Р Е Ш
Е Н И Е
№……………./15.04.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети февруари през 2021
година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 871 по описа за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 168421
от 17.07.2019 г., постановено по гр.д.
№ 47242/2017 г. на СРС, 41 състав, са отхвърлени предявените
от М.М.И., и Д.В.В. срещу „Е.М.“ ЕООД, искове с правно основание чл.
124, ал. 1 във вр. с чл.
439 ГПК за признаване недължимост
на сумата от 4 052,36 лева, главница
по договор прокредит спринт № 015-802641/29.08.2012
г., ведно със законна лихва
от 13.06.2014 г., наказателна
лихва в размер на 158,34 лева за периода 09.12.2013 г. - 10.03.2014 г., просрочена
лихва в размер на 142,26 лева за периода 09.12.2013 г. - 23.02.2014 г. и сумата от 87,06 лева, сторени
разноски в производството по ч.гр.д.
№ 32291/2014 г. по описа на CPC, I ГО, 50-ти състав, дължима на основание издаден изпълнителен лист от
17.06.2014 г. по ч.гр.д. № 32291/2014 г. по описа на CPC, I ГО, 50-ти състав,
поради ненадлежно уведомяване за извършената цесия, евентуално поради погасяване на правото на принудително изпълнение с изтичане на
предвидения в закона давностен срок. С решението СРС се е произнесъл и относно разноските, като е осъдил
на основание чл.78, ал.З ГПК двамата ищци да заплатят на ответното
дружество на 300 лева разноски по делото.
Това решение е обжалвано в срок от ищците М.М.И., и Д.В.В. чрез пълномощник
адв.И.И., с доводи за
неправилност на решението поради нарушения на материалния и процесуалния закон
и необоснованост, конкретни оплакавния отнасящи се до
несъгласие с приетите за установени с обжлаваното
решение факти на съобщаване цесията на длъжниците и правното
значение на цесията между кредитодателя и настоящия
ответник спрямо длъжниците, несъгласие с довода на
ответника за прекъсващ ефект спрямо давността на образуване на изпълнителното
дело съгласно ППВС 2/1980 г. , като счита въззивника
за приложимо в случая ТР № 2/2015 г. по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
несъгласие с извода на СРС, че са извършвани своевременно изпълнителни действия
и не е настъпила перемпция на изпълнението по чл.433,
ал.1, т.8 от ГПК, несъгласие с извода, че статутът на гаражната клетка е без
значение, като счита, че изпълнението в случая е насочено към несъществуват
обект. Иска се въззивния съд да отмени решението и да
уважи исковете.
Въззиваемата страна-ответник „Е.М.“
ЕООД оспорва жалбата с писмен отговор с
доводите, че решението не страда от сочения в жалбата пороци. Моли жалбата да
се остави без уважение, като се потвърди решението претендира разноски за въззивната инстанция.
Възразява, че давността тече от издаване на изп. Лист
на 17.06.2014 г., и е прекъсната от молбата за образуване на изп.дело на 08.10.2014 г. , и в хода на образуваното изп. дело взискателят не е
бездействал. Възразява, че по делото са събрани доказателства за увеудомяване на двамата длъжници-ищци,
за цесията, като това уведомяване можело да се извърши и от цедента.
Претендира разноски за въззивната инстнация.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Ищците твърдят, че срещу тях е издаден изпълнителен лист от 17.06.2014 г. по ч.гр.д. № 32291/2014 г. по описа на
CPC, I ГО, 50-ти състав, в полза на „Про
кредит Банк“ ЕАД , по който е образувано изп.д. № 20148380409586 по
описа на ЧСИ М.Б., per.
№838 на КЧСИ, район на действие СГС, по което изп.дело
ответникът „Е.М.“ ЕООД се е присъединило като
взискател въз основа на прехвърляне вземането на „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД на „Е.М.“ ЕООД , произтичащо от договор прокредит
спринт № 015-802641/29.08.2012 г. Твърдят
в случай на реално извършена цесия същата да
няма действие по отношение на
тях, доколкото не са били
уведомени от кредитора „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД за прехвърляне на вземането, а и цесията би имала
действие по отношение на длъжниците
от деня на
съобщаването за извършването й от стария кредитор. Поради това считат,
че не дължат
сумите от 4 052,36 лева, главница по договор прокредит
спринт № 015- 802641/29.08.2012 г., ведно със законна
лихва от 13.06.2014 г., наказателна лихва в размер на 158,34 лева за периода
09.12.2013 г. - 10.03.2014 г., просрочена лихва в размер на 142,26 лева за периода 09.12.2013 г. -
23.02.2014 г. и сумата от
87,06 лева, сторени разноски в производството по ч.гр.д. № 32291/2014 г. по описа на
CPC, I ГО, 50-ти състав, за
които е издаден горепосоченият изпълнителен лист. В условията на евентуалност претендират недължимост на сумите поради
погасяване по давност на правото
на принудително изпълнение на вземането,
доколкото изпълнителното производство е прекратено по силата на
закона на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, а от
момента на образуване на изпълнителното
производство до момента на депозиране
на исковата молба не е искано
или извършвано редовно изпълнително действие, а и не били налице обстоятелства, водещи до спиране
или прекъсване на давността и такива не представлявали извършените действия по публичната
продан на гаражна клетка, доколкото тя не съществувала като самостоятелен обект.
