Р Е Ш Е Н И Е
№..........................
гр.София, 29.01.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ-15 с-в в публично съдебно заседание на двадесет и седми
септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ПЕТЪР ТЕОДОСИЕВ
при
секретаря Галина Стоянова, разгледа търговско дело № 5841 по описа за 2014г. и
взе предвид следното:
Производството е по предявени от „И.Б.“ ЕООД
искове за солидарно осъждане на „А.К.“ ООД (като главен длъжник) и Л.В.В. (като
поръчител) да заплатят на основание чл. 240, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД
сумата 18 474,00 лв. – главница, дължима за погасителни вноски от №25 до
№36 с падежи за периода 30.08.2013г. – 30.07.2014г. по договор за заем от
24.08.2011г., сключен между „Е.“ АД и „А.К.“ ООД, на основание чл. 240, ал. 2,
вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД сумата 1 326,60 лв. – възнаградителна лихва,
включена в погасителни вноски от №25 до №36 с падежи за периода 30.08.2013г. –
30.07.2014г. по договора за заем от 24.08.2011г., а на основание чл. 92, ал. 1,
вр. чл. 99, ал. 2 ЗЗД сумата 43 686,72 лв. – мораторна неустойка, дължима
за неизпълнение в периода 02.03.2012г. – 31.07.2014г. на просрочени погасителни
вноски от №7 до №36 по договора за заем от 24.08.2011г.
Според твърденията в исковата молба
легитимацията на ищеца като кредитор на съдебно предявените вземания срещу
ответниците по процесния договор за заем произтича от договор за цесия от
18.09.2012г., сключен със заемодателя „Е.“ АД.
Ответниците „А.К.“ ООД и Л.В.В. оспорват
допустимостта на предявените искове с възражения, че за плащане на задълженията
им по процесния договор за заем има издадена заповед за изпълнение от 28.10.2013г.
по ч.гр.д. №33004/2013г. на СРС, 46 с-в в полза на заемодателя „Е.“ АД.
Възраженията са неоснователни, тъй като от
съдържанието на цитираната заповед за изпълнение (представена като писмено
доказателство по делото) се установява, че същата е издадена за вземания за
погасителни вноски по договора за заем, различни от вноските, за чието
присъждане са предявени исковете по настоящото дело, освен това между страните
по цитираното заповедно производство и страните по настоящото исково
производство не е налице идентичност, а въпреки, че легитимацията на ищеца в
настоящото производство произтича от качЕ.вото му на правоприемник на „Е.“ АД,
то правоприемството се твърди, че е настъпило преди образуване на заповедното
производство, поради което правилата на чл. 226 ГПК не могат да намерят
приложение и процесуалните последици от издадената заповед за изпълнение
(включително тези по чл. 126 ГПК) не пораждат действие спрямо ищеца.
Възраженията на ответниците срещу
основателността на предявените искове касаят неосъщЕ.вен фактически състав на
договора за заем, сключен с „Е.“ АД (конкретните възражения са, че задълженията
на заемодателя по чл. 1.2 от договора не са изпълнени), и неосъщЕ.вен
фактически състав на договора за цесия, сключен между „Е.“ АД и ищеца „И.Б.“
ЕООД (конкретните възражения са, че не са изпълнени задълженията на цедента по
чл. 5 от договора).
Исковете за неустойка се оспорват от
ответниците с възражения за нищожност на клаузата за неустойка в договора за
заем поради липса на основание за начисляване на неустойка за забава върху
задължение за лихви и възражения за прекомерност на размера на уговорената
неустойка.
Процесният договор за заем от 24.08.2011г. е
приет като писмено доказателство по делото и обективира съгласие на „Е.“ АД и
ответниците „А.К.“ ООД и Л.В.В. за учредяване на облигационни правоотношения,
по силата на които „Е.“ АД се задължава да предостави на „А.К.“ ООД заем в
размер на 48 971,84 лв. (чл. 1.1 от договора) чрез превеждане на
посочената сума на 24.08.2011г. по банкова сметка *** „Г.Л.“ ООД за погасяване
на задължения на „А.К.“ ООД към посоченото дружЕ.во (чл. 1.2 от договора), а „А.К.“
ООД се задължава да върне заетата сума и да плати лихва върху нея в размер на
13% годишно в 36 месечен срок от сключване на договора чрез плащане на 36
месечни вноски в размери от по 1 650,05 лв. с падежи съгласно погасителен
план към договора (чл. 2 и 3 от договора).
С чл. 4.3 от договора за заем е предвидена
солидарна отговорност на Л.В.В. за изпълнение на задълженията на заемателя „А.К.“
ООД, а с чл. 4.4 от договора е предвидена неустойка за забава при изпълнение на
задълженията за плащане на главница и лихва по заема в размер на 0,2% на ден
върху стойността на неизпълнените задължения.
