Р Е
Ш Е Н
И Е №80
гр.Пловдив, 24.03.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, наказателно отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и
седми февруари две хиляди и двадесетата година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И. БОНЕВ
ЧЛЕНОВЕ: МИХАЕЛА ДОБРЕВА
СТАНИСЛАВА БОЗЕВА
при секретаря Гергана Спасова и
прокурора Стефани Черешарова, след като разгледа докладваното от съдия Бозева ВНОХД № 1314 по описа на ПОС за 2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното :
Производството
е по реда на глава ХХІ от НПК.
С присъда № 49/28.02.2019г.
по НОХД № 5072/ 2017г. по описа на Районен съд Пловдив подсъдимият И.А.С. е
признат за виновен в това, че на неустановена дата в периода между 15.11.2011г.
и 30.11.2011г. в гр. Б., К.р., при условията на посредствено извършителство
чрез М.А.М., ЕГН ********** и Г.К.М., ЕГН **********, противозаконно е присвоил
чужди движими вещи, които владеел: седлови влекач марка „Волво“, модел ***рама
№ ****, двигател № ****, с рег. № ****, собственост на „****.“***, Пловдивска област,
на стойност 17 000 лв.; товарен автомобил марка „Волво“, модел „***“, рама № ****,
двигател № ****, с рег. № ****, собственост на „****“ ООД гр. В., на стойност
32 000 лв. и ремарке за товарен автомобил марка „***рама № ****, с рег. № ****,
собственост на „****“ ООД гр. В., на стойност 5 600 лв., всички на обща
стойност 54 600 лв., като обсебването е в големи размери, поради което и на
основание чл. 206 ал. 3, пр. 1. вр. с ал. 1 от НК във вр. чл. 54 от НК го е
осъдил на лишаване от свобода за срок от три години, изпълнението на което на
основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил за срок от пет години, считано от
датата на влизане в законна сила на присъдата и на основание чл. 37, ал. 1, т.
7 от НК - на лишаване от правото да упражнява търговска дейност, както и
дейност по управление и разпореждане в областта на транспорта за срок от три
години, считано от датата на влизане в законна сила на присъдата.
Със същата
присъда районният съд е уважил предявения от „**** В.П.“ ЕООД, представлявано
от управителя му В.И.П., срещу И.А.С., граждански иск за сумата от 17 000 лева,
представляващи обезщетение за причинени имуществени вреди от деянието, за което
С. е даден на съд, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от
30.11.2011г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 680 лева, представляващи
държавна такса върху уважения граждански иск.
Срещу присъдата е
постъпила жалба от подсъдимия, чрез защитника му адв. М.Г., с което се иска от
въззивния съд да отмени атакуваната присъда и да се постанови оправдателна
такава, а приетият за съвместно разглеждане граждански иск да бъде отхвърлен
като неоснователен.
Срещу жалбата е
постъпило възражение от гражданския ищец, в което се сочи, че жалбата е
неоснователна, а присъдата, като правилна законосъобразна и съответстваща на
събраните доказателства, моли да се потвърди.
В съдебно заседание представителят на ОП Пловдив посочва,
че присъдата е правилна и обоснована, обсъдени са били от районния съд всички
събрани доказателства, които доказвали извършеното престъпление както от
обективна, така и от субективна страна и авторството в лицето на подсъдимия. По
отношение на наложените му наказания, прокурорът отчита същите за справедливи,
поради което предлага на съда да потвърди първоинстанционния съдебен акт.
Повереникът
на гражданския ищец “****-В.П.“ ЕООД – юрк. З. изразява съгласие със
становището на прокурора и моли съда да потвърди присъдата на първата
инстанция. Управителят на дружеството поддържа заявеното от юрк. З..
Защитникът
на подс. С. – адв. М.Г. поддържа подадената въззивна жалба, като в съдебно
заседание излага пространни съображения за формално изложени мотиви на долната
инстанция, тъй като съдът не е изложил правни съображения по въпросите има ли
извършено престъпление, извършено ли е от подсъдимия и виновно ли е извършено.
Извън това сочи, че проведеното пред настоящата инстанция съдебно следствие и
конкретно получената информация от „****“ ЕООД категорично опровергава
показанията на свидетелите М. и М., на които
долната инстанция е позовала присъдата си, като ги е кредитирала. Моли поради
изложеното присъдата на долната инстанция да бъде отменена, като подсъдимият
бъде оправдан, а приетият за съвместно разглеждане граждански иск – да бъде
отхвърлен като неоснователен.
Адв.
К.Е. – защитник на подсъдимия – поддържа изложението на адв. Г., като акцентира
на недоказаност на обвинението за неговия подзащитен.
Жалбоподателят
И.А.С. поддържа становището на защитниците си и заявява, че не е виновен. Моли
въззивният съд да бъде оправдан.
Съдът в настоящия състав, след
като прецени наличните по делото доказателства и обсъди доводите във въззивната
жалба и съображенията на страните в съдебно заседание, а и сам служебно провери
правилността на атакувания акт по реда на чл. 314 от НПК, намери следното:
Въззивната жалба е процесуално
допустима - подадена в срок и при наличие на правен интерес от правоимащо по смисъла
на чл. 318 от НПК лице.
За да постанови съдебния си акт,
районният съд е възприел за установена следната фактическа обстановка:
Подс. И.А.С. към 2005 година бил
регистриран в търговския регистър на Агенция по вписванията като ЕТ „С. - И.С.“,
ЕИК******, със седалище гр. Пловдив, с основен предмет на дейност вътрешна и
външнотърговска дейност и транспорт с товарни автомобили в страната и чужбина. Същевременно
свид. В.П. - управител и едноличен собственик на капитала на „****.“ ЕООД,
притежавал чрез едноличното си дружество седлови влекач марка „Волво“. модел ***рама
№ ****, двигател № ****, с рег. № ****, а самото дружество било с предмет на
дейност търговия с товарни и пътнически превозни средства и международен
транспорт на товари и пътници. На 29.09.2005г. бил сключен договор за лизинг №
290905, който бил нотариално заверен на същата дата при нотариус С.К.рег. № ***,
по силата на който договор „****.“ ЕООД, като собственик и лизингодател,
предоставял на ЕТ „С. - И.С.“, като лизингополучател, следните лизингови обекти
- седлови влекач марка „Волво“, модел ***с рег. № ****, седлови влекач марка
„Волво“, модел „***“, с рег. № ***и товарно полуремарке марка „Ванхол“, модел „****“,
с рег. № ***, срещу задължението на ЕТ „С. - И.С.“ за заплащане на месечни
лизингови вноски, съгласно погасителен план - неразделна част от договора.