Ответникът оспорва иска с отговора по чл.131 от ГПК, с възраженията,
че по договор за кредит №
015-802641, настоящите
ищци са солидарни длъжници с кредитополучателя, че в полза
на кредитора „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД е издаден изпълнителен лист, въз
основа на който е образувано изп.д. № 20148380409586 по описа на ЧСИ М.Б., per. №838 на КЧСИ, и на 05.01.2015 г. Кредиторът-начален взискател „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД е прехвърлил вземанията си на „Е.М.“ ЕООД с договор за цесия,
за което ищците били редовно
уведомени. Евентуално възразява, че с достигане на приложените към писмения отговор
уведомления за цесия, тя е съобщена на ищците. Оспорва
твърдението за настъпила перемпция и изтекъл давностен срок, погасяващ правото на принудително
изпълнение на вземането, тъй като по из. дело са предприети изпълнителни
действия, водещи до прекъсване на
давностния срок. Моли исковете да се тохвърлят, претендира разноски,
Въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция.
При произнасянето
си по правилността
на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд
е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото писмени
доказателства, относно наличието на вземане,
началото на срока на погасителната
давност, изп.действия, които я прекъсват спрямо всеки
едни от ищците, и неотносимостта към спора на правния
статут на гаражната клетка, и към която е насочени изпълнението, също изводи,
че ответникът е правно легитимиран да реализира вземането си по цесията въз основа на издадения изпълнителен лист на цедента, с оглед представените доказателства за цедиране на
процесното вземане, като е приел, уведомяването не е част от фактическия
състав на цесията, която произвежда валидно действие, че ищците са надлежно уведомени за цесията от кредитора със съобщения,
връчени на ищцата Великова на 17.09.2017
г. и за двамата ищци /налични на л.318 и
л.319 от изп. дело/, също е зачел по реда на чл.235 ГПК и уведомяването на ищците за цесията с получаването от тях на 22.10.2018 г. чрез
процесуалния им представител по делото, на писмения отговор на ответника по
чл.131 от ГПК с приложени към него два
броя уведомления от стария кредитор за цедиране на
вземанията / на л.98 и л.99 от първоинстанционното
дело/. Така е приел, че вземанията по изп. лист са
дължими и не са погасени по давност, и е отхвърли исковете на ищците. Тези
фактически и правни изводи въззивният съд споделя и на
основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното
решение.
В допълнение и по наведените с въззивната
жалба довод за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
Първоинстанционният съд не е допуснал нарушение
нито на материалния, нито на процесуални закон, и правилно е приложил към
доказателствата по делото и разясненията по ТР № 2/2015 г. пот.д.№ 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Мотивите на първоинстанционния съд са в
съответствие със закона и ТР № 2/2015 г. по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно действията, които прекъсват давността на съдебно
признати вземания - а именно налагането на запор или възбрана или
предприемането на което и да е друго изпълнително действие в рамките на
избрания изпълнителен способ, и изключването от
кръга на действията, прекъсващи давността, на това по образуване на
изпълнително дело.
Спорни пред въззивния съд са фактите относно
съобщаването на цесията на ищците, правното значение на цесията към
задължението, и правния статут на гаражната клетка, към която е насочено
изпълнението.
Установява се от събраните по делото писмени доказателства, че цесията е
била съобщена на ищците-длъжници в изпълнението преди
подаване от тях на настоящата искова молба, още в хода на изп.
дело- доказателства на л.318 и л.319 от изп.дело,
като същата е съобщена на ищците отново с получаването от техния
пълномощник-изрично упълномощен и поради това уведомяването му е с правен ефект
върху правната сфера на ищците, на 22.10.2018
г. на копие от отговора на исковата молба и приложените с нея уведомления за
цесията. Неоснователни са следователно доводите
на ищците, че договорът за цесия не произвел действие спрямо тях , тъй като не
били уведомени за това. Както е разяснено в съдебната практика, налагаща еднообразно
прилагане на закона /напр. с решение № 40 от 13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г., Т К., І т. о. на ВКС/ „със сключване на договора, т.е. с постигане на съгласие,
вземането преминава от цедента /неговия
носител към същия момент/ върху
цесионера /приобретателя на вземането/. Към този момент
цедентът престава да бъде кредитор
във вътрешните му отношения с цесионера, тъй като съобразно предмета на договора,
цесионера с постигане на съгласието придобива
вземането в състоянието, в което то се
е намирало към същия момент, заедно
с акцесорните му права - арг. чл.
