РЕШЕНИЕ
Номер 1378
03.04.2013 Година
Град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски районен съд, ХVІІ граждански състав
На двадесети февруари, две
хиляди и тринадесета година
В публично заседание в следния
състав:
Председател: Иван Анастасов
Секретар: Васка Атанасова
като
разгледа докладваното от председателя гражданско дело № 4613 по описа за 2012
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба от Н.В.Д. против В.Н.Д. и Л.И.К., с която е предявен иск по чл.108 от ЗС за това ответниците да бъдат осъдени да предадат на ищеца владението върху собствения му първи етаж / без северозападната стая/, с обща площ от 76,10 кв.м. и площ от 57,48 кв.м. само на процесната част от етажа/ от двуетажната жилищна сграда, построена в ПИ № *.*.* по кадастралната карта на гр.Пловдив, която сграда е с идентификатор *.*.*.* и административен адрес: гр.Пловдив, ул.”А.”№ *, а етажът е с идентификатор *.*.*.*.*.
Ответниците оспорват иска.
ПРС, ХVІІ гр.с., като се запозна с твърденията на страните и със събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
В исковата молба се сочи, че ищецът е собственик на гореописаната част от етажа по приращение, в резултат от изграждане на сградата в негово собствено дворно място. През 1962г. той дарил на родителите си северозападната стая от етажа, където и понастоящем живеел баща му В. Д.. В останалата част от етажа ищецът допуснал да живеят ответниците. С нотариална покана, връчена им на 21.11.2011г. той ги поканил да напуснат жилището, като по този начин прекратил неформалния договор за послужване. Те отказали да сторят това. Ответниците, първият от които син на ищеца, твърдят, че той живеел в жилището, упражнявайки правата на своята майка- бивша съпруга на ищеца. Твърди се, че ищците са извършили ремонт в жилището и желаят да им бъдат възстановени вложените средства, както и да им бъдат върнати вещи, ответи им от ищеца. В първото по делото публично съдебно заседание на 03.10.2012г. от ответниците беше уточнено, че претендират право на задържане до заплащане от ищеца подобрения в качеството им на владелци на процесния имот през периода от края на 2008г. до началото на 2009г.. Твърди се, че преди извършване на подобренията ищецът заявил на ответниците, че дарява имота на внука си, техният син В.Д., роден на ***г.. Подобренията били извършени с негово знание и съгласие. Претендираните подобрения са следните: поставяне на 5 кв.м. теракота на терасата на стойност 200 лева, остъкляване на терасата с метален винкел- стойност 150 лева, подмяна на стара дограма с ПВЦ- дограма- стойност 300 лева, шпакловане на стените и тавана на детската стая или общо 156 кв.м.- стойност 200 лева, сваляне на тапети в детската стая и поставяне на нови с площ от 33 кв.м., боядисване с латекс на целия апартамент, 156 кв.м.- стойност 200 лева, поставяне на 2 бр. смесителни лагер- батерии на стойност от общо 60 лева, поставяне на нов бойлер на стойност 200 лева.
Първата и задължителна предпоставка за евентуалното уважаване на иска по чл.108 от ЗС е да се установи правото на собственост на ищеца. По делото е приет нот.акт № */31.03.1952г., с който ищецът Н.Д., чрез своя баща и законен представител В. К. Д., е придобил правото на собственост върху празно дворно място, находящо се в гр.Пловдив, ул.”А.”№*. През 1962г. с нот.акт № */211962г. ищецът е дари на родителите си северозападната стая от първия етаж от сградата, построена в същото дворно място- предмет на договора за покупко- продажба по нот.акт № */1952г. / при изповядване на сделката по нот.акт № */1962г. са били представени нот.акт № */1952г. и удостоверения от ГНС- гр.Пловдив, които вероятно се отнасят до строителството на сградата/. Видно от бракоразводното решение от 25.10.1993г. по бр.д.№ 1382/1992г. на ПРС, І бр.с., ищецът е сключил граждански брак през 1966г. и при положение, че процесният етаж от сградата е съществувал вече към 1962г. същият не би могъл да е в режим на СИО. Съответно- налице е пълно основание да се приеме, че ищецът е едноличен собственик на процесния имот.