Съгласно погасителния план били предвидени за плащане една първоначална вноска
и 60 месечни вноски, всяка от които на стойност 1515,26 евро с ДДС, платими до
28 число на месеца, с първа вноска дължима на 28.12.2005г. и последна - дължима
на 28.11.2010г., като така описаните вноски били дължими за трите лизингови
обекта. В същия този договор било посочено, че след изтичане на лизинговия
договор и пълното изплащане на лизинговите вноски от страна на
лизингополучателя, лизингодателят следвало да прехвърли правото на собственост
върху лизинговите обекти на лизингополучателя. До пълното изплащане на
лизинговия обект - седлови влекач марка „Волво“, модел ***с рег. № ****, съшият
бил с рекламни надписи на „****.“ ЕООД. След като изплатил в срок
първоначалната вноска и първата вноска от погасителния план на договора за
лизинг, подс. И.С. започнал да забавя изплащането на месечните вноски и не
плащал в срок същите. Заплащането на месечните вноски се извършвало предимно по
банков път, но имало случаи, в които С. заплащал и в брой на касата на
дружеството „****.“***, Индустриална зона - Север. При сключване на договора за
лизинг, лизинговите обекти били предадени във владение на подсъдимия.
С договор за покупко - продажба
на МПС № 150308/11.03.2008г., нотариално заверен на 13.03.2008г., „****.“ ЕООД
продал на ЕТ „С. - И.С.“ седлови влекач марка „Волво“, модел „***“, с рег. № ***.
Предвид забавянето на лизинговите вноски от страна на подс. С., на 29.05.2009г.
било сключено споразумение между „****.“ ЕООД и ЕТ „С. - И.С.“, съгласно което
страните се съгласили да предоговорят условията и начина на погасяване на
задълженията по сключения лизингов договор. Към момента на сключване на
описаното споразумение лизингополучателят имал непогасени лизингови вноски на
обща стойност 28 797,95 лв. с ДДС, както и неустойка за закъснение върху
просрочените плащания в размер на 0,5% за всеки просрочен ден в размер на 66 990,82
лв. без ДДС. Страните се съгласили ЕТ „С. -И.С.“, представлявано от подс. И.С.,
да заплати неустойка в размер на 10 000 лева, платима на два пъти по 5000 лева,
едната платена при подписване на споразумението, а другата - в срок до
30.06.2009г. В случай, че неустойката бъде платена по този начин, то „****.“
ЕООД щяло да намали стойността на неустойките по договора с 30 000 лева. Самият
С. заплатил на „****.“ ЕООД на 29.05.2009г. сумата от 5 000 лева, както и на
30.07.2009г. сумата от 5 000 лева, представляващи неустойки по договора.
**** на подсъдимия - Т.М.С.била
едноличен собственик на капитала и управител на „****“ ЕООД, ЕИК *********. С
Протокол от 01.09.2009г. Т.С., чрез пълномощника си – подс. И.А.С., продала на И.А.С.,
100 дружествени дяла от „****“ ЕООД, Тонка **** била освободена от поста
управител и представляващ дружеството, наименованието на „****“ ЕООД било
променено на „С.“ ЕООД, със същото ЕИК, с управител подс. С.. С Решение на
едноличния собственик на капитала на „С.“ ЕООД - И.С. от 04.11.2009г., „С.“
ЕООД закупило търговското предприятие ЕТ „С. - И.С.“. С Протокол от
01.07.2010г. подсъдимият бил освободен от поста управител на „С.“ ЕООД и за
управител и представляващ „С.“ ЕООД била избрана А.Й.С., която била ****на
подсъдимия. С пълномощно, нотариално заверено на 09.11.2010г., А.Й.С. като
управител на „С.“ ЕООД, упълномощила И.С., да извършва от името и за сметка на
„С.“ ЕООД всякакви правни и фактически действия от името и за сметка на
дружеството.
Дружеството „****“ ООД, ЕИК ****,
със седалище гр. В., с управител свид. С.Р.С., притежавало товарен автомобил
марка „Волво“, модел „***“, рама № ****, двигател № ****, с рег. № **** и
ремарке за товарен автомобил марка „***рама № ****, с рег. № ****. С договор от
06.10.2010г. „****“ ООД, чрез управителя свид. Снежана Стоянова, отдала под
наем на „С.“ ЕООД, представлявано от подс. С., притежаваните от дружеството
товарен автомобил марка „Волво“, модел „***“, с рег. № **** и ремарке за
товарен автомобил марка „***“ с рег. № ****, за срок от 24 месеца, срещу
задължението за заплащане на 24 месечни наемни вноски, всяка една от които в
размер на 1050 лева. „****“ ООД предала владението върху описаните по - горе
движими вещи на подсъдимия при сключване на договора за наем. По така сключения
договор за наем подс. С. заплатил само две месечни вноски, след което
преустановил плащането.
Подсъдимият използвал
предадените му във владение седлови влекач марка „Волво“, модел ***с рег. № ****
във връзка с осъществявана дейност от ЕТ „С. - И.С.“ до датата на закупуване на
ЕТ „С. - И.С.“ от „С.“ ЕООД, а впоследствие, използвал за нуждите на
търговската дейност на „С.“ ЕООД, освен седлови влекач марка „Волво“, модел ***с
рег. № **** и товарен автомобил марка „Волво“, модел „***“, с рег. № **** и
ремарке за товарен автомобил марка „***“ с рег. № ****. С тях извършвал
дейност, изразяваща се в транспортни услуги и международен превоз на товари.
В началото на месец април
2010г. трябвало да се извърши ремонт на седлови влекач марка „Волво“, модел ***с
рег. № ****, във връзка с изтичане на гориво от резервоара му. Предвид това, С.
и свид. Е.Н./назначен в „С.“ ЕООД като шофьор - водач на товарен автомобил/
закарали в базата на „****.“*** описания влекач за извършване на ремонта.
Няколко дни след това и след отстраняване на повредата, подсъдимият поискал да
му бъде предадено отново владението върху описаната вещ. Същият провел
множество разговори с представляващия „****.“ ЕООД - свид. В.П., който от своя
страна, не бил съгласен с това, тъй като С. имал неплатени в срок вноски по
лизинговия договор. На свид. П. подсъдимият обяснил, че спешно се нуждае от
влекача, за да докара в Р. България друг камион, закъсал в У.. Свид. П. в крайна
сметка склонил да му даде искания влекач и с приемо - предавателен протокол от
14.04.2010г. предал на свид. Е.Н.владението на описания седлови влекач. В
описания протокол бил упоменат срок за владеене на седлови влекач в рамките на
30 дни.
На 26.09.2011г. с трудов
договор № 16/26.09.2011г. свид. М. М. бил назначен в „С.“ ЕООД, като на същия
било възложено управлението на товарен автомобил „Волво“ с рег. № **** с
прикачено към него ремарке марка „***“ с рег. № ****, натоварени със стоки от Т..
