№ 82
гр. Сливен, 10.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:МА. Цв. Сандулов
Членове:Мария Ян. Блецова Калцова
Стефка Т. М.а Маринова
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева
като разгледа докладваното от Стефка Т. М.а Маринова Въззивно гражданско
дело № 20252200500105 по описа за 2025 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №571/27.06.2024г. по гр.д.
№918/2024г. на Сливенски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен
предявения от „Ай Ти Еф Груп“ АД, гр. София против Й. С. С. иск за признаване за
установена дължимостта на сумата от 587,85лв., представляваща главница по договор
за потребителски кредит от *******г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 13.12.2023г. – датата на подаване на заявлението до окончателното й
изплащане, както и направените по делото разноски, за които суми по ч.гр.д.
№4838/2023г. на СлРС е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
№****/*******г. по чл.410 от ГПК. С Решението са присъдени разноски на
пълномощника на ответницата – адв. М. в общ размер на 1160лв.
Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство
„Ай Ти Еф Груп“ АД, гр. София и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно
решение в частта, с която е отхвърлен иска за установяване дължимост на главница в
размер на 5,40лв., ведно със законната лихва за забава върху тази сума.
Въззивникът „Ай Ти Еф Груп“ АД, гр. София чрез пълномощника адв. С. У.
посочва, че първоинстанционното решение в обжалваната му част е неправилно и
1
незаконосъобразно. Посочва, че е непротиворечива практиката на ВКС, че при иск по
чл.422 от ГПК, същият следва да бъде уважен на основание чл.23 от ЗПК до размера
на чистата стойност на кредита, при положение, че съдът е стигнал до извод за
недействителност на договора по смисъла на чл.22 от ЗПК, т.е. съдът следва да
установи дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит. В случая било безспорно, че полученият от ответницата кредит бил в размер
на 2500лв., а към момента на постановяване на решението същата е заплатила по него
сумата от 2494,60лв. С оглед разпоредбата на чл.23 от ЗПК ответницата следвало да
върне сумата от 5,40лв. Тази позиция била застъпена и от ответника. Въпреки това, в
нарушение на материалния закон съдът е отхвърлил иска изцяло, като не е признал за
установено, че ответницата дължи чистата сума по договора в размер на 5,40лв. Искът
бил основателен до този размер. Поради това, дружеството въззивник моли въззивния
съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови
ново, с което да уважи частично иска по чл.422 от ГПК, като признае за установено, че
Й. С. дължи сумата от 5,40лв., ведно със законната лихва за забава, считано от
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на сумата.
Претендира присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна – Й. С. С., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
С отговора на въззивната жалба, въззиваемата С. чрез пълномощника си адв. Д.
М. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита, че Анекс №******* към
договора за кредит, въз основа на който се претендирала оставаща главница от
587,85лв. е изцяло нищожен, поради нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. С
предвиждането на неустойка се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Развива съображения в тази насока. Посочва, че насрещната страна не доказала
задължение на ответницата по процесния договор. Не била назначена ССчЕ, която да
установи каква сума е заплатена от нея и остава ли дължима сума. Моли съда да
потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направените по делото разноски.
С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания за
въззивната фаза на производството.
По делото е подадена и частна жалба по реда на чл.248 от ГПК, която следва
да се разгледа в настоящото въззивно производство, ведно с приетата за разглеждане
въззивна жалба, съгласно правилата на чл.80, ал.4 от ПАС.
Частната жалба е подадена от „Ай Ти Еф Груп“ АД, гр. София против
Определение №3709/10.10.2024г. по гр.д. №918/2024г. на СлРС, с което е оставена без
уважение молбата на частния жалбоподател за изменение на постановеното по делото
решение в частта за разноските.
2
В частната жалба „Ай Ти Еф Груп“ АД, гр. София посочва, че определението, с
което е отхвърлено искането му по чл.248 от ГПК за намаляване разноските на
процесуалният представител на насрещната страна е неправилно и незаконосъобразно.
На първо място излага съображения за недължимост на ДДС при безплатна адвокатско
защита, тъй като се явявала безвъзмездна доставка на услуга. Поради това счита, че
върху определеното по чл.38 от ЗА възнаграждение не следва да се начислява ДДС. На
следващо място посочва, че присъденото възнаграждение от по 480лв. с ДДС по
исковото и по заповедното производство противоречат на справедливостта, добрите
нрави и морала. Позовава се на Решението по дело С-438/22 на СЕС. Посочва, че
размерът на адвокатското възнаграждение следва да е справедлив и пропорционален
на предоставената услуга, като следвало да се преценят критериите обем и сложност
на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес. В случая
предметът на правния спор не се отличавал със сложност, а с еднотипност и
стандартизираност, релевантните факти не били многобройни. Обемът на заповедното
производство също не обуславял фактическа и правна сложност. Процедурата по
подаване на възражение била максимално опростена, не изисквала интелектуален
умисъл, изразявала се в техническо действие по подаване на бланкетно възражение.