Ответниците изрично признават, че са във фактическа власт на имота. Единственият спорен въпрос остава този относно претендираното право на задържане. Посочените от ответниците обстоятелства относно начина, по който са установили владение върху имота, не обосновават добросъвестност на същото, каквато и не се твърди се твърди от тях. Съдейки по показанията на разпитаните по делото свидетели П. Л., И.И., Д. С. и най- вече по тези на свидетелката Д. З., каквото и да е правено от ответниците по жилището / ремонти, подобрения, обзавеждане и/или др./, то следва да е станало със знанието на ищеца и без неговото противопоставяне. Единствено свидетелката Л. твърди, че е чула от ищеца, че дарява жилището, за да има къде да бъде отглеждан внука му. На останалите свидетели не им е известно такова обстоятелство, а свидетелката Златанова, която живее на съпружески начала с ищеца, пряко сочи, че той е предоставил на сина си имота, за да го ползват със съпругата му и да има къде да гледат детето си. От гореизложеното става ясно, че събраните гласни доказателства не дават достатъчно основание да се приеме, че ищецът действително е казал, че дарява имота, като при това, дори и от показанията на първата свидетелка не става ясно на кого следва да го е дарил. Тази свидетелка сочи, че той бил казал, че го дава „на сина, за да може, като се роди детето, което чакат, да е чисто и да е направен ремонт”, а самите ответници твърдят, че дарението не било в тяхна полза, а в полза на сина им / всъщност от пълномощника на ответниците се твърди и това, че имотът бил дарен и на тях и на сина им/. Налице е едно явно противоречие между показанията на свидетелката Л. и твърденията на ответниците, защото според показанията изявлението за дарение на имота следва да е била направено преди раждането на детето, а според ответниците това дарение е извършено в полза на същото това дете, т.е. към момент, в който то вече е било родено.
Дори да приемем, че в определен момент ищецът е изразил воля да дари имота на сина си или на внука си или и на двамата, то от свидетелските показания не се установява ответниците да са го своили / да са го държали за себе си или за сина си/. Единственото обстоятелство, въз основа на което може да се направи извод в тази насока е, че те са извършили ремонт. В много случаи ремонти извършват и наемателите, като това не означава, че те се считат за собственици на наетите имоти и се демонстрират като такива. В тази връзка следва да се има предвид, че субективният момент на давностното владение може да бъде в две различни форми. Лицето, упражняващо фактическа власт, може да владее още от началния момент на владението със съзнанието, че вече е собственик. То може също така да установи фактическа власт с ясното съзнание, че не е собственик и именно с цел чрез владението да придобие собствеността. В конкретния случай не е налице основание да се приеме, че твърдяното от ответниците владение е установено в едната или другата горепосочени хипотези. При втория вариант следва ответникът, знаейки, че баща му е собственик на имота и че самият той не е собственик, да трансформира държането на имота за баща си в държане за себе си. Първоначално става дума именно за държане за ищеца, тъй като е безспорно, че към момента на твърдяното неформално дарение ответниците вече са живеели в имота, т.е., когато те са се установили там, той все още не им е бил „дарен” и следователно първоначално просто са били допуснати да го ползват. Въпросът е, какви биха могли да са последиците от евентуално устно изявление за дарение на имота в чисто субективен план. В о.з. на 03.10.2012г. пълномощникът на ответниците заяви следното: „Ищецът е заявил публично, че дарява на внука си имота и те поради ниската си правна култура са счели, че това е достатъчно”. Това твърдение би следвало да означава, че от началния момент на твърдяното владение ответниците вече са се считали за собственици, защото устното изявление за дарение им е бил достатъчно. При това положение те би следвало да са владяли със съзнанието, че са собственици, а не със съзнанието, че ще станат такива в резултат от владението. Т.е. трансформирането на държането във владение следва да е резултат от убедеността, че в тяхна полза е извършено дарение. Колкото и ниска обаче да е правната им култура, то няма как да не им е известно, че за придобиване на собствеността върху недвижим имот е необходим нотариален акт. Това е известно и на най- необразованите хора в страната, а от съдържанието на подадения лично от ответниците отговор на л.32-34, става ясно, че те нито са необразовани, нито са лишени от елементарна правна култура. Следователно горното твърдение на пълномощника на ответниците няма как да бъде възприето за достоверно. Другият вариант е евентуално изявление за дарение или намерение за дарение да е послужило като повод за ответниците да установят давностно владение с цел придобиване на собствеността. Това обаче също е малко вероятно. На първо място, ако изявлението или обещанието е било направено достатъчно сериозно и убедително, би следвало просто да се изчака същото да бъде извършено в предвидената в закона форма. Не е логично, ако някой обещае на другиго да му дари имот, този, на който е обещано, да реши по повод на обещанието да придобие имота чрез давностно владение. В обобщение на горното, за да се приеме, че ответниците действително са били владелци, би следвало да са налице ясни и категорични доказателства за това, че те от определен момент нататък са се афиширали пред всички като собственици и са отблъснали претенциите за право на собственост на ищеца. Такива доказателства не са налице. Следва само да се добави, че, ако поради някаква причина ответниците наистина са се считали за собственици, то те следва да са действали със същото съзнание и към момента на подаване на отговора на исковата молба, към който момент все още не им беше предоставена правна помощ. С отговора обаче не е заявена никаква претенция за собственост на основание на дарение, давностно владение или др., а само се твърди, че ответникът упражнява притежаваните от неговата майка права върху имота / както беше посочено по- горе, имотът не е придобит в режим на СИО и съответно бившата съпруга на ищеца няма никакви права върху него/.
Право на задържане за извършени подобрения може да претендира само добросъвестният владелец или приравнения на него в хипотезата на чл.74, ал.2 от ЗС недобросъвестен владелец. При положение, че не се установява ответниците да са били владелци, то възражението им за право на задържане се явява неоснователно независимо от това дали действително са извършени работи, които могат да се характеризират като подобрения. Ето защо съдът намира за безпредметно да се обсъждат свидетелските показания в частта им относно извършване на подобренията, както и приетото по делото заключение на в.л.Д.М. относно тяхната стойност. Предявеният по делото иск ще следва да бъде уважен като основателен и доказан, като в полза на ищеца бъдат присъдени направените от него съдебни разноски в общ размер от 670 лева.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ :
ОСЪЖДА В.Н.Д., ЕГН: ********** и Л.И.К., ЕГН: **********-***, да предадат на Н.В.Д., ЕГН: **********, със съдебен адрес: гр.Пловдив”, ул.”*”№ *, чрез адв.В.Т., владението върху собствения му първи етаж / без северозападната стая/, с обща площ от 76,10 кв.м. и площ от 57,48 кв.м. само на процесната част от етажа/ от двуетажната жилищна сграда, построена в ПИ № *.*.* по кадастралната карта на гр.Пловдив, която сграда е с идентификатор *.*.*.* и административен адрес: гр.Пловдив, ул.”А.”№ *, а етажът е с идентификатор *.*.*.*.*, както и да солидарно да му заплатят сумата от 670 лева- съдебни разноски.
ОТХВЪРЛЯ възражението на ответниците В.Н.Д., ЕГН: ********** и Л.И.К., ЕГН: **********-*** за извършени от тях подобрения и за право на задължане на процесния имот до заплащането им.
Решението подлежи на обжалване пред ПОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен съдия:/п/
/Иван Анастасов/
Вярно с оригинала!
В.А.