№ 259
гр. Плевен, 28.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря МАРИНА Г. ЦВЕТАНОВА
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско
дело № 20224430105236 по описа за 2022 година
Обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26,
ал.1, предложение първо ЗЗД и чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД с цена на
иска 388,26 лв.
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от М.
А. П., ЕГН**********, *** против *** АД, ***, със седалище и адрес на
управление: ***, в която се твърди, че на 15 04 2022г. между ищцата и
ответното дружество *** е сключен договор за паричен заем, по силата на
който е усвоена главница в размер на 1200 лв. Твърди, че годишният лихвен
процент по кредита е 36 %, предвидения ГПР е в размер на 42,85 %. Твърди,
че в чл.17 от договора е посочено, че кредитополучателят се задължава на
основание Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, в срок до 3 дни от
подписване на Договора, да осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на кредитора за
връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или
неотменяема банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на "***" АД всички задължения на
кредитополучателя по договора за кредит в срок от един работен ден, считано
от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на "***" АД
за заплащане на тези задължения. Описано е, че срокът на валидност на
1
банковата гаранция е най-малко 30 дни след падежа на последната вноска.
Твърди, че в чл. 18 от договора е уговорено, че третото лице /поръчител,
солидарен длъжник/ следва да посети някои от търговските обекти на
кредитора в страната и да сключи с последния изричен договор за встъпване в
дълг /договор за поръчителство/, с който да се задължи солидарно да
отговаря, заедно с кредитополучателя за връщането на всички дължими суми
по договора, като със сключването на посочения договор, задължението на
кредитополучателя, съгласно същия член се смята за изпълнено. В чл. 19 от
договора е посочено, че третото лице /поръчител/ подлежи на предварителна
проверка от страна на кредитора с оглед на неговата възможност да поеме
посочения солидарен дълг. Посочено е, че страните се договарят, че третото
лице - поръчител следва да отговаря кумулативно на минимум следните
условия: навършена възраст - 21 години; минимален осигурителен брутен
доход - 1500 лв.; валидно трудово или служебно правоотношение при
последен работодател минимум 6 месеца; липса на записи в ЦКР относно
просрочия, под наблюдение, загуба и т. н.; да не е поръчител по съществуващ
кредит, в която и да е банкова или небанкова институция; да не е настоящ
кредитополучател в "***" АД; служебна бележка за доход от работодателя за
6 месеца назад. Твърди, че във връзка с така посочените изисквания за
обезпечение, в чл. 20 от договора е уговорено, че страните се съгласяват, че
неизпълнението на задължението на кредитополучателя, посочено в чл. 17, 18
и 19 от договора ще причини на кредитора вреди, които неустойката,
посочена в тази разпоредба следва да обезщети. Посочено е, че в случай че
кредитополучателят не изпълни задължението си, посочено в чл. 17 от
договора, същият дължи на кредитора неустойка на ден в размер на 0,9 % от
стойността на всеки усвоен транш, платима на падежа на всеки транш. В чл.
22 от договора е посочено, че страните декларират съгласие, в случай че
посочената в чл. 20 от същия неустойка, стане дължима от страна на
кредитополучателя, последният да я заплати с всяко лихвено плащане по
кредита на падежа на лихвеното плащане. Твърди, че в резултат на това, за
усвоен заем в размер на 1 200 лв. и за срок от около 5 месеца,
кредитополучателят е заплатил на кредитора сума в общ размер на 1588 26
лв., включваща главница, лихва и неустойка. Твърди, че соченото
обстоятелство е видно от издадената от „Изипей“ АД разписка № *** от
21.09.2022г. Твърди, че кредитополучателят е физическо лице, което при
2
сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Развива съображения, че сключения договор за
паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - Законът за
потребителския кредит. Счита, че така посоченият договор е нищожен на
основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като
противоречи на законоустановените императивни правила. Твърди, че
процесният договор за кредит е сключен в нарушение на правилата на чл. чл.
10, ал. 1 от ЗПК, като същият е с размер на шрифта по-малък от 12. Наред с
изложеното счита, че процесният договор е сключен в разрез с правилата за
форма на договора за кредит, в същия липсват волеизявленията на страните,
като същият не отговаря и на изискванията на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и Закона за потребителския
кредит). Твърди, че Договорът не е сключен нито на хартия, нито на друг
траен носител“ по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като в същия липсват както
саморъчни, така и електронни подписи. Счита, че соченото обстоятелство
води нищожността на целия договор на основание чл. 10, ал. 1 във вр. чл. 22
от ЗПК. Счита, че прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 20 във връзка
с чл. 17, чл. 18 и чл. 19 от договора и съпоставянето им с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора, което
последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка (Решение № 1416 от
27.04.2022 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 4027/2021 г.; Решение № 260377 от
13.12.2021 г. на РС - Асеновград по гр. д. № 342/2020 г.). Твърди, че
изискванията, които клаузите на чл. 17, чл.18 и чл. 19 от договора възвеждат
за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък
размер (1500 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано
е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да
осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и
дължимата възнаградителна лихва (което като величина явно представлява
повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което
3
съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или
поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени
изисквания към тях. В тази връзка, поставяйки изначално изисквания, за
които е ясно, че са неизпълними от кредитополучателя, то кредиторът цели
да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава
като "неустойка". Твърди, че същевременно, кредиторът не включва т. нар. от
него "неустойка" към договорната лихва дължима по кредита (в нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния процент на разходите (ГПР) (в
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК), като стремежът му е по този начин
да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че може да се направи
обоснован извод за изначалното очакване от страна на кредитора изискването
за обезпечение да не бъде изпълнено от длъжника. Твърди, ч вземането за
неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора
(съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде
включено в годишния процент на разходите. Посоченото обстоятелство
безспорно нарушава чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно която разпоредба
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Счита, че нито изисканото
поръчителство, нито банковата гаранция съставляват обезпечение само по
себе си по смисъла на закона. В първата хипотеза вероятно се има предвид
поръчителство, което е договор между кредитора и трето лице, което отговаря
за изпълнение на задълженията на длъжника. Поради това няма как
заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор.
Счита, че сключването на договор за банкова гаранция не съставлява
обезпечение на вземанията, тъй като уредбата му не е посочена в глава VII от
ЗЗД. Счита, че така изложените съображения потвърждават още веднъж, че
всъщност уговорената неустойка е част от възнаграждението за
предоставения кредит, но е обособена отделно със цел заобикаляне
ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния
процент на разходите. Посочва, че заобикалянето на закона представлява
самостоятелно основание за нищожност въз основа на чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Счита, че изложеното до тук обуславя и недействителността на процесния
4
договор поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК
във връзка с чл. 19 ЗПК. В договора, кредиторът се е задоволил единствено с
посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР.
Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения с договор
размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването.
Съгласно чл.19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
§1, т. 1 от ДР на ЗПК се дава дефиниция, на "Общ разход по кредита за
потребителя", а това са именно: са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. Твърди, че в настоящия случай предвидената в чл. 20 неустойка е
сигурен разход за потребителя и е известен на кредитора към датата на
сключване на договор и като такъв е следвало да бъде включен при
изчислението на ГПР. В тази връзка счита, че кредиторът е нарушил
императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е
включил сочената неустойка в размера на ГПР. Твърди, че при условие, че
същата беше включена, действителният размер на ГПР би възлизал на повече
от 150%. Ето защо счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като
търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР,
приложим в отношенията по договора. С тези си действия кредиторът е
заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест
за длъжника. Всички приложими към сключването, изпълнението,
прекратяването и развалянето на потребителски договори национални
нормативни актове, в това число ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, ЗЗП и др.) са приети
въз основа на присъединяването на страната в Европейския съюз и
произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското
законодателство с европейското. Ето защо счита, че приложимото
национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно
духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива
5
2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23 Април 2008г. относно договорите за
потребителски кредити. Във връзка с това счита, че неизпълнението на
задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата
цел на директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите,
защото по този начин потребителят не може да сравни адекватно продуктите
между различните конкуренти. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни
норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването ни посочването на
ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да
ориентира икономически избор на потребителя. Излага съображения, че
обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на
база изискванията на единна формула, залегнала в самата директива, поради
което същата има и нормативно значение. Счита, че гореописаните такси
безспорно попадат в изискванията на директивата - те са предвидими общи
разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и са
предварително заложени. По тези съображения тези клаузи изискват размерът
им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Ето защо счита,
че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за
недействителност на договора. В подкрепа на това е и обстоятелството, че
посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора. Твърди,
че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в
отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал.2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на
правото на ЕС. В този смисъл е и Решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10 на
ЕСЕ „търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на
по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се
окачестви като „заблуждаваща по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година
относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на
Съвета. Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на ЕП и на Съвета
(„Директива за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква или
е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка,
което в противен случай не би взел“. Посочването в договора за кредит на по-
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
6
не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. В този смисъл Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС
- Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г. Твърди, че договорът е нищожен и на
друго основание, а именно тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва
накърнява „добрите нрави“. Съдебната практика приема, че при формирана на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен
лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде
размерът на законната лихва, без последният да може да се приеме като
максимален размер. Твърди, че трайно се приема, че противоречаща на
добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити
- двукратния размер на законната лихва. В настоящия случай в договора е
предвидена лихва в размер на 36% годишно, който размер надхвърля повече
от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като
критерии за норми на поведение, установени в обществото. Процесната
клауза на договора, накърнява договорното равноправие между страните,
противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността
при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че
нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме,
че лихва не е уговорена между страните по процесния договор. В тази връзка
недействителността на уговорката относно договорната лихва води до
нищожност и на целия договор /per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9, във връзка с
чл. 22 от ЗПК/. Счита, че в процесния случай се явява неприложима
хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД по отношение на нищожността на частта от
договора, в която се уговарят годишния процент на разходите и годишния
лихвен процент, тъй като същите са незаместими по право от повелителните
правила на закона, като сделката не би била сключена при годишен процент
от разходите, надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл.
26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на
закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и
без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две
7
хипотези — нищожните клаузи на процесния договор относно определянето
на процента ГПР както и размера на годишния лихвен процент да бъдат
заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за
паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР или
за годишния лихвен процент, като се изходи и от характера на този договор,
който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е
въведено като изрично изискване в чл. 11. ал. 1. т. 10 от ЗПК (Решение №
30/09.03.2020 г. по в. т. д. № 33/2020 г. по описа на РОС). Аргумент за
недействителност на договора на това основание може да се извади и от
обстоятелството, че съгласно специфичната защита, предоставена на
потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК при неспазване на императивните
изисквания към договора, уговорени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20
и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 — 9 ЗПК, след които са точното определяне на
възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и ГПР - чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен.
Посочва, че от изложеното следва, че законът в чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК поставя
важен акцент на посочената уговорка относно цената на заемите средства —
поради възмездния характер на договора за потребителски кредит, в момента
на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и
задълженията на потребителите за по-пълна защита на интересите им.
Съгласно задължителното тълкуване на Директива 93/1 З/ЕИО относно
неравноправните клаузи на Съда и на Съюза, който приема, че директивата
допуска възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен между
продавач или доставчик и потребител договор съдържащ една или няколко
неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато
се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя (в този смисъл
Решение по дело С-453/10, Perenicovä and Perenic, точка 35 и С-397/11,
ERIKA JÖRÖS, точка 47). Такова разрешение се приема в практиката на
редица състави на Окръжни съдилища - Решение № 151 от 15.05.2019г. по
в.гр.д. № 197/19г. на ОС - Враца, Решение № 143 от 13.05.2019г. по в.гр.д. №
106/2019 на ОС-Враца, Решение № 23 от 29.10.2018г. по възз.т.д. № 81/18 на
ОС - Разград, Решение по в.т.д. № 202/18 на ОС — Варна, Решение по в.гр.д.
№ 165/17 на Ос - Габрово, Решение № 1915 от 14.10.2016г. по в.гр.д. № 3426
на САС ТО, 11 състав. Счита, че клаузата на чл. 20 от процесния договор
нарушава изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на
8
потребителите (ЗЗП) и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП Сама по себе си, така уредена,
клаузата на т. 20 от договора противоречи на добрите нрави и добрите
търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава последния, при неизпълнение на
негови задължения, да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5 ЗЗП). Наред с изложеното счита, че
същата не е формулирана по ясен и недвусмислен начин съгласно чл.147, ал.
1 от ЗЗП, като в това число и клаузата не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора по смисъла
на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Посочването в договора за кредит на по-нисък
от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПКи не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. В този смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив
по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив
по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по
в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в.
гр. д. № 2957/2019 г. Твърди, че клаузата на чл. 20 от договора за кредит цели
заобикаляне и на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който предвижда, че забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо
и в този смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и
същата да беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД.
Твърди, че Договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл.
