РЕШЕНИЕ
гр. София, 07.03.2023 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет
и втори ноември двехиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 1829 по описа за 2021г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба на ответницата М.Д.Д. срещу решение от 07.11.2020г.,
постановено по гр. дело № 27603/2013г. на Софийски районен съд, 82 състав, в
ЧАСТТА, с която, по предявените по делото искове по чл. 422 от ГПК, е признато
за установено в отношенията между жалбоподателката и ищеца „Т.С.” ЕАД, че
жалбоподателката дължи плащане на сумата 881.
17 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода м.
11.2009г. – месец 04.2012г., ведно със законната лихва от 11.01.2013г. до
окончателното изплащане, както и на лихва за забава в размер на 168. 98 лв. за периода от 31.12.2009 г.
до 20.12.2012 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 707/2013г. на СРС, 81 с-в. Решението е постановено при участие на трето
лице – помагач на ищеца – „Т.” ООД.
В жалбата
се поддържат оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение в посочената част
с доводи, че е разгледан недопустим иск. Твърди се, че за посочените суми е
налице изрично признание и в тази част заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е
влязла в сила. Жалбоподателката поддържа, че с оглед направеното възражение за
давност във възражението по чл. 414 ГПК за периода м.03.2009г. – м.10.2009г.,
СРС е следвало да разгледа по същество само тази част от вземането, а
установителното производство за сумите за периода м.11.2009г. –м.04.2012г. е
следвало да бъде прекратено, като недопустимо. Отделно в жалбата се излагат
съображения за неправилност на решението, по съображения, че ответницата няма
качеството потребител на топлинна енергия, в съответствие с указанията, дадени
в ТР № 2/2017г. на ВКС. Сочи се, че е налице подадено заявление –декларация за
откриване на партида от 16.10.2001г. от другия съсобственикК.Д., поради което последната
е единствен клиент на топлинна енергия за процесния имот. Въвззивнитаца моли
въззивния съд да обезсили
първоинстанционното решение като
процесуално недопустимо и да прекрати производството, евентуално да го отмени и
да постанови ново за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Въззиваемият
- ищец „Т.С.” ЕАД оспорва жалбата в депозиран писмен отговор и моли съда да
потвърди решението.
Третото лице
- помагач „Т.“ ЕАД не заявява становище по жалбата.
Решението в
частта за отхвърляне на исковете над сумата 881.17 лв. до пълния предявен размер
от 1091. 15 лв. относно главницата и в частта над сумата 168.98 лв. до пълния
предявен размер от 192.80 лв. относно обезщетението за забава, е влязло в сила,
като необжалвано.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
оспорения съдебен акт:
При
извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд
намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо. Доводите
в жалбата за недопустимост на решението, поради направено частично признание на
исковете в срока по чл. 414, ал. 1 ГПК, респ. наличие на влязла в сила заповед
по чл. 410 ГПК, са неоснователни.
Със заповед по чл. 410 ГПК, издадена на
14.01.2013г. по ч.гр.д. № 707/2013г. на СРС, 81 с-в, М.Д.Д. и К.И.Д. са осъдени
да заплатят разделно на „Т.С.“ ЕАД общо
сумата 4 364. 58 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за
периода м.03.2009г. – месец 04.2012г., ведно със законната лихва от
11.01.2013г. до окончателното изплащане, както и на лихва за забава в размер на
771. 20 лв. за периода 01.05.2009г.
- 20.12.2012г. и разноски за заповедното
производство.
От длъжника К.И.Д.
не е подадено възражение по чл. 414 ГПК
и заповедта срещу нея за присъдените суми е влязла в сила.
В срока по
чл. 414, ал. 1 ГПК е подадено възражение от ответницата М.Д., в което е
заявено, че вземанията за периода м.03.2009г. - м.10.2009г. са погасени по
давност, а за останалия период - м.11.2009г. – м.04.2012г. всеки от длъжниците,
в качеството на съсобственик, дължи заплащане на дължимите суми, но не при определените
в заповедта по чл. 410 ГПК равни квоти, а при квоти ¼ за ответницата Д.
и ¾ - за длъжника К.Д.. Предвид изложеното, във възражението на М.Д. е
направено признание, че дължи ¼ от дължимите суми за непогасения по
давност период м.11.2009г. – м.04.2012г., но без да се сочат конкретни размери
на погасените по давност вземания, респ. на
признатите като дължими вземания.