При очертаното (а и безспорно между страните
по делото) съдържание на процесния договор за заем от 24.08.2011г., основният
факт от значение за същЕ.вуването на предявените с исковата молба вземания на
ищеца в качЕ.вото му на цесионер по договор със заемодателя „Е.“ АД
представлява именно изпълнение на задължението на заемодателя „Е.“ АД за
предоставяне на заема по уговорения с чл. 2.1 от договора начин.
За установяване на този факт с исковата молба
е представено удостоверение от 31.07.2014г., издадено от управителите на „Г.Л.“
ООД, в което е посочено, че на 24.08.2011г. дружЕ.вото е получило от „Е.“ АД
плащане в размер на 48 971,84 лв. за погасяване на задължения на „А.К.“
ООД към „Г.Л.“ ООД.
Цитираното удостоверение представлява частен
свидетелстващ документ, който няма противопоставима на ответниците
доказателствена сила за удостовереното в него обстоятелство.
Други доказателства за плащане от „Е.“ АД към
„Г.Л.“ ООД за изпълнение на задължения на „А.К.“ ООД не са ангажирани в
производството по делото, нещо повече - в хода на образуваното производство от
името на ищеца „И.Б.“ ЕООД е заявено изрично признание, че такова плащане не е
извършвано от праводателя му „Е.“ АД в изпълнение на задълженията по чл. 1.2 от
договора за заем, сключен с ответниците.
Изложеното е достатъчно предявените
осъдителни искове да се приемат за недоказани по основание, тъй като договорът
за заем е регламентиран от правилата на чл. 240 – 241 ЗЗД като реален договор,
при който задължения на заемателя за връщане на заетата сума и плащане на
уговорена лихва (включително в случаи като процесния, при които е уговорено
връщането на главницата и плащането на лихвите да бъде извършено чрез
погасителни вноски с определени отнапред падежи и размери) могат да възникнат
само след изпълнение на задълженията на заемодателя за предаване на заетата
сума.
Тази обусловеност на задълженията на
заемателя от изпълнението на задълженията на заемодателя е налице и в случаи
като процесния, при които страните по облигационната връзка в упражняване на
правото им на договорна автономия по чл. 9 ЗЗД са предвидили задължението на
заемодателя да бъде изпълнено не чрез предаване на заетата сума на заемателя, а
чрез плащането й на трето лице, включително за изпълнение на задължения на
заемателя към това лице.
Следва да се отбележи, че заедно с
признанието на ищеца, че плащане на парични суми от „Е.“ АД към „Г.Л.“ ООД не е
извършвано, в хода на производството от името на ищеца са заявени и твърдения,
че задължението на заемодателя „Е.“ АД по чл. 2.1 от процесния договор за заем е
изпълнено чрез прихващане на задълженията на заемателя „А.К.“ ООД към „Г.Л.“
ООД с вземания на заемодателя „Е.“ АД
към „Г.Л.“ ООД.
Събраните в производството доказателства (в
това число и заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза) не са
достатъчни с изискуемото от процесуалния закон пълно и главно доказване да
установят основание и размер на вземанията на „Е.“ АД към „Г.Л.“ ООД, с които
се твърди извършено прихващане, което изключва доказателствен извод по делото
за погасяване на задължения на ответника „А.К.“ ООД към „Г.Л.“ ООД като
последица от твърдяното от ищеца прихващане.
Подробни съображения относно доказателствата
в случая обаче е безпредметно да бъдат излагани, тъй като твърдяният от ищеца
начин на изпълнение на основното задължение на заемодателя „Е.“ АД по чл. 1.2
от договора за заем, сключен с ответника „А.К.“ ООД, поначало не е от Е.Е.во да
изпълни това задължение.
Прихващането е регламентирано от правилата на
чл. 103 – 105 ЗЗД като способ за погасяване на насрещни задължения, тоЕ. на
задължения, по които кредитори и длъжници са едни и същи лица.
Ето защо и дори да се приеме, че заемодателят
„Е.“ АД е имал изискуеми парични вземания срещу „Г.Л.“ ООД към датата, на която
е извършено твърдяното от ищеца прихващане, то изявление на „Е.“ АД за
прихващане на тези му вземания срещу „Г.Л.“ ООД с вземания на „Г.Л.“ ООД срещу
трето лице (в случая ответникът „А.К.“ ООД) не може да породи правни последици,
тъй като не покрива фактическия състав на способа за погасяване по чл. 103 ЗЗД.
Изявление на „Е.“ АД с посоченото съдържание
не може да има за последица погасяване на задължения на „А.К.“ ООД към
кредитора му „Г.Л.“ ООД и в хипотезите, при което изявлението е част от
споразумение, сключено между „Е.“ АД и „Г.Л.“ ООД. Такова споразумение би
представлявало договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, който съгласно
чл. 21, ал. 1 ЗЗД поражда действие между страните по него, не и по отношение на
третите лица, в това число „А.К.“ ООД, което при заявена претенция от „Г.Л.“
ООД за изпълнение на задълженията му към дружЕ.вото не може да противопостави
възражения, произтичащи от сключената спогодба, по която не е страна.