99, ал. 2 ЗЗД…. Съобщението /това по чл.
99, ал. 3 ЗЗД/ не е елемент от фактическия
състав, който поражда действие между страните по договора. Цедираното
право преминава върху цесионера със сключване на
договора. Значението на съобщаването е регламентирано единствено с оглед обвързването на длъжника от
договора за цесия и поради действието му спрямо
третите лица - чл. 99, ал. 4 ЗЗД“. Следователно цесията не води до
погасяване на вземането, нито на възможността вземането да бъде събрано от кредитора принудително
преди да изтече предвидения в закона срок по чл.110 от ЗЗД. Несъобщаване на
цесията на длъжника му дава възможност да изпълни валидно на началния кредитор-цедента, но не го освобождава от отговорност към цесионера до изтичане на давностния
срок, а в случая давностния срок е бил прекъснат с
предприемане на действие за принудително изпълнение, с налагането на
обезпечителни мерки по изп.дело, първата от
07.05.2015 г.
Доколкото ищците
не са оспорил възникването на вземанията по заповедта по чл.417 от ГПК в полза
на заявителя-цедента,
вземанията са били редовно прехвърлени на ответника-цесионера,
същите съдът приема, че не са били погасени по давност в срока по чл.110 от ЗЗД, налице е прекъсване на давността в хода на изп.дело
и не е настъпила перемпция на изпълнението по чл.433,
ал.1, т.8 от ГПК. Давността на вземанията по договор за кредит за главницата
тече от падежа на кредита 08.08.2014 г. , и се прекъсва тази 5 годишна давност
едва с първото изп. действие по налагане на запор
върху банкова сметка *** „ОББ“ АД на 22.10.2014 г. спрямо ищцата В. и след това
отново прекъсната на 25.08.2015 г. с постъпване по изпълнението на суми по този
запор , и на 20.10.2014 г. с налагане на запор върху банкова сметка *** И. в
„Първа инвестиционна банка“ АД и в
последствие отново прекъсната със запор върху МПС на ищеца И. на 20.11.2014 г.,
съобщено на 24.11.2014 г., т.е прекъсването е в периоди по-малко от 2 години. Към
подаване на исковата молба на 13.07.2017 г. 5 годишната погасителна давност за
вземането за главница по изп. лист следователно не е
изтекла, считано от последното прекъсване на давността спрямо всеки един от длъжниците съответно на 25.08.2015 г. за ищцата В., и на
24.11.2014 г. за ищеца И.. Не е изтекла и 3 годишната погасителна давност и за
вземанията за лихви по изп. лист дори и от най-ранната дата на падеж
09.12.2013 г. посочена в изп. лист / при липсата на
други данни от кога е възникнало задължението за лихви/ до първото прекъсване
на давността на 22.10.2014 г. спрямо ищцата В. и на 20.10.2014 г. спрямо ищеца И.,
и настъпилите нови прекъсвания на давността и след това според изложеното
по-горе, като от последното прекъсване на давността до подаване на исковата
молба също не е изминал период повече от 3 години. Предвид изложеното е без правно значение
законосъобразността на насоченото изпълнение към гаражна клетка, тъй като
погасителната давност е била прекъсвана с други изп.действия
според изложеното по-горе. Наред с това законосъобразността на изпълнителните
действия по насочване изпълнение към имущество на дължниците,
не може да се преценява в настоящето производство по чл.439 от ГПК.
Поради съпвадане изводите на двете инстанции относно неоснователността
на предявените искове, обжалваното решение
следва да се потвърди изцяло, вкл. и в частта за разноските, спрямо които не е
провеждано производство по чл.248 от ГПК. .
По разноските
за въззивната инстнация :
Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора, направените от въззивниците-ищци разноски за въззивното
производство остават в тяхна тежест. Въззиваемата страна-ответник има право на разноски, които
ищецът, предвид изхода на спора, му дължи, а именно възнаграждение за защита от
юрискосулт съгласно чл.78, ал.3 и ал. 8 от ГПК в минимален
размер от 100 лв. съгласно чл. 25, ал.1 от Наредбата за правна помощ, като се
отчита липсата на фактическа и правна сложност на спора пред въззивния съд и липса на нови доказателства.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
168421 от 17.07.2019 г., постановено по гр.д. № 47242/2017 г. на СРС, 41 състав.
ОСЪЖДА М.М.И. сЕГН:**********, и Д.В.В. с ЕГН:**********, двамата със съдебен адрес ***-41, офис 11- чрез адв.И.И., да заплатят на
„Е.М.“ ЕООД, с ЕИК:*********,
със седалище и адрес на управление
***, сграда *****, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК сумата 100 лв. разноски
за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.