РЕШЕНИЕ
№ 1156
гр. Варна , 02.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на
шестнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Лазар К. Василев
като разгледа докладваното от мл.с. Лазар К. Василев Въззивно гражданско
дело № 20213100501167 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 281680/05.04.2021 г., депозирана от
Д. П. К. с ЕГН **********, живущ в гр. Акс., ж.к.Н, срещу Решение
260935/16.03.2021 г., постановено по гр.д. № 8627 по описа на РС-Варна за
2020г., ГО, 53 съдебен състав, в частта, в която съдът е ОТХВЪРЛИЛ
предявения от него иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ, срещу
„Делтакар“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
град Варна, Район „Аспарухово“, ********** за сумата от 2 400 лева ,
представляваща обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение с
ищеца, след като последният е придобил право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст, в размер на брутното трудово възнаграждение на ищеца за два
месеца, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на
иска - 05.08.2019 г. до окончателното изплащане на задължението.
Във въззивната жалба се твърди, че по делото безспорно се е
установило, че начисленото от ответника обезщетение по чл. 222, ал. З КТ не
е било изплатено на ищеца по този законов текст в размер на 1 548 лева.
1
Въззиваникът сочи, че самият ответник в отговора си на исковата молба е
представил разчетно-платежна ведомост за м. юни 2016 г., в която за
получаване в брой от Д. П. К. като обезщетение по чл. 222, ал.З КТ са
определени 1548 лева, но на тази ведомост липсва положен подпис от него.
Нещо повече - сред представените от самия ответник писмени доказателства
в отговора му по делото фигурира и фотокопие от една собственоръчно
написана молба от ищеца, това обезщетение да му бъде изплатено с дата на
молбата 31.07.2019 г. Тази молба е писана по изрично настояване на
управителя на ответното дружество, но не е удовлетворена - което е породило
правния интерес от подаде исковата молба.
Въззивникът намира за неоснователни изложените от съда доводи в
смисъл, че исковата му претенция произтича от заповед № 94/30.11.2018 г.,
която е различна от заповед № 35/01.07.2016 г., с която е определено
обезщетението по чл. 222, ал. З КТ, и поради това претенцията е отхвърлена,
защото по делото се е установило безспорно, че обезщетението по старата
заповед, макар и определено, практически не е изплатено. Сочи, че съгласно
последното изречение на чл. 222, ал. З КТ „Обезщетение по тази алинея може
да се изплаща само веднъж“, но в случая то не е изплатено нито веднъж,
поради което го претендира с настоящата си претенция.
От друга страна сочи, че към момента на издаване на заповедта с дата
01.07.2016 г. той е бил току що навършил 63 - годишна възраст, докато
действащото осигурително законодателство е предвиждало към онзи момент
изискването за навършена възраст за пенсиониране на мъжете от 63 години и
10 месеца. Предвид това намира, че предвиденото в заповедта от 01.07.2016 г.
обезщетение може би е било недължимо и затова и не е било изплатено
практически. Именно затова и счита, че последващото прекратяване на
трудовия му договор със заповед № 94/30.11.2018 г. създава истинската
предпоставка за предявяване на един такъв иск, който счита и за допустим и
за основателен. Предвид изложеното моли обжалваното решение да бъде
отменено в атакуваната му част, като претендира и сторените по делото
разноски.
В отговора си на въззивната жалба, въззиваемият намира изложените
в нея твърдения и основания за отмяна на атакуваното решение за
2
неоснователни. Счита, че съдът правилно приложил разпоредбата на чл. 222,
ал. 3 от КТ, като е посочил, че тази претенция може да бъде предмет на друг
иск, доколкото същата се основава на Заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение между страните, която е различна от процесната, а именно
заповед № 35/01.07.2016г. В тази връзка сочи, че в производството пред първа
инстанции въззивникът не е твърдял, че е бил принудително пенсиониран,
както и че не е навършил пенсионна възраст към онзи момент, а релевира
такива твърдения едва в настоящото производство. Предвид това счита, че
тези му твърдения се преклудирани по смисъла на чл. 266 от ГПК, доколкото
не са били налице пречки такива възражения да бъдат заявени пред първата
съдебна инстанция.
Въззиваемото дружество сочи, че правилно РС Варна е приел, че
обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ не се дължи на основание Заповед №
94/30.11.2018г. Отделно от това сочи, че тази претенция, като възникнала по
Заповед от 2016г. е погасена по давност, като такова възражение е релевирано
още пред първата инстанция. Предвид изложеното, моли обжалваното
решение да бъде потвърдено.
В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, чрез адвокат Д.
поддържа въззивната жалба, като моли решението на РС Варна да бъде
отменено само в обжалваната част. Претендира присъждане на разноски.
