Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 23.07.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на тридесети
юни
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
СВЕТОСЛАВ
СПАСЕНОВ
при секретаря Снежана
Апостолова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 9028 по описа за 2015 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
92193 от 12.04.2019
г. по гр. д.
№ 55001/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 175 състав съдът е осъдил Д.Б.С., с ЕГН **********, с адрес: *** /конституирана
на мястото на починалата в хода на производството ответница П.И.Б., с ЕГН **********/
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******, с адрес на управление:***, на основание
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ сумата от 1 164,77 лева,
представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от м.08.2014 г. до
м.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******, аб. №
227392, както и сумата от 38,35 лева представляваща цена на услугата дялово
разпределение за периода от м.08.2014 г. до м.04.2016 г., ведно със законната
лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба -
10.08.2017 г., до окончателното им изплащане, както и на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК сумата от 308,64 лева, представляваща сторените в производството пред
СРС разноски съобразно уважената част от исковете.
Със същото решение съдът е отхвърлил предявените
от „Т.С.“ ЕАД срещу Д.Б.С. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
153, ал. 1 ЗЕ за цена на доставена топлинна енергия за разликата над сумата от
1 164,77 лева до пълния предявен размер от 2 210,93 лева и за периода от
м.05.2013 г. до м.07.2014 г. за цена на услугата дялово разпределение за
разликата над сумата от 38,35 лева до пълния предявен размер от 64,38 лева и за
периода от м.06.2014 г. до м.07.2014 г., както и исковете с правно основание
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 403,98 лева, представляваща лихва за забава
за периода от 15.09.2014 г. до 28.07.2017 г. и за сумата от 14,38 лева
представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за
периода от 15.09.2014 г. до 28.07.2017 г.
Недоволен
от така постановеното решение, в частта, с която е отхвърлен иска на «Т.С. ЕАД
за сумата, представляваща мораторна лихва, част от главницата, както и в частта
за разноските, е останал ищецът «Т.С. ЕАД,
който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва с оплаквания, че решението е неправилно
и постановено в нарушение на материалния закон.
По-конкретно поддържа, че сумите, представляващи мораторна лихва не са погасени
по давност, тъй като с подаването на исковата молба на 10.08.2017 г. давността
е прекъсната. Искането му към въззивната инстанция е да отмени решението на СРС
в обжалваната част. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Д.Б.С. оспорва
въззивната жалба с подробно изложени в нея съображения по същество. Претендира
разноски.
Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Решението В ЧАСТТА, с която
искът при правна квалификация на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ е уважен
по отношение на ответницата Д.Б.С., като необжалвано от ответницата, е влязло в
сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е осъдителен, при
правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за дължимост на
суми начислени на ответницата като стойност на получена и разходвана от нея
топлинна енергия на процесния адрес.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ по
предявените осъдителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за
битови нужди. Съгласно нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу
издръжка и гледане № 48, том I, peг. № 2282, дело № 34 от 2005 г., се
установява, че П.И.Б. и М.Б.Т.са прехвърлили на И.Т.Г.общо 5/6 идеални части от
правото на собственост върху процесния имот срещу задължение за издръжка и
гледане на П.И.Б.. Със същия нотариален акт е учредено пожизнено право на ползване върху процесния имот в полза на П.И.Б..
Следователно анализът на събраните по делото доказателства обосновава
извода, че въззивницата П.И.Б. има качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.),
който предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е
физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна
енергия. Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42
(отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от
приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна енергия за
битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на вещното право
на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр
на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла,
който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр
на вещно право на ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията,
дадена в чл.
153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и
то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на
клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по
отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира
собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и
потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид
липсата на данни по делото за възражение от ответницата по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ
съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението
за цена на топлинна енергия по отношение
на ответницата Д.С. за сума в размер на 1 164,77 лева за периода от м.08.2014
г. до м.04.2016 г.
Това е така, тъй като предмет на
сделката по прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и
гледане, са само собствените на прехвърлителите общо 5/6 идеални части от
правото на собственост върху имота. За останалата 1/6 ид.ч. ищецът не е
представил доказателства относно собствеността. По силата на нотариалния акт
третото лице е станало собственик единствено на 5/6 ид.ч. от имота, затова е
могло да учреди право на ползване в полза на Павлина Б. само до този размер, съответно
първоначалният ответник Павлина Б. отговаря само за 5/6 части от претендираните
суми съразмерно на обема на притежаваните от нея права като ползвател.
Неоснователни са възраженията на ищцовото
дружество наведени във въззивната жалба, досежно дължимостта на мораторната
лихва.
Така посочените лихви са начислени при
действието на общите условия на ищцовото дружество, в сила от 12.03.2014 г.
Според чл. 33, ал. 2 и 4, вр. чл. 32, ал. 2 от цитираните общи условия, лихва
за забава се начислява само върху сумата по общите фактури, издадени след
отчитане на средствата за дялово разпределение, като същата се дължи след
изтичане на 30-дневен срок от датата на публикуване на всяка от общите фактури
на интернет страницата на „Т.С.“ ЕАД. При липса на доказателства от страна на
ищцовото дружество, че е публикувал фактурите на своята интернет страница,
правилно първостепенния съд е отхвърлил претенциите на ищеца като недоказани.
Решението е постановено при съобразяване
с направеното правопогасяващо възражение на ответницата, че част от вземанията
по които ищецът претендира да е кредитор са погасени по давност.
Това е така, тъй като при действието на
общите условия на ищеца в сила от 12.03.2014 г. изискуемостта на сумите по
индивидуални фактури и общи фактури настъпва след изтичане на 30 дни от
обявяването им на интернет страницата на ищеца. Тоест давността при общите
условия от 2014 г. започва да тече от датата, на която вземането е възникнало.
Тоест към датата на предявяване на иска 10.08.2017 г. се явяват погасени по
давност всички вземания за цена на топлинна енергия за периода от м.05.2013 г.
до м.07.2014 г. включително. Това е сумата от 658,92 лева, начислена за периода
от м.05.2013 г. до м.04.2014 г.; начислените суми по фактури за потребление
през периода от м.05.2014 г. до м. 07.2014 г. включително в размер на 124,89
лева, както и сумата за доплащане в размер на 29,40 лева. По давност е погасена
и сумата по фактура за дялово разпределение от м.06.2014 г. в размер на 18,36 лева.
Неоснователно е и бланкетно направеното възражение
на ищцовото дружество, наведено във въззивната жалба, досежно начислените
разноски. Същите са определени правилно от първоинстанционния съд, съобразно действащото
законодателство.
В упражнение на правомощията си по чл. 271
от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му част.
С оглед изхода на делото, разноски
следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна Д.Б.С. на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК в размер на 300 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 92193 от
12.04.2019
г. по гр. д.
№ 55001/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 175 състав в обжалваните части, вкл.частта
за разноските.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
******, с адрес: *** да
заплати на Д.Б.С., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 300 лв., представляваща сторените в
производството разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.