На същата дата на свид. М. били предоставени и необходимите за пътуване зад
граница документи и той отпътувал от гр. П. за гр. А. /гр. А/, К., където
следвало да достави товара. На 04.10.2011г. свид. М. пристигнал в гр. У., К.,
където било установено, че за продължаване на превоза е необходимо
разрешително, което следвало да бъде издадено от Министерство на транспорта в
Р. България и с което свид. М. не разполагал. За горното свид. М. уведомил
подс. С., който му казал да изчака за разрешителното друг камион, чийто водач
щял да му го донесе. Оказало се обаче, че даденото на свид. М. разрешително е
предназначено за извършване на превоза с другия камион.
През 2011г. свид. Г.М. започнал
работа в „С.“ ЕООД, като *** на тежкотоварен автомобил. На 14.09.2011г. на
свид. М. от „С.“ ЕООД, чрез подсъдимия, било възложено управлението на седлови
влекач „Волво“ с рег. № ****, с прикачено към него полуремарке марка „****“,
модел „****“, с рег. № ****, което било собственост на ЕТ „С. - И.С.“, на
същата дата с тях свид. М. посетил „****“ АД гр. Г. О., където влекачът и
полуремаркето били натоварени с хранителни стоки, предназначени за превоз до
гр. А. /гр. А./, К., за където свид. М. и отпътувал. По време на пътуването,
със свид. М. се свързал подс. С., който го уведомил, че следва да се срещне с
негов колега - свид. М. М., в гр. У., К.. Когато свид. М. пристигнал в гр. У.,
там го чакал свид. М., който му предал разрешителното, с което разполагал. До
снабдяване с необходимия документ, товарният автомобил „Волво“ с рег. № **** с
прикачено към него ремарке марка „***“ с рег. № ****, били задържани на
наказателен паркинг и след освобождаването им, свид. М. и свид. М. продължили
курса си за гр. А.,К., където на 21.10.2011г. доставили товарите по предназначение.
Подсъдимият първоначално се
свързал със свид. М. и наредил както той, така и свид. М., да отпътуват за гр. Б.,
К.р., където да бъдат натоварени с фасул, предназначен за превоз до Р.
България, а в последващ проведен разговор С. казал на двамата свидетели, че там
„негови хора ще продадат камионите“. След този разговор свид. М. разгледал
документите на управляваните от тях товарни автомобили и ремаркето марка „***“
с рег. № **** и установил, че същите не са собственост на подсъдимия, поради
което и му се обадил като го попитал как така С. ще продава камиони, които не
са негова собственост. Подсъдимият наредил на свид. М. да изпълняват указанията
му, в противен случай заявил, че ще изпрати други негови шофьори, които да
вземат камионите, а тях двамата ще остави вК..
Останали без средства за
пребиваване, а и за прибиране в родината, свидетелите М. и М. нямали друг
избор, освен да изпълнят разпорежданията на С.. Свид. М. влязъл в К.р. на
25.10.2011г., а свид. М. - на 05.11.2011г. На място - в гр. Б., К.р., двамата
свидетели били посрещнати от свид. Б.Г., който също поддържал връзка по
телефона със С.. Последният наредил на свид. М. и свид. М. да се грижат за
техническото състояние на камионите, да ги разполагат на пазара за употребявани
автомобили и да поставят надписи на камионите за това, че същите се продават с
телефонния номер на самия подсъдим. С. заявил на свидетелите М. и М., че не е
необходимо да правят каквото и да било във връзка с продажбата, тъй като имал
негови хора, които да задвижат документите по продажбата и да намерят купувачи.
Единствените указания към двамата свидетели били при намирането на купувач, да
бъдат свалени регистрационните табели, които заедно с необходимите документи да
му бъдат изпратени в Р. България чрез куриерска фирма, с оглед бракуване на
превозните средства и едва след превеждане на продажната цена по банковата
сметка на свид. А.Й./племенник на подс. И.С./, на съответния купувач да бъдат
предадени ключовете, техническите паспорти и владението върху вещите. След като
се появило лице - купувач, свидетелите М. и М. изпълнили указанията на
подсъдимия, демонтирали регистрационните табели на двата камиона и ремаркетата
и изпратили същите на С. чрез куриерска фирма, ведно с документ, предоставен им
от свид. Б.Г., че камионите са аварирали.
Впоследствие подс. С. изпратил
отново чрез куриерска фирма 3 броя удостоверения за бракуване на превозно
средство, издадени от ОДМВР, без посочен град и дата на издаване, с № ****, № ****
и №****, уведомление до РУСО, издадено от Уни Кредит Булбанк с номер на
банковата сметка на свид. А.Й.Й.- титуляр на сметката, както и други документи,
необходими за продажбата. С. уведомил свид. М. за размера на договорената
продажна цена - 33 000 щатски долара и му указал да предаде владението върху
вещите, едва след като се убеди, че от страна на купувача бъде нареден превода
на посочената сума по банковата сметка на свид. А.Й..
На 18.11.2011г. Р.Я.К.наредил превод на сумата
в размер на 25 000 щатски долара по банковата сметка на свид. А.Й.в УниКредит
Булбанк с ВIС:
**** и IBAN: ***, като разликата до пълната продажна цена в размер на 8000 щ.д.
била предадена на ръка на свид. М., който уведомил за това подсъдимия. С така
получените средства свид. М. заплатил всички разходни сметки, направени във
връзка с престоя, както от самия него, така и от свид. М. - храна, квартира,
паркинг за камионите, такси за вход на пазара за автомобили в гр. Б., такса за
адресна регистрация, такса за издаване продължение на визи, два самолетни
билети - за него и свид. М., до И., Р. Т. и два автобусни билети - за него и
свид. М. от гр. И. до гр. П., с оглед прибирането им в Р. България. От така
получените от купувача 8000 щ.д., след заплащане на посочените разходи останали
4000 щ.д., които свид. М. внесъл в банковата си сметка, за да не ги носи със
себе си по време на пътуването до Р. България, а след прибирането си в
страната, на 07.12.2011г. свид. М. ги превел по банковата сметка на свид. А.Й.,
описана по - горе.
Свид. А.Й., като титуляр на
банковата сметка, по която била преведена продажната цена на седловия влекач,
товарният автомобил и ремаркетата, на 22.11.2011г. изтеглил сумата в размер на
24 824 щ.д., която предал на подс. С.. На 12.01.2012г. изтеглил сумата в размер
на 2 980 щ.д., които също предал на подсъдимия.
Предвид забавеното плащане на
лизинговите вноски от страна на подс. И.С. по сключения договор за лизинг с „****.“
ЕООД, по който договор С. бил заплатил първоначалната и 32 месечни вноски,
както и частично 33 -тата месечна вноска, с уведомително писмо „****.“ ЕООД,
представлявано от свид. В.П., уведомило ЕТ „С. - И.С.“, че счита договорът за
лизинг за прекратен, считано от датата на получаване на уведомлението от
адресата. Подсъдимият получил лично уведомлението на 14.12.2009г. В
уведомлението било посочено още, че на основание чл. 39, вр. чл. 41 от
Договора, следвало да бъде подписан приемо - предавателен протокол за връщане
на лизинговите вещи. След получаване на това уведомление, подс. С. върнал
полуремаркето марка „*****“, модел „****“, с рег. № ***, на свид. П. - като
управител на „****.“ ЕООД.
В началото на месец април
2013г. С. в телефонен разговор уведомил свид. С.С.за това, че товарнатата
композиция, собственост на „****“ ООД, е претърпяла произшествие в К., изгоряла
е и водачът й се е прибрал в Р. България само с регистрационните номера с оглед
бракуването на товарния автомобил и ремаркето, като предал на свид. С.регистрационните
табели. Тя от своя страна подала необходимите документи за бракуване на товарен
автомобил „Волво“ с рег. № **** и ремарке марка „***“ с рег. № ****, чиято
регистрация била прекратена на 11.04.2013г.
В хода на досъдебното
производство е била назначена и изготвена автооценъчна експертиза, според чието
заключение стойността на седлови влекач марка „Волво“, модел ***с рег. № ****,
към месец ноември 2011г. е 17 000 лв., стойността на товарен автомобил „Волво“
с рег. № **** към месец ноември 2011г. е 32 000 лв. и стойността на ремарке
марка „***“ с рег. № **** към месец ноември 2011г. е 5 600 лв.
За да приеме изложената
фактическа обстановка, районният съд е кредитирал като достоверни показанията
на свидетелите М. М., Г. М., Й., Н., С., като посочва, че същите кореспондират;
частично обясненията на подсъдимия /досежно лизинговите отношения и вземането
на превозните средства/, като в останалата част е оценил същите само като
защитна позиция; приел е да кредитира приложените като писмени доказателства
банкови извлечения, характеристична справка, справка съдимост , така и
заключението на автооценъчната експертиза, която е била изготвена в хода на
досъдебното производство. Въз основа на същите съдът е достигнал до правния
извод за обективна и субективна съставомерност на стореното от подсъдимия като
престъпление „обсебване“ в големи размери по смисъла на чл. 206, ал.3 вр. с
ал.1 от НК, извършено от подсъдимия при пряк умисъл.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция от страна на защитниците на
подсъдимия се навеждат на първо място оплаквания за допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал.3, т.2 вр. с ал.1,
т.2 от НПК – формални мотиви, равнозначни на липса на такива откъм изложените
правни съображения на долната инстанция за съставомерност на стореното от
подсъдимия. Произнасянето по основателността на оплакванията, направени от защитата на подсъдимите и насочени към основанието, обхванато от разпоредбата на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е приоритетно, тъй
като проверката за правилното приложение
на материалния закон може да бъде извършена само в рамките на установената от първата инстанция фактическа обстановка и то само ако са спазени процесуалните изисквания за формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите.
Видно от мотивите –
от стр. 273- 278 районният съд, като е посочил възприетата от него фактология,
именно в тази част е изложил и съображения касателно част от депозираните пред
него свидетелски показания, като е изразил становище дали кредитира или не
същите, в кои части и поради какви причини /така напр. виж на стр. 276 за
показанията на свид .Г., свид. М. и М., л. 277 за свид. Й./. Също така е
отделил специално внимание и на обясненията на подсъдимия С., като изрично е
посочил, че извън заявеното от последния за наличието на лизингови отношения
между него и двете дружества, както и за това, че е получавал владението върху
посочените превозни средства, в останалата част не кредитира обясненията му,
като ги е намерил за проява на защитна позиция. В мотивите си съдът е приел, че
с това си поведение подсъдимият е реализирал състава на престъплението по чл.
206, ал.3 от НК /мотивите на стр. 277-гръб и л. 278/, посочил е защо
престъплението е квалифицирано по този текст. Макар и пестеливи, мотивите към
присъдата позволяват да бъде проследен начина на формиране на вътрешното
убеждение на съдебния състав. Мотивите в никакъв случай не са неясни, не будят
неразбиране или объркване относно действителната воля на съда, посочено е на
база на кои доказателства и защо съдът е възприел така установената пред него
фактическа обстановка, както и е съотнесъл така установените факти към
елементите от престъпния състав, посочил е и правната му квалификация. Ето защо
не се споделя възражението на защитата за формално изложени мотиви, приравнени
на липса на такива.
На следващо място -
друго преповторено и пред настоящия въззивен състав на защитниците възражение
касае процесуално нарушение при формирането на вътрешното убеждение на първата
инстанция, рефлектирало върху правата на подсъдимия, тъй като съдът е базирал
възприетата от него фактическа обстановка единствено на база показанията на
свидетелите М. и М., като е пренебрегнал направените от страна на защитата
доказателствени искания и в частност установяване дали свидетелите са изпращали
на подсъдимия пратка чрез „Ди Ейч Ел“ със съдържание регистрационните номера на
процесните превозни средства. Коректно е да се посочи, че в протоколите от
съдебните заседания пред Районния съд не е отразено подобно доказателствено
искане от страна на защитата. Но и неуважаването на доказателствено искане не
означава непременно предубеденост на съдебния състав /при липса на изтъкнати
други съображения за това, а и настоящият състав не открива подобен порок в
работата на долната инстанция/. Доказателствените искания се уважават, когато
касаят установяване на обстоятелства сред визираните в чл. 102 от НПК. За настоящата
въззивна инстанция не само няма пречка, но е и задължение да е събере такива
доказателства, които биха допринесли за изясняване на обективната истина по
делото и в изпълнение на чл. 314 от НПК настоящият състав изиска допълнителна
информация от „****“ ЕООД.
Запознаването с
мотивите на съда не дава основание да се приеме за основателно възражението за
едностранчив подход на районния съд при анализа на доказателствата. Съдът е
изложил съображения по доказателсвената съвкупност /бе посочено по-горе/, от
която е извел извод за авторството на подсъдимия. Посочил е защо не дава вяра
на обясненията на подсъдимия, като доказателствени източници за извод на
авторството съдът е посочил показанията на свидетелите М. и М., тези на П. и Н.,
както и банковите извлечения. Както се посочи вече, макар и лаконични,
съображенията на долната инстанция не са неясни или непълни по отношение на
основните обстоятелства, подлежащи на обсъждане в процеса и дават отговор по
въпросите по чл. 301, ал.1 от НК. Проверката на настоящата инстанция не
установява районният съд да е излязъл извън рамките на обвинението, изложено в обстоятелствената
част на обвинителния акт.
Настоящият съдебен
състав намира, че установената
от районния съд фактология съответства на събраните доказателства, като следва
да се отрази корекция на база на доказателствената съвкупност относно факта, че
с приемо-предавателния протокол от 16.12.2009г. С. е върнал именно процесния камион
с рег. № **** /виж том 1, л. 93 от ДП и мотиви л.277-гръб, края на първи
абзац/.
Правилна е преценката на
районния съд, че следва да бъдат приети с доверие показанията на свидетелите М.
и М.. Съществени противоречия в показанията на двамата и настоящата инстанция не констатира, като двамата
непосредствено са възприели инкриминираното поведение на подсъдимия. На първо
място, споделя се мнението на районния съд, че показанията на свидетелите са
логични и вътрешно непротиворечиви. Освен кореспондиращи помежду си и настоящата
инстанция намира, че корелират и с други доказателствени източници. На първо
място – това са показанията на свид. Й. в частта, че по негова банкова сметка ***ице
от бившите руски републики, която всъщност била предназначена за неговия **** –
подс. С.. Представените от страна на банковата институция справки за извършени
преводи и за теглени суми по неговата банкова сметка ***- януари 2012 година ги
подкрепят в тази част. По отношение на основанието за този превод обаче,
показанията на свидетеля почиват на информация, която му е била предоставена от
неговия чичо и която и настоящият състав намира за невярно. Подс. С. в
обясненията си пред районния съд също е посочил, че сумата е била преведена за
закупуване на товарен автомобил по поръчка от клиент от К. р..
Представените от страна на
подсъдимия счетоводни извлечения - дневника за покупки на „С.” ЕООД том 1 от ДП
/л. 301 и сл./ - сочат само една покупка на товарен автомобил от Ч. – на
22.12.2011 година и на ремарке – на 31.12.2011 година /това е видно и от
журнала на сметка – л. 318 от том 1/, т.е. осчетоводено като закупено със
средства на дружеството и проследяването по документацията показва, че това
превозно средство с посочен номер на рама и двигател е било регистрирано в КАТ
Пловдив с рег.№ **** и ремаркето под № **** /виж документи л. 75 - 93 от том 2
от ДП/. След това, видно от справката на л.78 от том 3 от ДП, свид. М. с този
автомобил е напуснал страната на 14.01.2012 година, след която дата няма
отразени преминавания на границата на страната с този автомобил рег.№ *****. Като
на 06.04.2012 година С. е обявил превозните средства за прекратяване на
регистрацията им „поради разкомплектоване”, нищо, че според отразяване в
регистъра на нотариус И. М. под № ***/27.03.2012г. /том 2, л.257 от ДП/ е
отразена заверка на подписи под пълномощно, с което подсъдимият, като управител
на „С.” ЕООД, упълномощава лице с фамилия П. и гражданство К.р. да управлява,
продава и прехвърля на свое име на територията на К. р. товарен автомобил със
същия регистрационен номер и ремарке. Самият С. в обясненията си на л. 230 от
НОХД посочва, че именно този камион – марка ДАФ, който бил докаран от Ч. в
България, бил „закаран от М.“ в К.. В
разпита си пред районния съд свид. Г. посочва, че “след нова година“, „когато
докара камиона /бел. говори за свид. М./,
дойдоха 4-5 човека, платиха си камиона и това беше“ /л. 214 от НОХД/. Т.е.
плащането на превозното средство е станало при доставката, а не предварително,
както твърди подсъдимият, което пък опровергава твърдението му, че преведената
по банковата сметка на ****му на 18.11.2011 година сума е за закупуването на
въпросния товарен автомобил ДАФ. В подкрепа на този факт е и извлечението от
банковата сметка на „С.” ЕООД в ПроКредит Банк ЕАД в щатски долари, според което
на 05.04.2012 година е постъпила сума в размер на 21 500 щатски долара,
преведена от лице – чужд гражданин от
сметка в К.р. /том 4, л. 84 от ДП, като BIC ***е нареждания от ноември 2011
година от киргизската банка – виж т.3, л.84 от ДП/. По време, това е около
седмица след изготвяне на нотариално завереното пълномощно от С. към лицето П.
да прехвърля от свое име камиона и ремаркето с посочени по-горе номера в К.р. и
е два дни преди депозиране на заявлението на С. пред КАТ за прекратяване на
регистрацията им поради „разкомплектоване”, като се сочи съхранение в частен
имот /а същевременно няма данни за влизане на превозното средство в страна след
януари 2012 година/.
Отделно от така разкритата
банкова тайна на сметката на „С.” ЕООД - том 4 от ДП /л.84 и сл./ се установява
не само, че суми са постъпвали, но и тази сума е била изтеглена от С., че
същият свободно е теглил суми от същата сметка без ограничение или притеснение
от това да е бил наложен запор, каквото обяснение даде и свид. Й., и
подсъдимият относно причината на 18.11.2011г. да бъде преведена сумата именно
по банковата сметка на Й./виж от л. 120 до края на тома приложените нареждания/.
После – показанията на свид. Й.
за основанието за превод на сумата от 25 000 $ по неговата сметка, не обясняват
факта, че на 07.12.2011година е получил и банков превод на сумата от 4000
щатски долара от свид. М. М., за която последният дава напълно логично
обяснение – това е бил остатъка от сумата, дадена на ръка от купувача-киргизец,
след като свидетелите М. и М. заплатили дължимите от тях разходи – видно от
банковите документи при разкритата банкова тайна, такава сума свид. М. по-рано
е превел от К. р. по собствената си банкова сметка *** /том 3, л. 84 и л. 103
от ДП/. Т.е. ако М. и М. действително бяха оставили автомобилите в чужбина без
съгласието и знанието на С., както сочи последният, то няма никакво обяснение
преводът на посочените суми от страна на М. по сметката на племенника на
подсъдимия. Прави впечатление и съдържанието на попълнената от Й. декларация по
ЗМИП при тегленето на тази сума относно произхода й – „продажба на имущество”
/л. 106, том 3 от ДП/.
Показанията на свид. С. А.
/обслужвал счетоводно „С.“ ЕООД/, са неконкретни, сочи, че С. му се бил
оплаквал, че шофьорите го крадели, че му откраднали автомобил и после го
продали, без да сочи имена, време, когато това е станало. Наред с това
показанията му трудно могат да се съотнесат към инкриминирания период, тъй като
свидетелят заявява, че от момента, в която С. „прехвърлил“ фирмата на *** си /бел.
- това е станало с Протокол от 01.07.2010г./, отношенията им били преустановени.
Изисканата от настоящия състав
от „****“ ООД справка за постъпили пратки от К.р. за подс. С. /виж на л. 77 и
л.99 от ВНОХД/ съдът изобщо не кредитира. И това е така, тъй като съдържимата в
нея информация противоречи на тази, която същото дружество е предоставило в
хода на досъдебното производство – с изх.№ 25/29.01.2016г. /виж том 2, л. 152/.
Според представената там информация, от подс. С. са били изпратени в периода
октомври – декември 2011 година общо три пратки, от които две са били
адресирани доК. /тези под № ***1798266/12.10.2011г. и № *********/14.12.20111
г./ и само една пратка в този период е била изпратена от него до К., офис Б. –
товарителница № ******/29.11.2011 година с посочено съдържание „документи”.
Тази информация съответства напълно като време на получаване на пратката по Ди
Ейч Ел от свид. М. и М., за която твърдят, че С. бил изпратил документи, включително
пълномощно до трето лице и удостоверения от КАТ за бракуване на автомобилите и
тяхното отписване от регистрите. И напротив – в съдържанието на писмото на
същото дружество, изпратено до настоящия
съдебен състав се твърди, че от името на И.С. нито били изпращани, нито били
получавани пратки от и до К.р. за цялата 2011 година. Съдът не кредитира
информацията в постъпилите пред настоящия състав писма, тъй като същите отричат
обективно съществуващите товарителници, представени в хода на досъдебното
производство. И не само това – в хода на досъдебното производство с протокол за
доброволно предаване от 15.02.2016 година /л. 193, том 1/ свид. М. е представил
копие от товарителница, за която сочи, че е придружавала пратката от С. с
документите, необходими за прехвърляне на автомобилите, която е идентична с изпратената
от спедиторската фирма в хода на досъдебното производство под № ***1802105/29.11.2011
година. Няма как свидетелят да разполага с копие от този документ, освен ако не
е присъствал при получаване на пратката, както сам твърди. Няма как и да му е
известна банковата сметка на свид. Й., освен ако същата не му е била съобщена
от подсъдимия или самия Й., тъй като видно предаденото доброволно от свидетеля М.
копие от Уведомление от НОИ с посочване на банковата сметка на свид. Й. е
издадено от 02.11.2011г., когато свид. М. вече отдавна е напуснал границите на
България и се е намирал на територията на К. и К., видно от приложените копие
от страници на задграничния му паспорт и тахошайби /том 1, л. 160 – 185 от ДП/.
Поради това и настоящият съд споделя съображенията на районния да намери за
достоверни показанията му, както и на свид. М. за това, че именно подсъдимият
им наредил да представят товарните автомобили и ремарке за продаване.
Изисканите от настоящия състав
справки от ОД МВР Пловдив и от ОДМВР В. /предвид регистрациите на превозните
средства/ сочат, че представените в копие от свид. М. на досъдебното
производство удостоверения за бракуване на процесните превозни средства /за
които сочи да са му били изпратени от подсъдимия/ не са били издавани от
компетентните български власти. В писмата на съответните сектори от областните
дирекции се дава официална информация, че товарният автомобил с рег.№ **** и
ремарке **** са дерегистрирани на 11.04.2013година, а в сектор ПП Пловдив не е
било подавано изобщо заявление за прекратяване на регистрацията на товарен
автомобил с рег.№ ****, като същата е прекратена служебно , считано от
26.01.2017 година поради липса на застраховка Гражданска отговорност.
Напълно прав е бил районният
съд да приеме обясненията на подс. С., че същият бил поставен пред свършен факт
от шофьорите си относно причината да се върнат без товарните автомобили в
страната, за защитна позиция. Освен от показанията на М. и М., те се
опровергават и от факта, че свид. С.е била уведомена от жалбоподателя едва през
2013 година за проблем с отдадения под наем товарен автомобил и ремарке,
собственост на „****“ ООД /според показанията на същата и съдът няма основание
да намери същите за необективни или заинтересовани, още повече, че свидетелката
сочи да е в добри отношения с подсъдимия и е проявила разбиране към
„финансовите му затруднения“/. Същевременно едва през април 2013 година е
получила регистрационните табели, когато е и заявила автомобилите за бракуване
в КАТ В. – виж в тази връзка изисканите от настоящата инстанция документация от
ОДМВР В. – л. 43 от ВНОХД. Т.е. ако С. бе добросъвестен, то още при завръщане
на двамата шофьори в началото на декември 2011 година /виж печатите в
международните им паспорти/ в Пловдив без товарните автомобили, би сигнализирал
не само свид. П., но и свид. Стоянова, доколкото документално инкриминираните превозни
средства са регистрирани като собственост на представляваните от тях дружества.
А не би укривал подобна информация от свид. С.С.близо година и половина.
В подкрепа показанията на свид.
С., че действително до узнаване от С., че автомобилът бил аварирал в чужбина,
не е била известявана за факта, че същият не се ползва, са и представените в
хода на досъдебното производство заверени копия от квитанции за заплатен данък
върху превозно средство с рег.№ **** за 2010, 2011, 2012 и 2013 година, видно,
данъкът МПС е бил заплащан от „****” ООД ежегодно /том 1, л. 142-143 от ДП/.
Неоснователно е възражението на
адв. Г., че районният съд не е обсъдил противоречието в показанията на
свидетелите Г. и М. . Обосновано на стр. 276 от делото в мотивите към съдебния
акт са изложени съображения защо съдът е дал вяра на показанията на двамата шофьори, а не на тези
на свид. Г.. И настоящият състав не дава вяра на показания на този свидетел.
Причината – същият, доколкото се установява от показанията на М. и М., активно
е съдействал за отчуждаването на товарните автомобили и ремарке. Освен това
показанията му са крайно неубедителни – първо твърди, че когато след
двуседмична пауза е потърсил камионите и водачите в Б., не ги намерил, като от С.
по телефона разбрал, че „камионите и
шофьорите “ си били в България, малко по-късно свидетелят променя позицията
си - „Той /бел.- подсъдимият/ ми каза, че шофьорите са в България, не съм го
разпитвал дали с камионите са се прибрали. Доколкото си спомням, мисля, че с
камиона или единия, или двата , не помня какво ми е казал...“ /л.
213-гръб от НОХД/.
Не е основателна причина съдът
да постави под съмнение показанията на свид. М. поради факта, че същият е
комуникирал със свид. П. и е присъствал в съдебно заседание след като е бил
разпитан. Това обстоятелство изрично е отразено в съдебния протокол на л. 204
от НОХД в съдебно заседание от 07.06.2018г. Самият свидетел още преди това в
разпита си пред районния съд предходно заседание посочва, че е разговарял с П.
при среща по делото, тъй като разполагал със сертификати за международни
превози на камиона и предложил да му ги предаде. Това не е ново обстоятелство –
видно от приложения в том 1, л.249 от ДП протокол за доброволно предаване,
свид. М. действително е предоставил за нуждите на разследването копия от
документи, касаещи транспортната дейност на камион с рег.№ ****. Ето защо,
възражението на защитата за заинтересованост в показанията на свид. М. остават
голословни.
Що се касае до показанията на
свид. Т.., то същият макар идентично на свидетелите М. и М. да говори за
некоректно отношение на С. като работодател към наетите от него шофьори,
неговите показания нямат пряко отношение към подлежащите на установяване обстоятелства,
така и тези на свидетелите П. и Н. С..
Както правилно е посочила
долната инстанция, собствеността върху товарните автомобили не е спорна,
установява се несъмнено от събраните доказателства. Основанието, въз основа на
което са били във владение на подс. С. – последният като управител и
представляващ първоначално ЕТ „С.-И.С.”, а в последствие и „С.” ЕООД, товарният
автомобил с рег.№ **** и ремарке с рег.№**** са били предоставени на основание
договор за наем на превозни средства с нотариална заверка на подписите/виж том
1, л. 137 от ДП/. Що се отнася до МПС с рег.№****, собственост на „****- В.П.”
ЕООД, то видно от приобщената в том 1 от ДП документация /л.59-103/ и том 5 от
ДП е, че поради незаплащане на лизинговите вноски по договор за лизинг от
29.09.2005г. /по който освен процесното, лизингован обект са още две превозни
средства, едното от които – с рег.№ ***е било прехвърлено междувременно на ЕТ „С.-И.С.”
с договор от 11.03.2008г. - л.91, том 1/, договорът за лизинг е бил прекратен
едностранно от лизингодателя, с писмо-покана, връчена на С. на 14.12.2009г.
Подписан е бил и приемо-предавателен протокол от 16.12.2009г. за връщане на
превозното средство с рег.№ **** на собственика.
Показанията на свидетелите П. и
Н. имат значение за установяване на
обстоятелството на какво основание товарният автомобил с рег.№ **** собственост
на „****-В.П.“ ЕООД към инкриминирания период е бил във владение на подс.С.. И
тук съдът не открива порок при анализа на доказателствата от страна на долната
инстанция, като правилно като неопровергани са кредитирани показанията на свид.
Н.. Те намират потвърждение и в представения на ДП копие от приемо-предавателен
протокол /том 1, л. 103/. Всъщност те кореспондират като цяло и с показанията
на свид. П. в тази част, включително по отношение на обстоятелството каква причина е изтъкнал
подсъдимия пред П. за необходимостта да
получи товарния автомобил.
Установява се от показанията на
свид. Н. и представения в заверено копие приемо-предавателен протокол от
14.04.2010 година /том1, л.103 от ДП/, че след тази дата автомобилът е бил
предаден на служител на подсъдимия за конкретна цел и период – „срок на
владеене на автомобила 30 дни” и „Н. ще отиде до У. да изтегли дефектирал
камион на ЕТ „С.” /цитати от протокола/. Свид. П. посочва, че камионът останал
у С., като свидетелят все се надявал да уредят паричните си взаимоотношения.
Подсъдимият посочва, че е ползвал камионът със знанието на П., въпреки, че
смята да го е изплатил. Събраните по делото доказателства сочат на активни
взаимоотношения между страните по лизинговия договор, но писмените документи
подкрепят показанията на свид. П. относно развоя на финансовите им
взаимоотношения по отношение на процесния автомобил, а не обясненията на
подсъдимия. Това са: споразумението от 29.05.2009г., подписано лично от С. с
нотариална заверка на подписите, фактури № 721 и № 724/03.04.2008г., квитанции
към ПКО за внесените суми от по 5000 лв., счетоводните справки за броя на
заплатените лизингови вноски, приемо-предавателни протоколи – всички те
поместени и в том 5 от ДП. Накратко - към инкриминирания период С. е ползвал
автомобил с рег.№ **** със знанието на свид.
П., след прекратяване на лизинговия договор, на основание приемо-предавателния
протокол от април 2010 година.
Правилно е била кредитирана от
долната инстанция и заключението на автооценъчната експертиза от вещото лице,
тъй като е изготвена обективно и съобразно събрание гласни и писмени
доказателства.
Ето защо, съдът намира, че така
събраните доказателства са правилно и коректно оценени от долната инстанция,
като съдът е достигнал до законосъобразния извод, че подсъдимият е осъществил
от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 206,
ал.3 вр. с ал.1 от НК, тъй като на неустановена дата в периода между
15.11.2011г. и 30.11.2011г. в гр. Б., К.р., при условията на посредствено
извършителство чрез М.А.М., ЕГН ********** и Г.К.М., ЕГН **********,
противозаконно е присвоил чужди движими вещи, които владеел: седлови влекач
марка „Волво“, модел ***рама № ****, двигател № ****, с рег. № ****,
собственост на „****.“***, Пловдивска област, на стойност 17 000 лв.; товарен
автомобил марка „Волво“, модел „***“, рама № ****, двигател № ****, с рег. № ****,
собственост на „****“ ООД гр. В., на стойност 32 000 лв. и ремарке за товарен
автомобил марка „***рама № ****, с рег. № ****, собственост на „****“ ООД гр. В.,
на стойност 5 600 лв., всички на обща стойност 54 600 лв., като обсебването е в
големи размери.
Относно обективната съставомерност на престъплението първият съд
е изложил законосъобразни съображения, които въззивната инстанция изцяло
споделя. Действително доказателствата установяват, че след като превозните
средства са били предоставени на подсъдимия да ги ползва за упражняваната от
него дейност, същият се е разпоредил с тях – правомощие, което не му е било
предоставено нито от страна на ръководството на „****” ООД, нито на „**** -В.П.”
ЕООД. Разпореждането с превозните средства не е станало лично от подсъдимия, а
по негово нареждане, като е дал на свидетелите М. и М. точни указания къде да
бъдат оставени автомобилите, какви документи и предмети да му изпратят по
спедиторска фирма, по коя банкова сметка ***тавят владението върху превозните
средства. Макар от страна на защитата да не се оспорва фигурата на
посредственото извършителство, а на самото разпореждане, като цяло, редно е
съдът да изложи и съображения за съставомерността на този критерий. Всъщност
посредственото извършителство е възможно тогава, когато лицето, с което авторът
на престъплението си служи, е действало без умишлена вина. В настоящия случай
се установява, че свидетелите, макар и първоначално да са имали известни
съмнения в правомерността на нарежданията на С., след при получаване на уверение,
че „ще се разбере с П.“ /цитат от
показанията им/ и на съответните документи от спедиторската фирма от негова
страна в Б., са приели валидност на действията му. Т.е. същите към този момент
не са съзнавали, че вършат нещо противоправно, след като им е станало ясно, че
от страна на подсъдимия са били изпратени документи, изискуеми за прехвърлянето
на автомобилите. Била е игнорирана субективната представа на тези лица
касателно съставомерните елементи на извършеното престъпление. По нареждане на
подсъдимия са оставили автомобилите на паркинг, за да бъдат видими за
евентуални купувачи, а след това и са предали фактическото владение върху
същите с предаване на ключовете.
От друга страна, поведението на
С. по отношение на автомобила с пловдивска регистрация, не е и акт на
самоуправство, независимо от твърдението му, че същият многократно е изплатил
съответните суми по лизинговия договор. Подобна субективна увереност би била
относима в казуса, само ако подсъдимият не отричаше изобщо да е знаел за
евентуална продажба на автомобилите в чужбина. Обясненията, които същият
декларира и пред РС, а и заявената от него позиция пред настоящия състав е, че
неговите служители самоволно са извършили неправомерни действия, без да е бил
уведомен той за това.