Въззиваемият, редовно призован за същото съдебно заседание, чрез
адвокат К. сочи, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно,
доколкото съдът правилно е приложил нормата на чл. 222, ал. 3 от КТ.
Заявява, че в случай, че се установи, че дружеството дължи обезщетението,
то тази претенция е погасена по давност, съгласно чл. 358 от КТ. Претендира
присъждане на сторените разноски.
Съдът, като взе предвид направените в жалбата оплаквания и
възраженията на въззиваемия, и съобразно правомощията си по чл. 269 от
ГПК, констатира следното:
Производството е образувано въз основа на предявени от Д. П. К. срещу
„Делтакар“ ООД, обективно кумулативно съединени осъдителни искове,
както следва:
1. с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ за сумата от 1 200 лева,
представляваща обезщетение за неспазен срок на предизвестието за
3
прекратяване на трудововото правоотношение на ищеца със Заповед № 94/
30.11.2018 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 „б“ КТ, в размер на брутното
трудово възнаграждение на ищеца за един месец, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от предявяване на иска - 05.08.2019 г. до
окончателното изплащане на задължението;
2. иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ за сумата от 2 400 лева,
представляваща обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение с
ищеца, след като последният е придобил право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст, в размер на брутното трудово възнаграждение на ищеца за два
месеца, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на
иска - 05.08.2019 г. до окончателното изплащане на задължението;
3. иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 1 140 лева,
представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер
общо на 38 дни, от които: 15 дни неползван платен годишен отпуск за 2017 г.
и 23 дни неползван платен годишен отпуск за 2018 г., ведно със законната
лихва върху сумата, считано от предявяване на иска - 05.08.2019 г. до
окончателното изплащане на задължението.
Ищецът твърди, че по силата на Трудов договор № 21/28.05.2013 г. е
назначен в ответното дружество на длъжността „шофьор“, при сумарно
изчисляване на работното време. Сочи, че брутното му трудово
възнаграждение за последния пълен отработен месец – ноември 2018 г. е 1
200 лева. Заявява, че със Заповед № 94/ 30.11.2018 г. трудовото
правоотношение между страните е прекратено от работодателя на основание
чл. 328, ал. 1, т. 10 „б“ КТ, считано от 01.12.2018 г. Сочи, че ответникът не е
изпълнил задължението си за изплащане на претендираните суми, поради
което предявява процесните искове.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата
молба, в който излага становище за неоснователност на предявените искове.
Твърди, че с процесната Заповед № 94/ 30.11.2018 г. е прекратено друго
трудово правоотношение на ищеца, а именно: по Трудов договор №
45/04.07.2016 г., като посоченият в исковата молба Трудов договор №
21/28.05.2013 г. е прекратен с различна Заповед с № 35/01.07.2016 г., на
основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ. Заявява, че на ищеца е начислено
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 38 дни в размер на
916,11 лева, като същото му е изплатено през месец ноември 2018 г. срещу
подпис, положен от ищеца върху разчетната платежна ведомост. Сочи, че
ищецът е получил предизвестие за прекратяване на трудовото му
правоотношение на 30.10.2018 г. срещу подпис, като съгласно същото
правоотношението му ще се счита прекратено от 01.12.2018 г. Твърди, че за
работата на ищеца до 30.11.2018 г. включително му е начислено трудово
възнаграждение за 22 работни дни и нощен труд 18,15 часа за месеца. В
условията на евентуалност прави възражение за погасяване на
4
претендираните суми по давност.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, и като взе
предвид събрания и приобщен по делото доказателствен материал – в
съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема
за установени следните фактически положения:
Като безспорно по делото е прието, че страните са били в трудово
правоотношение, по силата на което ищецът е работил на длъжност „шофьор“
при ответното дружество; обстоятелството, че към датата на прекратяване на
трудовото правоотношение ищецът е придобил право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст; размерът на неизползвания от него платен
годишен отпуск за 2018 г. и на неизползвания отпуск, отложен по реда на чл.
176 от КТ, правото за който не е погасено по давност е общо 38 дни
От Трудов договор № 21/28.05.2013 г. се установява, че ищецът е бил
назначен на длъжност „шофьор на автобус“ при ответното дружество. Това
трудово правоотношение е прекратено със Заповед № 35/01.07.2016 г.,
считано от 01.07.2016 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ – поради
придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. В заповедта е
посочено, че на работника следва да бъде изплатено обезщетение по чл. 224,
ал. 1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск за 2015 г. в размер на 5 дни
и за 2016 г. в размер на 10 дни, както и обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ – в
размер на две брутни възнаграждения. Заповедта е получена от ищеца на
01.07.2016 г.
От Трудов договор № 45/04.07.2016 г., се установява, че Д.К. е бил
назначен отново в „Делтакар“ ООД, на длъжността „шофьор на автобус“.