11, ал. 1, т. 20 от ЗПК. Съгласно посочената разпоредба в договора за
9
потребителски кредит следва да се съдържа приложимия лихвен процент на
ден при отказ от кредит, какъвто лихвен процент не се съдържа в процесния
договор. С оглед на всичко изложено счита, че процесният договор е
недействителен на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и
т. 20 ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 22 от
ЗПК, когато не е спазено изискването за съдържането в договора на дори на
един от посочените елементи, какъвто е размерът на годишния процент на
разходите съгласно чл. 11. ал. 1, т. 10 ЗПК, целият договор за потребителски
кредит е недействителен. Посочва, че съгласно чл. 23 от ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Моли да бъде бъде прогласена нищожността на договор
за паричен заем, сключен със „***“ АД, по който е усвоена главница в размер
на 1200 лв., като противоречащ на императивните изисквания на Закона за
потребителския кредит и Закона за защита на потребителите и ответника да
бъде осъден да плати на ищцата на основание чл. 23 ЗПК, във връзка с чл. 22
ЗПК, във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД сумата в размер на 388.26 лв.,
представляваща недължимо платена сума във връзка със сключения договор
за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на депозиране на настоящата искова молба до датата на окончателно й
заплащане. Претендира направените деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който твърди, че в действителност на 15.04.2022 година между „***“ АД като
кредитор и ищеца М. А. П., като Потребител по смисъла ЗПК е сключен
договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние с № ***, по
силата на който кредиторът е предоставил на ищеца заемна сума в размер на
1200 лв. (хиляда и двеста лева), която сума същият е бил длъжен да върне
заедно с дължимото възнаграждение за ползването и съгласно Погасителен
план. Твърди, че Договорът е сключен от разстояние, като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние организирана от Кредитора
и при спазване на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Твърди, че в изпълнение
на своето договорно задължение на 15.04.2022 година „***“ АД е
предоставило във владението на ищеца сумата от 1200 лв.(две хиляди и
двеста лева), чрез превеждането на сумата за изплащане от ищеца в брой на
каса на „Изипей“ съгласно неговото желание в попълнената от него заявка.
10
Посочва, че в чл. 17 и следващите от горепосоченият договор е предвидена
хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни задължения от
страна на потребителя, може да му бъде начислена неустойка. Кредиторът
обаче, не е договорно задължен да претендира подобна неустойка. По
отношение на твърдението, че договорът не е сключен в изискуемата от
закона форма и поради това е нищожен твърди, че процесния договор е
сключен от разстояние, като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от кредитора, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникации от разстояние. Твърди, че редът за
организиране на системата е посочен в „Общите условия уреждащи
отношенията между „***“ АД и неговите клиенти, по повод предоставяните
от Дружеството финансови услуги от разстояние“ наричани за краткост ОУ,
неразделна част от индивидуалните договори за кредит. Твърди, че
актуалните ОУ се намират и са общодостъпни на уебсайта на
www.stikcredit.bg. Твърди, че съгласно приложимите към настоящият договор
ОУ - страните ползват средства за комуникация от разстояние позволяващо
предоставянето на услуги без да е необходимо и двете страни да присъстват
физически на едно място. Страните използват интернет сайта на Дружеството
находящ се на адрес: www.stikcredit.bg) и/или кратки текстови съобщения
(СМС) като средство за комуникация и извършване на правни изявления.
Твърди, че комуникацията между страните се извършва по инициатива на
ищеца чрез извършване на действия по кандидатстване за отпускане на
кредит. Твърди, че съгласно чл. 5 от ОУ кандидатстването може да се
извърши по някой от следните начини: 1) попълване на електронна заявка за
отпускане на заем, намираща се на уеб страницата на Дружеството или 2) по
телефон. В процеса на кандидатстване потребителят предоставя на кредитора
своите номер на мобилен телефон (т.нар. Идентификационен номер) и
електронна поща (имейл). Твърди, че в настоящият случай сключването на
договора е инициирано от ищеца със създаването на личен акаунт на уебсайта
на ответното Дружество, който акаунт се ползва с посочена от потребителя
електронна поща и избрана от него парола. Твърди, че на 15.04.2022 година
чрез създаденият от М. А. П. потребителски профил, същата е попълнила
Заявка за кандидатстване за кредит от разстояние, като в зададените полета в
заявлението са въведени следните данни — три имена, ЕГН, номер на
11
документ за самоличност, постоянен и настоящ адрес, електронен адрес за
получаване на документи и кореспонденция, лице за контакт, желания размер
на кредита, условията при които желае да ползва кредита и желания начин на
усвояване на сумата. В заявлението е посочен и така нареченият
„Идентификационен номер“. Твърди, че след попълване на Заявлението за
кандидатстване и в съответствие с посоченото в Общите условия на
мобилният телефонен номер на ищецът е изпратен 6 цифрен код за достъп до
потребителският профил под формата на кратко електронно съобщение
(СМС) на посоченият от него идентификационен номер, който код ищецът е
въвел на сайта на „***“ АД в своята Заявка и натиснал бутона „Вземи
парите“, с което действие е потвърдил подадената от него заявка и същата се
счита за недвусмислено изявление от негова страна за искане Дружеството да
му отпусне на кредит за желаната сума. Твърди, че след тази стъпка на
кредитополучателя се предоставя възможност да изтегли проект за
индивидуалният Договор за потребителски кредит, като в случай, че е
съгласен с отразеното в него и желае да сключи този договор за
потребителски кредит, ищецът е натиснал бутона „Подпис“, с което действие
е изразил своето недвусмислено съгласие за сключване на Договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние с № ***. Твърди, че след
одобрението на подадената Заявка от страна на „***“ АД за отпускане на
сумата посочена от ищеца на електронна поща посочена от него в Заявката са
изпратени автоматично Договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № *** от 15.04.2022 г. с приложение № 2 Погасителен план към
него, Стандартен Европейски Формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ).
Въпросните документи съдържат предвидената в законите пред договорна
информация за желаният кредит, предоставена в ясен и четлив вид, на
български език и при съблюдаване на приложимите нормативни изисквания.
В проекта на договора за кредит и приложенията към него са посочени
дължимите от ищеца суми, заявеният размер на главницата, брой и размер на
месечните вноски, падеж, размер на лихвеният процент по кредита, ГПР,
изискването за предоставяне на обезпечение. Твърди, че в резултат на тези
предприети от страна на ищеца действия между „***“ АД и ищеца като
кредитополучател на 15.04.2022 година е сключен във формата на електронен
документ Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние с №
***. Твърди, че сключването на договора във формата на електронен
12
документ е съобразено изцяло със ЗЕДЕУУ, ЗПК и ЗПФУР и с всички други
приложими нормативни документи. Относно дължимата неустойка при
непредоставяне на обезпечение излага следното: Независимо, че такава
неустойка не е начислявана и събирана от дружеството, намира, че тази
клауза е валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото
законодателство. Твърди, че съгласно правната теория и съдебната практика,
неустойката представлява самостоятелен договор по смисъла на чл. 8 ал. 1 от
ЗЗД, като същата може да се материализира и като клауза в договор, чието
изпълнение обезпечава/така Решение № 80 от 25.01.2010 г по в.гр.д. №
1297/2009г. на Апелативен съд София, ГО, 3 състав/. Тоест неустойката
представлява самостоятелно съглашение, което в случая е обективирано в
един и същ документ с договора за потребителски кредит. С оглед което
счита, че по отношение на нейната действителност, не се прилагат
разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48 , а общите условия на ЗЗД. Излага
съображения, че за да възникне задължение за неустойка, е необходимо
наличието на няколко предпоставки: неустойката да е уговорена между
страните, кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го
изпълни; да е налице неизпълнение на договорното задължение, чието
изпълнение неустойката обезпечава и обезщетява./Определение № 369 от
17.05.2016 г. по т.д. № 2456/2015 г. на ВКС, 2 - ро търг. Отделение/, като
всички тези обстоятелства са налице в настоящият случай. Неустойката се
дължи от неизправната страна по договора, когато е налице онази форма на
неизпълнение, за която тя е уговорена, а именно – не предоставяне на
обезпечение по договора. Неустойката е винаги парична санкция, имаща за
цел да гарантира изпълнението „под страх“, че в противен случай би се
начислила /в този смисъл Решение № 59 от 29.04.2010 г. по т.д. № 687/2009 г.
на ВКС, ТК/. С оглед което е и нормално в случай, че задължението, което тя
обезпечава не бъде изпълнено - размерът на задължението на длъжника да
бъде увеличен. Това обстоятелство не би следвало да я прави нищожна, с
оглед факта, че това е присъщата за нея функция. Твърди, че в случая тя е
уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на
обезпечение, изпълнението не е обезпечено с други правни способи, а
нейният вид се определя в зависимост от това, дали заемателят по Договора
изпълни в някакъв момент своето задължение. С оглед на което и размерът на
неустойката се определя като процент от заетата сума, като същата се
13
начислява, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависи изцяло от
волята на заемателя. Посочва, че съгласно Решение № 122 от 18.07.2019 г. по
гр.д. 3238/2018 г. на ВКС, „ Гр. Отделение, при определяне, дали неустойката
противоречи на добрите нрави, съдът следва да вземе в предвид и
възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на
неизпълнението, за де не се превърне неустойката в средство за
неоснователно обогатяване, с каквато възможност разполага и заемателят по
Договора. Видно от Договора неустойката се дължи единствено за периода, в
който заемателят реално не е предоставил обезпечение, като ако такова бъде
предоставено впоследствие - същата спира да се начислява. Тоест причината
за евентуалното начисляване на такава неустойка би било единствено
виновното поведение на ищеца. Счита, че така договореният размер на
неустойката, като определен процент изпълнява предвидените в чл. 92 от ЗЗД
цели и не предвижда неоснователно разместване на блага /Решение № 89 от
02.10.2019 г. по т.д. № 1213/2018 г. на ВКС 2 – ро търг. Отд./. Излага
аргументи, че неустойката освен обезщетителна функция има и други
функции - обезпечителна и санкционна, като целта е да се стимулира
изпълнението и превенира допускане на неизпълнение. В случая уговорената
неустойка не излиза извън присъщите и функции, като аргументи гласящи, че
е „загубила присъщата и функция“, т.к. няма данни за ответника да са
настъпили вреди са противоречащи на закона и на установената съдебна
практика. Посочва, че неустойката има стимулираща роля за длъжника да
изпълни точно задълженията си, тъй като в противен случай ще носи
отговорност, без кредиторът да трябва да доказва настъпването на вредите и
техният размер. При неустойката настъпването на вредите е предполагаемо,
макар и кредиторът да не трябва да доказва техният размер /така Решение №
11 от 27.06.2016 г. по т.д. № 3568/2014 г. на ВКС 1 търг. Отд.; Решение № 52
от 20.04.2015 г. по гр.д. № 5278/2013 г. на ВКС 1- во Гр. Отд.; Решение № 464
от 18.03.2011 г. .по гр.д. № 516/2010 на Софийски Апелативен съд/. Въпреки
това счита вредите от неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение за очевидни. С оглед на не предоставянето на обезпечение,
кредиторът е лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде
удовлетворено, което безспорно засяга неговия интерес. Посочва, че
основната цел на уговорената неустойка е да репарира причинените от
неизпълнение в срок вреди. Останалите цели предвидени с неустойката целят
14
да реализират точното изпълнение и ако не се постигна - да санкционират за
неизпълнение, както е в настоящият случай /в този смисъл Решение № 89 от
02.10.2019 г. по т.д. № 1214/2018 г. на ВКС 2 - ро търг. Отд./. С оглед
изложеното, счита, че задължението на заемателя да предостави обезпечение,
както и неблагоприятните за него последици от неизпълнение на това негово
задължение са валидни и не противоречащи на добрите нрави. Посочва, че
няма въведено законодателно изискване относно размера на неустойката, като
няма въведено ограничение на максималният размер, като дори е прието че
нейният размер може да бъде и по - голям от размерът на главното
задължение. Доколкото по - големият размер на неустойката е обусловен от
бездействието на длъжника, същият не може да се приеме като изначално
договорен в противоречие на добрите нрави. Нищожността, поради
противоречие с добрите нрави следва да се преценява към момента на
сключване на договора, а не въз основана размера, получаващ се в резултат на
неизпълнението. /Решение № 80 от 25.01.2010 г. по в.гр.д. № 1297/2009 г. на
Апелативен съд София, ГО, 3 състав/. Съгласно чл. 92 ал. 2 от ЗЗД, както и
съдебната практика се приема, че дори е неустойката да се приеме за
прекомерна, въпреки това тя е действително задължение, което може да бъде
намалявано, без обаче да отпада изцяло. Намаляването не цели да установи
пълна еквивалентност между неустойката и действително понесените вреди,
като този извод се налага от дефинитивно определения и обезпечителен и
санкционен характер /в тази насока Решение № 223 от 19.04.2016 г. по по т.д.
№ 3633/2014 г. на ВКС 1 ТО; Решение № 80 от 25.01.2010 г. по в.гр.д. №
1297/2009 г. на Апелативен съд град София, ГО, 3 състав/. С оглед на което,
ако се приеме, че същата е прекомерно голяма, нейният размер би следвало да
бъде намален и не би следвало цялата клауза да бъде обявена за
недействителна. Посочва, че по правило неустойката представлява
предварително определено обезщетение /Определение № 100 от 25.01.2016 г.
по гр.д. № 5831/2015 г. на ВКС, 3 ГО/с оглед което е нормално нейният
размер да е предварително уговорен между страните и включен, като част от
погасителните вноски, като изрично е записано, че това е дължимата вноска
само при хипотезата на чл. 20 от Договора - а именно в случай, че заемателят
не представи обезпечение. Поради това счита включването на неустойката в
падежните вноски за правилно с оглед изискванията на закона. Посочва, че
съгласно ТР от 15.06.2010 г по тълк.д. № № 1 по описа на за 2009 г. на ОСТК
15
гласи, че прекомерността на неустойката не я прави, a priori, нищожна поради
накърняване на добрите нрави, като същата следва да се приеме за нищожна,
само ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите и
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Счита, че с оглед
изложеното до тук несъмнено се установява, че задължението за неустойка,
предвидено в договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №
*** от 15.04.2022 година отговаря на присъщите и функции и не следва да
бъде прогласяване за нищожна. Счита, че не е налице изначална
невъзможност да се осигури в уговореният в Договора срок поръчител, който
да отговаря на посочените изисквания. Ищецът е бил запознат с условията на
Договора, преди същият да бъде сключен като същият не е бил длъжен да
сключва договора веднага, а е разполагал с възможността първо да открие
лице, което да отговаря на определените в Договора изисквания и което е
съгласно да бъде солидарно отговорно с него и след това да премине към
подписването му. Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си
ищцовата страна е действала недобросъвестно, като по този начин е нарушила
чл. 12 от ЗЗД, който гласи, че при воденето на преговори е сключването на
договори страните трябва да действат добросъвестно - в противен случай те
дължат обезщетение. Посочва, че неустойката се начислява само докато не
бъде предоставено обезпечение и няма разпоредба в закона, която да
определя момента на предоставяне на обезпечение. Това е допустимо да стане
преди подписването на договора, но е възможно и да бъде предоставено в
процеса на изпълнение на същият. Именно поради това и разпоредбата на чл.
71 от ЗЗД предвижда възможност задължението по договора да стане
предсрочно изискуемо при не предоставяне на обещаното обезпечение от
страна на длъжника. Моли претенцията да бъде отхвърлена.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
Установява се от представения договор за кредит № *** от 15.04.2022
г., сключен от разстояние, че ищцата се задължила да върне за срок от 24
месеца сумата в общ размер на 4187.44 лева, от които полученият кредит е в
размер на 1200 лева, при лихва от 644.77 лева, обезпечение- поръчител или
банкова гаранция и неустойка в размер на 2342.67 лева при неосигуряване на
обезпечения в 3-дневен срок от сключване на договора. Уговорен е годишен
16
лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите от 42.58 % и обща
сума, дължима от потребителя, в размер на 4187,44 лева.
В чл. 17, ал. 1 от договора е предвидено, че в случай, че страните са
договорили обезпечение в срок до 3 дни от сключване на настоящия договор,
да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване
на договор за поръчителство по чл. 138 и сл. ЗЗД и в полза на кредитора, с
което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички
задължения на потребителя по настоящия договор, включително за
погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други
или предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на
потребителя по настоящия договор (включва главница, лихви, неустойки и
други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от
датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за
заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция
трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска.
Уговорено е още, че третото лице поръчител, както и банковата гаранция
трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и да са одобрени от
кредитора, като одобрението се извършва единствено по преценка на
кредитора.
Съгласно чл. 27, ал.1 от договора при неизпълнение на задължението да
предостави обезпечение в срока по чл. 17 /банкова гаранция или поръчител/,
потребителят дължи неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената
по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечението. В
следващата ал. 2 на чл. 26 страните са се съгласили, че в случай на настъпване
на дължимостта на неустойката, потребителят ще я заплаща периодично
заедно с всяка погасителна вноска. В чл. 26, ал. 3 е уточнено, че неустойката
се дължи само за периода, през който потребителят не е осигурил
договореното обезпечение и същата не се дължи от момента на осигуряване
на обезпечението, ако това се случи след изтичане на срока по чл. 17 от
договора, като потребителят дължи неустойка и от деня на прекратяване на
обезпечението.
В чл. 17- чл. 22 от общите условия са разписани подробни изисквания
към обезпеченията, включително множество условия, на които трябва да
17
отговаря едно физическо лице, за да бъде поръчител по договора за кредит.
Към договора е приложен погасителен план, съдържащ размера и
падежните дати на отделните погасителни вноски, всяка от които на различна
стойност, както и разбивка на това всяка от вноските каква част от главницата
погасява, както и че вноската с включена неустойка, е 174,487 лева/89,21 euro/
месечно. Първата погасителна вноска е с падеж на 15.05.2022 г., а последната-
на 15.04.2024 г.
По делото са приети и копия на заповед № БНБ-61374/06.07.2016 г.,
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити, общи условия на договора за потребителски кредит,
предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между "***" АД и
потребителите.
Видно от представена разписка за извършено плащане на 15.04.2022 г.
ответникът е превел сумата от 1200,00 лева по кредита на ищцата.
По делото е изслушано заключението по допусната съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът възприема като обективно, обосновано, компетентно
и безпристрастно. От същото се установява, че на ищецът е заплатил в полза
на ответника сума в размер на 2113,74 лв., с която обща сума са погасени
следните начислени по договора за заем задължения: Главница 1200 лв.,
Лихва 184,26 лв., Неустойка 669,18 лева, Такса посещение 30,00 лв.,
Уведомителни CMC просрочени задължения 17,50 лв., Уведомително
писмо просрочени задължения 10,00 лв. и наказателна лихва 2,80 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките
на своята професионална дейност, т. е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
18
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в
релевантната за периода редакция.
Ищцата се позовава на нищожност на сключения между нея и ответника
договор за кредит като противоречащ на чл.10, ал.1 ЗПК и на ЗПФУР и
ЗЕДЕУУ, като твърди, че договора не е сключен нито на хартия, нито на друг
траен носител. Направеното възражение е неоснователно.
Съгласно чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (ЗПФУР) договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част
от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана
от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването
на договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПФУР, финансова
услуга е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране,
застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични
вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни
услуги, а средство за комуникация от разстояние е всяко средство, което
може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
В случая процесният договор за потребителски кредит №
***/15.04.2022 г., при ОУ има характеристиката на договор за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, тъй като има за предмет отпускане на
парични средства (кредитиране) и е сключен като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора, страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - интернет платформа - уебсайта на ищеца "***" АД.
Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПФУР, преди потребителят да бъде обвързан от
предложение или от договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, доставчикът е длъжен да го уведоми своевременно за всички
условия на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние и да
му предостави информацията по чл. 8 и чл. 9 на хартиен или на друг, траен
носител, достъпен за потребителя.
19
Съгласно изричните норми на чл. 18, ал. 1, т. 3, ал. 2 и ал. 3 ЗПФУР, при
договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е
длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на
договора. За доказване на изявления, отправени съгласно този закон, се
прилага чл. 293 ТЗ, а за електронни изявления - Законът за електронния
документ и електронния подпис - ЗЕДЕП.
Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ (Закон за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги – изменено заглавие ДВ бр. 85/2017 г.),
електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма
чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне
на информацията. Електронен документ е електронно изявление, записано
върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде
възпроизвеждано (чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ). Писмената форма се смята за спазена,
ако е съставен електронен документ (чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ).
Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не
променя характеристиките му.
Съгласно чл. 18, ал. 3 ЗПФУР изявленията, направени чрез телефон,
друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или
електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат
доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в
тях.
Съгласно чл. 184, ал. 1 ГПК, електронният документ може да бъде
представен възпроизведен на хартиен носител като препис, заверен от
страната, а при поискване страната е длъжна да представи документа на
електронен носител. В случая обаче, подобно искане не е направено пред
ПРС, поради което следва да се приема, че представения на хартиен носител
заверен препис от договора за кредит и общите условия към него, са годно
доказателство за съдържанието на материализираните в тях изявления и
удостоверяват процесното облигационното правоотношение.
Съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ, която препраща към
чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014, електронен подпис е всяка
информация в електронна форма, добавена или логически свързана с
електронното изявление, за установяване на неговото авторство. Разпоредбата
на чл. 13, ал. 4, изр. 1 ЗЕДЕУУ придава значение на подписан документ само
20
на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен
подпис. По делото не се твърди, нито се установява, че процесният договор за
кредит е подписан с квалифициран електронен подпис. Разпоредбата обаче
допуска страните да се съгласят в отношенията помежду им да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. В процесния
случай извод за постигането на подобно съгласие може да се направи чрез
тълкуване на чл. 7. 3, б. (б) от ОУ съгласно който изразяването на съгласие за
сключване на договора може да стане: (а) или чрез СМС от
идентификационния номер..., или (б) чрез кликване върху електронното
съобщение или СМС линк, като след това потребителят въведе избраната от
него парола за достъп, която представлява електронен подпис на потребителя.
С въвеждането на паролата потребителят изразява своето съгласие за
сключване на договора при посочените в него условия, по този начин се
приемат както конкретните условия на заема, така и Общите условия. По
силата на посочената клауза, страните са приели, че ще признават стойността
на електронния подпис положен чрез сайта на доставчика на услугата на
саморъчен подпис в отношенията помежду им (правната сила на електронния
подпис и на усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на
саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните - Регламент (ЕС)
№ 910/2014).
В своята практика ВКС приема, че електронното изявление, записано на
магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено,
съставлява електронен документ (чл. 3, ал. 1 от Закона за електронния
документ и електронния подпис - ЗЕДЕП). Електронното изявление е
представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и
несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕП). Същото се счита за
подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП - за електронен подпис се
счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с
електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът
придава значение на подписан документ само на този електронен документ,
към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП),
но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато посочените
предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата
доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният
21
писмен документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила
само за авторството на изявлението (чл. 180 ГПК). Ако изявлението
съставлява признание на неблагоприятни за автора обстоятелства, това
увеличава доказателствената стойност на документа, но не му придава
материална доказателствена сила. Такава законът признава само на
подписаните официални документи (чл. 179, ал. 1 ГПК). (В този смисъл –
Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК).
Ищцата се позовава на нищожност на договора за кредит, тъй като
клаузите на чл.20, вр.чл.17, 18 и 19 от договора за кредит, по своето естество
представлявали скрито възнаграждение. Възражението е неоснователно. В
чл.20 от процесния договор, въобще не се съдържа задължение за заплащане
на възнаграждение и липсва връзка с останалите изброени от ищцата членове
от договора. Чл.20 от Договора визира правото на кредитополучателя да
изисква и да получи безвъзмездно от кредитора извлечение за извършените и
предстоящи плащания под формата на погасителен план. Посочената клауза
от договора за кредит не касае уговорена между страните неустойка, така
както сочи ищцата. Поради изложеното неоснователни са и всички останали
развити съображения за нищожност на договора, поради това, че уговорена в
чл.20 от договора неустойка не е включена при изчисляване на ГПР и по този
начин в договора е посочен ГПР, който е неверен.
Неснователно е и възражението за нищожност на договора, тъй като
уговорената лихва е в размер на 36 % и надвишава трикратния размер на
законната лихва. Възнаградителната лихва има характер на цена на
предоставената услуга, като нейната стойност, следва да се съизмерява, както
със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за които се уговоря
връщането, както и с обстоятелството дали е обезпечен. Съдът приема, че
клаузата не противоречи на добрите нрави, по следните съображения: Към
датата на сключване на договора е налице законово ограничение на
максималния размер на разходите по кредита, по реда на чл.19 ал.4 от ЗПК
/ДВ бр. 35/2014г в сила от 23.07.2014г./, където е посочено, че годишният
процент на разходите, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. Към датата
на сключване на договора - законовата лихва е била 10,01%/основния лихвен
процент на БНБ и 10 пункта/, а петкратния размер се явява 50,05% . Както бе
22
посочено по- горе, ГЛП е в 42,58%. Отделно от това свободата на договаряне
е дала възможност при съвпадение на волите на съконтрахентите да уговарят
лихва по предоставените в заем парични средства, в какъвто намерят за
удачен размер, стига да не нарушават изискването на чл.19, ал.4 на ЗПК. Ако
законодателят е искал да постави граница до която може да се договаря
размер на договорна лихва, то е щял да го направи отделно от разпоредбата
на чл.19, ал.4 на ЗПК. Несонователно е съпоставянето на договорната лихва
със законовата такава, която и да бъде критерий за максималния й размер.
Това е така, тъй като в случая се касае за особен вид договор за заем, който се
представя от небанкова финансова институция, която не набира средствата от
влогове. Вземането на заемателя е рисково, тъй като не е гарантирано, при
което и то начислява по-висок процент на договорната лихва, тъй като тя
служи не само като форма на възнаграждение за ползване на предоставения
от него в заем финансов ресурс, но и като цена на предоставяната от него
услуга. В този смисъл не бива да се съпоставят договорните лихви с държавно
определения размер на законовата лихва, която се дължи при неизпълнение
или забавено изпълнение на задължение, тъй като правната им природа е
различна. По отношение на договорите за потребителски кредит е налице
прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е
една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са
предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО
/сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са
транспонирани в българското законодателство съответно в ЗЗП и ЗПК.
Условията, при които следва да се предоставят кредити на потребители, са
предмет на специално регулиране от 1.10.2006 г. със ЗПК (отм.), като на този
начален етап законодателят е въвел само изисквания за ясно оповестяване на
волята на договарящите се относно икономическата тежест, поемана от
потребителя, чрез изискването за посочване на ГПР като задължителен
реквизит на договора и забраната за търсене от потребителя на каквито и да е
суми над ясно обозначените разходи. Този закон е заместен от 12.05.2010 г. с
нов акт със същото наименование, който до изменението му с ДВ, бр. 35 от
2014 г., в сила от 23.07.2014 г., също не е уреждал изрично размера на
разходите, възлагани на кредитополучателя. След посочените изменения са
приети нови три алинеи на чл. 19 ЗПК, като са обявени за нищожни уговорки
за размер на годишни разходи, надхвърлящи пет пъти размера на законната
23
лихва и съответно извършените плащания от потребителите на вноски,
определени по прекомерно договорен размер, се приемат за дължимо платени
редуцирани по размер задължения. Според нормата на чл. 19 ЗПК годишният
процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. До тази законодателна промяна,
предоставянето на тази услуга на потребителите не е било регулирано с
императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но поради
злоупотреба с договорната свобода, несъвместима с обществения морал,
съдът намира, че като несъвместими с добрите нрави следва да се считат
сделки на търговци, договарящи с потребителите ГПР, съществено
надвишаващ възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на
законната лихва. Договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на
кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити
потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на финансови
институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок
лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се
включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален
размер на последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона
следва да се прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с
другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален
размер на ГПР. Процесният договор за кредит е сключен след изменението на
чл.19 ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради което по
отношение на същия е приложимо изискването алинея четвърта на същата
разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Към датата на сключване на
договора за потребителски кредит, размерът на законната лихва е 10%, при
основен лихвен процент, определен от БНБ 0% плюс десет пункта отгоре. В
случая, определеният в договора размер на ГПР от 42,58 % не надвишава пет
пъти размера на законната лихва, а договореният ГЛП е 36.00%, следователно
посочената клауза не е нищожна поради противоречие със закона - чл.19, ал.5
ЗПК. Не може да се приеме, че клаузата е нищожна и поради противоречие с
добрите нрави. Както бе посочено, законодателят е предвидил ГЛП да е
24
компонент от ГПР и съответно е определил максимален размер на последния
именно, за да защити потребителя и да се избегне неоснователното
обогатяване на финансовите институции. В тази връзка, след като сборът на
договорната лихва и другите разходи не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР, то с определянето на лихвен
процент от 40.01% кредиторът не е целял да се обогати неоснователно за
сметка на кредитополучателя. Практиката на ВКС, според която
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва е постановена
преди с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК да бъде въведен законово установен
императивен лимит на възнаграждението на кредитора.
Въпреки всичко гореизложено, следва да бъде посочено, че в чл. 27 от
договора е предвидена дължимост на неустойка от 0, 9 % от стойността на
усвоената по кредита сума за всеки ден, при нейна дължимост периодично
заедно с погасителните вноски, при липса на предоставено обезпечение по чл.
17. В погасителния план е предвидена дължимост на такава на вноски с обща
стойност – исковата сума от 2342,67 лева. Според чл. 17, потребителят следва
в 3 дневен срок от сключване на договора, да предостави обезпечение, чрез –
поръчител ФЛ; банкова гаранция за всички задължения по договора /вкл.
неустойка/, в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е
получила писмено искане от страна на кредитора за плащане на
задълженията, с валидност – най – малко 30 дни след падежа на последната
вноска. Поръчителят и б. гар. следвало да отговарят на условията по ОУ и да
бъдат одобрени от кредитора, като последното се извършвало единствено по
негова преценка – чл. 17, ал. 2. В чл. 20 ОУ /л. 48 гръб/ са изброени всички
изисквания, на които следва да отговаря ФЛ – поръчител /над 14 конкретни на
брой, вкл. за лично явяване и пр. /, с предвидена възможност за кредитора да
въвежда и допълнителни критерии относно поръчителя. Банковата гаранция
като условия по ОУ чл. 22 – отговаря на описаните в договора. Съдът намира,
че въведеното задължение за поръчителство, както и дължимост на неустойка
при неизпълнение, се основават на нищожна клауза. Изискването за
предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция,
съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, както и възможност за едностранно въвеждани,
непредвидени предварително и неизвестни допълнителни параметри само от
25
кредитора, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който
следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика
правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя
се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчител, т. к.
следва да отговаря на редица критерии, за които информация би следвало да
се събере и от допълнителни източници /напр. за доход, осигуровки, чиста
кредитна история и пр. /, в т. ч. и относно банковата гаранция – която трябва
да е в размер на пълната дължима обща сума /в т. ч. и неустойка, такси и пр. /
и период месец след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква
набавяне на документи, одобрение и пр., т. е. все действия, за които са нужни
технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното
предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски,
следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като
излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение
не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на
заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за
предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните
вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва
и представлява сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице
нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат
в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно –
когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за
спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи
служебно. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на
обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение
с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между
нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж
Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
26
изпълнява и наказателна функция. Така, както е уговорена, неустойката в
случая е предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на заетата сума. Размерът на предвидената неустойка
представлява 195,22 % от заетата сума /(2342,67/1200)*100/, т. е. изначално е
предвидено, че при липса на предоставено обезпечение чрез гаранция или
поръчител, за периода на връщане на кредита, потребителят би дължал
главницата, дог. лихва като печалба за кредитора, но и неустойка в
значителен размер – сума, почти равна на главницата. Видно е, че такава
уговорка противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя.
Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на
това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава
изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на
задължението за обезпечаване на главното задължение. Т. е. и санкционната
функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в
контраст с границите на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя
нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от
неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. №
541/2010 г., IV г. о., ГК/. Тъй като противоречието между клаузата и добрите
нрави е налице още при сключване на договора, не е налице валидно
неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част
договорът не е пораждал правно действие.
Съгласно чл. 18, ал. 5 от ЗПФУР, за договора за предоставяне на
финансови услуги от разстояние се прилагат и чл. 143 – 148 от Закона за
защита на потребителите. Съдът намира, че уговорената в чл. 27 от договора
неустойка за неизпълнение на задължение, свързано с обезпечаване вземането
27
на кредитора се явява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от
ЗЗП. Съгласно практиката на Европейския съд по Директива 93/13/ЕИО на
Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
въведена в ЗЗП с § 13а от Допълнителните разпоредби, "... националният съд
е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза,
когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства.
Когато счете такава клауза за неравноправна, той не я прилага, освен ако
потребителят се противопостави на това.. ". По смисъла на § 13, т. 1 от ДП на
ЗЗП, ищецът е потребител, т. к е физическо лице, което придобива стоки или
ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност. Съгласно чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като в т. 5 е визирана хипотеза на задължаване на потребителя
при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. Съгласно чл. 133 от ЗЗД, цялото имущество на
длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат
еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за
предпочитане. Въвеждането в договора на неустойка за неизпълнение на
задължение за обезпечение представлява поставянето на потребителя – ищец
в неравностойно положение, налагащо по – големи от допустимите по закон
неблагоприятни последици. Неустойката е санкция за една от договарящите
страни във връзка с изпълнението на самия договор, но договарянето на
неустойка за неизпълнение на условия за обезпечаване на вземането на
кредитора само по себе си не може да бъде оправдано от закона, който дава
достатъчно други гаранции за реализиране на вземанията на кредитора.
Тази разпоредба е нищожна и поради това, че така се стига до
кумулирана неустойка за забава (лихви), компенсаторна неустойка и иск за
реално изпълнение, което е недопустимо. Неустойка за неизпълнение на
акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, е
типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции
(обезпечителна, обезщетителна и санкционна) и цели само и единствено
постигане на неоснователно обогатяване, какъвто е настоящия случай и
съответно клаузата, с която е уговорена е нищожна, поради противоречие с
28
добрите нрави – чл. 26, ал. ЗЗД (т. 3 от Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК, Р-74-2011, ІV г. о.; Р-88-
2010 г., І т. о.; Р-702-2008 г. ІІ т. о.). Кредиторът, поставяйки това условие,
след получаването на заема заемателят в тридневен срок да осигури на
поръчители е игнорирал разпоредбата на чл. 138, ал. 1 от ЗЗД, че всъщност
договорът за поръчителство е между поръчителя и кредитора, който договор е
в писмена форма. С посоченото в чл. 27 от договора за кредит, се иска
отговорност от длъжника –за действия на трети лица, каквато отговорност
съгласно договора те не могат да носят. Същото е и с исканата алтернативно
банкова гаранция, което отново представлява ангажиране на трети лица
(банки) с ангажименти по изпълнение на договор, по който те не са страни.
Предвид изложеното съдът намира, че така договорената неустойка по чл. 27
от договора за кредит е нищожна и по смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Съгласно чл. 146, ал. 5 от ЗЗП, наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може
да се прилага и без тези клаузи.
Видно от съдържанието на процесния договор и Общите условия към
него никъде не е предвидено заплащане на наказателни лихви, както и такса
посещение, такса за уведомителни писма и уведомителни СМС в размер
съответно на 2,80 лв., 30 лв., 10 лв. и 17,50 лв. съобразно установеното от
съдебно-счетоводната експертиза, поради което не се установява основание за
получаването им от ответника по делото.
При горните изводи, съдът приема, че процесният договор за заем е
действителен и не намира приложение разпоредбата на чл.22 ЗПК. Нищожна
е само клаузата за неустойка уредена в чл.27 от процесния договор, която
нищожност не води до обща нищожност на целия договор. Поради
изложеното, предявеният иск с правно основание чл.26, ал.1, предложение
първо ЗЗД за прогласяване нищожността на договора като противоречащ на
закона /ЗПК и ЗЗП/ се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо
ЗЗД се явява частично основателен до размер от 728,48 лв., представляващи
сбор от заплатената от ищцата сума по нищожната клауза за неустойка,
уредена в 27 от договора в размер на 669,18 лв., както и сумите от 30 лв.
такса посещение, 17,50 уведомителни СМС, 10 лв. уведомително писмо и
29
2,80 лв. наказателна лихва, за които суми носещия доказателствената тежест
ответник не ангажира доказателства за основанието за събирането им. За
разликата от 728,48 лв. до предявения размер от 913,74 лв. след допуснатото
изменение в размера на предявения иск искът се явява неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответника следва да бъде осъден да
заплати на ищеца, направените от него разноски в настоящото производство
за държавна такса върху уважения иск и депозит за ВЛ /50
лв.+200лв./съразмерно с уважената част на исковата претенция в размер на
199,31 лева.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ищеца следва да бъде осъден да плати на
ответника направените разноски за адвокатско възнаграждение по
отхвърленият иск в размер на 360 лв., както и по отхвърлената част на
вторият иск /300 лв./ съразмерно с отхвърлената част на иска в размер на
60,82 лева и ли общо 420,82 лв.
На адв.П. С. П., който е осъществил безплатна правна помощ на ищеца.
Дължимото адвокатско възнаграждение в минималния размер по Наредба
№1/2004 се изчислява на 300лв. върху частично уваженият иск. Съразмерно
уважената част от иска следва да се присъди такова в размер на 239,18 лв. За
отхвърленият иск не следва да бъдат възлагани в тежест на ответника
разноски за осъществена безпплатна правна помощ.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. А. П., ЕГН**********, *** против ***
АД, ***, със седалище и адрес на управление: *** иск с правно основание
чл.26, ал.1, предложение първо ЗЗД за прогласяване нищожност на Договор
за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***/15.04.2022 като
противоречащ на закона /ЗПК и ЗЗП/, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД *** АД,
***, със седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на М. А. П.,
ЕГН**********, *** сумата от 728,48 лева, представляваща недължимо
платена сума, а за разликата до предявения размер от 913,74 лв. отхвърля
30
иска като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК *** АД, ***, със седалище и
адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на М. А. П., ЕГН**********, ***
сумата от 199,31 лв. направени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК М. А. П., ЕГН**********, ***
ДА ПЛАТИ на *** АД, ***, със седалище и адрес на управление: *** сумата
от 420,82 лв. направени по делото разноски.
ОСЪЖДА *** АД, ***, със седалище и адрес на управление: *** на
основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК, ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат П. С. П., ***, вписан в САК под № ***, като процесуален
представител на М. А. П., сумата от 239,18 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказаната по производството безплатна правна помощ,
дължима съразмерно уважената част на претенцията.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
31