Различна би била хипотезата ако е сключен
договор за встъпване в дълг по чл. 101 ЗЗД или замЕ.ване в дълг по чл. 102 ЗЗД,
по силата на който „Е.“ АД поема задълженията на „А.К.“ ООД към „Г.Л.“ ООД, но
наличието на такъв договор нито се твърди, нито се установява по делото.
Клаузата на чл. 1.2 от процесния договор за
заем между „Е.“ АД и „А.К.“ ООД не може да породи последици по чл. 101 или 102 ЗЗД, тъй като овластява, а не задължава „Е.“ АД да извърши плащане към „Г.Л.“
ООД за изпълнение на задължения на „А.К.“ ООД.
Отделен е въпросът, че цитираната клауза
изрично регламентира начина за предоставяне на заема (а именно плащане на
определена парична сума по изрично посочена банкова сметка *** „Г.Л.“ ООД), а
съдържанието й, включително при тълкуване на клаузата по правилата на чл. 20 ЗЗД, изключва възможността за изпълнение на задълженията на заемодателя за
предоставяне на заема по начин, различен от уговорения между страните.
По изложените съображения съдът прие
основателни възраженията на ответниците, че задълженията на заемодателя „Е.“ АД
за предоставяне на заема, за който е сключен е договорът от 24.08.2011г., не са
изпълнени, поради което не са възникнали и задължения на заемателя „А.К.“ ООД и
поръчителя Л.В.В. за плащане на уговорените погасителни вноски за главница и
възнаградителна лихва по договора.
Дори да се приеме, че ответниците са
извършили частични плащания към заемодателя „Е.“ АД за погасителни вноски по
договора за заем (каквито твърдения са изложени от ищеца), сами по себе си тези
плащания не могат да обусловят различни на горните изводи, тъй като плащането
на едно несъщЕ.вуващо задължение не може да има за последица възникване на валидно
основание на задължението, а има за единствена последица възникване на вземане
на платеца по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платените суми.
Действително, частичното плащане може да се
разглежда и като извънсъдебно признание на ответниците за възникнали
облигационни правотнооншения по процесния договор за заем, но съгласно чл. 175 ГПК това признание следва да бъде преценявано наред с останалите доказателства
по делото, които по гореизложените съображения не установяват, а изключват същЕ.вуването
на вземания на „Е.“ АД по този договор.
Тъй като цедентът не може да прехвърли на
цесионера вземания, които не притежава, следва неизбежния извод, че и ищецът не
е кредитор на вземанията срещу ответниците, произтичащи от процесния договор за
заем и сключената цесия, за чието присъждане е подадена исковата молба.
Предявените искове са неоснователни и
подлежат на отхвърляне, което съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК ангажира отговорността
на ищеца за възстановяване на разноските, които ответниците са направили за
защита срещу исковете (ответникът „А.К.“ ООД – разноски за платено адвокатско
възнаграждение в размер на 3 000,00 лв. и разноски за внесен депозит за
изслушване на съдебно-счетоводна експертиза в размер на 400,00 лв., а
ответникът Л.В.В. – разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на
2 700,00 лв.).
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „И.Б.“
ЕООД с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** Т., Бизнес-център „********срещу
„А.К.“ ООД с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** и Л.В.В. с
ЕГН ********** и адрес *** искове с правно основание чл. 240, ал. 1, вр. чл.
99, ал. 1 ЗЗД за солидарно плащане на сумата 18 474,00 лв. – главница,
дължима за погасителни вноски от №25 до №36 с падежи за периода 30.08.2013г. –
30.07.2014г. по договор за заем от 24.08.2011г., сключен между „Е.“ АД и „А.К.“
ООД, искове с правно основание чл. 240, ал. 2, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за
солидарно плащане на сумата 1 326,60 лв. – възнаградителна лихва, включена
в погасителни вноски от №25 до №36 с падежи за периода 30.08.2013г. –
30.07.2014г. по договора за заем от 24.08.2011г., и искове с правно основание
чл. 92, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 2 ЗЗД за солидарно плащане на сумата
43 686,72 лв. – мораторна неустойка, дължима за неизпълнение в периода
02.03.2012г. – 31.07.2014г. на просрочени погасителни вноски от №7 до №36 по
договора за заем от 24.08.2011г.
ОСЪЖДА „И.Б.“ ЕООД с ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление *** Т., Бизнес-център „********да заплати на
„А.К.“ ООД с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 3 400,00 лв. – разноски за съдебното
производство.
ОСЪЖДА „И.Б.“ ЕООД с ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление *** Т., Бизнес-център „********да заплати на
Л.В.В. с ЕГН ********** и адрес *** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 700,00
лв. – разноски за съдебното производство.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му.
СЪДИЯ: