Решение по дело №5800/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 261705
Дата: 19 май 2022 г. (в сила от 19 май 2022 г.)
Съдия: Рени Христова Коджабашева
Дело: 20201100505800
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 25 юни 2020 г.

Съдържание на акта

                  Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                               гр. София, 19.05.2022 г. 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на трети юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:                   

                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени  Коджабашева

                                                     ЧЛЕНОВЕ: Йоана  Генжова

                                                      мл. съдия  Мирослав  Стоянов

при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело 5800 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

           

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 14.08.2019 г., постановено по гр.д.№ 18437/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 75 състав, по предявени от "Ф.И." ЕАД- *** установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК, чл.240, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че С.П.Н. /ЕГН **********/ дължи на "Ф.И." ЕАД- *** /ЕИК ******/ сумата 294.90 лева, представляваща задължение по Договор за кредит № ********* от 01.02.2014 г., сключен между С.П.Н. и "П.Ф.Б." ООД, вземането по който е прехвърлено от "П.Ф.Б." ООД на "Ф.И." ЕАД с договор за прехвърляне на вземания от 21.03.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 27.06.2017 г., до окончателното й изплащане; сумата 68.68 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 21.06.2014 г. до 30.03.2015 г.; и сумата 87.98 лева, представляваща лихва за забава за периода от 21.06.2014 г. до 30.05.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 05.07.2017 г. по ч.гр.д.№ 42142/ 2017 г. на Софийски районен съд, 75 състав. С решението е отхвърлен предявеният от "Ф.И." ЕАД /ЕИК ******/ срещу С.П.Н. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422 ГПК за признаване дължимостта на сумата 173.63 лева, представляваща такса за периода от 21.06.2014 г. до 30.03.2015 г. На основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК ответникът С.Н. е осъден да заплати на ищеца "Ф.И." ЕАД сумата 559.76 лева- разноски за исковото производство, и сумата 54.17 лева- разноски за заповедното производство /гр.д.№ 42142/ 2017 г. на СРС, 75 състав/.

Постъпила е въззивна жалба от С.П.Н. /ответник по делото/- чрез особен представител по чл.47 ГПК, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която е призната дължимостта на горепосочените суми- главница, договорна и мораторна лихви, и в частта относно разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна "Ф.И." ЕАД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.

Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.

По същество обжалваното решение е частично неправилно- относно признатата дължимост на сумите: 194.90 лв.- главница, 68.68 лв.- договорна /възнаградителна/ лихва, и 53.76 лв.- лихви за забава, в която част следва да бъде отменено. В останалата обжалвана част решението е правилно и следва да бъде потвърдено, като въззивният съд споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявените от „Ф.И.” ЕАД установителни искове по чл.422 ГПК- с предмет претендирани от дружеството вземания за главница и мораторни лихви в общ размер от 134.22 лв. /100 лв. + 34.22 лв./, като основателни и доказани- чл.272 ГПК.

Съвкупният анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на въззивния съд, че ответникът С.Н. и третото за спора лице "П.Ф.Б." ООД /цедент на ищеца „Ф.И.” ЕАД- цесионер/ са били обвързани от валидно договорно правоотношение, възникнало по силата на сключен на 1.02.2014 г. договор за паричен заем /чл.240 ЗЗД/ под № 59153629, регламентиран от Закона за потребителския кредит /ЗПК- в сила от 12.05.2010 г./. По силата на този договор "П.Ф.Б." ООД предоставило възмездно в заем на ответника С.Н. сумата 400 лв., а последният се задължил да върне заетата сума, ведно с възнаградителна лихва от 56 % годишно, или общо 837.21 лв., на 60 седмични вноски, 59 от които- от по 13.96 лв. всяка, и последната 60- та вноска- от 13.57 лв., платими в ден „сряда“ от седмицата, като падежът на първата погасителна вноска е определен на 8.02.2014 г., съответно падежът на последната- на 28.03.2015 г. От страна на ответника Н. не е заявено оспорване автентичността на приложения кредитен договор, поради което и същият като валидно сключен е породил съответни правни последици. Не е оспорено и получаването на сумата 400 лв. от Н., като според фактическите твърдения на ищеца същият изплатил доброволно на кредитодателя част от дължимата сума /признание за плащане на част от дълга по кредита се съдържа в заявлението по чл.410 ГПК и в исковата молба/, възлизаща на 300 лв. общо- според направените в приетото по делото експертно заключение констатации.

Предвид горното, насрещното задължение на ответника- кредито-получател да погасява вноските по сключения с кредитодателя договор за потребителски кредит от 1.02.2014 г. безспорно е възникнало.