С
разпореждане от 27.05.2013г. по ч.гр.д. № 707/2013г. СРС е дал указания на
заявителя по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, с оглед направеното признание, да
заяви какви са процесните суми, за които следва да бъде издаден изпълнителен
лист, като същевременно в разпореждането е посочено, че длъжникът М.Д. оспорва дължимостта на сумите, за които
е осъдена със заповедта по чл. 410 ГПК, а именно – главница в размер на 2182. 29 лв. и 385. 60
лв. – лихва. С разпореждането СРС е дал указания на заявителя да предяви иск по
чл. 422 от ГПК.
С исковата
молба по чл. 422 ГПК ищецът „Т.С.“ ЕАД, в изпълнение на указанията, дадени с
разпореждането на СРС, е заявил изрично, че предявява исковете срещу М.Д. за
¼ от дължимите по заповедта по чл. 410 ГПК общи суми, а именно – 1091.
15 лв. - главница и 192. 80 лв. - лихва, дължими за целия процесен период –
м.03.2009г. – м.04.2012г.
С отговора
на исковата молба по чл. 131 ГПК ответницата изрично е заявила, че признава вземанията
за периода м.11.2009г. –м.04.2012г., както следва – главница в размер на сумата
881.17 лв. и лихва в размер на сумата 168. 98 лв.
Съдът,
разглеждащ иска по чл. 422 от ГПК, не е обвързан от констатациите на заповедния
съд, а извършва самостоятелна преценка на предпоставките за допустимост на
установителния иск, като при необходимост тълкува изявлението на длъжника в
депозирания формуляр за възражение.
Искът по чл.
422 ГПК е иск на кредитора за установяване на вземането му срещу длъжника, за
което вземане е издадена съответната заповед за изпълнение. Правният интерес в
посочената хипотеза е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи
служебно и ако същата не е налице, предявеният установителен иск е недопустим.
За да съществува интерес от установителен иск, е достатъчно да се оспорва
претендирано от ищеца право или да се претендира отричано от него право. В
хипотезата на иск за съществуване на вземането на основание чл. 422 ГПК,
специалните положителни предпоставки за допустимост на този установителен иск
са: издадена заповед за изпълнение; подадено в срок от длъжника възражение по
чл. 414 ГПК и спазване на срока за предявяване на установителния иск за
съществуване на вземането по чл. 415, ал. 1 ГПК. Подаденото възражение срещу
заповедта за изпълнение представлява пречка за влизането й в сила, ако с него
се възразява срещу вземането или вземането не се признава. Съгласно
разрешението, дадено в т. 10а на Тълкувателно решение № 4/2014г., постановено
по т.д. № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС, оспорване на вземането е налице при всяка
изразена форма на несъгласие с вземането по издадената заповед за изпълнение.
Настоящият
съдебен състав намира, че предявените срещу М.Д. искове по чл. 422 ГПК за
¼ от сумите по заповедта по чл. 410 ГПК, са допустими. В случая в срока
по чл. 414, ал. 1 ГПК длъжникът е заявил, че признава частично дължимостта на
вземанията за периода м.11.2009г. – м.04.2012г. за собствената му квота от
съсобствеността, като е направено и частично по период възражение за давност. Ето защо не е налице безусловно
признание на част от вземането по издадената заповед за изпълнение в рамките на
заповедното производство, респ. не е налице конкретно посочена сума, за която
може да се приеме, че заповедта за изпълнение е влязла в сила в рамките на
заповедното производство. С оглед направеното частично възражение за давност в
заповедното производство, като в тази фаза не е ясно за какъв период и размер
същото ще бъде прието за основателно от исковия съд, изявлението на
жалбоподателката в заповедното производство не може да се тълкува като
безусловно частично признание на вземанията, тъй като същото е направено при
условие, че бъде признато наличие на изтекла погасителна давност. Следователно
е налице правен интерес за предявяване на исковете по чл. 422 ГПК. Поради това,
че изявлението на длъжника представлява същинско възражение по смисъла на чл.
414 ГПК и с него се възразява срещу вземането, заповедта за изпълнение срещу М.Д.
за процесните общо 1/4 от процесните вземания не е влязла в сила и за кредитора
е налице правен интерес за предявяване на установителните искове по чл. 422 ГПК.
