№ 763
гр. София, 16.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Т.
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20211100514444 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С Решение № 20080879 от 29.03.2021 г., коригирано по реда на чл. 247
ГПК с решение № 20196280 от 10.10.2021 г., постановени по гр.д. №
49321/2020 г. на СРС, ГО, 160 състав, съдът е признал за установено по
предявените от „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. ****, срещу А. В. Ш., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к.
****, искове по чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че А.
В. Ш., ЕГН **********, дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ****, следните суми, за
които е издадена заповед за изпълнение от 06.07.2017 г. по ч.гр.д. №
45649/2017 г. на СРС, 160 състав:
- 377,60 лв., представляваща неплатена главница по Договор за
потребителски кредит № *********/10.10.2015 г., сключен между „П.Ф.Б.“
ООД, като заемодател и А. В. Ш., като заемател, вземанията по който са били
прехвърлени на „Ф.И.“ ЕАД, с договор за прехвърляне на вземания от
28.07.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 06.07.2017 г. до
1
окончателното й заплащане;
- 50,68 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за
периода от 17.11.2015 г. до 05.12.2016 г.;
- 35,99 лв., представляваща лихва за забава за периода от 17.11.2015 г.
до 30.05.2017 г., като е отхвърлил иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата над 377,60 лв. до пълния предявен
размер от 377,63 лв. и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата
над 35,99 лв. до пълния предявен размер от 58,74 лв.
С решението А. В. Ш., ЕГН **********е осъден да заплати на „Ф.И.“
ЕАД, ЕИК ****, сумата от 357,46 лв., представляваща разноски в исковото
производство, а „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК **** е осъдено да заплати на А. В. Ш.
сумата от 16,37 лв., представляваща разноски, сторени в исковото
производство пред СРС, съразмерно на отхвърлената част от иска, както и
сумата от 51,82 лв. – разноски в заповедното производство.
Недоволен от решението в ЧАСТТА, с която установителните искове
при квалификацията на 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
са уважени е останал ответникът А. В. Ш., който в срока по чл. 259, ал. 1 от
ГПК, чрез процесуалните си представители адв. К. и адв. Г., го обжалва при
твърдения, че решението в обжалваната част е неправилно, необосновано и
незаканосъобразно. Претендира, че искът се явява освен това недопустим,
след като не е предявен в месечния срок, установен в закона. Поддържа, че
спорът между страните е концентриран върху това дали цесията е породила
действие по отношение на ответника-длъжник с оглед установеното в чл. 99,
ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Подчертава, че по делото е приложено пълномощно от
19.06.2019 г., по силата на което цедентът е упълномощил цесионера за
уведомяването на длъжника за извършената цесия, две години след
предявяване на претенцията на ищеца по реда на чл. 410 ГПК. На последно
място възразява, че когато потребителят не е получил достатъчно
информация за методологията, създадена от кредитора под формата на негови
вътрешни правила, същата не съставлява част от сключения договор, а оттам
кредитодателят се явява недобросъвестен по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
Искането му към въззивната инстанция е да отмени обжалваното решение в
посочената част и да отхвърли исковете. Претендира разноски.
2
Въззиваемата страна - „Ф.И.“ ЕАД, оспорва въззивната жалба по
съображения, изложени в депозирания по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК
писмен отговор от 23.06.2021 г. Претендира разноски.
Решението в ЧАСТТА, с която исковете са отхвърлени до пълните
предявени размери, като необжалвано от ищеца, е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. №
331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г. по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; №
702 от 5.01.2011 г. по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по
гр. д. № 1246/09 г. на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността
на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата
пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за
касиране на въззивното решение.
Обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на
Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона
правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Неоснователно е възражението в жалбата, че ищецът не е спазил срока
за подаване на исковата молба.
Видно от съобщението до заявителя - ищец в заповедното
производство, разпореждането на съда от 20.08.2020 г., с което на заявителя
са дадени указания за предявяване на иск за вземанията в заповедното
производство, му е връчено на 10.09.2020 г. Едномесечният срок за
предявяване на иска по чл. 415, ал. 4 ГПК изтича на 10.10.2020 г. - събота,
почивен ден. Съдът констатира, че следващият работен ден е бил 12.10.2020
г. – понеделник, арг. от чл. 60, ал. 6 ГПК. В случая, видно от разпечатка от
електронната поща на Софийски районен съд към нея, исковата молба е
изпратена по електронен път още на 09.10.2020 г. - събота, с което действие е
3
спазен предвиденият в чл. 415, ал. 4 ГПК 1- месечен срок за предявяване на
иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, още повече, че дори да се зачете само входирането
на исковата молба в регистрацията на съда, видно от поставените от съдебния
служител водящ номер и дата (12.10.2020 г.), последната също се явява в
законоустановения срок по гореизложените доводи. Възраженията на
ответника в жалбата, поддържано и в хода на устните състезания пред
въззивния съд, че срокът не е спазен, а от там, че решението на СРС е
недопустимо постановено, са изцяло неоснователни.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на
постановеното решение в обжалвата му част, съдът счита, че не се
установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното решение е допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя напълно изложеното в обжалваното решение,
поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Във връзка с доводите по жалбата следва да се добави следното:
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен при
правна квалификация чл. 415 вр. чл. 422 ГПК за признаване на установено по
отношение на ищеца, че ответникът му дължи сумите по Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 30.08.2017 г. по
ч.гр.д. № 45643/2017 г. по описа на СРС, 160 състав.
При съвкупната преценка на събраните по делото писмени
доказателства се установява, че на 10.10.2015 г. между „П.Ф.Б.“ ООД като
кредитор и А. В. Ш. като кредитополучател е сключен Договор за
потребителски кредит № *********/10.10.2015 г., при размер на кредита 400
лв., като кредитополучателят се задължил да върне заемната сума, както и да
плати такса за оценка на досие в размер на 20 лв., възнаградителна лихва в
размер на 78,89 лв. /при годишен процент на разходите от 31,82 %/ и такса за
услуга домашно посещение в размер на 313,19 лв. при общ годишен процент
на разходите, равняващ се на 48 %.
Правото си на кредитор на спорното вземане ищцовото дружество
„Ф.И.“ ЕАД извежда на първо място от представения по делото Договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 28.07.2016 г., и Приложение № 1 към
него, както и от Удостоверение от 09.10.2020 г., издадено от „Ф.Б.“ ЕООД /с
4
предишно наименование „П.Ф.Б.“ ООД/, по силата на което „П.Ф.Б.“ ООД
прехвърля на „Ф.И.“ ЕАД изрично вземането си към А. В. Ш. по Договор за
потребителски кредит № *********/10.10.2015 г. В тази връзка
неоснователно е възражението на въззивника, че неговият договор не е
прехвърлен с договора за цесия, тъй като липсва номер на договора. Видно от
Удостоверение от 09.10.2020 г. именно чрез номер на договора и ЕГН е
индивидуализирано вземането спрямо А. В. Ш..
По делото пред СРС е представено Пълномощно, с което цедента
„П.Ф.Б.“ ООД упълномощава цесионера „Ф.И.“ ЕАД да уведомява по
законоустановения ред всички длъжници по всички вземания, които
дружеството му е прехвърлило с Договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 28.07.2016 г.
В правилно приложение на материалния закон първостепенният съд е
приел, че ответникът е уведомен за цесията най-късно с предявяването на
исковата молба чрез приложеното към исковата молба уведомление.
От заключението на изготвената и приета по делото пред
първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, която съдът
кредитира като обективно и компетентно изготвена се установява, че по
посочения договор за кредит на ответника е била предоставена договорената
кредитна сума, както и че ответникът не е погасил следните свои задължения
по договора – 377,60 лв., представляваща главница, и 69,04 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 17.11.2015 г. до
30.05.2017 г., а също и че за периода от 17.11.2015 г. до 30.05.2017 г.
законната лихва за забава на просрочената главница възлиза на 58,74 лв.
С оглед новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК (Нова - ДВ, бр. 100 от 2019 г.), в
отговорност на съда е вменено служебно да следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Отделно, по
отношение действителността на договора за потребителски кредит като цяло
и на отделните негови клаузи, в съдебната практика последователно се
приема, че съдът следи служебно и без изричен довод за нищожността на
клаузите на договора /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Преценката за нищожност се прави
както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
специалните ЗЗП и ЗПК.