Това трудово правоотношение е прекратено със Заповед № 94/30.11.2018 г.,
считано от 01.12.2018 г., като на ищеца е било връчено предизвестие,
получено от лично от него на 30.10.2018 г. Договорът е прекратен на
основание чл. 328, ал. 1, т. 10 “б“ КТ - поради възникване на трудовото
правоотношение, след като лицето е придобило и упражнило правото си на
пенсия за осигурителен стаж и възраст. В заповедта е посочено, че на
работника следва да бъде изплатено обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за
неизползван платен годишен отпуск за 2017 г. в размер на 15 дни и за 2018 г.
5
в размер на 23 дни. Заповедта е получена от ищеца на 30.11.2018 г.
По делото е била назначена ССчЕ, както и допълнителна такава, вещото
лице по които е констатирало, че между страните в производството са
сключени два трудови договора, както следва: № 21/28.05.2013 г., прекратен
със Заповед № 35/01.07.2016 г., считано от 01.07.2016 г., и № 45/04.07.2016 г.,
прекратен със Заповед № 94/30.11.2018 г., считано от 01.12.2018 г., с
предизвестие от 30.10.2018 г. От заключението се установява, че обезщетение
по чл. 222, ал. 3 КТ е начислено по първия трудов договор, като доказателства
за платена сума в брой не са представени. Вещото лице е установило, че
първият трудов договор е прекратен поради придобито право на пенсия, а
вторият трудов договор е самостоятелен договор, а не анекс към първия.
От молба с дата 31.07.2019г. се установява, че ищецът Д.К. е поискал от
управителя на „Делтакар“ ООД да му бъде изплатено обезщетението за
пенсионирането. В молбата не е уточнено какво обезщетение претендира да
му бъде изплатено, а именно не е посочен размер и основание.
От представените по делото ведомости за заплатени възнаграждения и
обезщетения от работодателя на работника е видно, че за месец юни 2016г. е
предвидено обезщетение по реда на чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на 1548 лв.,
като на него не е положен подпис от Д.К..
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд
достигна до следните правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на
въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността на решението, а по
отношение на допустимостта – в обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в
рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при
спазване на законоустановената писмена форма, поради което същото е
валидно. Съдебният акт е постановен при наличието на всички положителни
процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване на
правото на иск, като липсват отрицателните такива, поради което е и
допустимо в обжалваната част.
6
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като
съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
служебно следи за приложението на императивни правни норми. Доколкото
изрично в жалбата е посочено, че въззивникът сезира въззивния съд със
жалба само по отношение на претенцията за обезщетение по реда на чл. 222,
ал. 3 от КТ, то в останалата част решението не подлежи на проверка и е
влязло в сила.
Разпоредбата на чл. 222, ал. 3 от КТ предвижда, че при прекратяване на
трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието
за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на
брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при
същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж на
обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за 6 месеца,
като обезщетението може да се изплаща само веднъж.
От редакцията на разпоредбата е видно, че фактическият състав, който
поражда задължение за работодателя за плащане на гратификацията по чл.
222, ал. 3 от КТ включва два позитивни елемента - прекратяване на трудовото
правоотношение и придобито право на пенсия за осигурител стаж и възраст и
един негативен - плащането се дължи само веднъж, т. е. работникът или
служителят преди това да не е получавал гратификацията. Преценката за
наличие на тези предпоставки се извършва от работодателя, която на общо
основание подлежи на съдебен контрол.
От посочените елементи формиращи фактическия състав на плащането
по чл. 222, ал. 3 от КТ, съществено значение има предпоставката
еднократност на обезщетението, което се изплаща само веднъж, при
настъпване на посочените в правната норма условия - прекратяване на
трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил
право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Това е така, тъй като право
на пенсия за осигурителен стаж и възраст се придобива само веднъж,
съответно обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ може да се получи само веднъж
- при възникване на правото за пенсия. Предвид това, работникът или
служителят следва да реализира правото си на обезщетение при този
работодател и по това правоотношение, при действието на което е възникнало
правото му на пенсия, респ. плащането по чл. 233, ал. от 3 се дължи от
работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, при когото
първоначално е придобито правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
7
Ако впоследствие работникът или служителят отново постъпи на работа,
независимо дали се е пенсионирал, при следващото прекратяване на
трудовото правоотношение, той няма право на това обезщетение.
Претенцията спрямо работодателя, при когото правото е първоначално
възникнало обаче се запазва на общо основание. От този работодател
работникът или служителят може да търси гратификацията по общия ред,
стига да не е погасена по давност.
Съдебната практика е непротиворечива, като приема че принципът на
еднократност на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ, включен изрично в
хипотезиса на нормата произтича от това, че работникът или служителят
придобива право на пенсия веднъж и това право възниква към определен
момент, поради което той може да го реализира спрямо този работодател и то
по това правоотношение, при действието на което е възникнало правото.
/така решенията по гр. дело № 969/2014 г., IV ГО и гр. дело № 1296/2013 г.,
III ГO на ВКС/. В този смисъл е и решение по гр. дело № 2506/2005 г., III г. о.,
ВКС, в което е прието, че ако ищецът е придобил право на обезщетение по чл.
222, ал. 3 от КТ при предходно прекратяване на трудовото правоотношение,
той няма право на обезщетение на същото основание от следващия
работодател, като без значение е обстоятелството дали реално е получил
обезщетение при предходното уволнение. От значение е обстоятелството,
че правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ е било придобито пред
предходния работодател.
Доколкото в настоящото производство се установи, че между страните
са били сключени два отделни трудови договора, като първият от тях - Трудов
договор № 21/28.05.2013 г., е прекратен поради придобиване право на пенсия
за осигурителен стаж и възраст, то настоящият състав намира, че правото на
обезщетение на въззивника и ищец в първоинстанционното производство е
възникнало именно към момента на прекратяване на този договор, а именно
01.07.2016г. Предвид това, Д.К. няма право на обезщетение по реда на чл.
222, ал. 3 от КТ, по втория Трудов договор от 04.07.2016г., прекратен със
Заповед № 94/30.11.2018 г.
Възражението на въззивника, че безспорно по делото се е доказало, че
процесното обезщетение не е платено, е неотносимо към настоящото
производство, тъй като в исковата молба и в уточнителна молба към нея,
ищецът изрично е посочил, че претендира присъждане на обезщетение по
втория трудов договор. Както вече беше посочено, правото на пенсия
възниква само веднъж, поради което и правото не обезщетение възниква
веднъж, а това в процесния случай е станало на 01.07.2016г.
Не следва да бъде разглеждано възражението на въззивника, че правото
на обезщетение не е било възникнало към момента на прекратяване на първия
трудов договор, а е възникнало едва при прекратяването на втория трудов
8
договор със Заповедта от 30.11.2018г., доколкото същото е въведено едва
пред въззивната инстанция. Нормата на чл. 266 от ГПК предвижда, че във
въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да
сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в
срок в първоинстанционното производство. Видно от исковата молба и
уточнителни молби към нея (от 12.08.2029г. и 29.09.2020г.) ищецът твърди,
че обезщетение му се дължи поради прекратеното ТПО със заповед от
30.11.2018г., към който момент е възникнало това му вземане. Поради това,
твърдението, че към 01.07.2016г., ищецът не е навършил законоустановената
пенсионна възраст, е преклудирано.
Предвид всичко изложено, предявеният от ищеца иск с правно
основание чл. 222, ал. 3 от ГПК е неоснователен, респективно неоснователна
е и въззивната жалба, поради което същата следва да бъде оставена без
уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този изход от делото, претенцията на въззиваемата страна за
компенсация на разноските, направени за защита във въззивното
производство по неоснователна въззивна жалба, следва да бъде уважена.
Същата претендира разноски в размер на 400 лева, представляващи заплатено
в брой адвокатско възнаграждение, съгласно представен списък по чл. 80 от
ГПК, към който е приложен Договор за правна защита и съдействие от
11.06.2021г. Тъй като процесуалният представител на въззивната страна
изрично е посочил, че не възразява за прекомерност, претендираният
адвокатски хонорар следва да бъде присъден изцяло.
Воден от изложените мотиви, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение 260935/16.03.2021 г., постановено по гр.д.
№ 8627 по описа на РС-Варна за 2020г., ГО, 53 съдебен състав, в частта, в
която съдът е ОТХВЪРЛИЛ предявения от Д. П. К. с ЕГН **********,
живущ в гр. А., област В., ж.к. „Н.", бл. , вх. , ет. , ап. иск с правно
основание чл. , ал. КТ, срещу „Делтакар“ ООД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: град Варна, Район „А.“, ********** за
сумата от 2 400 лева, представляваща обезщетение за прекратяване на
трудовото правоотношение с ищеца, след като последният е придобил право
на пенсия за осигурителен стаж и възраст, в размер на брутното трудово
възнаграждение на ищеца за два месеца, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от предявяване на иска - 05.08.2019 г. до окончателното
9
изплащане на задължението.
В останалата част решение е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА Д. П. К. с ЕГН ********** , живущ в гр. Акс., ж.к.Н, да
заплати на „Делтакар“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град В., Район „А.“, ********** сумата от 400 лв.
/четиристотин лева/, представляваща сторените съдебно-деловодни
разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10