След
дадените указания по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК до заявителя обаче, е налице
хипотезата на чл. 415, ал. 2 ГПК, ред. ДВ, бр. 42/2009г. досежно половината от
сумите, за които е осъдена М.Д. с издадената заповед, респ. за останалата
¼ от общи присъдените със заповедта суми. При дадените указания до
заявителя, че е налице оспорване изцяло от М.Д. на сумите по заповедта по чл.
410 ГПК - главница в размер на 2182. 29 лв. и 385. 60 лв. – лихва, а исковете
по чл. 422 ГПК са предявени за ½ от посочените суми - 1091. 15 лв.
главница и 192. 80 лв. лихва, дължими за целия процесен период – м.03.2009г. –
м.04.2012г., следва, че за останалата ¼ от общо дължимите суми по
заповедта, респ. за половината от сумите, за които е осъдена М.Д. - 1091. 15 лв. главница и 192. 80 лв. лихва, са налице предпоставките на чл. 415, ал. 2 ГПК за
обезсилване от заповедния съд на заповедта по чл. 410 ГПК и прекратяване на
производството в тази част,
представляващи останалата 1/2 от претендираните срещу жалбоподателката суми.
Поради
изложеното, са неоснователни доводите в жалбата, че предявените искове са
недопустими, респ. решението в обжалваната част е допустимо.
С оглед релевираните в жалбата доводи относно неправилността
на решението досежно приетото качество потребител на топлинна енергия на
въззивницата, следва да бъде направено разграничение между признанието на иск и
признанието на факт. Признанието на факт е признаване истинността на
фактическите твърдения на насрещната страна в процеса, когато те са неизгодни
за признаващия ги. Неизгодни са тези факти, които са свързани с неизгодни
правни последици при проявлението им – погасяване на права, обременяване със
задължения. По същността си с признанието на факт се постига съвпадане на
твърденията на срещупоставените страни в процеса относно тези факти. Дори да
признае факти, твърдени от срещупоставената страна в процеса, това не води до
признание на иска. Признанието на факт е съвместимо и не изключва оспорването
на иска. Признанието на вземането следва да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието
на фактите, от които произхожда, тъй като признаването на фактическия състав
само по себе си не означава признаване на последиците от този фактически състав.
Съгласно константната съдебна практика, обективирана в решение № 469 от
24.06.2010г., постановено по гр.д. № 328/ 2009г. по описа на IV Г.О. на ВКС,
признаването на иска представлява заявление от страна на ответника, че правното
твърдение на ищеца отговаря на действителното правно положение. Чрез това
изявление ответникът сочи, че няма да се брани срещу иска, защото искът е
основателен.
В случая до
приключване на устните състезания в първоинстанционното производство
ответницата е направила изрично признание на факта, че е потребител/клиент на
топлинна енергия на процесния имот, в качеството й на собственик на ¼
ид. част от имота. При преценка по реда на чл. 175 ГПК с представените писмени
доказателства за собственост /нот.акт № 6/2009г., нот. акт № 70/2007г./, липсва
основание направеното признание да не бъде зачетено. Отделно в
първоинстанционното производство не са въведени твърдения, че другият
съсобственик е единствен потребител на топлинна енергия поради наличие на
сключен писмен договор с него, в съответствие с указанията с ТР № ТР № 2/2017г.
на ВКС и такива доводи не са разгледани в обжалваното решение. Такива доводи се
правят за първи път с жалбата. Извън горното, следва да се отбележи, че
представената молба –декларация за откриване на партида отК.Д. от 2001г. е
неотносима за процесния период.
Други
оплаквания не са релевирани в жалбата.
По
изложените съображения жалбата е неоснователна и обжалваното решение следва да
бъде потвърдено.
С оглед
изхода на спора, на въззиваемия – ищец следва да бъдат присъдени претендираните
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв., определено на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
След връщане на делото на СРС заповедният
съд следва да процедира по реда на чл. 415, ал. 2 ГПК досежно издадената срещу М.Д.
заповед по чл. 410 ГПК за ¼ от общо присъдените със заповедта суми.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 07.11.2020г.,
постановено по гр. дело № 27603/2013г. на Софийски районен съд, 82 състав, в
обжалваната част за уважаване на исковете.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на въззиваемия - ответник –
„Т.“ ООД.
ОСЪЖДА М.Д.Д., ЕГН ********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, на основание чл.
78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК, сумата 50 лв. – разноски за въззивното производство.
Решението
в отхвърлителната част е влязло в сила, като необжалвано
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280,
ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.