Неоснователно е и възражението
на адв. Г., изложено пред долната инстанция, че деянието е несъставомерно, тъй
като следвало деецът да няма намерение
изобщо да изпълнява договорът, а свид. С.сама твърдяла, че С. имал финансови
затруднения, като до определен момент редовно заплащал задълженията си.
Всъщност подобно изискване нито в нормата на закона има, нито съдебната
практика е застъпвала подобна теза за престъплението „обсебване“. Ако деецът
взема една вещ с изначалното намерение да не заплаща задължението си за
ползването й, то тогава би се поставил въпросът дали поведението му не е измама
– обвинение за престъпление по чл. 209 от НК за подс. С. няма, нито доказателства
за изначално намерение у С. да не изпълнява договора за наем с „****“ ООД.
Не се споделя възражението, че
обвинението било некачествено и непълно, тъй като не обосновавало защо приема
именно този период, тъй като подробни факти са изложени в обстоятелствената
част на обвинителния акт. Доказателствата установяват, че отчуждаването на
автомобилите е станало на неустановена дата в периода между 15 и 30 ноември
2011 година в гр. Б., К.р. – предвид времето на влизане на свидетелите М. и М.
в страната и установената дата, на която двамата вече се завръщат в България –
01.12.2011година /виж копия от международните паспорти за преминат граничен
контрол О./.
Коректни са съображенията на
долната инстанция, че общата стойност на превозните средства към инкриминирания
период изпълват признака „големи размери”, съобразно задължителната съдебна
практика - ТР № 1 от 30.10.1998 г. на ВКС, ОСНК и размера на минималната
работна заплата към инкриминирания период, определена с ПМС № 180/2011 година
/270 лв./
Правилна е и преценката, че
подсъдимият умишлено е извършил престъплението, като е съзнавал
противоправността на стореното, искал е и е целял настъпването на
общественоопасните последици, съзнавайки, че се разпорежда с чужди вещи.
При индивидуализация на
наказанието, което да наложи на подсъдимия, съдът е преценил, че наказанието
следва да бъде определено в рамките на предвиденото в съответната норма, т.е.
при условията на чл. 54 от НК. Не са изложени от долната инстанция съображения,
но и настоящата счита, че така посочените от съда смекчаващи обстоятелства в
никакъв случай не са многобройни или някое от тях да е изключително, щото и
най-лекото предвидено в закона наказание да се окаже несъразмерно тежко. Изложил
е като смекчаващи обстоятелства данни за личността на подсъдимия - чисто
съдебно минало и липса на данни за други наказателни производства срещу него,
трудова ангажираност, добри характеристики. Към същите, настоящата инстанция ще
добави и изминалия немалък срок от извършаване на престъплението до постановяване
на съдебния акт – повече от осем години /без да го отчита като изключително
смекчаващо обстоятелство/. Районният съд
е отчел липсата на отегчаващи такива. Всъщност, размерът на причинената вреда,
надхвърлящ двеста пъти предела на „големи размери”, според настоящия състав е
основание да се отчете като отегчаващо обстоятелство. Но и при тези
обстоятелства наложеното наказание в минималния размер от 3 години лишаване от
свобода настоящата инстанция намира за справедлив на стореното от дееца и
обществената опасност на деянието. Предвид изминалия период от време от
извършване на деянието, резонно е счетено, че изтърпяването на наказанието
лишаване от свобода следва да се отложи за срок от пет години, който е
съобразен с нормата на чл. 66, ал.1 от НК.
Споделят се и съображенията на
районния съд за налагане на наказанието по чл. 37, ал.1, т.7 от НК и не следва
да се преповтарят. Утвърдено е обаче в съдебната практика, че следва да има
несъвместимост между характера на извършеното престъпление и заемането на
определена длъжност или упражняване на определена професия или дейност /виж
Решение 45/1991г. по н.д. № 13/90г. на ВКС, 1 н.о./. Нормата на чл. 37, ал.1,
т.7 от НК изисква лишаване на подсъдимия от право да упражнява определена
професия или дейност, т.е. не професия или дейност въобще, а конкретизирани
такива. В случая установена е връзката между извършеното престъпление и
упражняването, но само на правото на подсъдимия да упражнява дейност по
управление и разпореждане в областта на транспорта, а не като цяло
упражняването на търговска дейност, в какъвто смисъл е наложеното наказание.
Ето защо, следва присъдата да бъде ревизирана в тази част, като се отмени
единствено досежно лишаване от правото на подсъдимия да упражнява търговска
дейност изобщо.
Съдът е уважил предявеният и
приет от него граждански иск за обезвреда на причинените на дружеството „****-В.П.”
ЕООД имуществени вреди в размер от 17000 лв., като становището му е съобразено
със събраните доказателства за основателност на исковата претенция и доказаност
на същата в посочения размер с оглед и заключението на вещото лице.
Законосъобразно е присъдена и законната лихва върху тази сума от извършване на
деянието до окончателното й изплащане, тъй като е била претендирана от страна
на повереника.
Законосъобразно съдът е определил
държавната такса върху уважения граждански иск, който е възложил в тежест на
подсъдимия, но неправилно е постановил същата да бъде заплатена на гражданския
ищец, вместо по сметка на Държавата, съобразно нормата чл.2 от Тарифа за
държавните такси, събирани от съдилищата и в тази връзка съдебният акт ще
следва да се ревизира.
Законосъобразно е произнасянето
на съда по вещественото доказателство и направените по делото разноски, като не
се налага преповтаряне на изложените в тези части мотиви, които напълно се
споделят от съда.
С оглед на изложеното и на
основание чл. 334, т.3 и т.6 от НПК,
съдът
Р Е
Ш И :
ИЗМЕНЯ Присъда № 49/28.02.2019г. по НОХД
№ 5072/ 2017г. по описа на Районен съд Пловдив, в частта, в която на основание чл. 37, ал.1, т.7 от НК подс. И.А.С.
е лишен от право да упражнява търговска дейност, както и дейност по управление
и разпореждане в областта на транспорта за срок от три години, като я ОТМЕНЯ в
частта, в която е лишен от право да упражнява търговска дейност изобщо, като
подсъдимият да се счита за лишен от право да упражнява дейност по управление и
разпореждане в областта на транспорта за срок от три години; и в
частта, в която съдът е осъдил подсъдимия да заплати държавна такса от 680
лв. върху уважения размер на гражданския иск в полза на „****.“ ЕООД, като вместо
това заплати държавната такса от 680 лв. върху уважения граждански иск по
сметка на Държавата.
ПОТВЪРЖДАВА
присъдата в
останалата част.
Решението е окончателно и не подлежи на
протест и обжалване.
Да се изпрати съобщение по чл.
340, ал.2 от НПК до страните за изготвеното решение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: