Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София, 13.04.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесети февруари две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
мл. съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова
в. гр.дело № 10554 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството
е образувано по допустима и редовна въззивна жалба подадена от ответника С.О./СО/
чрез юрк. П.срещу решение №
45154/19.02.2019 г., постановено по гр.д. №66650/2018 г. по описа на СРС, 27
състав, с което СО е осъдена на основание чл.410, ал.1, т.2 КЗ вр. чл.49 ЗЗД и
чл.86 ЗЗД да заплати на ищеца ЗАД „Б.В.И.Г.”, сумата от 118.72лв.,
представляваща регресно вземане по изплатено застрахователно обезщетение по
застраховка „Каско стандарт“ във връзка с щета № 470417181802456, за нанесени
вреди на МПС Ауди А4, рег. №
******,
от ПТП на 13.01.2018г. в гр. София, по
ул. „*****, както и сумата от 2.71лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
забава за периода от 05.05.2018г. до 25.07.2018г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 16.10.2018г. до окончателното изплащане на вземането.
Във
въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно,
поради допуснати от СРС процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и
необоснованост. Сочи се, че ищецът не е доказал, че между него и собственика на
увредения автомобил към момента на застрахователното събитие е било налице
валидно договорно правоотношение по застраховка „Каско на МПС”, доколкото
представената по делото застрахователна полица не е подписана от страните по
нея. Твърди се, че по делото не е безспорно доказан механизма на настъпване на
ПТП и съответно причинно-следствената връзка с настъпилите вреди, доколкото
представения по делото протокол за ПТП не се ползва с обвързваща съда
материална доказателствена сила относно
обстоятелствата и начина на настъпване на пътния инцидент, които не са пряко
възприети от полицейския орган. Сочи се, че застрахователното обезщетение е
било изплатено в нарушение на общите условия на ищеца, доколкото по делото
липсват доказателства водача на повредения автомобил да е бил тестван за
наличие на алкохол и следи от наркотични вещества в кръвта му, както и не е
ясно дали при преценка размера на обезщетението е взето предвид овехтяването на
автомобила. Поддържа се, че по делото липсват доказателства за надлежното
връчване на регресната покана на служител на ответника, доколкото разписката за
връчването ѝ не е надлежно оформена, поради което неправилно районният
съд е намерил за основателен предявения по чл.86 ЗЗД иск за заплащане на лихва
за забава. Иска се отмяна на обжалваното решение. Претендират се разноски.
В
срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца
ЗАД „Б.В.И.Г.” чрез адв. П., с който въззивната жалба се оспорва. Поддържа се,
че от събраните по делото доказателства безспорно е било доказано наличието на
всички предпоставки за уважаване на предявените искове. Сочи, че по делото е
представено копие на застрахователната полица по застраховка „каско на МПС”,
наличието на която не се спори от страните по нея, като двете страни по застрахователното
правоотношения са упражнявали правата и задълженията си по договора. Сочи, че
механизма на настъпване на процесното ПТП и причинно-следствената му връзка с
нанесените вреди се установяват от приетите по делото протокол за ПТП и заключение
на съдебно-атотехническа експертиза /САТЕ/. Сочи, че възраженията на СО за
неспазване на ОУ на ищеца при определяне на размера на обезщетението са
останали недоказани от събраните по делото доказателства. Поддържа, че
регресната покана за заплащане на обезщетение е била изпратена на адреса на СО,
като за редовното ѝ връчване е без значение кое лице я е получило. Иска
потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се разноски.
В
законоустановения срок е подадена частна жалба от С.О.срещу определение
№165989/15.07.2019 г., постановено по гр.д. №66650/2018 г. по описа на СРС, 27
състав, с което е отхвърлено искането на С.О.за изменение решение №
45154/19.02.2019 г., постановено по гр.д. №66650/2018 г. по описа на СРС, 27 състав
в частта за разноските, с която С.О.е осъдена, на основание чл. 77 от ГПК, да
заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 50,00 лв. държавна такса.
