№ 219
гр. Враца, 25.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Борис К. Динев
при участието на секретаря Христина Т. Цекова
като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело
№ 20231400500338 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 4698/24.07.2023 г. на „Фератум
България" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н., против решение № 62 от 19.04.2023г. по
гр.д. № 606/2022г. на Районен съд – Оряхово в неговата цялост, изменено в
частта за разноските с определение № 195/12.06.2023г., с което е
провъзгласена нищожността на договор за предоставяне на потребителски
кредит № ***/15.08.2018г., сключен между С. В. С., ЕГН:********** от *** и
„Фератум България” ЕООД, ЕИК:***, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр.
чл.22, вр. чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК; дружеството е осъдено да заплати на С. В.
С., ЕГН:**********, на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата 726.74
лева, представляваща платена без основание такса за банкова гаранция към
фирма - партньор по недействителен договор за предоставяне на
потребителски кредит № ***/15.08.2018г., сключен между „Фератум
България” ЕООД и С. В. С., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба - 05.10.2022г. до окончателно изплащане на
сумата; да заплати по сметка на РС - Оряхово сумата 123.80 лева държавна
1
такса; да заплати, на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от ЗА, на адвокат М. В.
М., със служебен адрес ***, сумата 800.00 лева адвокатско възнаграждение за
оказана на ищцата С. В. С. правна помощ по делото.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно поради
нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита, че изводите на
решаващия състав за нищожност на договора, изложени в обжалваното
решение, са погрешни. Поддържа, че не е правилен извода на съда, че
годишният процент на разходите по кредита (ГПР) не съответства на
действителните разходи по кредита, тъй като информацията за всички
компоненти, на база които законът изисква да се изчисли ГПР, се съдържа в
чл. 1-3 на договора за кредит. Посочва също, че като кредитор има правен
интерес от обезпечаване задълженията на кредитополучателя по договора за
кредит; че кредитополучателят е избрал да обезпечи задълженията си по
договора с обезпечение, предоставено от предложено юридическо лице,
поради което, на основание чл. 73 ЗЗД „Фератум България“ ЕООД е
заплатило дължимата от кредитополучателя и значително по-малка от
размера на гаранцията сума на третото лице, срещу която то се е съгласило да
обезпечи задълженията му до посочения в договора размер и по този начин е
встъпил в правата на третото лице, предоставило обезпечение, поради
наличието на правен интерес от изпълнението на чуждия дълг. Това е и
причината в счетоводните му регистри кредитът да е отразен като обща
дължима от ищцата сума от 3 000.00 лв., както е посочил
първоинстанционният съд. На второ място изтъква, че сключването на
договор за предоставяне на поръчителство с „Фератум Банк“ (Малта) не е
задължително условие при отпускане на кредита, обратно на възприетото от
първоинстанционния съд в противоречие с обективните факти; че не само не
е бил длъжен да включи сумата, уговорена между потребителя и трето лице в
договора за предоставяне на поръчителство, в ГПР по кредита, но съгласно
пар. 1 от ДР на ЗПК не е имал право на това. Твърди, че обратно на изводите
на съда, включването на клаузата за обезпечение чрез „Фератум Банк”
(Малта) в чл. 5 от Договора за кредит е следствие от направения от ищцата
избор в рамките на преддоговорните отношения между страните, което обаче
не означава, че кредитодателят има информация преди този избор относно
условията, при които ищецът и трето лице (поръчител), ще постигнат
споразумение, съответно не е ясно уговореното между тях възнаграждение.
Следователно не е налице и нарушение на чл. 10, ал. 2 от ЗПК, съответно чл.
10а, ал. 4 от ЗПК, тъй като не е изисквал подобни такси, доколкото
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не се
уговаря, нито се дължи на дружеството, отпуснало кредита. Поддържа, че от
извършената съдебно-счетоводна експертиза не се установява неправилно
изчисление на ГПР в договора за кредит, тъй като резултатът й е обусловен от
формулирания въпрос, а именно включването на възнаграждението,
уговорено в отношенията между кредитополучателя и трето за кредитното
правоотношение лице. Счита, че ГПР е посочен правилно в договора за
2
кредит, което означава и че не е налице нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във връзка
с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, както и че клаузата на чл. 4 на процесния договор не е
неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. На трето място посочва,
че уговарянето на задължение за обезпечаване на отпуснат кредит, поето
доброволно от едната страна, не нарушава закона и не представлява
неравноправна клауза, особено при условията на пазарна икономика, тъй като
ищцата е получила информация за условията на договора и задължението й
да обезпечи отпуснатия кредит. Счита, че клаузата в договора за кредит,
създаваща задължение за обезпечаване на отпуснатата сума, следва да бъде
преценявана при съобразяване на баланса между правата и интересите на
кредитора и на кредитополучателя по договор за потребителски кредит,
вземайки предвид рисковете за дружествата, предоставящи малки
потребителски кредити и че същата е напълно законосъобразна и не цели
заобикаляне на императивните разпоредби на ЗПК. Моли съда да отмени
обжалваното решение на PC Оряхово като неправилно и да постанови друго, с
което да отхвърли изцяло предявения иск като неоснователен, съответно да
му присъди направените от него разноски по делото в първа и втора
инстанция.
В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна С. В. С., чрез
пълномощник адв. М. М. от АК-Пловдив, е постъпил писмен отговор, с който
оспорва като неоснователна въззивната жалба. Счита, че решението на
първоинстанционния съд е правилно, законосъобразно и мотивирано, а
подадената въззвивна жалба е неоснователна. Твърди, че правилно PC -
Оряхово е преценил, че договора за предоставяне на потребителски кредит е
недействителен и е уважил и иска му по чл.55, ал.1 от ЗЗД, тъй като договора
не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК; наред с това
договора е нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл.11, ал.1, т.10, вр. с чл.22
от ЗПК, тъй като сумата която се претендира чрез договора за
гаранция/поръчителство в размер на 1155 лева не е включена в ГПР и ГЛП.
Поддържа, че с оглед разпоредбата на § 1. т. 1 от ЗПК заплащането на сумата
по договора за поръчителство следва да бъде разглеждано като елемент от
общия разход по кредита за потребителя, тъй като то е пряко свързано с
договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от
потребителя; че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК
като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за
поръчителство се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута
определена с ПМС № 426/2014г. Изтъква, че посочването в договора за
кредит на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между
страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на
чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Счита, че в случая не е приложима нормата на
чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза на процесния
3
договор обуславя недействителността на целия договор, както и че следва да
бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която е приложима за
процесното договорно правоотношение и договора за кредит следва да се
прогласи за недействителен. Посочва, че е заплатила процесната сума именно
на „Фератум България” ЕООД, на базата на един явно недействителен
договор за кредит, поради което съгласно чл.23 от ЗПК, дължи връщането
само и единствено на дължимата главница; че „Фератум България” ЕООД е
получил без основание процесната сума и въпреки задължението му по закон
да я върне на лицето, от което я е получил, не е сторил това; че част от
заплатената сума е била преведена от „Фератум България” на „Фератум Банк”
е факт, без значение за приложението на разпоредбата на чл.55, ал. 1 от ЗЗД.
В подкрепа на доводите си въззиваемата посочва и съдебна практика на
районни и окръжни съдилища. Моли съда да потвърди обжалваното решение,
като правилно и законосъобразно и да му присъди сторените разноски в
първоинстанционното и във въззивното производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от лице с
правен интерес, в рамките на срока по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем
съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен
състав взе предвид следното:
Производството пред Районен съд - Оряхово е образувано въз основа на
искова молба, подадена от С. В. С., чрез пълномощника й адв. М. М., срещу
„Фератум България“ ЕООД, ЕИК ***, гр. София, за заплащане на сумата
100,00 лв., представляваща неоснователно заплатена такса за банкова
гаранция по Договор № *** от 15.08.2018г., за предоставяне на
потребителски кредит, към фирма-партньор, ведно със законната лихва върху
сумата от датата на депозиране на исковата молба до окончателното
изплащане на вземането.
Претенцията се основава на твърдението, че сумата е платена при липса
на основание въз основа на недействителна клауза по смисъла на чл.21, ал.1
ЗПК вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, която е в противоречие с добрите нрави и цели
заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и която е неравноправна по
смисъла на чл.143 ЗЗП. Навеждат се и доводи за недействителност на целия
договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК, тъй като същият
не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК.
В хода на съдебното производство съдът на основание чл.214, ал.1 ГПК
е допуснал изменение на иска като цената на същия е увеличена до размер
726,74 лв.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
"Фератум България" ЕООД, в който се оспорва допустимостта на предявения
иск по съображения, че ответникът не е пасивно легитимиран да отговаря по
предявения иск. В условията на евентуалност се поддържа, че искът е и
неоснователен, тъй като не са допуснати нарушения на предвидените в
разпоредбата на чл.22 ЗПК разпоредби.
4
В производството пред районния съд са събрани писмени доказателства
и са назначени и изпълнени съдебно-техническа и съдебно-счетоводна
експертизи.
С обжалваното Решение № 62/19.04.2023 г. по гр.д. № 606/2022 г. по
описа на РС-Оряхово първостепенният съд е приел, че е сезиран с два иска: 1.
иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.11, вр.чл.19, ал.4 и чл.22 от
ЗПК за провъзгласяване нищожността на договор за потребителски кредит №
***/15.08.2018г., сключен между страните; и 2. иск с правно основание чл.55,
ал.1, т.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер
на 726,74 лева, представляваща дадена без основание такса за банкова
гаранция към фирма - партньор, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба - 05.10.2022г. до окончателно изплащане на
сумата.
За да уважи и двата иска, съдът е споделил доводите на ищцата за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК вр. чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК по съображения, че в него липсва действителния процент на
ГПР, че от заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна
експертиза е установено, че след като в ГПР се включи задължението за
заплащане на обезпечение/поръчителство се получава общ ГПР, надвишаващ
повече от пет пъти размера на законната лихва за забава, което е нарушение
на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК. Съдът е приел също, че недействителността на
договора за кредит обуславя и недействителност на договора за
поръчителство, който е нищожен, поради противоречието му с добрите нрави,
съгласно чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД. С оглед уважаване на иска за
нищожност на договора, съдът е приел, че платената от ищцата сума от
726.74 лева, внесена по договора за поръчителство, е платена без основание,
поради което е уважил и иска по чл.55 от ЗЗД, като основателен и доказан.
След като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната
пълнота, във връзка с доводите на страните, настоящият съдебен състав
приема следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
При извършената проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно - постановено е от законен състав в пределите на
правораздавателната му власт и в предвидената от ГПК писмена форма;
подписано е и е разбираемо.
При извършената служебна проверка на допустимостта на
първоинстанционното решение, настоящият съдебен състав намира, че
5
същото е недопустимо в частта, в която първоинстанционният съд се е
произнесъл по иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.11, вр.чл.19,
ал.4 и чл.22 от ЗПК за провъзгласяване нищожността на договор за
потребителски кредит № ***/15.08.2018г., сключен между страните, тъй като
такъв иск не е предявен с исковата молба.
Съгласно разпоредбата на чл. 270, ал.3, изр.3 от ГПК основание за
недопустимост на съдебния акт и обезсилване на решението е разглеждането
на непредявен иск. Понятието за предявен иск, респ. непредявен иск, трябва
да се разглежда в съответствие с принципа на диспозитивното начало в
гражданския процес, според което предметът на делото и обемът на
дължимата защита и съдействие се определят от страните - чл. 6, ал.2 от ГПК.
Предметът на делото е спорното субективно материално право, претендирано
или отричано от ищеца. То се индивидуализира чрез правопораждащия
юридически факт, субектите на спорното правоотношение и неговото
съдържание и се въвежда в процеса с исковата молба чрез посочване на
основанието и петитума на иска. Рамките на търсената от ищеца защита се
определят с посочване на основанието /изложените в обстоятелствената част
на исковата молба фактически твърдения/ и петитума на иска. Изхождайки от
очертаните в исковата молба предмет на спора и вида на търсената защита,
съдът прави квалификация на спорното материално право като определя
приложимата правна норма. Процесуалният закон задължава съда да разреши
правния спор в рамките на заявените факти и на искането, като решението
следва да обвърже субектите на спорното правоотношение. Съдът е длъжен
да разгледа иска на предявеното основание. Следователно произнасяне по
непредявен иск ще е налице, когато съдът обоснове решението си на
основание /факти/, които не се твърдят в исковата молба, или пък се
произнесе по незаявен петитум. Когато в нарушение на принципа на
диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил
сезиран, по непредявен иск, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй
като е разгледан иск на непредявено основание, и подлежи на обезсилване.
В процесния случай в сезиращата искова молба ищцата е навела
твърдения, обуславящи недействителност на процесния договор за кредит, но
само за да обоснове една от предпоставките на предявения иск за
неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1, т.1 ГПК – липсата на основание за
даването на сумата, представляваща банкова гаранция. В исковата молба няма
направено искане за провъзгласяване на нищожността на договора за
6
предоставяне на потребителски кредит. Наведените в исковата молба
твърдения, касаещи нарушение на нормите на чл.10а, ал.1 и ал.2, 19, ал.4,
чл.11, ал.1, т.10 и т.11 от ЗПК и др., обуславящи недействителност на
процесния договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК, са въведени в
предмета на делото и същите е следвало да бъдат обсъдени с оглед и на
събраните доказателства в мотивите на постановения съдебен акт. Нещо
повече, с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019/ се предвиди изрично
задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал. 1 от
Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител. Следователно, първоинстанционния съдът е
бил задължен да се произнесе за нищожността на процесния договор за
кредит. Материалният закон няма да бъде приложен точно, ако съдът
игнорира установените от него при преценката на доказателствата факти,
опорочаващи сделката. След като страните по сделката имат задължение да
спазват правопорядъка и да не договарят в противоречие с императивните
правни норми, когато ги нарушат, следва да понесат последиците на
нищожността, която при отнесен до съда спор, ще бъде констатирана
служебно. Констатацията на съда за нищожност на правна сделка, която е от
значение за решаването на спора, е произнасяне по преюдициален въпрос в
мотивите на съдебното решение. виж Тълкувателно решение № 1 от
27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г.
Като е приел, че е сезиран и с иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД,
вр.чл.11, вр.чл.19, ал.4 и чл.22 от ЗПК за провъзгласяване нищожността на
договор за потребителски кредит № ***/15.08.2018г., сключен между
страните, и се е произнесъл по него в диспозитива, без да е формулирано
изрично искане за това (петитум), районният съд е разгледал и се е
произнесъл по непредявен иск, поради което, с оглед изложеното по-горе,
решението по този иск е недопустимо и следва да бъде обезсилено.
При извършената служебна проверка на решението, съобразно
правомощията по чл. 269, изр. първо ГПК, въззивният съд намира същото за
допустимо в частта, в която съдът се е произнесъл по иска с правно основание
чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД. Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269,
изр. 2 ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във
въззивната жалба доводи и при извършена служебна проверка за допуснати
нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивната
инстанция се произнесе по правния спор между страните.
Настоящият съдебен състав намира, че по делото са събрани всички
относими и необходими за изясняване на спора доказателства. Изложената и
възприета от районния съд фактическа обстановка е правилно установена и
изцяло кореспондира с представените по делото доказателства. Въззивната
инстанция споделя изложените от районния съд мотиви, довели до извода за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, и намира, че решението е постановено при правилно
приложение на материалния закон и доказателствата по делото, при което на
7
основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
В отговор на наведените във въззивната жалба на ответното дружество
оплаквания, съдът намира за необходимо да изложи допълнително следните
фактически и правни съображения:
С оглед твърденията на ищцата в исковата молба и на ответното
дружество в отговора, съдът намира, че по делото няма спор, че между
страните е бил сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит №
***/15.08.2018г., по силата на който "Фератум България" ЕООД, като
кредитор, е предоставил на С. В. С., като кредитополучател, сумата 1 500,00
лв., която последната се задължила да върне на 12 месечни вноски, съгласно
погасителен план, който е неразделна част от договора.
Договорът е сключен чрез средства за комуникация от разстояние,
поради което същият представлява договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 от ЗПФУР.
Видно е от представения по делото на хартиен носител Договор за
кредит № ***/15.08.2018г., че кредитът се олихвява с лихвен процент в
размер на 23 %, а дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва е в
размер на 345,00 лв. Посочено е, че за целия период на кредита
кредитополучателят следва да върне на кредитора общо 1845,00 лв., както и
че общият разход по кредита е 345,00 лв. и включва посочената
възнаградителна лихва, а годишният процент на разходите е 49,11%, изчислен
по реда на чл.8.4 от ОУ и включва разходите, включени в общия разход по
кредита, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В чл. 5 от договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“ в полза на кредитора.
Посочено е, че със сключването на договора кредитополучателят
потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е
посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както
физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител, който
да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит.
Кредитополучателят декларира, че е запознат, че всеки одобрен от кредитора
поръчител дава еднаква възможност на кредитополучателят да получи кредит
при едни и същи търговски условия.
Въззивният съд намира, че сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания
за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета на
ЗПК. Според разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията
на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл. 11, ал. 1, т.10
и т.11 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. Въззивният
съд споделя изводите на районния съд за нарушаването на изискването на чл.
11, ал. 1, т.10 ЗПК по съображения, че посоченият в договора ГПР от 49,11%
8
не съответства на действителния такъв.
Съгласно императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. Самият ГПР,
както и общата сума, дължима от потребителя, намират своята легална
дефиниция в разпоредбите на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 2 от ДР на ЗПК,
според които "ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит", а общата сума, дължима от
потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя. Общите разходи по кредита също са легално
дефинирани посредством разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която
това са "всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия".
Възнаграждението за гарант /поръчител/, което се дължи в случая,
безспорно съставлява общ разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. с § 1, т.
1 от ДР на ЗПК, тъй като е възнаграждение, което е пряко свързано с договора
за кредит, съставлява задължителна услуга (в преддоговорната информация е
изрично посочено, че за този вид кредит се изисква предоставяне на
обезпечение чрез договор за поръчителство/гаранция, подписан от
кредитополучателя) и е предварително известно на кредитора, доколкото
гарантът е предложен от него. Разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК не
изключва възможността някои от общите разходи по кредита да произтичат
от друг договор, стига те да са пряко свързани с договора за кредит. Пряката
свързаност в случая е очевидна и не се нуждае от специално обосноваване,
доколкото единствената цел на гаранцията /поръчителството/ е да бъде
отпуснат кредита, поради което и дължимата за нея такса съставлява общ
разход по кредита, който по силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК подлежи на
задължително включване в ГПР. Обстоятелството, че кредитополучателят не
е посочил поръчител-физическо лице, а се е съгласил на поръчителство от
предложения от кредитора гарант, не освобождава кредитора да отрази
таксата за гаранта в ГПР по договора за кредит, още повече, че по смисъла на
закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за всеки договор и
9
изчисляването му се извършва в зависимост от конкретните условия и
обстоятелства, при които договора за кредит се сключва. Наведеното
обстоятелство, че ищецът е избрал поръчителя си е без значение в случая.
Видно от съдържанието на договора и на преддоговорната информация на
ищеца е предоставена единствено възможността да избира кой да бъде
поръчителят - избрано от него лице или „Фератум Банк”, но при всички
случаи условие за сключване на договора е било предоставянето на
обезпечение под формата на поръчителство, което се одобрява чрез
одобряване на кредита. След като ищецът е избрал възмездното
поръчителство от „Фератум Банк”, то ответникът е следвало да включи
възнаграждението за това поръчителство в ГПР, което обаче не е било
сторено.
В Общите условия на договора за кредит (т.2 - Дефиниции), които са
изготвени от самия кредитор, изрично се посочва, че гарантът е одобрено от
кредитора юридическо или физическо лице, което въз основа на договор за
поръчителство гарантира изпълнението на задълженията на
кредитополучателя. Следователно, при сключването на договора за кредит
жалбоподателят-ответник е знаел, че представянето на договора за
поръчителство е съставлявало фактическо и юридическо условие кредитът да
бъде одобрен.
От заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд ССЕ се
установява, че в отразения в договора ГПР от 49,11% е включена като разход
единствено договорената възнаградителна лихва, но не и заплатената сума за
поръчителство. В случай, че последната бъде включена в ГПР, то неговият
размер би бил 319.60% и би надхвърлил повече от 5 пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с
постановление на МС на РБ. Следователно, като не е включил размера на
таксата за поръчителство в ГПР, кредиторът е заобиколил императивната
разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, според която ГПР не може да бъде по-висок от
5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.
С оглед изложеното въззивният съдебен състав намира, че тъй като при
сключването на процесния договор за потребителски кредит не са били
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то на основание чл. 22 ЗПК
договорът се явява изцяло недействителен и в този случай намира
приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която потребителят дължи
само чистата стойност по кредита.
От приложените по делото писмени доказателства, както и от
заключението на изслушаната в първоинстанционното производство ССЕ се
установява, че по първоначално сключения Договор № ***/15.08.2018г.
кредиторът "Фератум България" ЕООД е предоставил на кредитополучателя
С. С. посочената в договора сума в размер 1500,00 лв., съгласно информация,
съдържаща се в дневно извлечение № 156/15.08.2018г. по разплащателната
сметка на ответното дружество в „Банка ДСК”.
От заключението на съдебно - счетоводната експертиза се установи, че
10
размерът на сумата, която ищцата дължи по договора за кредит, ведно със
сумата, дължима по договора за поръчителство, е в общ размер 3000.00 лева,
като ищцата е направила вноски по кредита в общ размер 2462.46 лева, от
които 726.74 лева - внесени по договора за поръчителство.
С оглед изложеното, настоящият състав споделя извода на районния
съд, че исковата сума от 726.74 лв., представляваща заплатена от ищцата
такса за гаранция, подлежи на връщане като преведена при начална липса на
основание предвид недействителността на договора за потребителски кредит.
В хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД ищецът следва да докаже
плащането на съответната парична сума. Когато ищецът е установил
плащането, ответникът следва да установи наличието на правно основание за
получаване на сумата, т.е. че съществува правно призната причина за
разместването на благата, тъй като именно наличието на това основание му
дава възможност да задържи полученото и предявения срещу него иск да
бъде отхвърлен. Ако получилият облагата не докаже по несъмнен начин, че
има определено основание да я задържи, то той дължи нейното връщане.
Както бе посочено, в случая е доказано плащането на тази сума от ищцата на
ответника. Последният обаче не доказа наличието на основание за получаване
на сумата, установяването на който факт, съгласно чл.154 ГПК, е в негова
тежест, което изрично му е указано с определението на районния съд по
чл.140 ГПК. С оглед установената по-горе в мотивите пряка свързаност на
възнаграждението за гарант/поръчител с договора за кредит и обусловеност
на одобряването на кредита от представянето на договора за поръчителство,
то предвид недействителността на договора за кредит, договорът за гаранция
(поръчителство) се явява лишен от основание с оглед обезпечителния му
характер на задълженията на длъжника по договора за кредит. Следователно
плащането на възнаграждението по гаранцията подлежи на връщане от
ответника, защото за него е липсвало основание да го получи, а
обстоятелството дали е превел тази сума на третото лице - гаранта, е без
правно значение, тъй като касае вътрешните му отношения с това трето лице.
Още повече че предоставената с договора за гаранция услуга не е в полза на
ищеца, а единствено на ответника. Доколкото сумата 726.74 лева е постъпила
в патримониума на кредитора "Фератум България" ЕООД като плащане по
нищожния договор за кредит, то именно той дължи връщането й като
недължимо получена на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
По изложените съображения, въззивния съд намира, че предявеният иск
е доказан и следва да се уважи изцяло. Посочената сума се дължи ведно със
законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното погасяване на вземането. Като е осъдил ответното дружество
да заплати на ищцата тази сума, районният съд е постановил правилно
решение, което следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора в настоящата инстанция следва да бъдат
ревизирани присъдените в първоинстанционното дело разноски и да бъдат
11
присъдени такива във въззивното производство.
Тъй като с определението по чл.140 ГПК, на основание чл.83, ал.2 ГПК,
районния съд е освободил ищцата от внасяне на държавна такса и разноски
по производството, същата не е направила такива, респ. не й се дължат.
На основание чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 от ЗА „Фератум България” ЕООД
дължи на адв. М. В. М. от АК - Пловдив, адвокатско възнаграждение само за
уважения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, което с оглед на разпоредбата на
чл.7, ал.1, т.2 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, е в минимален размер 400.00 лева. С оглед изхода на делото
решението на районния съд следва да бъде отменено и в частта, в която
„Фератум България” ЕООД е осъдено да заплати на адв.М. В. М. от АК -
Пловдив, адвокатско възнаграждение за разликата над 400.00 лева до
присъдения размер от 800.00 лева.
С оглед изхода на делото, дължимата от ответното дружество държавна
такса в първоинстанционното производство е само за уважения иск по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и съгласно чл.1 от Тарифа за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК, същата е в размер 50, 00 лева, поради което
решението на районния съд, изменено с определение № 195/12.06.2023г.,
следва да бъде отменено и в частта, в която „Фератум България” ЕООД е
осъдено да заплати по сметка на РС - Оряхово държавна такса за разликата
над 50,00 лева до присъдения размер от 123, 80 лева.
За въззивното производство въззивното дружество е направило
разноски за държавна такса за въззивната жалба – 50,00 лева и за адвокатско
възнаграждение – 400,00 лева, като съобразно изхода на въззивната жалба
въззиваемата следва да му заплати разноски по съразмерност от 225,00 лева.
За осъществената правна помощ пред въззивната инстанция
пълномощникът на ищцата - адвокат М. В. М. от АК - Пловдив е поискал да
му бъдат присъдени разноски за правна защита и съдействие при условията
на чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА в размер 480 лева с включено ДДС. С оглед изхода на
делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивното дружество-ответник
следва да бъде осъдено да му заплати по съразмерност сумата 240,00 лева с
включено ДДС.
С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно
обжалване.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
12
ОБЕЗСИЛВА решение № 62 от 19.04.2023г. по гр.д. № 606/2022г. на
Районен съд – Оряхово, В ЧАСТТА, с която е провъзгласена нищожността на
договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/15.08.2018г.,
сключен между С. В. С., ЕГН:********** от *** и „Фератум България”
ЕООД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от
И. В. Д. и Д. В. Н., на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22, вр.чл. 11, ал.1,
т.10 от ЗПК.
ОТМЕНЯ решение № 62 от 19.04.2023г. по гр.д. № 606/2022г. на
Районен съд – Оряхово В ЧАСТТА, с която „Фератум България” ЕООД,
ЕИК:***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от И. В. Д.
и Д. В. Н., е осъдено да заплати по сметка на РС - Оряхово държавна такса за
разликата над 50,00 лева до присъдения размер от 123, 80 лева, както и В
ЧАСТТА, с която дружеството е осъдено да заплати на адв.М. В. М. от АК -
Пловдив, адвокатско възнаграждение за разликата над 400.00 лева до
присъдения размер от 800.00 лева.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 62 от 19.04.2023г. по гр.д. № 606/2022г.
на Районен съд – Оряхово В ЧАСТТА, с която е осъдено, на основание чл.55,
ал.1, пр.1 от ЗЗД „Фератум България” ЕООД, ЕИК:***, със седалище и адрес
на управление ***, представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н., да заплати на С. В.
С., ЕГН:********** от ***, сумата 726.74 лева /седемстотин двадесет и шест
лева и седемдесет и четири стотинки/, представляваща платена без основание
такса за банкова гаранция към фирма - партньор по недействителен договор
за предоставяне на потребителски кредит № ***/15.08.2018г., сключен между
страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба - 05.10.2022г., до окончателно изплащане на сумата.
ОСЪЖДА С. В. С., ЕГН:********** от *** ДА ЗАПЛАТИ на „Фератум
България” ЕООД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н., по съразмерност разноски за въззивното
производство от 225,00 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. „Фератум България”
ЕООД, ЕИК:***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от
И. В. Д. и Д. В. Н., ДА ЗАПЛАТИ на адв. М. В. М., със служебен адрес ***,
по съразмерност сумата 240,00 лева с включено ДДС, представляваща
адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално
представителство пред въззивната инстанция на въззиваемата С. В. С.,
ЕГН:**********.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно.
13
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14