5
На първо място, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договора за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна.
В чл. 22, ал. 1 ЗПК по императивен начин е предвидено, че когато с
договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е
недействителен.
Следователно, в специалния закон - ЗПК, са въведени специални
основания, при доказване на които целият договор за кредит се приема за
недействителен, по силата на самия закон.
Процесният договор е сключен в писмена форма и е подписан от двете
страна, към него е приложен и Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити, който също съдържа
подпис на страните. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 7 и 8 от ЗПК в договора за
кредит следва да се съдържа общият размер на кредита и условията за
усвояването му, както и стоката или услугата и нейната цена в брой - когато
кредитът е под формата на разсрочено плащане за стока или услуга или при
свързани договори за кредит. Въззивният съд намира, че посочените
изисквания към процесния договор са спазени.
Съдът приема, че са спазени изискванията на чл. 11, т. 9, т. 10 и т. 11 от
ЗПК за предоставяне на информация за размера на лихвения процент по
кредита, годишния процент на разходите по кредита (ГПР) и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, както и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите, размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски. Спазено е и изискването по чл. 11, ал. 1,
т. 9 и т. 11 от ЗПК за посочване на условията за прилагането на лихвения
процент и за изготвяне на погасителен план, съдържащ информация за
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми.
За да бъдат клаузите в договора относно уговорената възнаградителна
лихва действителни, то следва за същите да има яснота досежно начина на
изчисление на самата възнаградителна лихва – на база на целия размер на
кредита към датата на неговото сключване, на база на остатъчната част от
6
главницата при нейното последователно изплащане или по някакъв друг
начин, дори ако е налице фиксиран лихвен процент, което изискване в случая
е удовлетворено, доколкото процесното съглашение гласи, че годишният
лихвен процент е фиксиран за срока на споразумението и в размер на 29,73 %,
представляващи 239,05 лв.
Установено е в хода на производството, а и това се констатира от
вещото лице, изготвило съдебно-счетоводната експертиза по делото, че
ответникът е извършил плащания по кредита си в общ размер на 60 лв., с
която са погасени главница в размер на 22,40 лв., договорна лихва в размер на
9,85 лв. и 27,75 лв. – такси по договора.
С оглед на гореизложеното, правилно първостепенният съд, зачитайки
заключението на ССчЕ е приел иска за главница за основателен до размер от
377,60 лв., а иска за договорна възнаградителна лихва – за цялата
претендирана сумата от 50,68 лв., като е отхвърлил иска за главница за
разликата над уважената сума до пълния й предявен размер от 377,63 лв., като
неоснователен и недоказан.
В отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за
давност, но същото правилно е било оставено без уважение от
първоинстанционния съд, като неоснователно. В случая, поетото от ответника
задължение е да престира по отделни седмични анюитетни вноски, в това
число главница и възнаградителна лихва, тоест давността тече отделно за
всяка анюитетна вноска, на която плащането е било дължимо по отношение
на кредитора-ищец. Предявеният иск е за реално неизпълнение на възникнали
от договор за кредит задължения и за тях е приложима общата 5 - годишна
давност по чл.110 ЗЗД, която тече не от датата на възникване на
задължението, а от датата на изискуемостта чл.114 ал.1 ЗЗД. Вземането за
предоставяне на необходимите средства за изпълнение е изискуемо от датата
на падежа на съответната погасителна вноска по договора за кредит от
10.10.2015 г. Ищецът претендира средствата, необходими за плащане на
вноските за периода от 17.10.2015 г., следователно давността за най-рано
дължимия анюитет изтича на 17.10.2020 г. Заявлението по чл. 410 ГПК,
поставящо начало на целия процес е подадено на 06.07.2017 г. и прекъсва
изтеклата до този момент давност по отношение на всички анюитетни вноски,
дължими след 17.10.2015 г., съгласно чл.116 б.”Б” ЗЗД. Съгласно
7
императивното правило на чл.115 ал.1 б.”Ж” ЗЗД докато трае процесът
давност не тече, поради което и възраженията в обратен смисъл на
жалбоподателя се явяват незаконосъобразни, а оттам и неоснователни.
Ето защо и доколкото размерът на главното вземане на ищеца за
главница се установява от заключението на приетата по делото по реда на чл.
202 ГПК и неоспорена от страните експертиза, то и главният иск с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал.
1 ЗЗД се явява основателен до размера от 377,60 лв., а за разликата от 0,03 лв.
до пълния предявен размер – неоснователен.
По иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, съдът отбелязва, че във всеки момент на
производството и без довод на страната, е възможно да се достигне до
заключение, че дадена клауза в договора е сключена в нарушение на добрите
нрави. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е
налице, когато се нарушават принципите на справедливостта и на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, за да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на някоя от страните за
сметка на другата. Според решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008
г. на ВКС, ІV г. о., „понятието добри нрави предполага известна
еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие
се прави извод за нарушение, водещо до нищожност."
Следователно във всички случаи, когато е налице явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена се
нарушава принципът на добросъвестност в облигационните отношения.
Според въззивният сътав, в случая клаузата за възнаградителната лихва не е
нищожна, тъй като с нея не се нарушава принципът на справедливостта в
гражданските правоотношения и не се накърняват добрите нрави.
Настоящият състав възприема съдебната практика, наложила критериите за
добри нрави при уговаряне на възнаградителната лихва при обезпечените и
необезпечените кредити и приема, че уговарянето на по-голям от 3-кратния
размер на законната лихва по просрочени задължения накърнява добрите
нрави. Ето защо и клаузата за възнаградителната лихва, определена в рамките
на трикратния лихвен процент за страната, не е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, а уговорката за заплащане на възнаградителна лихва в
8
размер на 31,82 % не противоречи на добрите нрави. Посочената клауза не
нарушава принципа на справедливост и еквивалентност на престациите и не
създава условия за неоснователно обогатяване на ищеца.
Конкретният размер на възнаградителната лихва в случая се извежда от
заключението на приетото по реда на чл. 202 ГПК експертно заключение,
видно от което дължимата лихва за исковия период е в размер на 69,04 лв.
Съгласно установеното в гражданското производство диспозитивно начало
обаче съдът е обвързан само от обема на търсената защита, която в случая е
съответна на 50,68 лв., поради което претенцията на ищеца се явява изцяло
основателна за последно посочената сума. Доколкото съдът вече разгледа
възражението на въззивника-ответник касателно погасяване на ищцовите
претенции по давност, солидаризирайки се с районната инстанция, че
инвокираното от ответника възражение е неоснователно, намира, че
идентични съображения коментирани по-горе по отношение на иска за
главница са относими и важат изцяло и за акцесорната претенция за
възнаградителна лихва, поради което не следва да ги преповтаря. Ето защо
искът за възнаградителна лихва, претендирана от ищеца, в размер на 50, 68
лв., се явява основателен и следва да бъде уважен в цялост.
По отношение вземането за лихвата за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
прехвърлено с договора за цесия, съдът споделя също изводите на СРС.
Съгласно императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, при забава
на потребителя, кредиторът има право само на законната лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. СРС е определил размера на
лихвата за забава за исковия период 17.11.2015 г. - 30.05.2017 г. върху
главницата от 377,60 лв., възприемайки размера на претенцията за мораторна
лихва, изчислена от вещото лице по допуснатата по делото съдебно-
счетоводна експертиза – 58, 74 лв.
Установимо е обаче от приобщената към доказателствената съвкупност
съдено-счетоводна експертиза, че ответникът е извършил плащания за
погасяване на задължения по процесния договор за кредит в размер на общо
60 лв., с която са погасени съответно 22, 40 лв. – главница, 9,85 лв. –
възнаградителна лихва и 27, 75 лв. – допълнителни такси по договора.
По отношение споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, настоящата инстанция намира следното :
9
Съдът счита, че уговорката в договора за потребителски кредит за
предоставяне пакет от допълнителни услуги е нищожна, на основание чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП - поради противоречие със закона на основание чл. 10 а, ал. 2 от
ЗПК и възнаграждението за такива услуги не е дължимо от длъжника.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дефинира като неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, всяка уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. В текстовете на чл. 143, т. 1 - т. 19 ЗЗП са изброени възможни
проявни форми на неравноправни клаузи, като по аргумент от т. 20 на чл. 143
ЗЗП изброяването е примерно, а не изчерпателно.
Видно от чл. 3 от приложения в кориците на първоинстанционното дело
договор за потребителски кредит, клиентът следва да заплати такса за оценка
на досието в размер, посочен на първа страница в б. „Б“ – 20 лв. В чл. 25 и
следващите от договора пък се установява регламентиране ползването на
услугата „кредит у дома“, включваща 30 % , както от стойността на услугата
за разходи, създаддени по повод самото предоставяне на услугата, така и
разходи за кредитодателя за събиране на ежеседмичните вноски от жилището
на кредитполучателя-ответник. Така определен, предметът на споразумението
категорично изключва самостоятелния му характер, тъй като услугите не
могат да се ползват от клиента извън основния кредитен договор. Настоящият
съдебен състав намира, че така описаният пакет допълнителни услуги по
същество не представлява реално предоставени допълнителни възможности
или преференциални условия, от които кредитополучателят да може да се
възползва и които да носят допълнителни ползи за него, за да обосновава
изискване, съответно заплащане на възнаграждение, в определения размер.
Договорът е двустранен и всяка една от услугите представлява част от
процеса на първоначално и последващо договаряне между страните, през
който процес, всяка от тях е длъжна добросъвестно да упражнява и изпълнява
предоставените със закона права и вменени задължения. Ето защо паричното
компенсиране на едната страна по договора за това е неоправдано и създава
предпоставки за неоснователното обогатяване. Освен изложеното, следва да
се има предвид и че разпоредбите на чл. 10 а, чл. 19, ал. 3 и чл. 33 ЗПК
ограничават свободата на договарянето от кредитора, предоставящ
потребителски кредит, на условия, при които освен обявената договорна
10
лихва и обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други
плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи.
Уговарянето на бъдещи разходи във фиксиран размер, събирани по силата на
самия договор, дава основание за квалифицирането му като уговорена
отнапред компенсация за неполучена договорена престация, което сочи за
неравноправност на клаузата.
В заключение въззивният състав приема, че клаузата за заплащане на
възнаграждение за предоставяне на допълнителен пакет услуги е нищожна,
предвид което не се и дължи. Следователно съвсем резонно СРС е
приспаднал сумата, отишла за погасяване на таксата за допълнителни услуги
в размер на 27,75 лв., служебно освобождавайки от задължение с нея
лихвоносното вземане за моратона лихва, съгласно правилото на чл. 76, ал. 2
ЗЗД. Така, искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
останал остновател само до размера от 35, 99 лв., а за разликата над този
размер до пълния предявен такъв – неоснователен, респективно подлежащ на
отвхръляне.
Доколкото мотивите на настоящият състав съвпадат изцяло с тези на
СРС, решението, в частта, в която исковете са уважени, следва да се
потвърди, както е постановено. Този извод се отнася и до решението в частта,
в която са присъдени разноски в тежест на ответника, както за исковото, така
и за заповедното производства в светлината на т. 12 от Тълкувателно
решение № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 ГПК, вр.
с НЗПП, жалбоподателят А. В. Ш. следва да бъде осъден да заплати на „Ф.И.“
ЕАД сумата от 100 лв., представляваща разноски за юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция, като съдът уважава искането на
въззиваемия за присъждане на разноски, доколкото дружеството - ищец е
депозирал в срок отговор на въззивната жалба, както и молба – становище за
хода на делото и по същество, макар да не е представляван в проведеното
пред настоящата инстанция единствено съдебно заседание.
При тези мотиви, съдът
РЕШИ:
11
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20080879 от 29.03.2021 г., коригирано по
реда на чл. 247 ГПК с решение № 20196280 от 10.10.2021 г., постановени по
гр.д. № 49321/2020 г. на СРС, ГО, 160 състав, в обжалваната част,
включително в частта за разноските на ищеца.
ОСЪЖДА А. В. Ш., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, да
заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. ****, сумата от 100 лв. - представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Първоинстанционното решение, в частта с която предявените от „Ф.И.“
ЕАД срещу А. В. Ш., положителни установителни искове по чл. 422, ал. 1
ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр чл. 99, ал. 1
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени, поради необжалваното му от страните,
е влязло в законна сила.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12