела с определен интерес от 1000
до 5000 лв. е 300.00 лв. плюс 7% за горницата над 1000.00 лв. В процесния случай цената на предявения иск е
1250.00 лв. и за нея минималния предвиден размер на адвокатско възнаграждение
съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2014 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждение е 336.00 лв. Като отчете фактическата и правна
сложност на казуса, както и факта, че разглеждането на делото във въззивната
инстанция приключи в едно съдебно заседание, съдът намира, че същото следва да
бъде намалено и въззивникът осъден да заплати на въззиваемия К.С. разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 350.00 лв.
В проведеното съдебно заседание пред
въззивния съд, въззивникът също е
направил искане за присъждане на разноски за платен адвокатски хонорар, но
предвид неоснователността на въззивната жалба, такива не му се дължат.
Мотивиран от гореизложеното и на
основание чл.271, ал.1 от ГПК съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 281/31.07.2020 г.,
постановено по гр.д. № 905/2019 г. по
описа на Районен съд - Троян.
ОСЪЖДА С.И.С., ЕГН ********** *** заплати на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК на К.С.С.,
ЕГН ********** *** направените по делото разноски в размер на сумата 350.00
лв., представляваща платен адвокатски хонорар.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване на основание чл.
280, ал. 3, т.1, предл.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
ЧЛЕНОВЕ:
2.