Анализът на събраните в процеса доказателства налага приемането на извод, че ответникът Н. е неизправна страна по сключения с праводателя на ищеца договор за потребителски кредит и дължи плащане на неизплатената част от дълга по кредита, възлизаща на 100 лева общо, представляваща разлика между получената заемна сума от 400 лв. и погасената преди завеждане на делото част от дълга в размер на 300 лв. Ответникът, чиято е доказателствената тежест за установяване изпълнението на договора, не е навел фактически твърдения, нито е установил в процеса, че е погасил формирания към датата на подаване на исковата молба- 27.06.2017 г. /чл.422, ал.1 ГПК/, дълг от 100 лева, представляващ непогасена главница, дължима поради изтичане срока за плащане на всички погасителни вноски /28.03.2015 г./, поради което и правилно е признато с обжалваното първоинстанционно решение, че дължи на ищеца посочената главница на основание чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК. Следва да се отбележи във връзка с доводите във въззивната жалба, че претенцията на ищеца не се основава на настъпила предсрочна изискуемост, а на редовна изискуемост на целия дълг по кредита. За останалата част до размер на сумата 294.90 лв.- главница, предвид извършеното от ответника плащане /признато от ищеца/, искът на „Ф.И.” ЕАД следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Неоснователни са възраженията на ответника, поддържани и във въззивната жалба, относно последиците на извършената между "П.Ф.Б." ООД и „Ф.И.” ЕАД цесия. В представеното от ищеца Приложение № 1 към Договор за цесия от 21.03.2016 г. прехвърлените вземания са достатъчно индивидуализирани- по основание и размер, като обстоятелството дали са били ликвидни и изискуеми е включено в предмета на разглеждане по настоящото дело. Договорът за цесия е съобщен на длъжника чрез връчване на препис от исковата молба по делото, ведно с приложенията към нея. Част от приложенията към исковата молба са и процесният договор за прехвърляне на вземания /цесия/, както и пълномощно, изходящо от цедента, с което цесионерът /ищецът/ е упълномощен да извърши действия по уведомяване на длъжниците, чиито вземания са предмет на договора. С получаването на препис от исковата молба и приложенията към нея ответникът следва да се счита уведомен за извършената цесия по смисъла на чл.99, ал.3 ЗЗД /в този смисъл: Решение № 114/ 07.09.2016 г. по т.д. № 362/ 2015 г. на ВКС, ІІ ТО; Решение № 3/ 16.04.2014 г. по т.д.№ 1711/ 2013 г. на ВКС, I ТО; Решение № 78/ 09.07.2014 г. по т.д.№ 2352/ 2013 г. на ВКС, І ТО; Решение № 123/ 24.06.2009 г. по т.д.№ 12/ 2009 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; Решение № 137/ 02.06.2015 г. по гр.д.№ 5759/ 2014 г. на ВКС, ГК, III ГО; Решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д.№ 193/ 2018 г. на ВКС, ТК, І ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК/. 

Неправилни са изводите на СРС за дължимост на цялото претендирано от ищеца вземане за начислена договорна лихва за периода 21.06.2014 г.- 30.03.2015 г.- в размер на 68.68 лв., и на част от дължимите за периода 21.06.2014 г.- 30.05.2017 г. лихви за забава- до размер на сумата 53.76 лв.

Това е така, тъй като договорената между страните по процесния кредитен договор клауза за възнаградителна лихва е нищожна и въз основа на нея не е възникнало задължение за плащане на сумата 68.68 лв. от ответника- кредитополучател. Предвид договорения размер от 56 % годишно, посочената договорна клауза противоречи на добрите нрави и се явява нищожна, за което обстоятелство съдът следи служебно. При констатиране свърхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е икономически обоснована, съдът служебно следва да съобрази противоречието на тази клауза с добрите нрави, т.е. нищожността на клаузата и дали същата влече нищожност на целия договор /в този смисъл Решение № 125/ 10.10.2018г. по т.д. № 4497/ 2017 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 252/ 21.03.2018 г. по т.д.№ 951/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК/. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на добро-съвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено разместване. В случая договорът за заем е със срок от 60 седмици /приблизително 1 година и 2 месеца/, с главница от 400 лв. и уговорена възнаградителна лихва от 56 %, възлизаща на 260 лв. приблизително за срока на действие на договора, като дължимата при този ГЛП сума за връщане е определен на 837.21 лв. общо. Размерът на уговорената между страните по кредитния договор възнаградителна лихва е свръхпрекомерен, като не е установено по делото да е икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските взаимо-отношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във вреда на кредито-получателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат- водещ до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение за плащането на такава по процесния договор за кредит не е възникнало.

