Р Е Ш Е Н И Е
№261355/19.4.2021г.
гр. Варна
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
Варненският районен съд, гражданско отделение, четиридесет и трети
състав, в публично съдебно заседание, проведено на деветнадесети март две хиляди
двадесет и
първа година, в състав:
Председател: Т.Л.
Секретар: Д.Д.
разгледа докладваното от районния съдия гр. дело №13754/2020 г., по описа на ВРС и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано въз основа искова молба на Р.В.М., ЕГН **********, с адрес: ***, с
която против „Е.П.” АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***,
е предявен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, за установяване
недължимоста на сумата от 744,26 лева, начислена за доставена на ищеца
електроенергия, за периода от 13.12.2019 г. до 13.03.2020 г., до обект с адрес:
***. Претендира сторените разноски.
Обстоятелства, на
които се основават претендираните от ищеца права.
С писмо изх. №EPRS
3273/23.07.2020 г., с подател ответното дружество, ищецът е уведомен, че към
дата 23.07.2020 г. има неплатени задължения за доставена ел. енергия до обект с
адрес: ***, за периода от 13.12.2019 г. до 13.03.2020 г., което възлиза на сума
в общ размер на 744,26 лева. В исковата молба се сочи, че на 19.07.2016 г.
ищецът е продал имота, до който се сочи, че е доставена електроенергията, като
на същата дата е предадено и владението върху недвижимия имот на новия му
собственик – Н.Д.М.. Заявява, че независимо, че ответното дружество е било уведомено
за извършеното прехвърляне на правото на собственост, както и че му е бил предоставен
препис от нотариалния акт, същото продължава да претендира сумите от ищеца.
Твърди се, че след като е поискал титулярът на партидата да бъде сменен, ищецът
е получил писмо изх. №EPRS 3273/23.07.2020 г.
В срока по чл.131 ГПК, ответникът
оспорва иска, като недопустим и неоснователен. Твърди, че не претендира от
ищеца плащането на процесната сума. Сочи, че въз основа заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, е образувано ч.гр.д. № 14196/2020 г. по
описа на ВРС и е издадена заповед за изпълнение против длъжника Н.Д.М., за
заплащане стойността на доставена електроенергия до обект с адрес: ***. Твърди,
че предметът по двете дела е идентичен, поради което настоящото производство
следва да бъде прекратено, на основание чл.299, ал.2 ГПК. Оспорва предявения
иск като неоснователен. Сочи, че в срока по чл.17, т.3 ОУ не е отправено искане
за смяна на партидата, поради което същата продължава да се води на ищеца. Твърди,
че съществуват договорни отношения за процесния имот, със страни – ответникът и
собственикът на имота Н.Д.М.. При горните доводи отправя искане за отхвърляне
на предявения иск.
Варненският районен съд, като прецени доказателствата
по делото и доводите на страните, приема за установено, от фактическа страна,
следното:
С писмо изх. № EPRS
3273/23.07.2020 г.,
ответникът уведомява ищеца, че към датата на изготвяне на писмото, дължи
заплащането на сумата от 744,26 лева, представляваща главница за консумирана
ел. енергия по фактури, издадени в периода от 13.12.2019 г. до 13.03.2020 г.,
ведно с обезщетение за забава, в размер на законната лихва, за всеки ден на просрочие.
На ищеца е определен седмодневен
срок, в течение, на който да заплати посочената сума, като изрично е
отбелязано, че писмото представлява покана за доброволно изпълнение. Отправено
е предупреждение, че при неизпълнение в срок, ответникът ще пристъпи към
принудително събиране на дължимата сума, по съдебен ред, като всички
неблагоприятни последици ще останат в тежест на ищеца. Писмото – покана е
подписано от юрисконсулт при отдел „Съдебно събиране на вземания“ и от
специалист „Управление на вземанията малки клиенти“.
По делото са представени и приети
като писмени доказателства, следните фактури, издадени от „Е.П.“ АД, с
получател Р.В.М., за обект на потребление с адрес: *, кл.№ ***, а именно:
фактура № **********/13.12.2019 г., за сумата от 144,20 лева, с падеж –
02.01.2020 г.; фактура № **********/14.01.2020 г., за сумата от 247,99 лева, с
падеж – 03.02.2020 г.; фактура № **********/12.02.2020 г., за сумата от 300,13
лева, с падеж – 02.03.2020 г.; фактура № **********/13.03.2020 г., за сумата от
32,76 лева и фактура № **********/04.02.2020 г. за сумата от 19 лева –
начислена за възстановяване на ел. захранване. Общият размер на начислените
суми е 744,08 лева.
От разпечатка от извършена проверка
за сметка на уеб сайта на ответника, валидна към дата 28.10.2020 г., се
установява, че ищецът има парично задължение към ответника, по издадени
фактури, в общ размер на 744,26 лева.
Видно от нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот №*, том V, рег. №6173, д.№687/2016 г. на К.К.–
нотариус рег. №*в НК, вписан в СлВп – В. с вх. рег. №*/* г., дв. вх. рег. №*,
акт №*, том *, д.№*/* г.,
на * г. ищецът продава на Н.Д.М. собствения си недвижим имот, а именно:
апартамент №*, находящ се в ***.
При така установените факти, съдът намира, от
правна страна, следното:
Предявеният отрицателен установителен
иск е с правно осн. чл.124, ал.1 ГПК. Същият е процесуално допустим, доколкото
правният интерес от установяването на определено обстоятелство е от категорията
на абсолютните процесуални предпоставки, за наличието на които съдът следи
служебно. Условие за надлежното упражняване на иска е наличието на извънсъдебен
спор между страните за дължимостта на процесната сума, без да е необходимо по
отношение на същата да е инициирано принудителното събиране. Тежестта за
установяване съществуването на оспореното право се носи от ответника, като той
следва да установи фактите, с които обосновава своето право на вземане.
Защитата на ответника се изчерпва в отричане
допустимостта на предявения иск, с твърдение, че против трето лице – Н.Д.М. е
образувано ч.гр.д. №14196/2020 г., по описа на ВРС, с искане за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК и присъждане сумата
от 725,26 лева – сбор от вземания по фактури, издадени в периода от 13.12.2019
г. до 13.03.2020 г. Заповедното производство е инициирано след датата на
подаване на исковата молба, образувана в настоящото дело, като това
обстоятелство се установява по безспорен начин от деловодните номера на двете
дела. Възражението на ответника, че производството по гр.д. №13754/2020 г. по
описа на ВРС следва да бъде прекратено, на основание чл.299, ал.2 ГПК, поради
образуване на ч.гр.д. №14196/2020 г., по описа на ВРС, е неоснователно,
доколкото няма как по-ранно образуваното от двете дела /гр.д. №13754/2020 г./
да се яви повторно по смисъла на чл.299, ал.2 ГПК.
В процесния казус допустимостта
на предявения иск се обуславя от наличието на правен интерес за ищеца да се
установи обстоятелството, че същият не дължи в полза на ответника парична сума в размер на 744,26 лева, съставляваща,
според ответното дружество, стойността на ел. енергия, потребена от ищеца за
периода от 13.12.2019 г. до 13.03.2020 г., в обект с адрес: ***.
Съществуването на облигационно
правоотношение между потребител и краен снабдител
е уредено съгласно чл. 98а от Закона за енергетиката, където е указано, че
крайният снабдител продава електрическа енергия при публично известни Общи
условия, а публикуваните ОУ влизат в сила за потребителите, които купуват
електрическа енергия от него, без изрично писмено
приемане. Безспорно по делото е съдържанието и влизането в сила на Общи условия
за продажба на електрическа енергия на „Е.П.” АД и Общи условия на договорите
за достъп и пренос на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа
на „Енергоразпределение
Север” АД, валидни към посочения период.
Потребител за битови нужди, съгласно чл.4, ал.1 ОУ,
е физическо лице -собственик или ползвател на имот, присъединен към
електроразпределителната мрежа на „Електроразпределение Север” АД, което ползва
електрическа енергия за
домакинството
си, и е снабдявано и закупува същата от „Е.П.” АД.
Разпоредбата на чл.17, ал.2 от Общи условия на
договорите за продажба на електрическа енергия на „Е.П.“ АД /ОУДПЕЕ/, одобрени
с решение №ОУ-061/07.11.2007 г. на ДКЕВР, въздига в задължение на потребителя
да заплаща стойността на използваната в
имота електрическа енергия в сроковете и по начина, определени в ОУ. На
основание чл.26, ал.1 ОУ, клиентът е задължен ежемесечно да заплаща на крайния
снабдител – „Е.П.” АД, стойността на фактурираната електрическа енергия, като
фактурата съдържа данните изчерпателно изброени в чл.18а ОУ.
Съгласно §1, т.27г ДРЗЕ, „краен клиент“ е
клиент, който купува електрическа енергия или природен газ за собствено
ползване. Именно крайният клиент е страна по сделките с електрическа енергия,
съгласно чл.92 ЗЕ, като същият е потребител на енергийни услуги по смисъла на §1,
т.41б, б. „а“ДРЗЕ.
От датата на продажба на обекта на потребление,
ищецът не е негов собственик или негов ползвател. Към нито един от момент от
процесния период, ищецът няма качеството протребител на ел. енергия. След като
не е потребител на ел. енергия, ищецът не е краен клиент, респективно не е
страна по облигационно правоотношение с ответника по продажба на електрическа
енергия и не дължи заплащане на начислените суми по процесните фактури.
Съгласно решение № 205/28.02.2019 г. по гр. д. №
439 по описа за 2018 г. на ВКС, ГК, 3 г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, когато
правото на собственост върху електроснабден имот е прехвърлено, старият
собственик на имота, на когото е била доставяна електрическа енергия за битови
нужди, не дължи цената на доставената енергия за периода, който следва
изгубването на собствеността. Със същия съдебен акт е направен категоричният
извод, че след прехвърлянето на собствеността, длъжник по вземането е новият
собственик на имот, като е намерено, че неизпълненото задължение по чл.17, т.3
ОУ на бившия собственик на имота, в 30-дневен срок да съобщи на крайния
снабдител за промените в собствеността /възражение, което релевира ответникът/,
може да породи вземане за обезщетение на вреди, но не и да квалифицира ответникът
- бивш собственик на имота, като длъжник на вземането за цена, на доставената в
имота електроенергия.
При горните доводи, съдът намира, че ответникът
не доказа своите възражения, поради
което и предвид разместената доказателствена тежест при разглеждане на
отрицателен установителен иск, същият следва да бъде уважен като основателен.
С оглед изхода от спора, на
основание чл. 78, ал.1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца направените по делото разноски в размер общо на 350 лева, от които: 50
лева – държавни такси и 300 лева - адвокатско възнаграждение.
Водим от горното,
съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, в отношенията между
страните, че Р.В.М.,
ЕГН **********, с адрес: *** НЕ ДЪЛЖИ на „Е.П.” АД, сумата от общо 744,26 лева,
начислена за доставена на ищеца електроенергия, за периода от 13.12.2019 г. до
13.03.2020 г., до обект с адрес: ***, кл.№ ***, по издадени фактури: №№ **********/13.12.2019
г., **********/14.01.2020 г., № **********/12.02.2020 г., **********/13.03.2020
г. и **********/04.02.2020 г. на осн. чл. 124, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „Е.П.” АД, ***, ДА ЗАПЛАТИ на Р.В.М., ЕГН **********,
с адрес: ***, направените по делото разноски в размер общо на 350 лева, на осн. чл. 78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да
бъде обжалвано, с въззивна жлба, пред
Варненски окръжен съд, в двуседмичен срок, от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: