Р Е
Ш Е Н И Е
№ 260404 11.07.2022 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XXI
граждански състав, в публично съдебно заседание на десети юни две хиляди
двадесет и втора година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА
БОЕВА
при участието на
секретаря: Малина Петрова,
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 13810 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Б.Д.И., ЕГН **********
против „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, с която е предявен осъдителен иск с
правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор
за паричен заем от ***, по силата на който получил 5000 лева, платими на 36
погасителни вноски, при уговорен лихвен процент 39,96 % и годишен процент на
разходите 48,049 %, който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Излага
съображения за нарушаване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10, чл. 19,
ал. 4, чл. 33 ЗПК и за нарушаване на добрите нрави.
Поради недействителност на договора, съответно
клаузата за неустойка, получената за нея сума над главницата била без правно
основание. Моли се за присъждане на 1878,12 лева – недължимо платената по
клауза за неустойка /вж. изм. на иска по чл. 214 ГПК в о.с.з. л.68/, ведно със
законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда до
окончателното погасяване. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен
отговор, с който оспорва претенцията.
Оспорва наличието на договорно правоотношение между
страните. Ако било установено такова – се оспорва да са извършвани плащания,
както и договорът да е недействителен на сочените основания.
Клаузата за възн. лихва не
противоречала на добрите нрави. Ограничението за трикратен размер на лихвата,
сочено от ищеца, произтичало от отменени закони, като същевременно този
критерий не отговарял на настоящите пазарни условия и принципа на свобода на
договарянето. Изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК били спазени.
В ГПР не следвало да бъде включен
размерът на договорената неустойка, док. това би противоречало на чл. 19, ал.3,
т.1 ЗПК. Противоречие с добрите нрави не било налице, нито заобикаляне на
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Евентуално прекомерният размер на
неустойката би могъл да доведе до възможност за длъжника да упражни правото си
да иска намаляването й, но не и да обуслови извод за нищожност. Предвид
изложеното се моли за отхвърляне на иска. Претендират се разноски.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
От представения от ищеца договор за паричен заем от ***
се установява наличие на правоотношение със сочения предмет, предоставена сума
от 5000 лева, ГПР 48,049 %, ГЛП 39,96%. Същият, ведно с приложения погасителен план,
носят подписи за ответното дружество, които не са оспорени откъм авторство в
преклузивния за това срок, поради което обвързват страната с предвидените права
и задължения. От представената от ищеца справка се установява и наличие на
плащане именно по този договор за заем /изрично посочен като основание за
погасяването/ в полза на заемодателя. Поради горното, възраженията за липса на
договор и плащания по него в ОИМ са изцяло неоснователни и не се споделят.
В чл. 8 от договора е предвидена дължимост на
неустойка от 1878,12 лева за непредоставяне на обезпечение. Клаузата за
дължимостта й е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка,
поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по
т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените
разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост
на неустойка, съдът следи и служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с
неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за
кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т.
д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на
страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая,
страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключване на договора –
поръчителство на ФЛ или банкова гаранция, както и запис на заповед, като при
неизпълнение са предвидили неустойка. Размерът й представлява 37,56 % от този на заетата сума /(1878,12/5000)*100/.
Следва да се
посочи, че ответникът, върху когото лежи док. тежест за установяване
валидността на оспорената клауза, не провежда пълно и главно такова, док. ОУ, в
които е уговорено да са предвидени условията на неустойката, съгл. чл. 8, не са
представени. При това положение, следва да се изхожда от размера й при преценка
валидността, който е определен в договора. Срокът за предоставянето й е твърде
кратък, при което за потребителя се създава допълнителна тежест, водеща до
значително затруднение в осигуряването й, предвид необходимостта от технологично
време и чуждо съдействие. С оглед изначалното предвиждане на неустойката да се
кумулира към погасителните вноски, съгл. представения погасителен план /л.36/,
следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като
излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема
към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на
обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката
всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му
не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата
сума. Размерът на неустойката е значителен сам по себе си, в т.ч. съотнесен към
предоставената сума.
Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на
справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които
законодателят определя за неустойката. Действително няма пречка размерът й да
надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за
преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза
обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава
изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и
санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе
си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване
на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с
всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя
драстично нарушава принципа на справедливост и не
държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74
от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
Тъй като противоречието между неустойката и добрите
нрави е налице още при сключване на договора, не е налице валидно неустоечно
съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в
тази част договорът не е пораждал правно действие. Нищожността е пречка за
възникване на задължение.
Ето защо, искът е доказан. Относно размера:
От приетата справка е видно, че от страна на потребителя
са извършени плащания в полза на ответника по този договор, при което категорично
се опровергава становището му за липса на каквито и да е извършени плащания. Ищецът
признава получаване на сумата от 5000 лева, за което договорът служи за
разписка /чл.4, ал. 1/. От справката се установява погасяване именно по този
договор, при което и възраженията на ответника в обратна насока не отговарят на
действителното положение.
Съдът приема, че плащания по договора са извършвани,
като същевременно и всички суми по него /вкл. начислената неустойка, съгл. пог.
план/ са платени от потребителя.
В тази връзка следва да се допълни и следното – ВЛ
по допуснатата ССЕ не депозира заключение по делото, поради неоказано
съдействие от страна на ответното дружество за предоставяне на информация и документи
във връзка с процесния кредит, в т.ч. относно извършени плащания. Изрично в
о.с.з. експертът посочи, че въпреки неколкократните молби, ответникът не е
представил счетоводна справка или каквито и да е документи, от които да е
видно, че плащания действително не са извършени/осчетоводени, за да се приеме
тезата в ОИМ, съобщена само в текстови вид на вещото лице. Поради липсата на
надлежна информация и данни от ответника, ССЕ не бе изготвена и приета.
Във връзка с горното следва отново да се подчертае,
че становището на отв. дружество, съобщено и на ВЛ /без обаче да е подкрепено с
каквито и да е документи и счетоводни справки/ противоречи на приетите по
делото писмени доказателства – както за сключването на самия договор и
предоставяне на паричната сума, така и за извършеното от ищеца плащане в полза
на дружеството, в което изрично е посочено като основание – „оконч пог 95958“ –
т.е. номерът на процесния договор за кредит, т.е. плащания са били налице, но
информация за това не е подадена на експерта, при което страната препятства
събиране на надлежни и допуснати от съда док. средства в процеса, при което е
създала пречки за изследване и проверка на относими данни за обективно
изясняване на фактите по делото.
Отделно и с оглед това процесуално поведение, на
ответника са дадени изрични указания – да съдейства на вещото лице за
извършване на проверка относно процесния договор, като бяха указани и
последиците по чл. 161 ГПК, че предвид създадените пречки за събиране на
доказателства, съдът ще приеме, че ищецът е платил именно твърдяната сума за
неустойка от 1878,12 лева по договора /л.76 – получено редовно/. Въпреки това,
ответникът не оказа съдействие на вещото лице – според неговите изявления в
о.с.з. – въпреки многократните опити, отв. дружество отказало предоставяне на
информация, поради което и изготвяне на експертизата е препятствано от
страната.
С оглед изложеното, събраните писмени доказателства,
анализирани поотделно, в съвкупност и взаимовръзка, както и процесуалното
поведение на ответника, препятстващо възможността за събиране на допуснати и
относими доказателства, съгл. чл. 161 ГПК, съдът приема за доказани твърдените
от ищеца факти за плащане на процесната сума за неустойка по договора от
1878,12 лева. Ответникът следва да понесе неблагоприятните последици от
неизпълнението на дадените изрични указания, т.к. е създал пречки за
установяване на всички релевантни факти по делото, като същевременно,
собствените му твърдения в ОИМ за липса на плащания, се опровергават от приетите
по делото документи. Съдът приема иска за доказан по основание и размер.
Претендираната сума следва да бъде присъдена, т.к. е
недължимо платена, ведно със законната лихва като последица.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му
разглеждане, разноски следва да се присъдят на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за
плащане на: 75,13 лева – ДТ.
Претендира
се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да бъде
осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Предвид
направеното искане в представения списък по чл. 80 ГПК, като съобрази и чл. 7,
ал.2, т.2, вр. с ал. 9 НМРАВ и регистрацията по ДДС, за което са налице
доказателства, следва да се присъди исканата сума от общо 1200 лева на
дружеството - пълномощник.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „Сити
кеш“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7 да плати
на Б.Д.И., ЕГН **********, с адрес: ***, следните суми: 1878,12 лева /хиляда осемстотин седемдесет и осем лева и дванадесет
стотинки/ – получена без основание за неустойка по договор за паричен заем от 17.11.2016
г., ведно със законната лихва,
считано от постъпване на исковата молба в съда – 23.10.2020 г. до окончателното
погасяване, както и общо 75,13 лева
/седемдесет и пет лева и тринадесет стотинки/ - разноски за настоящото
производство.
ОСЪЖДА „Сити
кеш“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, на основание
чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на Адвокатско дружество „Г.“,
Булстат ***, сумата от 1200 лева с ДДС /хиляда
и двеста лева/ - разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца Б.Д.И. в производството по настоящото дело.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
Банкова сметка, ***, съгл. чл.
236, ал.1, т.7 ГПК /л.3/:
IBAN:
*** – “УниКредит Булбанк“ АД
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!ВГ