С
подадената жалба се иска отмяна на определението като неправилно, тъй като то е
в противоречие със смисъла на нормата на чл.72, ал.1 ГПК / ред. ДВ, бр.86 от
2017 г./, като районния съд неправилно е приел, че доколкото са предявени два
кумулативно съединени иска / по чл.410 от КЗ и по чл.86 от ЗЗД/ следва да се
заплати държавна такса за всеки един от исковете. Сочи се, че въпреки, че са
предявени два иска, подадената по делото искова молба е в защита на един
интерес и следва да се заплати една държавна така, която в конкретния случай е
в минимален размер от 50 лв. Претендират се разноски в производството по
разглеждане на частната жалба.
Отговор на частната жалба е подаден
от ищцовото
дружество чрез. адв. П.. Излага,
че частната жалба е недопустима, доколкото СО не е представила списък на
разноските по чл.80 ГПК в първоинстанционното производство. На следващо място
се поддържа, че частната жалба е
неоснователна и се иска оставянето ѝ без уважение. Сочи се, че правилно районният съд е
преценил, че се дължи държавна такса за всеки един от съединените искове при
приложение на чл.72, ал.2 от ГПК.
По въззивната жалба
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете
визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно. На основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на районния съд. Във връзка с доводите
във въззивната жалба следва да бъде допълнено следното.
Този
състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата
на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.
Пред
СРС да предявени осъдителни искове с правно основания чл.410, ал.1 КЗ и чл.86
от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 от КЗ с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в
правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните
разноски, направени за неговото определяне, срещу причинителя на вредата, в
това число в случаите вреди, произтичащи от неизпълнение на договорно
задължение. В случая регресното право срещу ответника /въззивник/ се основава
на чл. 49 ЗЗД, регламентиращ отговорността на възложителя за вредите, причинени
при или по повод изпълнението на възложена работа. Видно от законовата
разпоредба предпоставките за предвидената суброгация са: 1) да е бил сключен
договор за имуществено застраховане, в изпълнение на който 2) застрахователят
да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение.
Ответникът
е направил възражение, че представената по делото застрахователна полица не
отговаря на изискването на чл. 344 КЗ за писмена форма за действителност на
договора. В този смисъл възражението е, че ищецът не се е суброгирал в правата
на увредения срещу ответника, тъй като застрахователната полица не е подписана
отстраните, поради което не е възникнало валидно застрахователно
правоотношение, по което ищецът е заплатил застрахователното обезщетение.
По
делото е представена застрахователна полица № 4704170260002309/17.11.2017г. за
сключен между Станислав Иванов Стоименов и ЗАД „Б.В.И.Г.”договор за имуществена
застраховка "Каско Стандарт" на лек автомобил "Ауди А4", с
рег. №3300ВМ, със срок на покритие от 13:55 часа на 21.11.2017г. до 13:55 часа
на 21.11.2018г.
На
първо място, следва да се посочи, че представената полица е под формата на
компютърна разпечатка, а не оригинален документ, поради което не може да се
направи извода, че оригиналния договор за застраховка не е подписан от
страните. Компютърната разпечатка по естеството си няма как да съдържа
подписите на страните. В първоинтанционното производство ответникът е направил
възражение във връзка с липсата на форма на представената полица, като районния
съд след преценка за липсата на необходимост от представяне на оригинала е
оставил без уважение доказателственото искане по чл.190 от ГПК, направено от
ответника. При липса на оригинал на застрахователния
договор и без съответно уважено доказателствено искане за представяне на такъв,
нарочно указание на съда в тази насока, съдът не може да направи извода за
липса на договор, поради неподписването на такъв. Във въззивното производство
въззивникът не е поддържал искането си по чл.190 от ГПК.
На следващо място, следва да се посочи, че в
хипотезата на суброгация по чл. 410 ответникът – причинител на вредата може да
противопостави не само възражения по основанието и размера на иска, които би
могъл да противопостави на самия застрахован по имуществената застраховка, но и
такива свързани с вътрешните отношения между застрахования и застрахователя по
повод сключения застрахователен договор. Той разполага с възможността да
направи възражения, които се основават на застрахователното отношение, в това
число и за липсата на валиден застрахователен договор.
Договорът
за застраховка е от категорията на сделките, посочени в чл. 1, ал. 1 от ТЗ -
"абсолютни търговски сделки", чиито търговски характер произтича от
изричната норма на чл. 286, ал. 2 от ТЗ, а не е обусловен от търговското
качество на лицето, което я сключва и от връзката с упражняваното от него
занятие. Поради това, че е търговска сделка, по отношение на договора за
застраховка намира приложение разпоредбата на чл. 293, ал. 1 от ТЗ, според
която за действителността на търговската сделка е необходима писмена или друга
форма само в случаите, предвидени в закон. Такава специална правна
регламентация относно формата на застрахователния договор се съдържа в Част
Четвърта на КЗ. Съгласно императивната разпоредба на чл. 344, ал. 1 от КЗ
застрахователният договор се сключва писмено във формата на застрахователна
полица или на друг писмен акт. В чл. 345 от КЗ е посочено и задължителното
съдържание на застрахователния договор. Анализът на посочените разпоредби
налага извод, че предвидената в закона писмена форма е условие за
действителността на този договор, а не за неговото доказване.
Застрахователната
полица, в която е обективиран договор за застраховка „каско на МПС" за
процесния автомобил, не е подписан отстраните, но те са изпълнили задължението
си по него – по делото не се спори дали застрахователна премия е платена, а
след настъпването на процесното ПТП застрахования е предявил уведомление за
щета, като е получил изплатеното му от застрахователя обезщетение, поради което
първоинстанционният съд е приел, че договорът не е нищожен поради липса на
форма, а е породил желаните от страните правни последици по смисъла на чл. 293
от ТЗ, тъй като от поведението на страните може да се направи извод, че не са
оспорвали действителността на изявлението по сключването на застрахователния
договор по смисъла на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, поради което е санирана липсващата
форма за действителност на договора.
Настоящата
съдебна инстанция напълно споделя направения по-горе извод, тъй като след като
процесната застраховка съставлява търговска сделка, приложими са правилата на
ТЗ и в частност на чл. 293 от ТЗ. Неспазването на законоустановената форма за
действителност на търговската сделка не води автоматично до нищожност на същата
и това е едно от различията между търговското и гражданското право, където
нищожността настъпва независимо от поведението на страните. В търговското
право, неспазването на формата, за да доведе до нищожност на сделката изисква
по арг. от чл. 293, ал. 3 от ТЗ оспорване на действителността на сделката и то
от страна по същото, а не от трето лице. Или нищожността, при неспазване на
изискването за форма на сделката в търговското право, може да бъде преодоляна
чрез разпоредбата на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, съгласно която страната не може да
се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е
оспорвала действителността на изявлението. В случая, застраховката не е нищожна
в отношенията между ищеца и собственика на застрахования автомобил, макар и
полицата да не е подписана, тъй като от поведението и позициите на страните,
въз основа на доказателствата по делото, следва, че страните не са оспорвали
действителността й. Съгласно разпоредбата на чл. 293, ал. 3 от ТЗ забраната за
позоваване на нищожността на договора е по отношение на страната, която с
поведението си е демонстрирала зачитане на действието на изявленията по
сделката. Поведение, от което може да се заключи, че липсва оспорване, е
приемането на изпълнението на насрещната страна по договора.
Случаите,
в които трети лица, могат да се позоват на относителна недействителност на един
договор, са изрично и изчерпателно посочени в закона – чл.135 ЗЗД, чл.646 и 647 ТЗ, като посочената хипотеза не е между тях. След като действието на договора е
санирано с конклудентни действия от страните по него по смисъла на чл.293 ал.3
от ТЗ, счита се по отношение на всички трети лица, че същият е валидно
възникнал и породил желаните от страните правни последици. Последващо
позоваване на изначална висяща недействителност, която е вече санирана, е
правно ирелевантно предвид наличието на изрично предвидената в чл. 293, ал.3 ТЗ
оборима презумция. По тези съображения се налага извод за неоснователност на
релевираното от жалбоподателя възражение, че последиците на чл. 293, ал. 3 от ТЗ не се разпростират спрямо трети на оспореното облигационно правоотношение
лица, каквото в случая се явява въззивникът.
С
оглед изложеното въззивният съд приема, че е налице сключен договор за
застраховка "Каско на МПС" по отношение на увреденото МПС със срок на
валидност, включващ датата на настъпване на застрахователното събитие.
Не
се спори, а и видно от представените по делото доказателства, за претърпените
вреди ищецът е заплатил на собственика на автомобила на 09.02.2018 г.
застрахователно обезщетение в размер на 118,72 лв., като за факта,
удостоверяващ извършеното плащане е прието като доказателство по делото
платежно нареждане за кредитен превод.
Въззивникт
е направил възражение за недоказаност на механизма на увреждане на автомобила,
т.е. на обстоятелството, че процесното ПТП е настъпило вследствие на
преминаване на застрахования автомобил през необезопасена и необозначена дупка
на пътното платно на местен път, което възражение въззивният съд намира за
неоснователно по следните съображения:
Механизма
на настъпване на ПТП, а именно чрез попадане на автомобила в нобозначена и
необезопасена дупка се доказва от представен от СДВР-София протокол за ПТП № 1701955
от 13.01.2018 г., който представлява официален документ, съставен след оглед на
място от длъжностно лице- служител на МВР, в кръга на службата му и по установените
в закона ред и форма.
Действително,
съобразно чл. 179, ал. 1 ГПК материалната доказателствен сила на протокола
обхваща лично възприетите от длъжностното лице факти, но в случая това е
спазено. Протоколът е съставен от полицейски служител след посещение на място в
деня на инцидента, т. е. служителят лично е установил фактите на база извършен
оглед и професионална преценка на ситуацията, а не се е доверил само на разказа
на водача. Отразените в протокола обстоятелства са потвърдени от констатациите
на вещото лице в приетата по делото САТЕ, в която изрично е посочено, че
причинените щети по Ауди А4", с рег. №3300ВМ, могат да се получат при
преминаване през дупка, намираща се на пътното платно. Следователно с оглед
събраните доказателства съдът намира за установен по делото механизма на ПТП,
който отговаря на описанието в протокола, като от заключение на изслушаната по
делото САТЕ се доказва причинната връзка между този механизъм и настъпилите
вреди на автомобила. В случая след като протоколът за ПТП е бил надлежно
изготвен след извършен от съставителя му оглед на мястото на произшествието и
съставлява доказателство за възприетите от длъжностното лице факти и направените
пред него изявления и действия, вкл. за наличието на необозначена и
необезопасена дупка на платното за движение, то в доказателствената тежест на
ответника е било установяването на различна фактическа обстановка, като напр.
липсата на необезопасена и необозначена дупка на пътното платно в участъка, в
който е настъпило процесното произшествие, или изпълнение на задължението му за
поставяне на предупредителни пътни знаци за обозначаването на съществуващото
препятствие на пътното платно. Доказателства в горния смисъл не са ангажирани
от въззивника-ответник до приключване на устните състезания пред първата
инстанция. Наред с това съдът намира да посочи, че даденото от вещото лице по
авто-техническата експертиза заключение, установяващо причинна връзка между описаното
в протокола ПТП и настъпилите щети, не е оспорено от ответника по надлежния за
това ред в закона.
На
следващо място неоснователно се явява релевираното във въззивната жалба
възражение за неспазване на общите условия на ищеца при определяне налице ли е
бил покрит риск, както и размера на обезщетението. В доказателствена тежест на
въззивника-ответник е да ангажира доказателства за твърдените от него факти,
които биха изключили покритие на риск /употреба на алкохол/ наркотични вещества
от водача/, което не е сторено до приключване на устните състезания по делото
пред първата инстанция. При това положение настоящият състав намира за
недоказано твърдяното противоправно поведение на водача, както и наличието на
принос от същия за настъпилото ПТП.
Размерът
на дължимото застрахователно обезщетение се определя към момента на настъпване
на застрахователното събитие и зависи от причинените вреди. Застрахователното
обезщетение не може да надвишава действителната стойност на увреденото
имущество, а действителната стойност не може да бъде по-голяма от пазарната му
стойност /пазарната му цена/ към деня на настъпването на събитието. За
действителна пазарна стойност на увреденото МПС следва да се приеме тази към
момента на увреждането, т. е. в случая обезщетението следва да бъде определено
по пазарната стойност на ремонта за отстраняване на настъпилата вреда, така
както е в решение № 37 от 23.04.2009 г. по т. д. № 667/2008 г. на ВКС на РБ,
ТК, I ТО. В конкретния случай сумата е в размер на 118, 72 лв. с ДДС, който размер е установен от
заключението на допуснатата по делото, изслушана и приета
съдебно-автотехническа експертиза, неоспорена от страните.
С
оглед установеното място на попадане на автомобила в необозначена и
необезопасена дупка – гр. София, ул. „*****, представляващ местен път -
общински, извън републиканската пътна мрежа, като съгласно разпоредбата на чл.
8, ал.3 от Закона за пътищата общинските пътища са публична общинска
собственост. /съгласно разпоредбата на чл. 31 от ЗП изграждането, ремонтът и
поддържането на общинските пътища се осъществява от общините/ и при липсата на
доводи за обратното във въззивната жалба, настоящият състав намира, че
легитимирана да отговаря на нанесените вреди е именно Столична община.
При
така изложените съображения претенцията на ищеца по чл. 410, ал. 1 КЗ вр. чл. 49 ЗЗД във вр. с
чл. 45 от ЗЗД за заплащане обезщетение за имуществени вреди, които настоящият
съд приема за доказани по делото, е установена по основание и размер и правилно
е уважена от районния съд.
Настоящият
състав намира, че правилно е уважена и претенцията по чл.86 от ЗЗД за сумата от
2,71 лв.- обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 05.05.2018 г. – 25.07.2018 г.
Направеното от въззивника възражение във връзка с получаване на регресната
покана, настоящият съдебен състав намира за неоснователно. Видно от вписването
в известието за доставяне /л.17/, в него е посочено че се изпраща именно
регресна покана №470417181802456,
която е приложена по делото и се отнася
за процесното ПТП. В известието за доставяне е посочено, че получател е
Столична община, а адреса на получаване съответства на адреса на общината – ул.
„******. Противно на твърденията на ответника, известието за доставяне е
подписано, като единствено не са посочени имената на получилото лице, което
обстоятелство доколкото за общината, като държавно учреждение съществува
задължение да осигури лице, което да получава адресирани до нея пратки, в
конкретния случай не се явява решаващо за формиране на извод за липса на редовно
връчване. Настоящият състав намира, че размерът на лихвата за забава е правилно
изчислен от СРС.
При
изложеното, доколкото всички наведени във въззивната жалба доводи за
неправилност на решението на СРС да неоснователно, обжалваното решение, с което
спора е решен по същество следва изцяло да бъде потвърдено.
С
оглед изхода на спора, право на разноски и във въззивната инстанция има
ответника – въззиваем. Същият е направил искане за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 300,00 лв. във въззивното производство, като са
представени и доказателства за реалното
заплащане на същото / л.38 и л.39 от делото пред СГС/, поради което СО следва
да бъде осъдена да заплати на „Б.В.И.Г.” същата сума .
По частната жалба
Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, поради което се
явява процесуално допустима. Неоснователен е довода за недопустимост на
жалбата, поради липсата на представен списък на разноските по чл.80 ГПК в
първата инстанция, наведен от ищеца с отговора на частната жалба. Изискването за представяне на списък по чл.80
от ГПК, което обуславя допустимостта на искането за изменение на решението в
частта за разноските, както е прието в т.9 от Тълкувателно решение 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС се отнася за хипотезата, в която страната, която е поискала
разноски в производството е инициирала изменение на решението за присъждане на
разноски именно в нейна полза, а не както е в конкретния случай- жалбата и
съответно искането по чл.248 от ГПК са насочени срещу служебно произнасяне на
съда по чл.77 от ГПК.
Разгледана по същество, частната жалба е
основателна.
С първоинстанционното решение в тежест на ответника
с оглед изхода на спора е било възложено на основание чл. 77 ГПК заплащането на
държавна такса в размер на 50 лв. /освен заплатените от ищеца и определени в
тежест на ответника с решението по спора 50 лв.- държавна такса, заплатена при
образуване на производството/.
Своевременно, в срока за въззивно обжалване, ищецът
е релевирал искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта за
разноските, чрез отмяна на решението в посочена част за разноските.
С обжалваното определение №165989/15.07.2019 г., постановено
по гр.д. №66650/2018
г. по описа на СРС, 27 състав, с което е отхвърлено искането на С.О.за
изменение решение №
45154/19.02.2019 г., постановено по гр.д. №66650/2018 г. по описа на СРС, 27
състав в частта за разноските, с която С.О.е осъдена, на основание чл. 77 от ГПК, да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 50,00 лв. държавна
такса. Районният съд е посочил, че доколкото
са предявени два иска, следва да се заплати държавна такса за разглеждането на
всеки един от тях.
Въззивният съд намира изводите на първоинстанционния
съд за неправилни по следните съображения:
Съгласно чл. 72, ал. 1 ГПК /действаща редакция –
Изм. – ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г. /, за предявените с една искова молба в
защита на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания интерес
независимо от броя на ответниците, а според ал. 2 – за предявените с една молба
искове в защита на различни интереси минималната такса се събира от всички
интереси. Разпоредбите /за разлика от редакцията им преди изменението/ са
подчинени на принципа "един интерес – една такса", въведен от законодателя,
за да улесни достъпа до правосъдие. Следователно критерий за определяне на
размера на дължимата държавна такса е не броят на предявените искове, а дали с
всеки от тях се защитава един интерес или се защитават различни интереси.
Предявените от ЗАД „Б.В.И.Г.” искове са за парични вземания – главница и
обезщетение за забава в размер на законната лихва, чийто източник се твърди, че
е регресно вземане за изплатено от ищеца застрахователно обезщетение. Доколкото
с оглед изпълнението на задълженията /чл. 63 – 78 ЗЗД/ паричното вземане се
състои от три части: главница, лихва и разноски, то следва да се приеме, че в
разглеждания случай защитаваният интерес е един. Поради това и въззивният съд
приема, че дължимата държавна такса /в
размер на 50 лв./ е една по предявените в частност обективно съединени искове и
е била внесена ищеца с оглед указанията на СРС. Неправилно районният съд, на
основание чл.77 от ГПК е осъдил ответника, с оглед изхода на спора, да заплати
още 50 лв. – държавна такса.
Определение №165989/15.07.2019 г., постановено по
гр.д. №66650/2018 г. по описа на СРС, 27 състав, постановено по реда на чл.248,
ал.1 от ГПК, с което е отхвърлено искането на С.О.за изменение решение №
45154/19.02.2019 г., постановено по гр.д. №66650/2018 г. по описа на СРС, 27
състав в частта за разноските, с която С.О.е осъдена, на основание чл. 77 от ГПК, да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 50,00 лв. държавна
такса следва да бъде отменено, като решението по делото в частта за разноските
следва да бъде изменено, като се отмени в частта за разноските, с която
ответника на основание чл.77 ГПК е осъден да заплати по сметка на СРС сумата от
50,00 лв. – държавна такса.
Въпреки изхода на спора по частната жалба в полза на
частния жалбоподател не следва да бъдат присъждани разноски, тъй като
настоящият съдебен състав намира, че в производството по разноските страните не си дължат
разноски и в него не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски,
поради което разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира приложение, в който смисъл са
и определение № 393 от 17.09.2018 г. по ч.гр.д. № 2845/2018 г., IV Г.О. на ВКС, определение № 489 от 17.10.2017 г. по ч. гр.
д. № 3926/2017 г., IV Г.О. на ВКС и определение №205 от 19.12.2018 г. по
ч.гр.д. № 4518/2018 г. I Г.О на ВКС.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
45154/19.02.2019 г., постановено по гр.д. №66650/2018 г. по описа на СРС, 27
състав
ОТМЕНЯ,
по частна жалба на С.О.вх. №5128475/30.07.2015
г., определение №165989/15.07.2019
г., постановено по гр.д. №66650/2018
г. по описа на СРС, 27 състав, с което е отхвърлено искането на С.О.за
изменение решение №
45154/19.02.2019 г., постановено по гр.д. №66650/2018 г. по описа на СРС, 27
състав в частта за разноските, с която С.О.е осъдена, на основание чл. 77 от ГПК, да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 50,00 лв. държавна
такса.
КАТО
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ИЗМЕНЯ
решение
№
45154/19.02.2019 г., постановено по гр.д. №66650/2018 г. по описа на СРС, 27
състав в частта за разноските, като го ОТМЕНЯ, в частта, с която С.О.е
осъдена, на основание чл. 77 от ГПК, да заплати по сметка на Софийски районен
съд сумата от 50,00 лв. държавна такса.
ОСЪЖДА
Столична
община, адрес: гр. София, ул. „******, представлявана от кмета И.А.Ф.да заплати
на ЗАД „Б.В.И.Г.”, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „******сумата от 300,00 лв. / триста лева/ – разноски във въззивното
производство
Решението,
включително и в частта му, която има характер на определение, не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.