Посочва, че въведеното с чл.38 от ЗАдв правило за присъждане на възнаграждение в
определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от
приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида,
количеството и сложността на извършената работа, създавало изкуствени
икономически бариери при защита на правата и интересите на участниците в
гражданския процес и било нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101, пар.11
ДФЕС, в какъвто смисъл било решението по дело С-438/22 на СЕС. Поради това,
частният жалбоподател счита, че не следва да се прилага нормата на чл.38, ал.2 от ЗА,
препращаща към НМРАВ, несъответна на правото на ЕС. С оглед обема на
осъществената защита, липсата на фактическа и правна сложност на спора, счита, че
присъденото адвокатско възнаграждение е прекомерно. С оглед изложеното, частният
жалбоподател моли съда да отмени обжалваното определение и да присъди едно общо
възнаграждение на процесуалният представител на насрещната страна, съответстващо
на правото на ЕС, без начисляване на ДДС, а именно в общ размер от 300лв.
Препис от частната жалба е връчен редовно на другата страна, която в
законоустановения срок е подала отговор.
С отговора на частната жалба насрещната страна Й. С. чрез пълномощника адв.
Д. М. от АК – Пловдив оспорва частната жалба като неоснователна. Намира
обжалваното определение за правилно. Посочва, че не следва да се присъждат
унизителни възнаграждения, тъй като адвоката изпълнява обществено значима дейност
и не следва да се подценява труда му. Посочва, че е подготвил и подал подробно
възражение по чл.414 от ГПК, отговор на искова молба и становище по хода на делото
3
с анализирана съдебна практика. Посочва, че е регистриран по ЗДДС и върху
възнаграждението следва да се начисли ДДС. В тази насока била и най-новата
практика на ВКС. Предоставената услуга не била безвъзмездна, а безплатна, като
имало разлика между двете понятия. Моли съда да остави частната жалба без
уважение.
С частната жалба и отговора не са направени доказателствени искания.
В с.з., дружеството въззивник „Ай Ти Еф Груп“ АД, гр. София, редовно
призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от
процесуален представител по пълномощие адв. В. Кръстева, която посочва, че
поддържа въззивната жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й.
Поддържа и подадената частна жалба. Претендира присъждане на направените по
делото пред двете съдебни инстанции разноски. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на насрещната страна.
В с.з. въззиваемата Й. С. С., редовно призована, не се явява и не се
представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител
по пълномощие адв. Д. М., който оспорва въззивната жалба като неоснователна.
Поддържа подадения отговор. Моли съда да потвърди решението на районния съд в
обжалваните части. Оспорва частната жалба и поддържа подадения по нея отговор.
Развива аналогични съображения. Претендира присъждане на направените пред
въззивната инстанция разноски.
І. По въззивната жалба, подадена от „Ай Ти Еф Груп“ АД, гр. София:
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез
постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата
на обжалване - допустимо в обжалваната част.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира
решението за неправилно и незаконосъобразно в обжалваната част.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на
чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Същата следва да се ДОПЪЛНИ с
факти, установени от събраните пред първата инстанция доказателствени средства
4
/пред въззивната инстанция не са събирани допълнителни доказателства/, но останали
извън установената от районния съд фактическа обстановка, както следва:
От заключението по назначената от районния съд ССчЕ, изслушано и прието от
първоинстанционния съд, като неоспорено от страните се установява, че
Кредитополучателя Й. С. е извършила плащания по Анекс №*******/*******г. към
Договор за потребителски кредит №*******/*******г., в общ размер от 2394,64лв.
Размерът на ГПР, ако в него се включи освен разхода за договорна лихва и дължимата
месечна такса, но и разхода на дължимата неустойка за непредоставено обезпечение,
то същият би бил 382,20%.
В погасителния план към договора за потребителски кредит №*******, освен
вноските за главница /общо 2500лв./, лихва /общо 482,49лв./ и такса /общо 99,96лв./ са
включени и ежемесечни вноски за неустойка за непредоставяне на обезпечение, която
възлиза на общия размер от 2219,56лв. Общия размер на подлежащата на връщане
сума възлиза на 5302,01лв.
Въз основа на установеното от фактическа страна, въззивната инстанция
направи следните правни изводи:
Сливенският районен съд е бил сезиран с положителен установителен иск с
правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1, т. 2 от ГПК, вр. чл.79, чл. 240 от ЗЗД
за признаване за установено, че ответника Й. С. С. дължи вземане, за което е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №**** от *******г.
по ч.гр.д. №4838/2023г. по описа на СлРС, както следва: сумата от 587,85лв. – главница
по Анекс №*******/*******г. към Договор за потребителски кредит
№*******/*******г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано
от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане.
Първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло иска, като е приел
недействителност на договора за потребителски кредит, на основание чл.22 от ЗПК.
Предмет на въззивното обжалване е първоинстанционното решение за главница
в размер на 5,40лв. В останалата отхвърлителна част, над този размер главница,
първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на атакуваното
решение в обжалваната му част са основателни.
Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на
съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумата, за която е била
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск следва с пълно
доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен
начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник.
5
Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са
породили неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже
фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането.
Предмет на предявените искове е вземане, произтичащо от сключен между
страните ищеца Договор за потребителски кредит №*******/*******г. и Анекс
№*******/*******г. към него.
Кредитът, с оглед Анекса от *******г., възлиза на сумата от 25 00 лв., като по
делото е установено, че същият е изцяло усвоен от кредотополучателя.
Като потребител, ответникът Й. С. разполага със защитата срещу
неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи
служебно. Налице е и възражение от страна процесуалният му представител,
направено още с отговора на исковата молба за наличие на неравноправни клаузи и
недействителност на договора, с оглед нарушение на разпоредбите на чл.10 и чл.11 от
ЗПК.
Въззивната инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд за
неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Следва да се посочи по отношение на годишният процент на разходите, че в
договора не е достатъчно да бъде определен само неговият размер, който да е рамките
на предвиденото в чл. 19, ал. 4 ЗПК – до пет пъти законната лихва. Съгласно чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за
ГПР, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение №1 начин. Годишен процент на разходите
(ГПР) означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен
процент от общия размер на кредита. Общите разходи по кредита съгласно §1 от ДР на
ЗПК са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия.
Следователно, в договора задължително трябва да бъде описана и методиката
на изчисляване на ГПР, която да е в съответствие с описаната в част I от Приложение I
към Директива 2008/48/ЕО математическа формула, както и да са посочени данните,
въз основа на които е направено това изчисляване. Целта на това изискване е към
момента на сключване на договора потребителят да има възможност да разбере какъв
6
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Неспазването на това изискване е основание за обявяване на целия договор за
недействителен съгласно чл. 22, ал. 1 ЗПК.
Следва да се отбележи, че в посочения размер на ГПР не е включен размера на
начислената по договора неустойка за непредоставяне на обезпечение, която е в
размер на 2219,56лв., при главница от 2500лв. и включена във общия размер на
вноските по погасителния план. В този случай, видно от заключението на вещото
лице, ако разхода на дължимата неустойка се включи в ГПР, то неговият размер става
382,20%, което многократно надвишава максималния такъв по чл. 19, ал.4 от ЗПК.
Това, от своя страна, води до нарушение, както на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, така и на
чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като при това положение ГПР надхвърля петкратния размер на
законовата лихва и се получава оскъпяване на кредита. Заплащането на неустойката е
предвидено предварително и е включено в погасителния план, което я превръща
фактически в част от кредита, водеща до реалното му оскъпяване, без едновременно с
това да е калкулирана в ГПР по кредита.
Съгласно чл.22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл. 11 ал. 1 т. 7 – 12 и т. 20, ал.2 и чл.
12 ал. 1 т. 7 – 9 от ЗПК. Тъй като в настоящия случай договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то той се явява
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В случая е установено от заключението на ССчЕ, че ответницата С. е заплатила
на кредитора общата сума от 2394,64 лв. Чистата сума, която на основание чл.23 от
ЗПК, длъжникът – кредитополучател следва да върне на кредитора е в размер на
2500лв. Следователно, дължимата от длъжника сума след приспадане на извършените
плащания от чистата стойност на кредита възлиза на сумата от 105,36лв., до който
размер иска би бил основателен.
Дружеството въззивник с въззивната жалба обаче сочи, че ответницата му е
заплатила сума от 2494,60лв., поради което и той претендира установяване дължимост
на главница от 5,40лв. Въззивната жалба е до този размер и в останалата
отхвърлителна част /над размера от 5,40лв./ решението е влязло в сила като
необжалвано. Поради това и с оглед разпоредбата на чл.23 от ЗПК, исковата
претенция следва да се уважи от въззивната инстанция в обжалвания размер от 5,40лв.,
като първоинстанционното решение се отмени в обжалваната част.
Върху дължимата главница от 5,40лв. следва да се признае дължимостта и на
лихвата за забава, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 13.12.2023г.
7
до окончателното й изплащане.
ІІ. По отношение на частната жалба, подадена от „Ай Ти Еф Груп“ АД, гр.
София по реда на чл.248 от ГПК:
Съдът намира частната жалба за редовна и допустима, като подадена от
надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването, в законово определения срок
и отговаряща на законовите изисквания.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Въззивният съд споделя напълно съображенията, изложени от
първоинстанционния съд в обжалваното определение относно неоснователността на
молбата за изменение на решението в частта относно присъдените разноски за
адвокатско възнаграждение на пълномощника на ответницата.
Районният съд е присъдил отделно адвокатско възнаграждение за исковото и за
заповедното производство. Това процедиране е правилно и законосъобразно.
Въззивният състав не споделя виждането на частния жалбоподател, че за двете
производства следва да се присъди едно общо възнаграждение и то в значително
намален размер. На длъжника се дължат разноски, както за заповедното, така и за
исковото производство. Осъществената правна защита и съдействие по двете
производства е различна, свързана е с преценка и извършване на различни правни
действия. Следва да се отбележи, че положения от пълномощника на длъжника в
заповедното производство труд не следва да се принизява до чисто техническо
подписване и подаване на бланка за възражения. Преди да се стигне до това действие
пълномощникът извършва проверка, проучване и преценка на дължимото и най-
адекватно за защита интересите на клиента си процесуално поведение. Не следва да се
омаловажава и дейността на пълномощника на ответника в исковото производство,
свързана също с отделни подготвителни проучвания и предприемане на адекватни
процесуални действия. Адвокатът осъществяващ процесуално представителство на
ответницата е подходил компетентно и отговорно при защита на интересите й, поради
което следва да му се присъди и съответното възнаграждение. Трудът положен от
адвокатите по реда на чл.38, ал.1 от ЗА следва да получи адекватно възнаграждение и
ангажиментът им с предоставяне на безплатна правна помощ на нуждаещи се лица,
които нямат финансова възможност да заплатят адвокатско възнаграждение, не следва
да се превръща в повод те да бъдат незаслужено санкционирани, като трудът им не
бъде заплатен.
С оглед изложеното, съдът намира, че за всяко едно от двете съдебни
производства на пълномощника на ответницата – длъжник в заповедното, следва да се
определи справедливо и адекватно на положения труд възнаграждение, съобразно
критериите, посочени в НМРАВ. Това възнаграждение правилно е определено от
първоинстанционния съд в размер на по 400лв. без ДДС за всяко отделно
8
производство, съобразно чл.7, ал.2, т.1 и чл.7, ал.7 от НМРАВ.
Тъй като по делото е установено, че пълномощникът на ответницата – адв. М.,
оказал й безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, е лице,
регистрирано по ЗДДС, то определеното възнаграждение следва да включва ДДС,
съгласно пар. 2а от НМРАВ.
Според съдебната практика, споделяна от настоящия състав, адвокатското
възнаграждение в посочената хипотеза се формира, като задължително включва и
ДДС, без да провежда разграничение дали то е определено по договора между
адвоката и клиента или от съда по реда на чл. 38, ал.2 от ЗА. Това разрешение се
дължи на буквалното тълкуване на нормата на § 2а от ДР на Наредба № 1/2004г.,
според която за регистрираните по ДДС адвокати дължимият ДДС се начислява върху
възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото
възнаграждение. Отделно от изложеното, вкл. логическото и систематично тълкуване
на обсъжданата правна норма във вр. с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004г. и чл.2, т.1 от
ЗДДС, предпоставят същия правен извод, предвид че предоставените от адвоката
правни услуги съставляват облагаема възмездна доставка, като е без значение дали
възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено или е
определено от съда по предвидения в чл. 38, ал.2 от ЗА ред.
С присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА се
възмездява предоставената от адвоката правна услуга, която е обект на облагане по см.
на чл.2, т.1, вр. чл. 8 от ЗДДС. Предоставянето на безплатна адвокатска помощ на
предвидено вчл. 38, ал.1 от ЗА основание не представлява безвъзмездна услуга по
смисъла на ЗДДС. При присъждане на възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска защита и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото
възнаграждение по чл. 38, ал.2 от ЗА във вр. с пар. 2а от Наредба №1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да включва ДДС.
Следователно за всяко едно отделно производство следва да се определи
възнаграждение в размер на 480лв. с ДДС, както е постъпил и първоинстанционният
съд. Частната жалба се явява неоснователна и следва да се остави без уважение.
Само следва да се отбележи и факта, че самото ищцово дружество претендира
разноски за адвокатско възнаграждение за всяко едно отделно производство /исково и
заповедно/ в размер на по 480лв. за всяко. Налице е и неетично и неколегиално
отношение спрямо пълномощника на насрещната страна.
По разноските:
С оглед изхода на спора по същество обаче и съгласно разпоредбата на чл.78,
ал.3 от ГПК, присъдените на пълномощника на ответницата следва да се редуцират,
като се присъдят такива не в пълен размер, а съразмерно с отхвърлената част от иска.
Това не променя факта на неоснователност на частната жалба.
9
Поради това и на основание чл.78, ал.3 от ГПК на пълномощника на
ответницата следва да се присъдят по съразмерност разноски за първоинстанционното
исково и за заповедното производство в размер на 1149лв., вместо присъдените
1160лв., като първоинстанционното решение следва да се отмени в тази му част.
На ищцовото дружество, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК следва да се присъдят
разноски по съразмерност за заповедното производство в размер на 4,64лв. и за
първоинстанционното исково производство в размер на 4,67лв.
По отношение на разноските за въззивното производство, с оглед изхода на
спора по въззивната жалба – основателност на същата, на дружеството въззивник
следва да се присъдят в пълен размер сторените пред въззивната инстанция разноски
по въззивната жалба /изключая разноските по частната жалба/ в доказания размер от
425лв. /25лв. платена държавна такса и 400лв. адвокатско възнаграждение/.
При този изход на спора, въззиваемата страна няма право на разноски и на
пълномощника й не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение, на основание
чл.38, ал.2 от ЗА.
Следва да се отбележи, че в производството по чл. 248 от ГПК не се дължат
разноски, съгласно трайната практика на ВКС. Изходът от производството по чл. 248
от ГПК не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно
предизвикан правен спор. След като не се дължат разноски в производството по чл.
248 от ГПК, няма основания за присъждане на разноски и по делата, образувани при
обжалване на постановения в това производство акт.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение №571 от 27.06.2024г., постановено по
гр.д. №918/2024г. по описа на Сливенски районен съд, в обжалваната част, с която е
отхвърлен като неоснователен иска, предявен от „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр.******* против Й. С. С. с ЕГН ********** от
гр. ******* за установяване дължимост на вземане за главница по Договор за
потребителски кредит №*******/*******г. и Анекс №*******/*******г. към него, до
размера от 5,40лв., за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение №****/*******г. по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №4838 на СлРС, както и в
частта, с която „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК ******* е осъдено да заплати на адвокат Д.
В. М. от АК - Пловдив разноски, в т.ч. адвокатско възнаграждение над общия размер
от 1149лв. до присъдения такъв от 1160лв., като НЕПРАВИЛНО и
НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
10
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, на основание
чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 от ГПК, че Й. С. С. с ЕГН ********** от гр. *******
ДЪЛЖИ на „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.******* сумата от 5,40лв. /пет лева и четиридесет ст./, представляваща главница по
Договор за потребителски кредит №*******/*******г. и Анекс №*******/*******г.
към него, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от подаване
на заявлението по чл.410 от ГПК – 13.12.2023г. до окончателното й изплащане; по
издадената издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №****/*******г.
по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №4838 на СлРС.
ОСЪЖДА Й. С. С. с ЕГН ********** от гр. ******* ДА ЗАПЛАТИ на „Ай Ти
Еф Груп“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.*******, както
следва: сумата от 4,64лв, представляваща направени в заповедното производство по
ч.гр.д.№4838/2023г. на СлРС разноски по съразмерност; сумата от 4,67лв.
представляваща направени в първоинстанционното исково производство разноски по
съразмерност и сумата от 425лв., представляваща направени пред въззивната
инстанция разноски.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, подадена от „Ай Ти Еф Груп“ АД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.******* против Определение
№3709/10.10.2024г. по гр.д.№918/2024г. на СлРС, с което е оставена без уважение
молбата на частния жалбоподател за изменение на постановеното по делото решение
в частта му за разноските, като неоснователна.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11