РЕШЕНИЕ
гр. София, 14.07.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б въззивен
състав, в публичното заседание на единадесети
октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при
секретаря Донка Шулевва, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД
№ 13527 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 76215 от 24.04.2020 г., постановено по ГД
№ 69568 по описа за 2017 г. на Софийски районен съд (СРС), III ГО, 82 с-в, е признато за установено по предявените от „Ф.И.“ ЕАД
срещу В.Г.Д. по реда на чл. 422 от ГПК кумулативно обективно съединени искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 9, ал. 1 от ЗПК, и чл. 86, ал.
1 от ЗЗД, че В.Г.Д. дължи на „Ф.и.“ ЕАД сумата от 873,44 лв. – главница по Договор
за потребителски кредит № ********* от 22.08.2014 г., ведно със законната лихва
от 28.11.2016 г. до окончателното изплащане, и сумата от 127,55 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 25.03.2015 г. до 18.11.2016 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ЧГД № 67975 по
описа за 2016 г. на СРС, 82 с-в, като исковете са отхвърлени за разликата над
сумата от 127,55 лв. до пълния предявен размер от 146,30 лв., за сумата от
499,78 лв., представляваща такси за периода от 25.03.2015 г. до 21.03.2016 г. и
за сумата от 57,63 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от
25.03.2015 г. до 21.03.2016 г. по Договор за потребителски кредит № *********
от 22.08.2014 г. Съобразно изхода на делото ответникът на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК е осъден да заплати на ищеца и разноски в размер на 349,07 лв.
Настоящото производство е образувано по въззивна жалба
на В.Г.Д., депозирана чрез адв. Р.Р. с пълномощно по делото, срещу посоченото
решение само и единствено относно частта, с която са уважени предявените
искове. В жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното
решение. В жалбата се твърди, че процесният договор за цесия не е действителен,
тъй като страните по него не са уговорили цена, а от това следва и че ищецът не
е кредитор на ответника. Сочи се, че договорът за потребителски кредит е нищожен,
тъй като не е спазено изискването включените в договора текстове да са с размер
на шрифта не по-малък от 12. Според жалбоподателя, след като е приел за
недействителни клаузите от процесния договор за потребителски кредит, касаещи
възнаградителната лихва, първоинстанционният съд е следвало да приспадне
заплатените до момента суми за възнаградителна лихва от непогасения остатък от
главницата. Ето защо отправя искане до СГС като въззивна инстанция да отмени
първоинстанционното решение и вместо него да постанови друго, с което да
отхвърли изцяло предявените искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор
на въззивната жалба от въззиваемата страна „Ф.и.“ ЕАД.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни
основания.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния
спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен
съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.
В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да
се произнесе само по релевираните във въззивната жалба оплаквания, като в
останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на
чл. 272 от ГПК.
В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата
обстановка. Във връзка с чл. 269 от ГПК настоящият съд извършва служебна
проверка за нищожност и недопустимост на съдебното решение в обжалваната част,
като такива пороци в случая не се констатират. Относно доводите за неправилност
съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може
да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1
от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно
трябва да даде и правна квалификация на исковете.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е
подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на
правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата е частично основателна,
респективно обжалваното решение е отчасти неправилно, по следните съображения:
По правилността на решението в обжалваната част:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда
на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно
основание по чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240 от ЗЗД, вр. с чл. 9, ал. 1 от ЗПК,
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД.
Решението е обжалвано от ответника само в частта, с
която са уважени исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 от ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 9 от ЗПК, вр. чл. 99 от ЗЗД, за установяване на вземания по Договор за
потребителски кредит № ********* от 22.08.2014 г., прехвърлени на ищеца с
Договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 21.03.2016 г., а именно: сумата
от 873,44 лв. – главница, ведно със законната лихва от 28.11.2016 г. до
окончателното изплащане, и сумата от 127,55 лв., представляваща лихва за забава
за периода от 25.03.2015 г. до 18.11.2016 г.
В частта, с която исковете са отхвърлени за разликата над сумата от 127,55 лв. до пълния
предявен размер от 146,30 лв., за сумата от 499,78 лв., представляваща такси за
периода от 25.03.2015 г. до 21.03.2016 г. и за сумата от 57,63 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода от 25.03.2015 г. до 21.03.2016 г. по Договор
за потребителски кредит № ********* от 22.08.2014 г., първоинстанционното
решение не е обжалвано и в тази част същото е влязло в сила.
Районният съд е обсъдил събраните пред него
доказателства и е изложил подробно установената по делото фактическа
обстановка, която настоящият състав не намира за необходимо да преповтаря, а
препраща към мотивите на СРС, на основание чл. 272 от ГПК.
Ищецът се легитимира като кредитор на ответника
касателно процесните вземания въз основа на Договор за потребителски кредит №
********* от 22.08.2014 г., сключен между „П.Ф.Б.“ ООД като кредитор и
ответника В.Г.Д. като длъжник, и Договор за прехвърляне на вземания (цесия) от
21.03.2016 г., сключен между „П.Ф.Б.“ ООД като цедент и ищеца „Ф.И.“ ЕАД като
цесионер. По делото е представено и Приложение № 1 към договора за цесия, от
което се установява, че процесното вземане също е предмет на цесията. В разпоредбата
на чл. 22 от Договора за потребителски кредит изрично е уговорено, че
кредиторът има право да прехвърли вземането си по договора, с което е спазен
императивът на чл. 26, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). За станалата цесия ответницата е уведомена най-късно с
връчването на препис от исковата молба, към която е приложено и уведомление по
чл. 99, ал. 3 от ЗЗД – 01.02.2019 г. Уведомление, изходящо от цедента, но приложено
към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата съставлява
надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. първо от ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл.
99, ал. 4 от ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска на основание чл. 235, ал.
3 от ГПК (в този смисъл Решение № 126 от
30.10.2020 г. по ТД № 2042/2019 г. на ВКС, II ТО; Решение № 3 от 16.04.2014 г.
по ТД № 1711/2013 г. на ВКС; Решение № 123 от 24.06.2009 г. по ТД № 12/2008 г.
на ВКС).
По отношение на доводът в жалбата, че ищецът не е
кредитор на ответника, тъй като договорът за цесия е нищожен поради липса на един
от съществените му елементи – цената, настоящият въззивен състав намира
следното. Посоченото оплакване е неоснователно. Безспорно цената е съществен
елемент от договора за цесия в случаите, в които същият е възмезден. Но в
договора за цесия са инкорпорирани клаузи, които касаят договорки относно
цената на прехвърлените вземания. В разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от договора е
предвидено, че цедентът се задължава да прехвърли на цесионера вземанията,
предмет на прехвърляне, срещу заплащане от страна на цесионера на цената по чл.
4 от договора. Съгласно разпоредбата на чл. 4 от договора за придобиването на
вземанията по чл. 2.1 цесионерът (поради техническа грешка посочено цедентът)
следва да плати покупна цена. Казаното дава основание на въззивният съд да
счете, че цена е уговорена, договорът за цесия е валиден, породил е правните
последици, към които е насочен, респективно ищецът е придобил качеството на кредитор
по отношение на длъжника ответник. Това, че касателно уговорената цена договорът
не е представен в цялост не означава, че този елемент липсва. Това обстоятелство
може да бъде единствено индиция, че цесионерът цели да запази в тайна точните
параметри на постигнатите с цедента договорки. Всъщност дали е уговорена цена и
в какъв размер е обстоятелство, което касае вътрешните отношения между страните
по договора за цесия, а не тези между цесионера и длъжника.
Въззивният съд намира за неоснователно и оплакването в
жалбата, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен на основание
чл. 22, вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, тъй като не е спазено изискването всички
елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт –
не по-малък от 12. Посоченото възражение е направено за първи път пред въззивния
съд, съответно за установяването му не са събирани доказателства, тъй като в
рамките на производството пред първата инстанция посоченото обстоятелство не е
било спорно между страните и не е имало съмнение, че договорът за потребителски
кредит отговаря на тези изисквания. Макар посоченото условие да се отнася до
приложението на императивна правна норма, доколкото въззивният съд намира, че
текстът на договора за потребителски кредит е достатъчно ясен и четлив, този
факт не е основание за извод за недействителност на договора по смисъла на чл. 22
от ЗПК сам по себе си и няма основание за санкциониране на кредитодателя по
тази причина. Последният е санкциониран по чл. 22 и чл. 23 от ЗПК с първоинстанционното
решение, в което е приета нищожност на клаузи в договора поради констатация за
нарушение на други повелителни норми.
На следващо място, според жалбоподателя, след като е
приел за недействителни клаузите от процесния договор за потребителски кредит,
касаещи възнаградителната лихва, първоинстанционният съд е следвало да
приспадне заплатените до момента суми за възнаградителна лихва от непогасения
остатък от главницата.
Касателно посоченото възражение въззивният съд приема
следното.
Първоинстанционният съд е приел, че клаузите от
процесния договор за кредит, уреждащи заплащането на лихва в размер на 31,82 %
годишно и ГПР, равняващи се на 48 %, са неравноправни. В тази част решението е
влязло в сила, тъй като не е обжалвано от страните. В тази връзка от заключението
на назначената във въззивното производство служебно от съда допълнителна
съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ), което въззивният съд приема за обективно,
компетентно, изготвено с необходимите знания и умения, се установява, че
дължимите от ответника суми към датата на изготвяне на заключението за
главница, възнаградителна лихва, лихва за забава и такси във вариант, ако не се
вземат предвид такса „оценка на досие“ и „кредит у дома“ са в размери, както
следва: неплатен остатък за главница в размер на 407,25 лв. за периода от
12.06.2015 г. до 16.10.2015 г., неплатен остатък за възнаградителна лихва в
размер на 24,03 лв. за периода от 19.06.2015 г. до 16.10.2015 г., неплатена
лихва за забава в размер на 63,40 лв. за периода от 13.06.2015 г. до 01.10.2021
г.
Нормите на Закона за потребителския кредит са
повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение дадените
разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна
материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание
за обжалване, т. е. той може служебно да се произнесе по действителността на
клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или
фактически обстоятелства.
В разглеждания случай от клаузата на чл. 25 от
процесния договор за кредит се установява, че услугата „кредит у дома“ е
допълнителна и се изразява в предоставяне на кредита в брой по местоживеенето
на клиента и събиране на седмичните погасителни вноски също по неговото
местоживеене, като за тази услуга се дължи такса, 30 % от която е равна на
разходите, свързани с нейното организиране и предоставянето на кредита, а
останалата част – с разходите за събиране на седмичните вноски в дома на
клиента. Предвидено е, че таксата е дължима при подписване на договора, но е
платима на равни вноски през периода на кредита за негово улеснение, като и в случаите
на отказ от тази допълнителна услуга, клиентът дължи 30 % от таксата.
Настоящият съдебен състав приема на първо място, че посочената
клауза противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК (в сила от
23.07.2014 г.), тъй като е свързана с действия по усвояването и управлението на
кредита, които са част от дейността на кредитора по предоставянето на кредита.
Целта на таксите и комисионните по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК е да се
покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната
услуга по предоставяне на кредит.
На второ място, тази такса представлява печалба на
кредитора и с уговарянето ѝ се заобикаля императивното изискване,
установено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според което годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита
не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 размери, са нищожни по арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК.
Съпоставянето в частност на общия размер на процесната такса и начислената
договорна лихва с размера на главницата по договора за кредит – 1200 лв.,
обуславя извода, че посоченото ограничение е превишено (виж и § 1, т. 1 и 2 от
ДР на ЗПК).
Въззивният съд счита, че и клаузата на чл. 3 от
процесния договор, която предвижда заплащането на задължителна такса за оценка
на досието, е нищожна, тъй като противоречи на разпоредбата на чл. 16 от ЗПК,
която установява задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на
потребителя преди да му предостави кредит. С обсъжданата клауза на практика се
прехвърля върху самия длъжник финансовата тежест от изпълнението на
задължението на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на кандидатстващия за кредит, вменени ѝ с посочената
норма и води до неоправдано допълнително увеличаване на размера на разходите по
кредита. А отделно от това следва да се посочи, че действията по актуализиране
на наличната финансова информация за потребителя след сключването на договора
за потребителски кредит са свързани с управлението на кредита (управлението на
риска), във връзка с което кредиторът не може да изисква заплащането на такси и
комисионни на основание чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
Следователно клаузите в договора за кредит, на които
ищецът, в качеството си на цесионер, основава процесните вземания за такса за „оценка
на досие“ и такса за услугата „кредит у дома“, са нищожни – чл. 26, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД. А след като цедентът не е титуляр на прехвърлените вземания за
такси, то договорът за цесия не е породил транслативен ефект и тези вземания не
са преминали в правната сфера на цесионера – ищец, поради което и последният не
се легитимира като техен носител.
В този смисъл е възможно погасяване само на валидно
възникналите задължения за възнаградителна лихва, лихва за забава и за главница.
Както бе посочено обаче първоинстанционното решение не е обжалвано в
отхвърлителната му част, в това число и касателно възнаградителната лихва. В
тази част решението е влязло в сила.
По отношение на обезщетението за забава следва да се
има предвид, че същото се дължи за периода от настъпване на изискуемостта за
съответната вноска до момента на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение – 28.11.2016 г. Но тъй като самият ищец е ограничил претенцията
си по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за по-кратък период, а именно до 18.11.2016 г.,
следва да му се присъди обезщетение за забава до тази дата. Вещото лице е
изчислило обезщетението за забава за последната вноска за периода от 01.07.2016
г. до 01.10.2021 г., вместо до 18.11.2016 г. При това положение въззивният съд
изчисли обезщетението за забава за последната погасителна вноска по реда на чл.
162 от ГПК посредством лихвен калкулатор, публикуван на следния интернет адрес https://nraapp02.nra.bg/web_interest/check_upWS.jsp.
Така за сумата от 23,47 лв. за периода от 01.07.2016 г. до 18.11.2016 г.
обезщетението за забава се равнява на 0,92 лв., а общия размер на обезщетението
по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е в размер на 51,81 лв.
Ето защо исковата претенция следва да се уважи за
сумата от 407,25 лв., представляваща неплатен остатък за главница за периода
12.06.2015 г. до 16.10.2015 г. и сумата от 51,81 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 13.06.2015 г.
до 18.11.2016 г. В останалата част исковете следва да бъдат отхвърлени.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в
частта му, в която са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове
по чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. с чл. 9, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 407,25 лв. до размера от 873,44 лв. – главница по договора
за потребителски кредит, и за разликата над 51,81 лв. до размера на сумата от 127,55
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 13.06.2015 г. до 18.11.2016 г., които претенции подлежат на
отхвърляне.
Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и
в частта му, в която ответницата е осъдена да заплати на ищеца разноски за заповедното
и първоинстанционното производство за разликата над 160,09 лв. до 349,07 лв.
В останалата обжалвана част решението на СРС следва да
бъде потвърдено, като правилно.
По отношение
на разноските:
При този изход на спора право на разноски във
въззивното производство имат и двете страни.
Въззивникът и ответник в първоинстанционното
производство претендира разноски, сторени във въззивното производство в размер
на 150,00 лв. – 50,00 лв. за държавна такса и 100,00 лв. за адвокатско
възнаграждение. Съгласно задължителните указания, дадени с т. 1 от Тълкувателно
решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС съдебни разноски за адвокатско
възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В
договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път,
задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава
вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има
характера на разписка. В случая от представения Договор за правна помощ и съдействие
се установява, че е договорено възнаграждение в размер на 300,00 лв., като е
посочено, че същото следва да бъде изплатено в срок от пет дни, считано от
датата на подписване на договора. По делото обаче не са представени
доказателства, че претендираното адвокатско възнаграждение е действително
заплатено. С оглед на изложеното, разноски за адвокатско възнаграждение на
ответника за въззивното производство не следва да бъдат присъждани и не се
налага разглеждане на релевираното от въззиваемата страна възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. При това положение на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника следва да бъдат присъдени разноски
в размер на 27,07 лв., съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Въззиваемата страна претендира разноски за депозит за
вещо лице в размер на 350,00 лв. и юрисконсултско възнаграждение на основание
чл. 78, ал. 8 от ГПК. Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК в полза на юридически лица или еднолични
търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.
37 от Закона за правната помощ ЗПП). Съгласно разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, приета на основание чл. 37 от ЗПП
въззивният съд определя юрисконсултско възнаграждение за ищеца в размер на 100,00
лв. В тази връзка на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца следва да се присъдят
разноски за въззивното производство в размер на 206,37 лв., съразмерно с
уважената част от исковете.
С оглед цената на иска на основание чл. 280, ал. 3, т.
1, предл. първо от ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 76215 от 24.04.2020 г., постановено по ГД №
69568 по описа за 2017 г. на Софийски районен съд, III ГО, 82 с-в в частта, с която е признато за
установено, че В.Г.Д., ЕГН **********, със съдебен адрес:***, офис на партер, дължи
на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** разликата
над сумата от 407,25 лв. до размера на сумата от 873,44 лв. – главница по Договор
за потребителски кредит № ********* от 22.08.2014 г., за разликата над сумата
от 51,81 лв. до размера на сумата от 127,55 лв. – обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 13.06.2015 г. до 18.11.2016 г., и за
разликата над сумата от 160,09 лв. до размера на сумата от 349,07 лв. – сторени
от ищеца разноски за заповедното и исковото производство, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление:*** срещу В.Г.Д., ЕГН **********, със съдебен адрес:***,
офис на партер, по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно
съединени установителни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, вр. с чл.
240 от ЗЗД, вр. с чл. 9, ал. 1 от ЗПК, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД, за
признаване за установено, че В.Г.Д., ЕГН ********** дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******
разликата над сумата от 407,25 лв. до размера на сумата от 873,44 лв. –
главница по Договор за потребителски кредит № ********* от 22.08.2014 г., и за
разликата над сумата от 51,81 лв. до размера на сумата от 127,55 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 13.06.2015 г.
до 18.11.2016 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 76215 от 24.04.2020 г., постановено по ГД №
69568 по описа за 2017 г. на Софийски районен съд, III ГО, 82 с-в, в останалата обжалвана част, с която е
признато за установено по предявените от „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******* срещу В.Г.Д.,
ЕГН ********** по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240 от ЗЗД,
вр. с чл. 9, ал. 1 от ЗПК, чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД, че В.Г.Д., ЕГН
********** дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******* сумата от 407,25 лв.,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит № ********* от
22.08.2014 г., и сумата от 51,81 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 13.06.2015 г. до 18.11.2016 г., както и в частта, с която В.Г.Д., ЕГН **********
е осъдена да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******* сумата от 160,09 лв., представляваща
сторени от ищеца разноски в заповедното и исковото производство.
ОСЪЖДА В.Г.Д., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******* сумата от 206,37 лв., представляваща
разноски, сторени от ищеца в производството пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******* на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на В.Г.Д., ЕГН ********** сумата от 27,07 лв., представляваща
разноски, сторени от ответника в производството пред въззивната инстанция.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.