В трайно установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07. 2015 г. по гр.д.№ 6295/ 2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр.д.№ 5093/ 2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.д.№ 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Съгласно чл.9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или за забава/ е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. Така за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Приема се, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва- при необезпечени кредити, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва. В случая договорената възнаградителна лихва е в размер 56 % и надвишава трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на процесния договор- общо 30 %/, поради което противоречи на добрите нрави и се явява нищожна.

С оглед осигуряване на предвидената в законодателството потребителска защита съдът е длъжен да упражни правомощието си за преценка относно противоречие на претендираните вземания със закона или добрите нрави, както и да извърши преценка дали искането се основава на неравноправна клауза. Когато се касае за договор за потребителски кредит, включен в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен служебно да следи за спазване императивните разпоредби на чл.19, чл.10а, чл.22 и чл.33 ЗПК. Задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в исковото производство произтича пряко от целта и на Директива 93/1 З/ЕИО и Директива 2008/48- да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл.7, ал.3 ГПК /нова- ДВ, бр.100/ 2019 г., обн. 20.12.2019 г./.

При горните съображения искът за сумата 68.68 лв.- възнаградителна лихва, чиято дължимост е призната с обжалваното решение, е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, а решението в тази обжалвана част като неправилно следва да бъде отменено.

Предвид приетия от въззивния съд извод за намаляване размера на дължимата от ответника главница на 100 лв., следва да бъде редуциран и размерът на лихвите за забава, който определен съобразно чл.162 ГПК /с помощта на компютърен лихвен калкулатор/, възлиза на общо 34.22 лв., считано за периода 10.01.2015 г.- 30.05.2017 г.

Ищецът претендира лихви за забава за периода 21.06.2014 г.- 30.05.2017 г. Предвид извършеното от ответника доброволно плащане на суми в размер на 300 лв. общо, за които с оглед приетото по- горе следва да се приеме, че имат погасителен ефект за главницата, се налага извод, че преди подаване на исковата молба са били погасени 48 погасителни вноски /с посочени на стр.5-6 от експертното заключение размери/ и частично 49- тата погасителна вноска по договора, чийто падеж е бил на 10.01.2015 г. /сряда/. Следователно за периода след 10.01.2015 г. до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК- на 27.06.2017 г., лихвите за забава при плащане на остатъчния главничен дълг възлизат на 34.22 лв. общо.

При тези съображения отговорността на ответника за плащането на възникнали по договора от 1.02.2014 г. задължения, предмет на извършената в полза на ищеца цесия, може да бъде ангажирана за сумите 100 лв.- главница, и 34.22 лв.- лихви за забава, за които суми решението на СРС следва да бъде потвърдено, а в останалата част, в която е призната дължимостта на сумата 194.90 лв.- главница /горница над сумата 100 лв. до претендираните 294.90 лв./, сумата 68.68 лв.- договорна /възнаградителна/ лихва, и на сумата 53.76 лв. /горница над сумата 34.22 лв. до признатите за дължими 87.98 лв./- лихви за забава, дължими за периода 21.06.2014 г.- 30.05.2017 г., обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено и вместо това да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете за тези суми.

При този изход на спора следва да бъде преразпределена и отговорността за разноски между страните, като на основание чл.78, ал.1 ГПК дължимата от ответника Н. на ищеца „Ф.И.“ ЕАД, съразмерно на уважената част от исковете, сума следва да бъде определена на общо 182.38 лв., от които: 166.28 лв.- разноски за първоинстанционното производство /вкл. юриск. възнаграждение от 100 лв./, и 16.10 лв.- разноски за заповедното производство /вкл. юриск. възнаграждение от 50 лв./.

При това положение решението на СРС следва да бъде отменено и в частта относно несъразмерно присъдените на ищеца разноски за първо-инстанционното и заповедното производства над сумата 182.38 лв. /166.28 лв. + 16.10 лв./ до присъдените 613.93 лв. /559.76 лв. + 54.17 лв./, а в останалата част- относно присъдените на ищеца разноски от 182.38 лв., следва да бъде потвърдено.

За въззивното производство съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на въззиваемото дружество сумата 118.90 лв.- разноски /за възнаграждение на особен представител и юрисконсултско възнаграждение/, съразмерно на отхвърлената част от жалбата.

На основание чл.78, ал.6 ГПК въззивникът дължи да заплати по сметка на СГС държавна такса за въззивното обжалване в размер на 22.30 лв., а въззиваемата страна- държавна такса от 52.70 лв.

Водим от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

 

 

                                         Р     Е     Ш     И   :     

 

 

ОТМЕНЯ Решение от 14.08.2019 г., постановено по гр.д.№ 18437/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 75 състав, в обжалваната част, в която по предявени от "Ф.И." ЕАД- ***  установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК, чл.240, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че С.П.Н. /ЕГН **********/ дължи на "Ф.И." ЕАД- *** /ЕИК ******/ сумата 194.90 лева, представляваща задължение по Договор за кредит № ********* от 1.02.2014 г., сключен между С.П.Н. и "П.Ф.Б." ООД, вземането по който е прехвърлено от "П.Ф.Б." ООД на "Ф.И." ЕАД с договор за прехвърляне на вземания от 21.03.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 27.06.2017 г., до окончателното й изплащане; сумата 68.68 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 21.06.2014 г. до 30.03.2015 г.; и сумата 53.76 лева, представляваща лихва за забава за периода от 21.06.2014 г. до 30.05.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 05.07.2017 г. по ч.гр.д.№ 42142/ 2017 г. на Софийски районен съд, 75 състав, а също и в частта относно присъдените на ищеца "Ф.И." ЕАД разноски по чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК над сумата 166.38 лева- разноски за исковото производство, и над сумата 16.10 лева- разноски за заповедното производство /гр.д.№ 42142/ 2017 г. на СРС, 75 състав/, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ предявените "Ф.И." ЕАД- *** /ЕИК ******/ срещу С.П.Н. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че С.П.Н. /ЕГН **********/ дължи на "Ф.И." ЕАД- *** /ЕИК ******/ сумата 194.90 лева, представляваща задължение по Договор за кредит № ********* от 1.02.2014 г., сключен между С.П.Н. и "П.Ф.Б." ООД, вземането по който е прехвърлено от "П.Ф.Б." ООД на "Ф.И." ЕАД с договор за прехвърляне на вземания от 21.03.2016 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 27.06.2017 г., до окончателното й изплащане; сумата 68.68 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 21.06.2014 г. до 30.03.2015 г.; и сумата 53.76 лева, представляваща лихви за забава за периода от 21.06.2014 г. до 30.05.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 05.07.2017 г. по ч.гр.д.№ 42142/ 2017 г. на Софийски районен съд, 75 състав, като неоснователни.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 14.08.2019 г., постановено по гр.д.№ 18437/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 75 състав, в останалата обжалвана част, в която по предявени от "Ф.И." ЕАД- ***  установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК, чл.240, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че С.П.Н. /ЕГН **********/ дължи на "Ф.И." ЕАД- *** /ЕИК ******/ сумата 100 лева, представляваща задължение по Договор за кредит № ********* от 1.02.2014 г., сключен между С.П.Н. и "П.Ф.Б." ООД, вземането по който е прехвърлено от "П.Ф.Б." ООД на "Ф.И." ЕАД с договор за прехвърляне на вземания от 21.03.2016 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 27.06.2017 г., до окончателното й изплащане; и сумата 34.22 лева, представляваща лихви за забава за периода от 21.06.2014 г. до 30.05.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 5.07.2017 г. по ч.гр.д.№ 42142/ 2017 г. на Софийски районен съд, 75 състав, а също и в частта относно присъдените на ищеца "Ф.И." ЕАД разноски по чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК до размер на сумата 166.38 лева- разноски за исковото производство, и до размер на сумата 16.10 лева- разноски за заповедното производство /гр.д.№ 42142/ 2017 г. на СРС, 75 състав/.

 

ОСЪЖДА С.П.Н. /ЕГН **********/ да заплати на "Ф.И." ЕАД- *** /ЕИК ******/ сумата 118.90 лв. /сто и осемнадесет лева и 90 ст./- разноски за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.

 

ОСЪЖДА С.П.Н. /ЕГН **********/ да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата 22.30 лв. /двадесет и два лева и 30 ст./- държавна такса, на основание чл.78, ал.6 ГПК.

 

ОСЪЖДА "Ф.И." ЕАД- *** /ЕИК ******/  да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата 52.70 лв. /петдесет и два лева и 70 ст./- държавна такса, на основание чл.78, ал.6 ГПК.

 

Решението по гр.д.№ 18437/ 2018 г. на СРС, ІІ ГО, 75 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата му част.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

 

 

 

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

 

                                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.                           

 

 

 

 

                                                                        2.